Поезията е тайнопис на душата

2015-05-17_235002

Интервю на Христина Христова с Лилия Радоева – Дестради

Кога се роди в теб нуждата да разказваш света и себе си в стихове? Защо в стихове?

През пубертета. Като избухна една голяма любов, естествено несподелена. Споделените си ги живееш и не ти иде наум да ги описваш. Несподелените са мощни атомни централи. Енергията хуква, но не спира до другия човек, а директно се изстрелва из вселената. И не е много вярно, че не е споделена любовта, защото споделянето става на космическо ниво. Тази енергия, дето си изригнал, като пообиколи известно количество звезди, се прибира у дома в главата ти във вид на стихове. В стихове, защото езикът на вселената е символен и всичко е метафори. Така прописах и така продължи през годините творческия процес. Тръшна се насред звездите, изригвам всичката събрана любов и когато омаломощена заспя из другосветски ливади, думичките – щастливи, ухилени и споделени, идват да ме събудят, да ме обяснят и подредят, че да имам сили да продължа.

Какво е поезията – естетизиране на чувствата или нещо повече? И ако да – кое е това „повече“?

Донякъде естетезиране, но при мен по-скоро опитомяване на чувствата, за да не ме разкъсат. Потребността да творя се поражда от вътрешния ми хаос и болката. Като ме боли душата и зверовете искат да ме разкъсат, хич не ми дреме да търся естетизиране, по-скоро ми трябва анестезия. Имам нужда от връщане на изгубената хармония, от радостното слънчево съществуване. Прилича на изгубване из някаква зловеща гора и поезията дава знаците, които се учиш да разчиташ, за да излезеш невредим оттам. Тя е магическо послание, заклинание, светещи в тъмното камъчета по обратния път към дома. Изобщо не е отвеяна и отвлечена от земното ни съществуване. Вълшебно средство за оцеляване и оцелостяване е поезията, лекува и спасява.

Често пишеш за морето. Разкажи ми за морето.

Стихията, която ражда живот и която убива. „Море за адрес“ е първата ми поетична книга. Бях в началото на 20-те си години. Беше време на лутане, препъвания, пропадане, непрестанно намиране и изгубване. Абсолютно наложително беше да се гмурна надълбоко и да ида колкото може по-надалеч, за да узная какво съм, къде съм, защо и как е важно да продължа. Морето символизира несъзнателното, светът на инстинктите, първичния ерос. Тъмните подмоли, слепите страсти, разрушението и тържеството на жизнеността, морето гъмжи от милиарди изумителни форми на живот. Аз трябваше да се потопя в моите морета и да ги изследвам. Да преодолея страховете, да надмогна ужаса, да приема многократното умиране, за да има възкресение после. Вълните на чувствата ме дърпаха все по-навътре, все по-надалеч в дълбокото. Водната стихия е непостоянна, изменчива, потайна несигурна. Трябваше да се науча да живея и да се справям с тези аспекти на женската си същност. На психоанализа прилича тая работа. Освен всичко останало, творчеството е терапия.

Кои са любимите ти поети?

Абсурд е да назова само няколко имена! Много са и благодарение на тях съм оцеляла. Спасявали са ме с едно стихче в някоя мразовита несвършваща зима, с огнена строфа, когато съм се лутала из тъмното, със светлинно въже от няколко думички, което ме е издърпвало от бездната. Всички любими стихове съм ги живяла. Така го написах някога: „Вземам назаем очи от всичките мои поети“. Преди години знаех толкова много стихотворения наизуст, че бях в състояние часове наред да рецитирам. Така завършваха много от купоните ни – призори, със или без съпровод на китара, с чувството за безтегловност от общението. Започвах да рецитирам и любимите стихове ни „изстрелваха“ директно в космоса. Един ден ми хрумна да преброя колко всъщност стихотворения знам наизуст. На 376 спрях. А имаше още.

Светът се променя пред очите ни бързо и сякаш невъзвратимо. Ще има ли място в него за поезията?

Няма как поезията да изчезне. Може да се затрият много работи. Променят се нещата на физически план, в техническо и технологично отношение. Изчезват и се появяват. Поезията е другосветско нещо. Не се влияе от закономерностите на тоя свят. Ражда се от светлина, от копнеж по изгубената хармония, от болката и нуждата за споделеност на различни нива. Докато има човеци, ще я има и Поезията. Тя е тайнопис на душата, кодирани послания, език на вселената. Поетите са съвременните жреци и шамани. Няма как да оцелее човешкото племе без тях като медиатори. Извъртели сме ги тъй нещата, че мерим престиж и значимост с материални придобивки. С всякакви „екстри“, които обслужват тялото. А то е кратковременно и нищо не оставя след себе си. Нито пък нещо може да отнесе като му свърши времето на изисканите вечери, лачените чепици, златните дрънкулки, на всичкия реквизит, който след представлението отива в гардеробната. Истински значими са духовните и културни постижения във всички области. Чрез материята само се учим, но не живеем с единствената цел да я обслужваме. Стресът и болестите са аларми за това, че много сме ги оплескали нещата и ни трябва лифтинг на душите, а не на физиономиите, Повдигане на друго ниво, осъзнаване и смяна на приоритетите, така че физическото да си остане само база, а не цел, и „Мис дупе“ да не бъде пътеводна звезда.

