Пътят на заличаване на различията

Историята на последните две хилядолетия свидетелства за постепенното разпространение на феномена на премахването на различията (l’indistinction), началото на който бе положен от монотеизма. Действително, ако твърдението за Единния Бог-творец е централен пункт в религиите, то това подразбира и единството на човешкото семейство не само на биологично ниво, но и от гледна точка на духовността. Да провъзгласиш, че Богът е един, а всички други богове трябва да бъдат оставени и забравени, означава в същото време да твърдиш, че всички хора са произлезли от един корен, от едно семейство. Това означава и утвърждаване на новото царство на Истината, при което различното става синоним на лъжата или опасно заблуждение. Както отбелязва Мишел Мафезоли : „Имено тази особеност е била първа истински нова черта на юдео-християнската култура тогава, както и на съвременната секуларизирана култура сега“ [1]. Другото представлява заплаха и затова трябва да бъде унищожено, изкоренено. През цялата история на съществуването на Запада, обзетостта му от идеята за тъждество никога не е преставала да бъде основен ръководен принцип. Исторически тази идея е била двигател на нетърпимостта, на изолация и разделяния, а по-късно и на фрагментацията, породила всички видове на инквизицията и служила като оправдание на усилията за унищожаване на всякакви видове инакомислие.

В наши дни християнството продължава да нивелира всичките културни и етнически различия: то не отрича различията директно, но ги смята за несъществени. „Няма вече юдеин, нито грък, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Исуса“. (Гал. 3:28) „Той произведе от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване” (Деян. 17:26). И докато разделението на властта на духовна и светска внесе съдбоносен разкол в понятието за суверенитет, новата религия започна да разделя Божия град и Земния град, човешкия, да поставя всеобщия човек срещу гражданина, универсалната вяра срещу местните различия и вярвания. Глобалното човечество възниква в ущърб на патриотизма. „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ (Мат. 28:19). Това бе първата директива, отменяща всички граници и всички различия.

Идеологията на Прогреса

Идеята, че онова, което прави хората и цели народи различни един от друг, трябва да бъде сведено до случайност, до понятието „контингент“ и в крайна сметка да се оценява като незначително или дори вредно, не е преставала да разширява своето влияние. В съвременността, пренесена в сферата на секуларното, тази идея утвърждава, че човекът се отнася непосредствено към цялото човечество. От това следва, че преди всичко ние сме хора и само след това – представители на конкретен народ и неговата култура. В действителност, вярно е точно обратното: ние сме хора, тъй като принадлежим към конкретен народ и конкретна култура. И именно благодарение на нашите специфични черти, ние можем да получим достъп към универсалното.

Идеологията на прогреса утвърждава, че всички народи са призвани да достигнат общо ниво на развитие, преминавайки през едни и същи за всички етапи. Така Аврелий Августин бе провъзгласил, че всички хора са длъжни да се развиват в единен унитарен маниер („човешкият разум способства за единство“). В същия дух е преминавала Епохата на Просвещението, когато се смяташе за ненужно всичко наследено от древните обичаи, всичко, свързано с бъркотията на суеверията и навиците. Миналото се е представяло като преграда, която трябва да бъде преодоляна, за да станеш „свободен“. Единствено правилен за човека е бил онзи избор, който се е правил, изхождайки от личното („понеже това е мой, личен избор!“), а изборът, направен от над-личното, се е обявявал за лъжовен. Оттук произлиза идеалът на свободата като „автономия“, по образа на независимостта, оспорваща всякакъв статут, йерархия и разглеждаща дейността на всякакъв обществен институт като опит за унизително ограничаване на възможностите на личността. Това е великият мит на съвременността за изграждане на самия себе си чрез собственото „Аз“ (фактически ex nihilo, от нулата), което подразбира игнориране от човека на влиянието на „природата“ и всички наследствени черти. Такъв вид свобода е замислен и като абсолютно начало, неотчуждаемо от нищо и даващо на човека прерогатива за първенство, която преди е била свързана с бога.

Стремежът към неразличимостта се базира върху свеждането на всичко към равенство в еднаквостта; няма друг начин да се получи равноправие освен идентифициране на себе си с всички; индивидът може да има значимост само тогава, когато се съгласи с общите правила. Същевременно с това, всякакво изтъкване на своите особености, дори най-очевидните, увековечава неравенството и угнетяването. Този стремеж към обща унификация (Огюст Конт справедливо е говорил за reductio ad unum), който освен друго се подхранва от миметичното желание е най-важната черта на съвременното общество[2]. Човекът във всичко трябва да прилича на другите. Каквото е добре за единия (тоест за нас), то трябва да бъде полезно и за всички (останалото човечество), без значение използва ли се то в политическата, икономическата или социалната сфера. Токвил много точно определи тази съвременна склонност към сходство; не като емпирично тъждество, не сходство, което се базира върху взаимодействието, а сходство, основано върху идеята за всеобщо достойнство, което всички имат по рождение, лежащо в основата на човешката природа, тоест, предшестващо началото на всякакъв политически и обществен живот [3].

Темата за равните условия не може да бъде разкрита, ако вземаме под внимание само икономическите промени, които положиха в основата на човешките връзки меркантилния интерес на обмяната и търговията. „Еднаквите хора“, за които е писал Токвил, са неспособни да поддържат други отношения помежду си, освен чрез работа или търговия. Парите се утвърждават като всеобщ еквивалент, а полезността става естествен резултат от равенството. Производителната сила не способства за хомогенизиране на възнаграждение от труда, вместо това тя довежда до хомогенизиране на хората чрез установяване на господството на «homo economicus» – на вид, съсредоточен изключително върху непосредствено задоволяване на своите материални потребности. Както отбелязва Кристиан Лавал: „Равенството на условията е еквивалентно на индивидуумите в общество, загрижено от икономически и меркантилни интереси, тоест на обществото, в което единствено законни са онези различия, които са свързани със размера на доходност“ [4].

Универсализмът и индивидуализмът вървят ръка за ръка. В епохата на постмодерна заличаването на различията се превърна в главна особеност на господстващата идеология и получи широко разпространение под формата на самовлюбения индивидуализъм и метафизиката на субективността. Всичко става неустойчиво, непостоянно и преходно. Загубата на ориентири довежда до социална аномия, широка неопределеност на понятията, появява се стремеж за привеждане на личните интереси и желания в съответствие с общия закон на „равенството“[5]. Такова общество, съставено от отделни индивиди, нямащи място, прииждащи от всякъде (съответствено – от никъде), се превръща в полу-хаотична структура, „кервансарай“, където отсъства понятието за колективна отговорност, за общественото благо. Колкото повече хората са разединени помежду си, толкова повече се ръководят от конформизма. Индивидуумите се превръщат в “роби без господари“, взаимно заменящи се и уязвими, откъснати от корените си, от своята родна култура, те стават целева плячка за симбиозата на пазара и държавната машина,която на думи декларира обща толерантност, а на практика става все по-нетърпима и репресивна, особено към частните случаи.

Лишаване от принадлежността, лишаване от идентичността

Всяка принадлежност или колективна специфика се описва от тази идеология като накърняване на личната свобода, като фикция, въвеждаща в заблуждение или илюзорна конструкция. Всякакво усилие за съхраняване на принадлежността попада под етикета на фанатизма или фундаментализма. „За да се даде на студентите реална свобода на избора, те трябва да бъдат освободени от диктата на условностите и определенията, било то в политическата, икономическата, етическата или семейната сфера“ – заяви Венсан Пейон, новият министър на образованието[6].

Едновременно с това, всеобемащата концепция на „дискриминацията“ навлиза в съдебната система и езика на наказателното съдопроизводство. Първоначално този термин е обозначавал несправедливо отношение към отделния човек (или към категория лица), днес с него се клеймят всички начини за съхраняване на своята идентичност. Пак Токвил отбелязва, че „в епохата на всеобщо равенство, нищо не предизвиква в хората толкова възмущение, колкото идеята да бъдеш подложен на формализация“. Самите форми се възприемат като ограничения и пречки. Съвременното „актуално“ изкуство вече се избави от естетическите категории. „Радикалната деконструкция“ ще се финализира с ликвидация на елементарните полови различия, което открито се декларира от „джендърната“ идеология и тъй наречените „джендърни изследвания“. Ерата на не-формата вече е провъзгласена. Неразличимостта носи също и отрицание на всякакви граници и на всички ограничения в придвижването. Основната същност е в това, как да се освободиш от мярката. Индивидуализмът върви ръка за ръка с неумереността на консуматорството (hybris), също както логиката на само-натрупване на капитала без ограничения в крайна сметка става личен raison d’être (смисъл на съществуване). Във всички времена космополитизмът е предполагал ликвидация на границите. Днес той придобива форми на номадично мислене и поведение. Лявата идеология „без граници“ в политиката се обединява с дясната икономическа идеология на „свободната търговия“, заедно те еднакво трактуват глобализма като повсеместна хибридизация. Тази идея за „ликвидация на границите“ се поддържа от финансистите, контрабандистите и всякакви лумпени. Лозунгите „не на границите!“ и „без визи и документи!“, строго погледнато, водят до безредие, до анонимност и нелегална дейност. Да, границите не са преграда, те само очертават фарватера. В епохата на глобализацията те изпълняват преди всичко функцията за регулиране на търговските отношения и защита на най-уязвимите отрасли и слоеве на населението (Както е казал Режи Дебре: „Бедният е предоставен на самия себе си единствено на своето парче земя“). Това е главната причина, поради която интернационалния капитал изисква премахване на границите като главно препятствие пред своето процъфтяване.

В тези условия важно и неизменно остава само това, което Фройд нарича „нарцисизъм на малките разлики“, който не е задължителен и се проецира върху системата на обектите (възможност за „избор“ между брендове Shell и Chevron, между Windows или Apple, Renault или Peugeot, Coke или Pepsi ). Тази илюзия за избор от мнимото разнообразие се базира само върху личната покупателна способност. Толкова популярната сега идеология на „метисация“, на смесените бракове следва да се разбира като излизаща далеч извън рамките на сексуалните отношения или на диалога на културите. За по-нататъшната поддръжка на „неразличимостите“ като нормативен проект и в качество на моралното обосноваване неговите привърженици биха могли да се възползват от термин подобен на «mélangisme» [7]. Макар че всякакъв род „метисация“ (било то културно, етническо, художествено, езиково и друго смесване) и „съхраняване на разнообразието“ напълно противоречат един на друг, първото се приветства като спасителна мярка, която носи в себе си изкупление за минали грехове чрез заличаване на различията.

Повсеместният скитнически живот, глобализацията на всички проблеми, мечтите за „световно правителство“, систематичното премахване на корените, стимулиране на всички видове метисация – все фантазии на онзи, който в края на краищата се е решил на окончателно принудително смесване – станаха закон. „Глобалното смесване“, пише Пиер-Андре Тагиеф, напомня асфалтополагащ валяк, който трамбова всички култури до хомогенна маса, а след това и изобщо отменя културното разнообразие“[8]. Подмяната на същността и смесването на всичко със всичко – това е и последната и окончателна цел, към която днес води пътят към премахване на различията.

Този материал за първи път е публикуван в списание «Éléments» № 145 (октомври-декември, 2012)

Превод от руски: Снежана Лоза