За природата на протеста или българският Кайрос

София, 12 юли 2020 / Снимка: Борис Урумов

 

България е пред повратна точка в спонтанно изригналата съпротива срещу мутренско-олигархичния модел на управление и неговия инструментариум за поддържане на населението в състояние на страх и социална апатия – съдебната власт и прокуратурата.

Има вероятност еволюционният цикъл в колективното развитие на нацията ни да е достигнал момента, в който ще бъде осъществен революционен скок към качествено нов етап. Всички ние сме преки участници в този процес и от степента на нашето индивидуално съзряване, както и от активното осъзнаване на невъзможността да се живее в задушаващата хватка на сегашното статукво, зависи дали предстоящите събития ще успеят да реализират качествения скок във функционирането на обществения организъм, дали ще пропаднем обратно в блатото на националната безпътица или пък случващото се е симптомът на този скок в близкото бъдеще.

Така или иначе, цикличното движение на историята е обективен процес, но в същото време той се реализира чрез психичните енергии, които се завихрят в отделните общества и дори в цивилизациите като цяло. Тези енергии преминават през всеки един индивид и степента на тяхното интегриране в индивидуалното съзнание, а оттам и в колективното, определя продължителността, интензитета и ефективността на периодите, които в общи линии са два – еволюционно натрупване и революционен скок.

Отношението към Историята, и в частност към нейната „сегашност“, може да бъде активно или пасивно и то е свързано с колективната памет, която формира обществения, националния и цивилизационния манталитет, свързан с протичащите в реално време процеси. Това отношение пряко зависи от историческия опит и от знанието, което „стои“ на съхранение в колективното съзнавано и в колективното несъзнавано и е придобито при предходните значими срещи и сблъсъци с Историята.

Обществата, които пазят в гънките на паметта си „лош“ исторически опит, свързан например с потисничество или големи национални катастрофи, не се пласират толкова успешно в хода на общото циклично историческо движение. Рефлексията при тях е забавена и трансформациите се случват по-бавно, в по-големи отрязъци от историческо време. За тези общества историята е зла мащеха и те изпитват дълбинен, неподправен ужас от нея. Този ужас парализира обществения организъм както в неговото адаптиране към новите реалности, така и в реакцията му към пагубните за колективното тяло болестотворни процеси и състояния. В своя труд „Митът за вечното завръщанеМирча Елиаде описва брилянтно ужаса от историята, характерен особено много за малките народи, които са били помитани от увереното движение на големите победители и са имали лошия късмет да бъдат на кръстопът – както чисто географски, така и геополитически. Тъй като не могат да застанат очи в очи с историята и са вкаменени от ужас, тези народи трансформират историята си в мит. Паметта от историческа се интегрира в колективния спомен като митологична. Архетипите се формират като трайни ориентири в непрогледната тъма на общото движение и са почти единствената опора за изстрадалото колективно съзнание – там са културните герои, опоетизирани във фолклора (Крали Марко) или превърнати в национални икони (Васил Левски, Христо Ботев) – недостижими за обикновения човек със своята сила и величие. Те са Героите и Свръхчовеците, които са имали смелостта да се изправят срещу Историята и да я гледат в очите.

Снимка: bTV

 

С малко на брой спорадични изключения и изблици, през последните 30 години българският народ е в състояние на ступор и ужас от историческото движение. Свикнал да бъде „обгрижван“ от държавата и тя да носи отговорност за битието му, след падането на Желязната завеса обикновеният човек рязко беше запратен в другата крайност – при свободния Запад, където оцеляването е задължение преди всичко на отделния индивид. Тази внезапна и шокова промяна, съчетана с организирания криминален преход към „демокрация“ и осъществена от мимикриращите комунистически елити, не доведе до мечтаното светло бъдеще. То настъпи само за малцината, които или успяха да се преориентират много бързо, или имаха наследен и преразпределен материален ресурс, или се пребориха за заемане на властови позиции. 30 години след т.нар. „преход“, който беше нищо повече от поголовно разграбване и деконструиране на държавата, България се намира в поредната си национална катастрофа и е в дъното на всички официални европейски и световни класации: най-корумпираната страна в ЕС, най-бедната страна в ЕС, с най-голямото социално неравенство в ЕС, с най-високата смъртност в ЕС, най-бързо изчезващата нация на планетата, на последно място по свобода на словото в ЕС (111-то място в света).  