Живееш в Италия. Как помниш и виждаш България оттам?

И от друга планета да ги гледам нещата, хич няма да станат по-розови. Разтурията е в световен мащаб. Когато боледува някой орган, няма как да не страда целият организъм. Боли ме България. Където и да съм, няма как да спра да я живея. Моля се разумът да надделее, светлината да прочисти размътените мозъци и хората да прогледнат. Ослепяваш от толкова дълго лутане из мрака, сетивата ти изтръпват от толкова много болка. Абсурдите са на всяка крачка. Все повече заприличва на некъпана от години клошарка, която се опитва да се докара с нови бутикови дрехи и да се намаже с грим. Не я искам гримирана и смърдяща на парфюм и лютеница България! Виждам я друга в очите на близките души, знам я друга, защото страшно много са хората, които обичам. Светли хора, с изумителна сила и достойнство, кураж и вяра, истински воини. Та това, което не разбирам, е как при толкова мощна енергия в държавата, продължаваме да си светим, образно казано, с газови фенери и да се лутаме в пещери без изход. Не иде реч за неоните и всичките технологични чудесии, с които е пълно и като идвам в България все повече не намирам разлика между тук и там. Същите молове, същите вериги магазини, реклами, „рекорди“, роли. Все повече губи идентичност Родината ми и ме боли. Моля се да оздравее, да си върне достойнството, да извиси духовна снага и когато по летища и граници трябва да реша кой паспорт да покажа, за да мина бързо и безпроблемно проверката, да не избирам италианския…

Кое е нещото, което никога не се промени в теб и кое е нещото, което се промени завинаги?

Светлото, подскачащо и пляскащо с ръчички, мислещо щуротии същество си остана същото. Джовани на моменти е убеден, че живее с анимационен герой. Неизменни са постоянната ми потребност от празник, слънце и смях в общуването, от обич всеки миг, от споделеност. Нищо от това, което най-същностно ме определя, откакто се помня, не ме е напуснало. Някои неща са се трансформирали, пътувам по спирала и преповтарям наученото на различни нива. Все съм си аз, макар в различна тоналност, според както ме аранжира случаят и каквато е моментната ми представа за представлението. Не се промени, слава Богу, способността ми да се променям и измислям.

Като се обърнеш назад, би ли променила нещо?

Сигурно някои детайли. Винаги могат да се подобрят нещата или някои да не се вършат. Значимите неща и важните глупости, които са служили за тор, за да се храни и цъфти цветето в мен, разбира се, че за нищо на света няма да променя. Обичам си го моя уникален и изстрадан път. Всяка стъпка, всяка криволица, всяко препъни-камъче. С точно тези, избрани отпреди да се родя, спътници, с уроците, изпитите и изпитанията, с изпитите като Алиса течности, за да живея чудеса, и горчивите чаши, които не ме отминаха. Обичам да се шегувам, че Духът в мен много се забавлява с тази щурава и всякаква Лилия.

Можем ли да очакваме от теб нов поетичен проект?

Всичко може да очаквате от мен. Както го казах преди време:
„Който и да ме разкаже, все някъде ще сбърка.
Още не съм се доизмислила.“
И аз очаквам още работи от себе си. Дали точно поетичен проект, не съм още съвсем сигурна. Имам нещо интересно, но все още го работя и няма да кажа.

Коя е твоята Вяра? Коя е твоята Надежда? Коя е твоята Любов?

Простичко е. Като в приказките – вярвам, че Доброто винаги накрая побеждава. И някой беше допълнил, че ако още не е победило, значи това не е краят. Надявам се след като изтекат черните и мътни води, да дойде златната вода. С тази надежда преодолявам тежките моменти в живота си. С тази надежда се моля за България и за света. Любовта е най-важното нещо, за което съм слязла в това тяло. И молитвата ми е да я изсветя докрай, да я изживея във всичко, за да стане повече светлината.

Кой е въпросът, за който нямаш отговор?

На всичко имам временни отговори. Като мине време и дрешките на някой отговор отеснеят, прекроявам и шия нови. На всичко, което ме е зачудило и ми се е представило като питанка, съм дала отговор. И понеже обожавам Дъглас Адамс, няма как да не съм му благодарна, че ми даде отговор и на най-големия въпрос – за живота, вселената и всичко останало. И сега, като всички, ми остава цял живот да си блъскам главата с отговора.

НЕВЯРВАЩО СЕ СМЕЕМ…

Невярващо се смеем. Повярвали разплакваме
стотиците небета, със облаци задръстени.
Задръстеното гърло на случая изригва.
Случайна беше църквата. Нарочена –
молитвата.

Кълбото се търкаляше, огромно и сребристо.
Крилата беше стаята, в която стенех
“Искам!”
И черно-виолетови кристали сред очите ми
напомняха, че болката е опит за излитане.

Китайски порцелани, седефи и маслини…
Вековни разстояния събирам в шепа глина.
Повтарям се нарочно и бавно галя тъмното,
за да съм страшно точна, усетя ли, че съмвам.

Кора от бор, коричка от рана, уж зараснала.
Ливада и тревичка в сърцето ми. Пораснало.
Началото не помня, но предизвиквам края.
Животът ми е огън. И с него си играя.

Усмивката е песен, а песента е сила.
От силата започнах.
В торба стои ли шило?

СМЕХЪТ МИ ДО ПРОЗОРЕЦА МЪЛЧИ…

Смехът ми до прозореца мълчи.
До гуша ми дойде от коридори.
От гениално-луди. От Дали.
Омръзна ми сама да си говоря.

Смехът се вие. Ставам лабиринт.
Изгубвам се. Часът е точно седем.
А раната кърви и трябва бинт.
Но никой не посмя да е последен.

Смехът е до прозореца. Крещя.
Последното спасение изчезна.
Прекрасната нарочна самота,
която именувам просто бездна.

Смехът внезапен, рязък като нож.
Видях, че са безкрайни световете.
Наздраве! За единствената нощ,
която ме разбра. И стана светло.

Смехът ми спи. Към мен летят стрели.
Мълча и плача. Плача и говоря.
Но знам – между Земята и Дали
е шансът. И ключът от коридора.

* * *

От шамандурите нататък
започва истинското плаване.
Опъваш волята до крайност
и нямаш право на удавяне.

През бурите минаваш твърдо,
повярвал, че те чака бряг,
зад грохот на вълна задъхана
или зад хоризонта чак.

Останал сам със свойте истини,
преминал плитката вода,
ще разбереш – зад щамандурите
най-после си на свобода.

 

* * *

Аз вече знам – зад шамандурите
не почва истинското плаване.
Водата там е по-дълбока
и по-удобна за удавяне.

И бурите те изтощават,
не вярваш, че те чака бряг.
Вълните те подхвърлят с ярост
към хоризонт от смъртен мрак.

Аз вече знам – морето връща
на пясъка мечти убити.
Лежа и себе си прегръщам,
а другите се къпят в плиткото.

Сега знам само, че е истински
копнежът див за свобода.
Той ражда нови силни стихове
зад шамандурите. В кръвта.

* * *

Бяла стая. Дива тишина.
В сини чаши лилава самотност.
Още сто години ще мълча,
после ще повдигна с плещи покрива.

 

Още от автора: Лилия Радоева-Дестради

Лилия Радоева-Дестради

Лилия Радоева-Дестради е завършила Българска филология във ВТУ „Св.Св. Кирил и Методий“. Автор е на три поетични книги – „Море за адрес“, „Ключът от коридора“ и „Сънища без виза“. От 2005 г. живее в Триест, Италия. Занимава се с преводаческа дейност и с творчески проекти. Член е на асоциацията „Poesia e solidarietà“ в Триест.

  1. Данчо Недев каза:

    Браво, Лили! Нов прочит на любимите ми коридори.

  2. Здравка Владова - Момчева каза:

    Ако изобщо има начин да разкажеш света на хората, разкажи им за себе си. Точно това направи Лили на 24ти май и сякаш ми честити Новата година на Словото, започваща от днес. На многая лета, Лили ! Нека поезията винаги да те изстрелва в космоса !

    • Лилия Радоева-Дестради каза:

      Амин! Честит да ни е Светлия Празник! А ти пък как умееш да го разказваш света…! Здрава бъди и продължавай да храниш душите! Имаме нужда от обич и вълшебства. Колкото повече уж порастваме, толкова по-отчаяно се нуждаем от приказки. А ти си изключителна приказница.

Оставяне на коментар към Данчо Недев

Отказ

Всички обозначени полета (*) са задължителни