Интервю на Христина Христова
Деси, помниш ли онова „Помогни ми да те возвися“ над входа на нашата Класическа гимназия? Днес, след толкова години, как се чувстваш по вертикала на битието?
Помня, разбира се. Аз съм чедо на това училище и съм създадена от него. Това са моите спомени, моята същност. Чувствам се добре. Знам си цената и мястото. Това ми създаде тя, Класическата гимназия. Мисля, че това училище даваше онова, което нищо друго и никое друго училище не даваше. Ние бяхме свободни. Оная свобода на духа, която те возвисява. Има две неща, които те возвисяват. Училището и семейството. Аз имам и двете. Значи съм щастлива. И съм.
Кое е онова невидимо нещо, което ти даде Класическата гимназия и може ли то да се ословести?
Класическата гимназия ме създаде. Още от 14-годишна възраст. Тя взе едно малко момиче и го превърна в Човек. Тя ми даде самочувствието, че съм различна, че съм достойна да се нарека различна. Тя ми даде онова усещане за общност, което не ми даде нито обществото, нито родовата ми принадлежност, нито професионалната ми принадлежност. Най-голямото достижение в живота ми е тя, Класическата гимназия. Университетът само доразви някои неща, но създадени от моето Училище. Аз съм „пиле“ на Класическата гимназия. И независимо, че сега снагата й е гризана от много врагове, знам, че тя ще се възправи. Защото в маята й са въплътени много духове, души богати и истински. Моята Класическа гимназия е въплъщение на Родината ми. Ръфана, разяждана, крадена, мъчена… Няма страшно. Ще оживее, защото в нея има дух, който няма нито едно училище. Все още не. Горделива съм, да, но имам с какво да се гордея и ще продължавам. Напук и на страх врагу.
Кои са любимите ти учители? Разкажи ми за тях.
Много са. Проф. Бора Беливанова – жената, която в осми клас ме научи на „Епоса за Гилгамеш“, която отвори очите ми за древните епоси, за онова, от което е създаден светът. Кирил Мерджански, който възпита любов към античната история. Проф. Георги Бакалов, човекът, който ме накара да се влюбя във Византия. Аз завърших история заради него и специалността ми е „История на Византия и балканските народи“. Данаил Иванов, човекът, който ме откри за литературата, който ми каза, че имам талант да пиша. Доротея Табакова, жената, която ме накара да уча старогръцки, защото се влюбих в нея. И… моята любима, неизменна, вечна Гергина Тончева. Тази жена, без да знае, ми създаде гръбнак, умението да се возвисявам и да возвисявам. Да уча и да се уча. Да се боря и да вярвам. Да искам и да постигам. Едно време носех сини лещи, за да приличам поне малко на нея. Обожанието ми, може би е разбираемо, а може би някому ще се стори смешно. Няма значение. Аз знам, че ако съм човекът и жената, която искам да бъда, е благодарение на нея. Да, и на майка ми. Помня всички учители, още от началното си училище. Благодарна съм им. Помня първата си учителка по италиански, която пък ми даде хляба в ръцете. Аз помня. И това ме прави непобедима.
Има ли днес Учители като нашите? Защо обществото ни се отнесе толкова несправедливо с учителското съсловие?
Учители има. Добри, надеждни, стойностни. Има и ще има. Мъка ми е, че има учители, които не носят традицията, които я преобразуват в нещо друго – в пари, в съвременни похвати, които, дори и да дават наука, не дават най-важното – стойност, корен, мая и дух. Ако интелигентността пречи на душата, ще я премахна. Нека не съм толкова съвременна и в крак с онова, което диктуват другите, но да съм дала криле на душите на децата. За мен е важно учителят да създава българи, а не разсъждаващи, но бездушни машини без капка дух…Такива бяха моите, нашите учители. Те създаваха дух, преди да създадат ерудиция. Ако си ерудит без дух, ти си робот, машина, която може единствено да създаде машини. Не са ни нужни нито деца-машини, нито учители-машини. Повтарям, ерудицията без дух, без патриотизъм, без тръпка, не чини пукната пара. Затова ми липсват старите учители. Няма ги вече, или поне не са много.
Според теб Класическият човек има ли място в бъдещето? И какво е то?
Класическият човек винаги има място в бъдещето. Всъщност, той е бъдещето на духа. Имаме чудесни математици, компютърни специалисти, физици, това е чудесно. Класическият човек е маята, зърното на науката. Защото той е духът, той е основната наука. Науката за миналото, за мъртвото, което се опитваме да съживим, науката за това да си хуманист. Да обединяваш миналото с настоящето, а то пък от своя страна, създава бъдещето. Мястото на класическия човек е да бъде обединяващото звено. Леонардо е бил ренесансов човек, Микеланджело – също. Ние, класическите люде, не сме може би създатели в истинския смисъл на думата, но ние сме нещо по-важно. Ние сме пазители. Ако не пазиш, не можеш и да създадеш.
Кое е това, което ние имахме, а младото поколение днес няма? Има ли такова нещо? Можеш ли да го назовеш, ако го има?
Ние имахме мечти. Имахме полет, имахме знания. Днешното поколение има сила и безскрупулност. И тя, понякога, не е лоша. Лош е начинът й на прилагане. Ако съм по-добър, ще се боря да съм пръв. Това е добре. Лошото е, че се боря да съм пръв без да съм най-добрият. Подмолността, пълзенето, готовността да се плати всяка цена. Плащаш, което можеш. Онова, което не можеш, не плащаш. И се бориш да вървиш напред с честни средства. Безчестието отличава някои от младите ни хора. Потриса ме онова въпиещо невежество на над 90% от младите хора. Те са болезнено, страшно, неизлечимо невежи. Но лошото е друго, че това не им прави впечатление. За тях е важно да имат пари, незаслужени и неизкарани с труд и да хвърлят салфетки по чалготеките. Боли ме и ме е срам от това, но не мога да съдя. Аз нямам деца, акъл не мога да дам. Само казвам: Борете се честно, деца!
Защо Паметта е важна?
Паметта е всичко. Тя не е важна, тя е всичко. Памет за близък, за роднина, за прочетено, за написано, за история и родина. Паметта като помнене и като отдаване на почит. Някому или на нещо. Паметта е брашното, от което се прави белият хляб, защото е преминал през най-ситното сито на историята. А кой е по-голям от хляба?!?…Паметта е важна, защото те прави съзнателно същество. Тя дава отговорност, възпитава и дава сили. Без памет, без корен, без мая – кой си? Защо си?… И помен не остава от тебе, нито от тези след тебе. От друга страна, някой беше казал – най-доброто качество на паметта е, че умее да забравя. Забравяме нищото и помним онова, което ни държи прави. Паметта е „стержень“, ако мога да използвам един русизъм. Онова, което ти държи гръбнака изправен. Какво повече?!?… Паметта, всъщност, е черна и бяла. Ето, ако вземем романа „Време разделно“. Там има чудесен пример за черна и бяла памет. Караибрахим не е забравил баща си и майка си, но паметта му за родното е прекършена. Това е черна памет. Баща му дядо Галушко не го познава веднага и съмнението се загнездва в душата му, но той помни детето, което е дал, вместо чуждото, дал си е кръвния данък и помни. Това е бяла памет. Ето, това е паметта и за мен.
Как се чувстваш в навечерието на 24 май? Усещаш ли още пулса на този празник?
Чувствам се жива. И не само в навечерието на 24 май. Защото писмената , буквите, са толкова надълбоко навлезли в кръвта ми, че те се адреналинът, който изпомпва кръв. Да бие. Докато бие, съм жива. Словото е онова оръжие, което ти дава възможност да си победител. Защото, ако стреляш по някого, той умира и не помни. А ако стреляш с думи, те се помнят. Болят, но не убиват. Карат те да помниш и да мислиш. Затова и Паметта е вечна. Тя е въплътена в словото, писано и неписано. Но се помни. Няма по-велико нещо от това да помниш. А се помни, защото се пише. На камък, на папирус, на книга, в сърцето. Това са все словеса. А те празнуват раждането си на тази дата. 24 май е рожденият ден на Паметта. А от нея почва всичко. История, култура, изкуство. Да запишеш нещо, за да не се забрави. Затова и Светите Отци на словото наше са вечни. Те сами са си създали памет и невъзможност да бъдат забравени.
Защо България се провали?
Не, не мисля, че България се е провалила. Знаеш ли, аз се занимавам доста сериозно с медицински преводи. От тази гледна точка за мен България не се е провалила. България е жив организъм, доста силен, между другото, от който черпят сили бацили, бактерии и паразити. Когато един организъм е силен, той успява да храни всички тези живи паразитни организми. В момента, в който този организъм реши да отхвърли тези вегетиращи и паразитиращи върху него организми, те умират. Трябва да изчакаме момента, в който България ще изхвърли паразитите и вместо да храни с кръвта си, ще има кой да я храни с кръвта си. Не знам кога ще стане. Еволюцията е нещо бавно и натрупващо се и има нужда от време. Аз не се притеснявам за България. В един момент ще дойде земетресението… като в Непал… но онова, другото… и тя ще отхвърли от снагата си паразитите. Знам това, усещам го. Когато се храниш от нечия кръв, ти живееш, но си зависим. Когато храниш някого с кръвта си, може и да не живееш дълго, но храниш нещо, което ще те надживее. Дано това е България. Вярвам в това и го искам. А щом го искам, ще стане. Вярвам, че паразитите са по-малко от онези, които храним с червените си кръвни телца тази страна. Ние сме нейният хемоглобин. А без него знаем, че не може.
Звучи патетично?!?… Може би, но е вярно. Така върви светът, така върви природата. България е надживяла робства, владичества, мъки, тегоби, всичко е надживяла. За 1300 години има доста добър стаж над империи, съюзи и вероломства. Защо ли? Защото е съумявала да отърси от снагата си онова, което й тежи. Търпи дълго, но не забравя. Народът на тази страна не е лош, нито е глупав. Той е просто измъчен. Организъм, чийто хемоглобин е доста дълго изпиван и тя е страдала от анемии, дълги и тежки. Но се е възправяла. Ще се възправи и сега. Просто търпението е в повече и слава Богу. Ако не търпиш дълго, няма как да ти дойде до зъби. В това вярвам. А вече ни е до гръкляна. Още малко. Ако не ти дойде до зъби, няма как да захапеш…
Кой е въпросът, за който нямаш отговор?
Имам доста въпроси без отговор. Но го търся. Защо се влюбвам в неподходящи хора, защо обичам и двамата си родители еднакво, но по различен начин, защо смехът е по-силен от смъртта, защо човек се страхува, но когато се изправи лице в лице със страха си, бил той животно, болест, мъка, недоимък или нещо друго, скача върху му и страхът избягва от него. Защо вярвам безпрекословно в думите на предците си, а не в думите на пришълците…Това са все въпроси, чийто отговор търся. Дано го намеря. Може би основният въпрос, на който нямам отговор е „Докъде искам да стигна?“. В борба, в обич, в неверие, в липса на доверие, във всичко. Но напоследък и този отговор си пробива път. Стигни, докъдето можеш… А пък онези след нас, със сигурност ще дадат отговора. Е, аз няма да го чуя, ти няма да го чуеш. Но тялото ми, превърнато в родна пръст, както и телата на мнозина като мен, ще „наторят“ отговора, ще го израснат, ще го напоят и, може би, ще го превърнат в знаме…
Оставяне на коментар