Раждането на Халифата

Пророкът Мохамед по време на прощалното поклонение

– Вярно ли е, че преди появата на исляма повечето араби са изповядвала християнство или юдаизъм в една или друга форма?

– Да, това е така. В град Ясриб, по-късно преименуван в Медина, значителна част от жителите са били юдеи. Доста арабски племена са изповядвали християнство от несторианско и монофизитско направление, тъй като Арабия отдавна се е смятала за убежище за християнските еретици, преследвани от Византия. Но още повече е имало араби-езичници.

– Защо тогава през VІІ век възникна необходимост от поява на нова религия? Защо дейността на пророка Мохамед е била толкова успешна?

– Мохамед не е бил първият, който е претендирал за роля на носител на нова религиозна идея. Той е имал например сериозен конкурент – Мусайлима, с когото са се разправили чак след смъртта на пророка. Въобще, ислямът не възниква на празно място. В VІІ век идеята за единобожието (монотеизма) е била много популярна в Арабия, в различните части на която постоянно са се появявали проповедници на монотеизма, така наречените ханифи. За съжаление, за съдържанието на тези проповеди ние почти нищо не знаем.

Смята се, че арабското племенно общество по онова време е преживявало криза, свързана с трансформацията на неговата предишна социално-икономическа структура. Това по закономерен начин се е отразявало на съзнанието на хората, болезнено усещащи смяната на епохите, което е отразено в доислямската поезия. Впрочем, според много изследователи, усещането за криза е естествено състояние на подобни племенни общества.

Пророкът Мохамед решава спор при издигането на Черния камък

Дейността на Мохамед е успешна поради две основни причини. Първо, за разлика от своите съперници, той е проповядвал в Мека – политически, търговски и културен център на езическата Арабия. Второ, той е удовлетворил обществената нужда от обединение на арабите на идейно-религиозна основа, а не на племенна.

– Тоест, новата ера е позволила да бъдат преодолени племенните разпри, отдавна спъващи назряващото обединение на арабите?

– Точно така. Това може да бъде сравнено с християнската идея „няма нито елин, нито юдей“, съдействала в голяма степен за разпространението на учението на Христос. Но първоначално по-голямата част от арабските племена, тоест извън пределите на Медина, се обединяват около Мохамед като политически лидер, а не като религиозен. Разбира се, по негово настояване те приемат ислям, но не са се отнесли сериозно към това.

Нищо чудно, че след смъртта на пророка, много племена започват да се отказват от исляма (ридда), мотивирайки се с това, че са давали клетва за вярност лично на пророка, но не и на неговите заместници (халифите). Отново да сплоти всички араби под знамето на пророка Мохамед успява първият халиф Абу Бакр, за което са му били необходими както дипломатически, така и военни усилия.

– От тогава ли се говори за исляма като за самостоятелна религия?

– Зависи. Разбира се, от една страна моментът на раждането на исляма като нова религия е свързан с началото на проповедите на Мохамед. От друга страна – ако разглеждаме исляма именно като религиозна система, то например във Византия още много дълго са го смятали, не без основание, за нова юдейска секта.

Първоначално Мохамед разглежда юдеите като свои евентуални съюзници, тъй като неговата основна идея – чистият монотеизъм – е била неприемлива за християните, но би трябвало да устройва юдеите. Получава се обаче така, че отношенията между арабските и юдейските племена не потръгват, още повече че последователите на Мохамед много ги е смущавала концепцията за юдейската изключителност. Впрочем, чак до ХІ век арабите са смятали за добър тон обогатяването на исляма с активно заимстване от юдейски и християнски източници.

Медина ХІХ век

Ислямът като особен религиозно-културен феномен се гради постепенно, а истинската ислямизация на арабите е започнала едва по времето на завладяването на съседните страни, когато при сблъсъка с други народи и култури ислямът им е помагал да запазят своята идентичност.

– Впрочем, защо арабите така относително лесно и бързо успяват да завладеят огромни пространства от Близкия и Среден изток, Северна Африка и Юго-Западна Европа?

– Защото веднага са се съчетали няколко фактора. Първо, през VІ век се променя климатът – настава рязко застудяване (най-вероятно в резултат на изригването на вулкан в района на Малайския архипелаг), станало една от причините за последвалата арабска експанзия от територията на Арабския полуостров. След това идва пандемията от чума, рязко отслабила могъщата Византия (Юстиниановата чума), където силно се изострят политическите и религиозните противоречия.