Колективният опит от срещата с историята, натрупан в последните 30 години у нас, е изключително лош и ужасяващ. Той се влошава в геометрична прогресия особено през последните 10 години, когато културните Герои на колектива изцяло изчезнаха от обществената и политическата сцена, а местата им методично и неотклонно бяха заемани от примитивите, от утайката и тинята на обществото, от анти-Героите, които обсебиха всички структури на държавността, задушиха нормалността в обществения живот и доведоха населението до безпрецедентна социална апатия и екзистенциално отчаяние. Потресаващо нагли, тези некадърни, необразовани и невежи примитиви превзеха цялата държава с чалгарско самочувствие, наложиха силов контрол над населението и дори последните инстанции, призвани да бранят справедливостта – съдебната власт и прокуратурата – бяха изцяло подчинени на мафиотския „управленски“ модел и превърнати в негова бухалка.

Но –

историческото движение неизменно и обективно преминава през своите малки и големи цикли, през повратните точки, в които еволюционните натрупвания изригват в революционен скок, извеждащ обществената система в следващото й ниво на развитие или довеждащ я до закономерния етап на упадък и разпад.

За древните гърци има две проявления на категорията „Време“: Хронос и Кайрос. Хронос е привидно линейното, хронологичното (може да бъде наречено и профанно) движение на времето, в което доминира видимият, плоският, злободневният пласт на събитията и въобще на живота като цяло. Кайрос е изключителният миг, който пробожда Хронос по вертикала, „сгъстява“ Времето в повратна точка и огъва линейната протяжност на Хронос в кръг, а оттам – в спиралата на нов съществен цикъл. В мига на Кайрос невидимото става видимо, профанното е изтласкано от сакралното, което извира от дълбините на съзнанието (колективно и индивидуално). Кайрос е мигът, съдържащ в себе си изключително стечение на обстоятелства и даващ шанс за трансформация и обновление. Приведено в нашия контекст на разсъждения, Хронос е количественото еволюционното натрупване, а Кайрос е качественият революционният скок, който осъществява преминаването в нов цикъл.

Със сигурност днес се намираме в такава повратна точка.

Снимка: bTV

 

Кои са признаците?

На първо място, безспорно, това е безпрецедентното за новата ни история обединение на хора с различни политически възгледи, на непримирими идеологически противници (и дори врагове) в общ фронт срещу мафията. До вчера това беше напълно немислимо. Съвременното българско общество е драматично и непримиримо разделено на два полюса в множество горещи теми – русофили срещу русофоби (което често дублира и разделението американофили-американофоби, про- и анти- ЕС), леви срещу десни, комунисти срещу жертви на комунизма, неолиберали срещу консерватори, глобалисти/соросоиди срещу националисти, умно-красиви срещу традиционалисти, джендъри срещу хомофоби, ксенофили срещу ксенофоби и т.н., и т.н. Всъщност тези разделения в голяма степен са функция на Глобалната гражданска война (все още студена), обхващаща целия Запад (особено в последното десетилетие) и може да се обобщи с опозицията неолиберализъм-консерватизъм, което е другото име на световното разделение краен глобализъм – национален суверенитет. Но това е друга и голяма тема. Споменавам я тук, защото тя касае деструктивното разделение на българското общество, копиращо световните процеси, с някои наши специфични особености.

Както бях писала по друг повод, двата полюса изтерзаха и цивилизационно разполовиха до крайност съвременната българска действителност. В началото на 21 век тази раздвоеност застрашава да се превърне в дълбинен и хроничен екзистенциален разлом, парализиращ възможността ни да видим посоките и тенденциите, които се оформят днес с раждането на новия световен ред.

Затова обединението на обществото ни в общ фронт срещу мафията на примитивите, е безпрецедентно не само за България, а за всички западни общества. Ако погледнем само за миг събитията с днешна дата в метрополията САЩ, чиято обществена тъкан е жестоко разкъсана от войната между официалната власт и Дълбоката държава, ще видим, че осъществяващото се днес в България единение е наистина изумително. Българите преоткриха отново след 140 години своя национален девиз „Съединението прави силата“. Дълбинни еволюционни процеси изригнаха спонтанно и неочаквано навън и сякаш се вкопчиха във вертикала на пронизващия националната летаргия Кайрос. Историческа възможност, щастливо съвпадение на редица „случайни“ събития и обстоятелства, които българите разпознаха почти интуитивно като своя шанс да разкъсат гибелния Хронос. Както каза един от говорителите на протеста в първия му ден, „сега нямаме право да се делим на леви и десни, защото от едната страна сме хората, а от другата страна са мутрите“.

Българинът за първи път от много, много време успя да впие ясен поглед в бездната, да застане срещу Историята с широко отворени очи, да преодолее страха и ужаса от сковаващия взор на Медуза, устремена в най-крехкото и незащитимо място на всеки един от нас – Надеждата. Ако процесът на обновление и политически рестарт на системата удържи на провокациите на властта и обществото ни успее да премине успешно в нов етап от своето развитие, ще видим как дверите на Кайрос отново ще се затворят между нас и сегашното ни единение – миг преди да го задържим отсам. Колкото и да протягаме ръце към него, то ще остане затворено в онази почти невидима сакрална сфера като едно изключително и извънмерно постижение на националния ни дух в решаващ исторически момент.

Снимка: BGNES

 

Идеологическите, политическите и културните различия в нашето общество няма да застинат във времето, разбира се. Те ще продължат и занапред, ще се разгорят с нова сила и това е неизбежно. Но различията ни следва да се проявяват в една нормалност, в една относително здравословна среда. Необходимо е те да бъдат канализирани отново в цивилизования политически дебат, бил той и ожесточен. Подобна нормалност липсва в България в последните десет години. Не може да има никакъв обществен дебат в условията на тази отровена, патологично изродена среда, в която организираната престъпност е сраснала с държавата и задушава в пипалата си всеки опит за смислено отношение и действие, насочени към общия ни живот и общата ни национална съдба.

Бившите идеологически и политически противници ще бъдат такива и в бъдеще – всички те имат своя дял България да се намира днес в своята историческа пропаст –  но точно днес тези противници са в ситуационно партньорство срещу общия враг, който ускори нагло и безотговорно процесите по затриване на държавата и държавността – ГЕРБ. След падането на кабинета Борисов-3 и неговата бухалка Иван Гешев, старите вражди и опозиции ще излязат отново на повърхността, но нашата надежда е, че обществото, и най-вече младите хора, които са днес по площадите, няма да позволят притежаване на абсолютна власт от който и да е политически субект или олигархичен кръг и гражданското общество ще продължава да бъде перманентен коректив на властта, която и да е тя. Разбиването на модела #Кой не е непостижима задача. Но Делян Пеевски и сие могат да бъдат разследвани само от една (поне) относително независима прокуратура. Първият голям урок от настоящите протести е този, че младите хора и активното гражданско общество са единственият ни шанс България да не бъде запратена завинаги в историческата бездна.

Другият съществен признак, подсказващ, че вероятно се намираме в повратна точка, е припознаването на определени личности като лидери на обществената съпротива. Дали те ще продължат да бъдат лидери и след протестите, е съвсем отделна тема и е обект на друг анализ. Първото не предполага второто и на този етап не е от съществено значение. По-важното е, че на фона особено сериозната и драматична лидерска криза (не само в България), на фона на абсолютния дефицит на личности, които могат да обединят около себе си големи групи от хора в името на национална кауза, у нас се случи невероятното – общественият организъм спонтанно припозна за свои лидери няколко личности, около които се обедини ситуационно, загърбвайки досегашните си идеологически и принципни различия с тях. По някакъв не съвсем логичен и почти метафизичен начин, тези няколко личности със свои конкретни действия, които до вчера биха минали почти незабелязано, предизвикаха „ефекта на пеперудата“, или „ефекта на снежната топка“, увличайки след себе си цялото обществено недоволство и дълго стаявания гняв. Което означава само едно – техните действия се случиха в точния момент и на точното място, за да дадат форма и посока на изригващата масова съпротива. Лидери и общество взаимно се намериха и тази среща беше възможна само в онзи кратък миг на Кайрос, когато скоростта и логиката на случващия се революционен скок са почти непроследими.

Снимка: Борис Урумов

 

След бруталното нахлуване на прокуратурата с въоръжен отряд в Президентството на 9 юли, проф. Велислав Минеков, Арман Бабикян и адв. Николай Хаджигенов – и тримата добре известни със своите десни, антикомунистически и дори русофобски убеждения – обявиха в социалните мрежи спонтанен протест против грубото погазване на закона от страна на прокуратурата спрямо президентската институция. Нямаше значение, че точно този президент е издигнат от техния идеологически и исторически враг – БСП. Имаше значение единствено осъзнаването на болезнената истина, че в сегашния момент срещу всеки един от нас и срещу цялото общество се е изправило едно многоглаво чудовище и единствено нашето категорично обединение може да ни даде шанс за победа в трудната битка. Народът се оказа узрял и готов, затова му беше нужна само малка искра, за да излезе на площада с енергия и плам, които до този момент, на фона на масовата социална апатия, звучаха като научна фантастика.

Само 2 дни преди това трима мъже с гумена лодка и българско знаме щурмуваха сараите на Ахмед Доган, за да упражнят правото си на достъп до държавната земя, заграбена от неформалния лидер на ДПС. Гениален ход на Христо Иванов, удивително съвпадащ с точния момент и точното място, за да се отприщи дълго трупаната колективна енергия. Едва ли някой е можел да предположи невероятния ефект от този пърформанс, включително и самият Христо Иванов. Но се случи. Само за няколко часа хиляди българи от цялата страна се организираха в социалната мрежа за масово посещение на охранявания плаж. Всички знаем последвалия ход на събитията, но тук ще спомена само най-значимия урок от тази акция – българи и турци, въпреки безпрецедентния опит на властта да окървави събитието с умишлено режисирана провокация, устояха на напрежението и проумяха, че са от едната страна на барикадата в тази битка. Пеейки заедно българския химн на брега на морето, българи и турци вече осъзнаваха, че войната им е обща, а каузата им е една – по-доброто бъдеще на общата ни родина.

Безспорно, ключова и много значима роля в настоящите събития се падна на президента Румен Радев, който до този момент е единствената легитимно избрана и обединяваща фигура на нацията. Изключително адекватната, смела и достойна за уважение реакция на българския държавен глава още в първия ден на протеста със слизането му сред насъбралото се множество, даде така нужната опора и мотивира гражданското общество да продължи напред до победа. Най-същественото, което Радев имаше смелостта да направи, е артикулирането и назоваването на нещата с истинските им имена – с имената, с които ги назоваваме всички ние. Мафията няма друго име. Сливането на организираната престъпност с изпълнителната и съдебната власт има само едно име и то е Мафия. Призивът на Румен Радев да изгоним мутрите от властта отекна като камшичен удар със своята прямота и изглеждаше почти нереално, че президентът се осмелява да изрече тези думи. В този момент жребият беше хвърлен, Рубикон беше преминат и оттам нататък нямаше връщане назад – нито за президента, нито за тази част от българския народ, която влезе в битката с мафията.

Снимка: ClubZ

 

Ще скочим успешно към Изхода или ще пропаднем отново в пропастта. Днес е мигът на българския Кайрос. Вече няма как да извърнем погледа си встрани от очите на Историята и въпреки дълбокия страх и ужас, който мнозина изпитват от нея, Историята днес е застанала фронтално пред нас. Срещата е неизбежна. Една здрава ядка, скрита дълбоко в националния ни дух, предизвика тази среща. По законите на цикличното движение следващият шанс, в който обществената енергия би възстановила силите си за нови активни действия, ще бъде след 8-10 години. Дотогава пораженията върху националната психика ще са огромни. Българите с бясна скорост ще продължат да се евакуират от тази прокълната земя. Шансовете ни за скок ще стават все по-малки с напредването на Хронос, защото се топим със скоростта на светлината като човешки потенциал и материален ресурс. А мафията се е вкопчила здраво във властта и ще бъде все по-силна и по-стабилна, ако успее да бетонира статуквото си.

Днес все още не е късно да избегнем това.

Скочете.

За да си върнем България.

Приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено на доброволен принцип и чрез вашата подкрепа. Ако тази статия и нашият проект са полезни за вас и желаете да поддържаме активна дейност, можете да ни подкрепите чрез формата по-долу или да се свържете с нас на moc.g1603634114bairo1603634114mem@t1603634114catno1603634114c1603634114.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Още от автора: Христина Христова

Христина Христова

Христина Христова е завършила НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и Българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Специализира Културология и Театрознание. Автор на драматургични и публицистични текстове. Работила е като учител по литература, ръководител на младежко театрално студио, държавен експерт и началник отдел в Министерството на образованието и науката, началник отдел „Култура“ в общинска администрация. Интересите й са в областта на антропологията, геополитиката, религията. Понастоящем ръководи агенция за специални събития и е Главен редактор на „Memoria de futuro – Памет за бъдещето“.

  1. Георги Бяндов каза:

    Чудесен текст. С една добавка: съществена, впрочем – протестната вълна не я започна “ тройката“, а „Възраждане“.

  2. Мая каза:

    Събитията вече са се случвали. Участниците вече са старци, много си отидоха разочаровани, други броят стотинките за мляко. Жал ми е за младостта. Жал ми е за едно от близките на сърцето ми момичета, чието детство споделих и чието лице видях на протестите. Каквото и да се случи, диригентите са скрити и едни и същи. Лозунгите овехтели, всичко се повтаря. Адмирации обаче за статията.

  3. Отец Иван каза:

    Свобода или смърт!

  4. Отец Иван каза:

    Жан Виденов за премиер. Тогавашните протести доведоха Родината ни до днешното състояние на кома.

  5. Жоро каза:

    Чудесна статия, госпожо Христова. Както обикновено. Благодаря Ви.
    Но задава ли си някой въпроса какво ще се случи, ако Бойко падне. В скоби, той е единствения управляващ през последните 30 години, който в някои ситуации успя да действа като държавник.
    Дали на следващите избори няма да дойде на власт пак той?
    Или може би Столетницата, мафиосътворителка?
    Или, да не дава Господ, соросоидните умнокрасиви?
    Има ли политическа сила, която иска и може да действа държавнически, за да бъде разплетeно кълбото от проблеми, убиващи България? Ако има, моля ви, нека някой каже коя е тя?
    За съжаление струва ми се, че накрая този протест просто ще легитимира някого, без шанс нещо да се промени :(

  6. Ицо каза:

    Времената на революции на тълпите отминаха – отдавна при това. А Радев дискредитира себе си, така че жалко за него, а не е да нямаше възможности и потенциал.
    Колкото до протеста …… ок – тази ужасна орис БСП може би пак ще додрапа във властта, но както винаги, ще е за много кратко. Жалкото обаче е, че пак трудещите се ще плащаме масрафа на неосъзнаващите се пионки, а трудещите се в България намаляват със всяка следваща година. Няма да е зле масата да почне да обмисля по- внимателно и сериозно своите политически пристрастия и реалностите в България, защото не мутрите, и не политиците, а масовата политическата неграмотност и социална безотговорност сред населението са причините да бъде държавата такава, каквато е.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни