Интервю на Христина Христова
Защо хеви метъл?
Като при всяко голямо явление в изкуството, всеки възприема и чувства хеви метъла по различен начин. Аз мога да коментирам единствено как изглежда всичко това през моите очи. Най-напред ми се ще да уточня, че този музикален стил претърпя огромно развитие и е различен от това, което беше през 80-те години. След „Залеза на хеви метъла“, когато тази музика официално излезе от мода, той продължи да търпи своята вътрешножанрова еволюция. Човек, който познава настоящите тенденции, следи групите и музикантите, попада в един доста обширен свят, който отдавна вече не е поредната субкултура – той е една от най-трайните субкултури. Тя преодоля теста на времето и запази една много стабилна база от почитатели – хора, които имат дълбоко отношение към тази музика. Но разбира се, всеки я преживява на равнището, на което има нужда. Не казвам, че това е изкуство, предназначено само за ценители и за хора с рафиниран вкус, напротив – то е много първично и свободно, а това привлича хора с всякакви виждания. На фестивали като Wacken Open Air в Германия се събира най-разнородна тълпа.
Wacken Open Air ли е най-големят метъл фестивал в света?
Wacken Open Air е един от най-големите световни метъл фестивали. Такива фестивали има и в други европейски държави. Англия има своя Download, който се свързва с тежката рок музика, Франция има своя Hellfest, Швеция има Sweden Rock. Но във Вакен има нещо особено, което другите фестивали като че ли не успяват да постигнат. Има уникален дух в този фестивал. Този дух допълва по особено пълноценен начин това, което хеви метълът и някои негови подстилове правят по отношение на старите традиции, на европейското историческо и културно наследство. Във Вакен тази симбиоза на миналото, настоящето и може би бъдещето, като че ли намира най-добър израз.
Разкажи за срещата между миналото и бъдещето.
Wacken Open Air изключително много залага на този елемент от метъл-културата, свързан с европейската история. Има огромен сектор от територията на фестивала, цяло селце, посветено на Средновековието – демонстрират се оръжия, занаяти, игри, свири се автентична музика. Там процъфтяват подстилове като folk-metal, pagan-metal, viking-metal. Те интерпретират традиционната музика, използват старинни инструменти, а старите мелодии и текстовете се преработват така, че да се превърнат в нещо, адекватно на вкуса на съвременната публика. Същевременно с това съумяват да запазят автентичния дъх на отминалите епохи. За извор на вдъхновение служат саги, легенди, фолклор, исторически събития, образи от скандинавската, келтската митология. Тези мотиви отново стават централен обект на творчеството и живеят толкова пълнокръвен живот, че смея да твърдя, се превръщат в своеобразно религиозно преживяване.
Религиозно. Дойдохме си на думата.
Като казвам „религиозно преживяване“, не искам това да звучи необичайно – от самата зора на Хеви Метъла въпросите на религията са една от неговите любими провокации. Винаги ми е правило впечатление в репертоара на най-успешните групи, пък и на по-малко известните, колко много от песните разглеждат библейски теми – предимно с апокалиптичен или пъклен характер. С дръзките послания на метъла си спечелихме славата на „богохулници“, но това е повърхностно и опростено впечатление. На мен точно тази смелост да се разбиват закостенелите модели ми харесва най-много и това винаги е определящо при избора ми на любими метъл-изпълнители. В моя случай никаква екзегетика не може да трансформира ортодоксалните религиозни послания така, че да разпозная себе си в тях и да бъда окъпан в голямата благодат на божието стадо. В този смисъл и аз имам нужда от алтернативна сакрална зона, която да е могъщ противовес на този културен код, към който не мога да се причисля. И може би Вакен и метълът оформят една от тези зони – убежище за онези, които търсят друго. Сигурно затова го наричат The Holy Wacken Land – Свещената Вакенска земя.
Какво те притеснява в християнството?
Мисля, че все повече европейци изпитват трудности при опита да възприемат тази религия по пълноценен начин. Внушенията за пагубната роля на греха, за заплашената душа, която трябва да бъде спасявана, както и за нуждата от небесна прошка, отдавна звучат като някакъв атавизъм, който има малко общо с дълбокото разбиране за сложната човешка природа, за всемира и за света наоколо. В моите очи християнството оставя нашата гордост, сексуалност и много от стремежите ни в прахта на тленното и презряното. Отнема съдържанието от тази действителност и го пренася в отвъдното царство, като дори и това царство не ни е обещано със сигурност, защото ние нямаме право да си повярваме, че сме достойни. Така ни въвежда във вечно съмнение както за реалния свят, така и за невидимия.
Считам, че религиозното чувство лежи в най-съкровените пластове на нашата психея и има нужда от свобода на осмислянето, а не от догматични рамки и вехти предписания. Като говорим едновременно за вяра и за Вакен, се сещам, че сигурно най-разпространеният религиозен символ там е Чукът на Тор. Това не означава, че на фестивала ходят само някакви побъркани езичници. По-скоро е нещо като своеобразен протест, символ на едно желание за по-естествено и неограничено изживяване дори и на екзистенциалните въпроси. Някакъв спомен за нещо по-автентично и по-близо до наследството на Европа. Още повече, че там ключова роля има изкуството, а то борави с целия арсенал от архетипи, без да му се налага да ги подчинява на какъвто и да е било канон.
Когато си тръгвах от моя първи Wacken Open Air, който остава едно от най-незабравимите ми преживявания и досега, и гледах как 80 000 човека се изнасят от фестивала, осъзнах с носталгия, че всички те бяха дошли да газят кал до колене, да дишат прах, но да изживеят заедно нещо, което не може да се разкаже и не може да се представи, ако не си бил там. Това е един уникален дух, който се вгради трайно в моята лична митология. И все пак какво точно прави Вакен „свещена земя“? Коя е мистерията?
Като при всяко друго изкуство, и тук хората търсят нещо нетленно и непреходно. Избягваш от рутинното живеене, спираш с послушното изпълнение на социалния план и следването на установените порядки, за да преживееш малък взрив. Хората търсят нещо повече и го намират в най-виртуозните музикални форми и в посланията на поетичните текстове. Музиката е мистерия не само за слушащите хеви метъл, но в този стил има особено голям размах – от лиричното до агресивното, от профанното до сакралното. Нещо като Голяма Дионисиева мистерия, на която можеш да чуеш първо величествени дитирамби, а после пък да се посмееш с хапливите сатирически изпълнения. Всеки музикант, всяка група твори според собствените си възгледи и това естествено ражда огромно разнообразие, което дава на публиката голяма свобода при преживяването на много и разнообразни емоции.
Как тази музика успява да създаде усещането за принадлежност към нещо специално и изключително?
Създава се усещането за общност. Всеки фен на фестивала се превръща за 5 дни в част от едно Цяло, от племенна група в състояние на изключително сродство и братство, независимо от кой край на света идва всеки един. Мисля, че се дължи на общия мироглед, на общата склонност, характерна за този тип изкуство – смело да наднича в тъмната страна на човешката душевност. Тук, разбира се, можем да възразим, че всяко изкуство е родено от голям вътрешен катаклизъм, от болезнено противоречие, и че всеки творец, независимо от стила и жанра, е сътворил своя Magnum Opus, благодарение на сблъсъка с личните си бездни. Според мен обаче метълът си извоюва изключителното право да бъде език и лице на сянката. Той смело и неотменно бърка в най-мрачните пространства – смъртта, страданието, насилието, меланхолията, изолацията, неовладяната сексуалност. Ако някой творец избягва да го прави, значи рискува да престане да бъде определян като „метъл артист“. Метълът превръща тези страшни места в нещо, което може да бъде обговорено, то вече не е табу, може да бъде ословестено без да буди шок и ужас. Мисля, че така метълът има своята важна и специална роля сред музикалните изкуства. Той е нещо като „Memento mori“ на нашето време.
Ще използвам известната мисъл на Ницше вместо въпрос: Ако се взираш твърде дълго в бездната, бездната също ще се взре в теб.
Мисля, че страховете и първичният ужас, заложени дълбоко в инстинктите ни, се преодоляват чрез подобни колективни актове, които се случват на фестивали като Wacken Open Air. Част от ритуала на преживяване на метъла е контролираната агресия в екстремни практики като mosh-pit, circle-pit или wall of death. Изразходва се определен вид енергия, намира й се отдушник и човек излиза пречистен, удовлетворен. Не казвам, че е за всеки. Но това е същността на всяка ритуална мистерия от древността до наши дни – място и време за изригване на страсти, които не се допускат в уреденото пространство на нормалния ежедневен бит. В този ред на мисли трябва да видите германците какви ги вършат, когато са на такова място – прекрасни луди хора. Чрез всичко това и чрез катарзиса от музиката се създава увереност, че дори и най-тъмните пространства могат да бъдат обходени, без това да е фатално за личността. Разбираш, че сенчестите маршрути са част от естествения път на вътрешното израстване, а не някакъв тумор, който трябва да изрежеш от себе си. Когато някоя любима група свири най-съкровените ти мелодии, в които си заложил целия си сантимент и видиш, че още хиляди непознати рамо до рамо ги преживяват с теб, е възможно е да се достигне неописуем екстаз.
Напомняш ми концепцията на Карл Густав Юнг, според когото човек трябва да интегрира сянката си, за да бъде пълноцененна и цялостна личност.
Да, естествено. Ставаш по-цялостен, по-смело интегрираш сянката. Но не искам да звучи така, сякаш на места като Вакен се върши някаква черна работа за психоаналитици. Напротив, то е едно много жизнерадостно място и точно това създава цялата магия. Чудесно е съчетанието между тъмните метъл тонове и слънчевото настроение на 80 000 човека. Вакенската публика има невероятно развита култура на забавление и като си тръгнеш оттам, цяла година може да се хилиш от спомените. Подобни карнавални събития имат много траен ефект: когато се върнеш в руслото на монотонното ежедневие, си зареден с повече сили. Каквото и напрежение да си натрупал в себе си от обичайния конфликт със статуквото в социума, то се е стопило за тези омагьосващи 4-5 дни. Мисля, че в България имаме нужда от такива събития, които да ни обвързват и освобождават по този начин. Затова може би изглеждаме малко по-унили от необходимото.
Може ли да се каже, че метълът е част от Европейската култура?
Винаги ме радва с какъв заряд някои стилове в метъла възкресяват звуците на далечните епохи – публиката искрено тържествува, когато се изпълнява например кръстоносна песен от 13 век, или средновековна шведска балада, или пък фолклорна мелодия от Фарьорските острови. Паметта за отминалото време вече не е само работа на етнографи и историци, живее все по-енергичен живот чрез уникални нови интерпретации. Феновете жадно поглъщат тези подаръци, наизустяват текстовете, интересуват се от контекста. Мисля си, че Старият континент има нужда от подобно презареждане и събуждане. За мен това е най-смисленият начин да се прави изкуство – да пренасяш през собствената си епоха най-ценните съкровища на своите деди и предшественици, и съответно да добавиш някой и друг диамант от своето собствено поколение. Който възприема миналото като някаква първобитна архаика, нямаща нищо общо с глобалното мислене, бърка генерално в картинката. Всичко, което представляваме днес, е плод на вековни натрупвания и считам за жизненоважно те да бъдат опознати.
Всичко това не е в представите на актуалния масов вкус. Маргинали ли са почитателите на хеви метъла?
Да, някои гледат на феновете на метъла като на маргинали, но всичко е въпрос на тълкуване. За мен тази музика е част от цивилизационния ми избор – в нашия объркан, стерилен Прекрасен нов свят, да отбранявам позицията на Дивака, или естествения човек – ако трябва да го обясня по мотиви от известната творба на Олдъс Хъксли. Иначе човек може да намери хиляди оправдания да се определи като маргинал. Може би моето оправдание е, че в ерата на „позитивното мислене“, имиджовите усмивки и фасадния блясък на лъскавите придобивки, имам нужда да срещам хора със сериозна саморефлексия. Хора, опитващи да добият ясен и комплексен поглед върху истината за самите себе си, истината за това, което води решенията им. В името на комфорта, напоследък царуват двойните стандарти.
Чувстваш ли се европеец?
Европейци сме, ако ще и да сме в периферията на Европа. Всъщност сме периферия поради хода на историческите събития. Някога тази територия си е била в пълноценно взаимодействие с водещите цивилизации на континента, като гръцката и римската например. Просто в решаващия момент Константинопол спря да бъде източна ос на Европейското и се превърна в ос на Ориенталското. Това промени всичко за този регион. Не сме нито азиатци, нито африканци. Може да не сме европейци като Байрон, Сартр или Пикасо, но сме това, което сме. Всичко зависи от превратностите на историята, но ако ние имаме комплекс, че не отговаряме на стандарта, значи още не сме изкоренили страховете си. Явно сме изкоренили обаче цялата си увереност в собствените си сили.
Кой е въпросът, на който нямаш отговор?
Както пее Брус Дикинсън – „The truth is never clear…“
Всичко за W:O:A – Wacken Open Air 2015
Оставяне на коментар