Оттук следва вторият фактор – значителна част от християнското население на Египет, Палестина и Сирия са били еретици, които са ненавиждали Константинопол с неговата ортодоксална църковна политика. Когато халифът Омар през 637 година превзел Йерусалим, патриархът Софроний лично му връчил ключовете от града. Известно е, че първоначално арабите не се стремят да насаждат навсякъде ислям в завладените земи, поради което местното население се отнася към тяхното идване доста спокойно, неусещайки в това заплаха за себе си.

Трето, непосредствено преди арабските завладявания две водещи по онова време свръх-държави – Иран и Византия – в течение на 26 години водят изтощителна и ожесточена война за господство в Близкия изток, силно отслабила и двете страни. Затова, няма нищо чудно, че през следващите 20 години арабите завладяват Иран и Месопотамия, а след това и две трети от византийските владения (Сирия, Палестина, Египет и цялата Северна Африка), а също така почти цялото Закавказие, Дагестан.

Четвърто, арабите са били номади, а както е известно, военният потенциал на номадските народи е по-силен, отколкото при уседналите.

Пето, ключова роля в техните завоевания изиграва именно ислямът, благодарение на който арабите не са се претопили в покорените народи, а създават нова, уникална цивилизация. По това те са отличават от много други номадски народи, които не по-малко стремително завладяват огромни пространства (хуни, монголи).

Халиф Омар ибн ал-Хаттаб влиза в превзетия от него Йерусалим, 637 г.

Но след сто години арабската експанзия приключва – на изток в 715 година при Талас (днешна Киргизия) тюрките и китайците спират непобедимите преди това араби, а на запад в битката при Поатие през 732 година съкрушително поражение им нанася Карл Мартел, дядото на Карл Велики.

– Как ви се струва, ако в битката край Поатие бяха победили арабите, дали би била заплашена тогавашна Европа от ислямизация?

– През ранното Средновековие Европа е била задния двор на тогавашния цивилизован свят и поради това, за разлика от наши дни, не е била толкова привлекателна за жителите на Близкия изток и Северна Африка. Дори след четири столетия, през епохата на Кръстоносните походи, арабите са смятали европейците за недодялани северни варвари, впрочем, за разлика от днешните ислямисти, те не са възприемали войните с кръстоносците като сблъсък между цивилизациите. В този смисъл ролите се разменят.

Битката при Поатие през октомври 732 г. / Шарл де Стьобен

Но дори ако битката край Поатие бе свършила иначе, не мисля, че Европа през VІІІ век би я заплашвала ислямизация. Испания, например, основно са я завладявали не арабите, а берберите от Северна Африка, които са много по-малко ислямизирани. Арабите не са разполагали с никакви ресурси за завладяването на Европа, те към този момент вече са били изтощени.

– Каква е била създадената в резултат на всички тези завоевания държава – Арабски (Ислямски) халифат?

– Обикновено историята на халифата се дели на три периода: управлението на четиримата праведни халифа (632-661 г.), епохата на Омеядите (661-749г.) и на Абасидите (750-1258 г.). Праведните халифи, сподвижниците на пророка Мохамед, управляват в зората на зараждането на ислямската цивилизация, именно те са били инициатори на първите завоевателни походи.

Омеядският халифат, столица на който става Дамаск (понякога тази функция изпълнявала Ракка), бил своеобразна държава. Съвременният британски историк Чейс Робинсън дори не го нарича държава, а „завоевателна полития“, тъй като в него се запазват много от предишните византийски политически институции и традиции, а основният доход е постъпвал от военната плячка от завладените територии. Халифите не са се нуждаели от създаване на институции. След прекратяването на арабските завоевания в средата на VІІІ век, доходите на халифата рязко спадат, на Омеядите, въпреки обещанията, им се налага да запазят данъчното облагане (данък „джизия“) за новообърнати мюсюлмани, въпреки че по-рано приемащият исляма човек се е освобождавал от него. Всичко това в крайна сметка довежда до Абасидската революция.

Арабският халифат (622-750 г.)

– Какво е представлявала тази революция? Само това ли, че династията на Омеядите бе избита, а вместо нея идва нова династия, тази на Абасидите?

– Не, не само в това. Първо, не всички Омеяди биват избити, малкото от оцелелите бягат в Испания, където основават Омеядски емират, а след това и халифат. Второ, Абасидската революция е била масово народно движение с ярко изразен персийско-шиитски етнокултурен елемент. На гребена на тази революционна вълна в голяма степен по случаен начин на власт са дошли потомците на Абас, чичото на пророка Мохамед, нямащи по-рано кой знае какви заслуги в утвърждаването на исляма.

Абасидите местят столицата на халифата от Дамаск в Багдад и за разлика от Омеядите, започват да градят собствени институции на властта. Ако Омеядския халифат е бил чисто арабско военно-политическо формирование под силно византийско влияние, то Абасидската държава е изпитвала значително иранско етнополитическо въздействие. Когато в средата на Х век династията на Абасидите се оказва под контрола на военачалниците от рода на Буидите, започва процесът на делене на светската и духовната власти: първата принадлежи на Буидите, а втората – на халифа.

Мюсюлмани се молят обърнати с лице към Мека, средата на ХІХ век

– А как е било преди това?

– Преди това цялата политическа и религиозна власт е принадлежала само на халифа.

– Тоест преди Буидите Арабският халифат е бил теократична държава?

– Халифатът е бил теократична държава само по време на пророка Мохамед. По време на неговите наследници в различни периоди халифатът е бил сложно съчетание на елементи от духовна и административна власт на халифите: при праведните халифи ситуацията е била една, при Омеядите и най-вече при Абасидите – съвсем друга.

В средата на ХV век, по време на владичеството на тюрко-селджуките, разделението на духовна и светска власти получава терминологична обосновка: за обозначаване на политическата власт се появява титлата „султан“, а багдадския халиф започна да се смята само за духовен авторитет.

– Вие току що споменахте за държавата на тюрки-селджуки, а Османската империя може ли да се смята за наследник на Арабския халифат?

– Формално да, защото след покоряването на Египет през 1517 година, турският султан приема ранга на халиф, макар че преди ХVІІІ век той практически не е споменат в официалните документи на Османската империя. За него си спомнят във връзка с многобройните руско-турски войни, когато титлата на халиф позволява на султана да претендира за роля на покровител на мюсюлманите в Руската империя.

От друга страна, когато Османската империя превземала земите на Абасидския халиф, той вече фактически се е разпадал. И, разбира се, многовековното турско владичество става съвършено нов период в съществуването на арабския свят, постепенно превърнал се в периферия на Османската империя.

Османската империя 16-17 век

– Това смята ли се за упадък?

По-рано бе прието да се смята, че османският период е залезът на арабската цивилизация. Но всичко е много по-сложно. Да говорим за потурчване на арабите би било преувеличение, навсякъде е било различно. Териториите на съвременния Ирак и Сирия например, наистина са били под много силно турско влияние, за разлика от Египет, чиято зависимост от Истанбул с времето непрестанно отслабва. Магреб признава турската власт само номинално, а Мароко въобще запазва независимостта си.

– Но вие сам казахте, че към началото на османското нахлуване единният халифат, който по време на Абасидите става посредник между античността и европейското Възраждане и където процъфтява науката и изкуството, вече не е съществувал. Значи е имало упадък?

– Зависи по какви критерии съдим. Ако говорим за арабската култура, то наистина, вече в късното Средновековие (след ХІІ-ХІІІ в.) се наблюдава застой: в литературата стилът започва да доминира над съдържанието, текстовете постепенно се лишават от смисъл. От друга страна късното Средновековие това е и ал-Газали, и още по-късно Ибн Халдун – това никак не е застой. Но във философската мисъл на Ибн Халдун вече се усеща търсене на някаква равносметка, а османският период – това е предимно записване на народна литература, подобно на приказките от „Хиляда и една нощ“.

– Според Вас, каква е причината за това?

– Мисля, че основният проблем на арабската цивилизация през късното Средновековие е изчерпването на епистемологични основания*, които и осигуряват успех през предходния период. С други думи, през онази епоха в арабския свят не са могли да се формират условия, които да стимулират нови идеи. Това напомня кризата на хуманитарното знание в западния свят в края на ХХ век, където сега доминира постмодернистската представа, че нищо ново вече не може да бъде измислено и остава само да боравим с форми и цитати.

Болезненото осъзнаване, че има упадък в арабско-ислямския свят, се появява през ХІХ век при непосредствения сблъсък с европейците, чието превъзходство в многото сфери в никой не буди съмнения. Това предизвика сред арабските интелектуалци две противоположни реакции: едните твърдяха, че проблемът е в самия ислям, от който трябва да се откажат, а другите, които смятат, че трябва да се върнат към чистия, „неразвален“ ислям, дават начало на салафитското движение.

– Тоест, днешният ислямски радикализъм до голяма степен е реакция от сблъсъка с другия, западния начин на живот, с други думи, реакция на неизбежната вестернизация** на арабското общество?

– Може да се каже и така. Макар че в ислямския свят политическото и религиозното обновяване винаги е имало салафитска форма на „връщане към изворите“. Друг е въпросът, как това понятие ще се изтълкува.

– И накрая най-актуалният въпрос: какво от историческото наследство на Арабския халифат се опитва да използва терористичната групировка, която неотдавна наричахме ИДИЛ, а сега ДАЕШ?

– Според мен, ДАЕШ е по-уместната абревиатура, отколкото наименованията ИДИЛ или „Ислямска държава“, пораждащи ислямофобия у едните и неприятни мисли у другите. Естествено, съвременните ислямски радикали се опитват да спекулират с историята на Арабския халифат. Но те повече апелират не към истинския исторически опит на арабския народ, а към свои митични представи за това, какъв трябва да бъде истинският халифат.

Ислямистите се обръщат също така към класическите трудове на арабско-мюсюлманските философи, теоретически обосноваващи идеалния модел за устройство на ислямска държава и общество (Ал Маварди, Ибн Таймия). Ясно, че на практика тази ислямска утопия е невъзможно да бъде въплътена, защото тя не дава отговори на много въпроси, стоящи пред съвременните мюсюлмани. Затова ДАЕШ, декларирайки завръщане към нормите и традициите на халифата, в реалността активно използва много западни институции (например в Ракка има подобия на министерства и ведомства).

Бойци на ДАЕШ

Голяма грешка е да се смята, че ДАЕШ се стреми към възстановяване на каквато и да било традиция. Истината е, че ДАЕШ се обръща към архаика, противостояща на истинските арабско-мюсюлмански традиции. С други думи, днес съвременните ислямисти по най-примитивен начин измислят едно изкуствено минало. В това те напълно уместно могат да бъдат сравнени с италианските фашисти или немските нацисти, които се стремяха да пресъздадат естетиката и култа на Древния Рим или старогерманския езически епос.

– Как мислите, имат ли днешните ислямисти шансове за успех? Може ли този тумор в тялото на съвременния арабски свят да се разпространи по целия Близък изток или дори извън пределите му? Доколко е реална заплахата от създаване на втори халифат?

– И отново ще кажа, че всичко зависи от това, какво се подразбира под халифат. През 2011 година, след революцията в Тунис, аз общувах с местните умерени ислямисти, за които халифатът е форма на регионална интеграция, нещо като Европейския съюз. Но, съгласете се, тази трактовка силно се отличава от онзи халифат, който е в представите на главорезите от ДАЕШ.

Съмнявам се, че ДАЕШ ще бъде жизнеспособен без перманентна война и постоянно насилие. Докато се лее кръв, може да не се мисли за създаване на собствени институции, за нормална икономика и обществено развитие. В мирния живот главорезите и други пасионари, определящи тона днес в ДАЕШ, няма какво да правят. С други думи, ДАЕШ ще има успех само дотогава, докато ще може да паразитира върху сегашната трансформационна криза в Близкия изток.

Древният храм Кааба, около който е построена Голямата джамия Масджид ал-Харам в Мека, Саудитска Арабия. В източния ъгъл на Кааба е вграден „Черният камък“, за който се предполага, че е остатък от метеорит. Според мюсюлманите той е изпратен от Бог на Земята след грехопадението на Адам в знак на грижа от висшите сили за човека и за напомняне за Бога. Чрез Мохамед Кааба става светиня за мюсюлманския свят и кибла – посоката, към която мюсюлманите се обръщат по време на молитва от която и да е точка на земята.

Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro

Източник: pravda.ru

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК