Непознати

17598265836_8a7e746e21_o

Фантастичен разказ

Бебетата аймеди веднага усетиха присъствието на Рада и надигнаха главички. Бяха все още слепи и изглеждаха толкова безпомощни с тънките си хилави пипалца и прозрачно-зеленикавата си кожа, през която прозираха костите и вътрешните им органи, че направо можеше да се „чете” през тях.. А майката, разбрала безпокойството им, издаде глух предупредителен звук.
– Не се страхувай, Салина, миличка! – опита се да успокои аймедата Рада. – Няма да сторя нищо лошо на твоите бебета. Просто трябва да разбера къде е проблемът. Искам да ви е добре, знаете нали?
Но естествено аймедите не разбираха български език. За това Рада се опита да установи телепатична връзка с тях. Обаче не успя и това я разстрои. За пореден път я обхвана чувството, че нещо ненормално се случва с живота й, че нещо с нея самата не е наред.
Но какво точно?…
– Рада, отново ли се безпокоиш за Лоданците? – стресна я гласът на Данаил, който звучеше по домофона.
Тя се обърна и изгледа колегата си ядосано. Дори през бронираното стъкло, той прочете мислите й и това видимо го обърка.
– Желанието ми е да помогна – заоправдава се мъжът. – Виж, атмосферното налягане в резервата е твърде ниско. На Лодана то е доста по-високо. А кислородът не е толкова…
– Лекции ли ще ми четеш? – извика Рада, излизайки от градината на аймедите.
Тя нервно свали кислородната си маска. Въздъхна. Вече съжаляваше за грубото си държание.
– Ще ми помогнеш ли? – неочаквано за себе си, най-накрая след токова месеци се реши да го помоли. – Имам нужда от съвет. Ела с мен!
Рада хвана Данаил за ръка и го поведе към трите банки енергийна Светлина, предназначени да обслужват естествените нужди на служителите от „Астралас”.
Пребледняла жената постави ръка до отчитащия сензор върху колоната със златисто фосфоресцираща светлина и зачака. След малко на екрана се изписа – „0.0.0.2% парични единици Енергия“ и веднага някъде отвътре, от сърцевината на банката се чу нежен глас:
– Запасите Ви от приета и излъчена Светлина са под допустимите граници. Нуждаете се от отпускане на кредит, който ще ви бъде удържан, когато набавите необходимото количество Енергия директно от Източника. Моля обмислете решението си и обявете желанието си!
– Чу ли? – проплака Рада. – В последно време нямам никакви телепатични способности и не мога да взема информация за качеството на работата си, без да поискам нов кредит. Докога мислиш ще ме търпят?
– Кои трябва да те търпят? – недоумя Данаил.
– Как кои? Работя в един от най-престижните зоопаркове в света. Тук всеки човек трябва да е на нужното духовно, ментално, психическо, умствено, физическо… и всякакви още там нива на развитие! Схващаш ли, това е не само задължително, но и… – тя разпери ръце безпомощно.
– Чакай, успокой се – прекъсна я Данаил. – Вярно аз никога не съм взимал кредит, обаче какво от това? Имам си други проблеми. Освен това познавам…
– И очакваш да ти повярвам? – не го изчака да се доизкаже
– Разбира се. Кой ще те съди за това, че си имаш свои лични терзания от време навреме? Я се замисли, Аймедите защо са тук? Защото Лодана я няма вече. А ето, аз и ти ще спасим техния вид. Би трябвало да си щастлива само като си го представиш.
– Точно от това ме е страх, че в последно време не мога да мисля…
– Другото е важно – упорстваше мъжът. – След толкова години труд, ние хората все пак успяхме да се отблагодарим на Земята и да я превърнем в мечтаната от векове Космическа библиотека-резерват. Ние пазим и се грижим за най-ценните животни и растения в цялата Вселена. Всички наричат планетата ни „Гайа окъпана в Светлина”.
– Ти не разбираш! – за пореден път този ден му се ядоса Рада.
Тя сложи ръката си върху банката, излъчваща розова фосфоресцираща светлина, и на таблото почти веднага се изписа „0.0.0,4% парични единици Любов“.
Избяга от залата, за да не чуе отново нежния глас, който загрижено щеше да й каже, че не е отдала и получила никакво количество Любов и емпатия към другите и към себе си и за това ще може да си поиска нужните парични единици, само ако признае своя „фалит”.
Наистина ужасно.
Тичешком се добра до двуместния си аеролет стар модел „Мусала”, който се наричаше Боряна, и разплакана се тръшна на седалката, така както си беше със специалния защитен костюм. Блъсна с яд вратата и включи таблото за управление.
– Здравей, Рада! Не те очаквах толкова рано – прозвуча гласът от компютъра. – На къде?
След кратко колебание тя каза.
– Към „Homo ludens”.
– Чудесно, благодаря!
Обаче, както се предполагаше, след малко Боряна информира Рада, че е невъзможно да излети, защото не е захранена с достатъчно парични единици Сила.
Разтреперана, жената слезе от аеролета и се върна в „Астралас”, където, колкото и да не й се искаше, се налагаше да изтегли поредния кредит.
Този път тя направи това от банката със синьо фосфоресцираща светлина.
Когато се върна и постави длан върху пусковото табло, компютърът благодари съвсем по човешки и аеролетът плавно се плъзна по пистата, политайки напред и нагоре по предварително зададения маршрут – „Homo ludens”.

–––
Невероятно красивата модерна сграда на биологичната лаборатория, в която се създаваха едни от най-добрите Себеподобни интелекти в цяла Европа, се намираше на около двадесет километра от София. С аеролета Рада пристигна за десет минути, но тъй като на пистата за кацане на частен аеротранспорт нямаше нито едно свободно място, се наложи да кръжи из околността още толкова време. Това провокира жената да се усъмни в правилността на своето решение отново да сътвори себеподобен.
Беше се зарекла никога повече да не прави това. Отвращението й от самия факт, че твърде лекомислено си играеше на Господ, като създаваше едно наистина живо, чувстващо и обичащо създание, а само година или две след това се разочароваше от собственото си творение, я изваждаше от равновесие. Винаги най-тежкото беше, когато трябваше да признае за „дефект” проекта си, връщайки го за „Прекодиране в матрицата”.
– Измина много време от последното Ви посещение при нас, сияйна Рада – я посрещна с искрена усмивка добре познатият й служител от отдел „ДНК проектиране”. – Моля заповядайте в залата. Искате ли подробно да Ви информирам за нововъведенията, които направихме или предпочитате…
– Искам да приключим колкото се може по-бързо!
– Добре тогава, – поведе я той към една от залите. – веднага ще ви настаним удобно на креслото и ще включим кристалните сензори… О, защо Вашата телепатична връзка с хората се губи?… Извинете ме, но не мога да определя в какви цветове преобладава аурата Ви? Знаете ли какъв точно себеподобен искате да създадете?
– Защото имам проблем… – бе заговорила успоредно с него Рада. – Ще мога ли да създам себеподобен на кредит?
– Разбира се. Отдавна имаме тази услуга – учудено я изгледа служителят и посочи една от трите Енергийни банки, където можеше да изтегли нужните парични енергийни единици Любов.
След два часа Рада седеше в аеролета си и нетърпеливо чакаше. Чакаше НЕЩО да се случи. Чакаше НЯКОЙ да бъде създаден…
Потъна в тъжни мисли и горчива равносметка за последните няколко години от живота си. Как и защо беше пропуснала да забележи, че вече не е щастлива?
Неочакваното почукване по стъклото я изтръгна от унеса.
Боряна услужливо отвори вратата, и от компютърното табло се чу жизнерадостният й глас.
– Моля, представете се!
– Все още си нямам име. Някой е забравил да ми го даде?! – някак срамежливо разпери ръце себеподобният, докато сядаше до Рада в аеролета. – Но пък лично ще ме отведе у дома, а няма да бъда доставен като пратка – добави с искрена усмивка.
Беше облечен в стилен спортен костюм с мек бежов цвят. Косата му – нито много къса, нито дълга, беше по детски мека и игриво падаше върху челото му, за това той с жест я отметна назад. Очите му не бяха зелени, както предпочиташе да създава своите себеподобни Рада. Бяха тъмни като нощта.
Не, не беше красавец, в никакъв случай. Но имаше някакво невероятно интересно излъчване, по човешки чаровно.
– Можеше да ми дадеш поне име – каза той. – И без това нищо не си посочила като осъзнато свое желание нито за визията ми, нито за психологическата характеристика на моя образ. Защо?
– Защото не зная какво искам и защо го искам. Би трябвало да си наясно с това.
– Изобщо не те познавам като характер. Този път така си пожелала. Да сме напълно непознати.
– Този път? Странно… А какво знаеш за миналите ми желания?
– Всичко. Ще потегляме ли?
– Да, но май нямам парични единици Сила.
– Виж, за това подсъзнанието ти съвсем предвидливо се е погрижило – някак много секси, по мъжки се усмихна той, докато поставяше ръката си върху пусковото табло.
„Става много интересно. Как можах да го създам точно такъв?” – помисли си Рада.
Напук на всичко днес беше традиционното петъчно събиране с приятелките й Бети, Андрея и Лора и след кратък размисъл Рада реши, че не може да пропусне тази среща.
– Браво на теб! – Посрещна я с широко отворени обятия Андрея. – Не очаквах, че ще бъдеш толкова потайна. Да намериш най-накрая Сродната си душа и да не се свържеш с мен?! Ще ни представиш ли? Ще седне при нас, нали?
Рада се смути. За първи път от толкова време насам успя ясно да разчете мислите им. Те бяха решили, че той е истински мъж. А пък той… дори си нямаше име… Нелепо.
– Себеподобен е – кимна Рада към тримата невероятни красавци, присъстващи на съседната маса. – По-добре ще му бъде с тях.
Приятелките й добиха изумен вид.
– И какво име му избра този път?
– Виктор.
– Благодаря! Харесва ми – усмихна се Виктор и седна при себеподобните.
– След толкова духовни напъни и мъки да бъдеш сама… бих нарекла решението ти за голям напредък в… – уж на шега, небрежно подхвърли Лора, докато оглеждаше новодошлия. – Хайде, разказвай!

–––
Последваха два спокойни и тихи почивни дни, в които Рада успя да възвърне равновесието си. Виктор готви истинска човешка храна, гледаха стари филми, правени в Тежките времена и обсъждаха заедно нещата от живота… Оказа се, че мнението му по много въпроси не се припокрива с нейното така, както почти винаги се случваше с предишните себеподобни, които успяваше да сътвори. Но пък беше отличен слушател.
Когато в понеделника пристигна в „Астралас”, първия човек, когото срещна беше Данаил. Тя веднага се затича към него, решила да му разкаже всичко. Но тъкмо да го прегърне и рязко се отдръпна. Без да иска телепатично долови чувствата и емоциите му. Само преди два дни това би я зарадвало, но не и сега.
– Да, отдавна живея с нея. – повдигна примирено рамене Данаил. – Ти просто не искаше да знаеш за това. Но не се безпокой! Тя все по-малко и по малко прилича на теб, все пак е моя себеподобна, не си истинската ти. Пък и името й промених – Рени. Реших, че ще бъде твърде глупаво да бъде абсолютно твое копие.
Рада мълчеше като онемяла. Чудеше се накъде е тръгнал светът. Уж живееха в Епохата на Златната раса, а какво всъщност се случваше с хората, решили да нарекат себе си Аз-Съм-Полубог? Дали наистина бяха успели да избегнат участта и падението на Атлантида и Лемурия? Или щяха да се обрекат на самота и отчуждение точно както бяха направили човешките същества от Тежките тъмни времена?
Сега всички създаваха и живееха със Себеподобни, защото така беше по-лесно. Винаги можеше да обвиниш един Себеподобен в грешка. А после с лекота да му простиш, копирайки Създателя.

–––
Виктор дойде да я вземе от „Астралас” точно в шест часа. По усмихнатата му физиономия личеше колко е щастлив да я види. И… О, Боже, около него просветваше аура. Та себеподобните не притежаваха толкова силно енергийно поле…
Виктор беше влюбен.
Ами сега?
И все пак Рада реши да отидат на опера. Прииска й се двамата да опитат от всичко, да се насладят на всичко.
Когато пристигнаха, слизайки от аеролета, тя изпусна чантата си и веднага се упрекна за това, че отново губи Енергия, когато видя как една силна мъжка ръка вдига падналото портмоне, за да й го подаде галантно.
Рада се изправи с въздишка.
– О, благодаря ти, Виктор! – усмихна му се тя.
– Няма защо – каза някой зад гърба й.
Обърна се и видя, че нейният Виктор чак сега слиза от аеролета.
А другият?
Обърка се. Бяха еднакви като две капки вода.
– Благодаря Ви …? – повтори.
– Да, казвам се Виктор… и няма защо…
Телепатично мъжът усети изумлението й и се обърна към себеподобния. Непознатият също разбра, че не става дума само за съвпадение, защото веднага се засмя сърдечно.
– Мисля си, че нашите две творения ще бъдат най щастливите хора на света. Тя се казва Рада…
– И аз!…
– Невероятно! Знаеш ли колко години те чаках? И те търсих…
– И аз! – успя отново да смотолеви Рада.
Значи за това е било всичко – тази игра на „Великите архитекти на живота“! Значи не е била луда. Ето, истинският Виктор беше като две капки вода със себеподобния Виктор.
Рада се вгледа в тъмните му очи и сякаш там видя вселени. Само миг беше необходим и този мъж я привлече и да я завихри в гравитационното си поле. Да, беше точно Той и никой друг.
– Ти също! – повдигна рамене мъжът, отново прочел мислите й…
Изведнъж Рада почувства върху себе си водопада, който се изля от милиони Енергийни Единици Светлина, Любов и Сила.


 

Още от автора: Теодора Манова

Теодора Манова

Теодора Манова издава първия си роман „Ангелски намерения” през 2011 г. Автор е на пиеси за деца, поставяни в Държавен куклен театър – София, както и в други градове на страната („Неспящата хубавица“ и др.). Сценарист е в множество детски телевизионни програми. През 2014 г. филмът „Приказка от вълненото кралство“, на който Теодора Манова е сценарист, печели Голямата награда и „Златен ритон“ на 21-вия фестивал на българското документално и анимационно кино. На 16-ия Международен фестивал на спектакли за деца „Вълшебната завеса“ – 2015 г., печели наградата за оригинален драматургичен текст за пиесата си “Вълшебната овца“.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни