Европа пред избора – геополитическа сила или колос с глинени крака

alex-uzunovАлександър Узунов е магистър по Дипломация и национална сигурност и бакалавър по Политология към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Понастоящем продължава обучението си в докторска програма по Политология към ВТУ. Зам.-председател на Дипломатически клуб „Имхотеп“, координатор към Института за Публична политика и експерт към Националната агенция за оценяване и акредитация. Автор е на анализи в областта на глобалната и регионална политика. Интересите му са в сферата на геополитиката, международните отношения и сигурността.

1. ЕВРОПЕЙСКОТО ВЪЗПРИЯТИЕ ЗА СИЛАТА

Години наред периодично в публичното пространство се задава дебатът за създаването на общи европейски въоръжени сили. Ако трябва да бъдем конкретни, още след края на Студената война Европа предприема някои плахи стъпки към изграждането на общи европейски въоръжени сили, но правителството на Буш Старши реагира отрицателно. След това има и други подобни опити, които също са приети с негативизъм от американска страна. За да разберем в какво се състои проблемът, е нужно да разгледаме в дълбочина американското и европейското разбиране за системата на международните отношения.

Връщайки се назад към миналото, можем ясно да забележим, че войните и военната сила са били основни детерминанти в международните отношения. Пасионарните народи, тези с по-силни армии, са воювали, превземали и подчинявали по-слабите народи, като често са ги обричали на небитие в историята. Войната като ключов регулиращ фактор в международните отношения се разглежда още в „История на Пелопонеската война“ на Тукидид. Възходът на Александър Македонски е свързан с големите му завоевания и продължителните му военни походи, които стигат до  Персия,  Средна Азия и Индия. Без мощния военен импулс те биха били невъзможни. Римската империя също основава мощта си на военната сила. Друг подобен пример е Монголската империя (1206-1368), която чрез нашествия се превръща в най-голямата държава в историята на света, разбира се, ако можем да говорим за държава в днешния смисъл на думата. Целта на анализа, обаче, не е да разгледа възхода и падението на Великите сили, а да се фокусира върху Европа, която дълго  време е била центърът на историята. Въпреки че е вторият най-малък континент, след Австралия, тя е детерминирала световната история, като постоянно е завземала нови и нови територии и е глобализирала света. Всяка от водещите европейски държави е опитвала да подчини континента. Първи опит правят испанците, а след това французите, англичаните и германците. Европейските нации са водили безкрайни войни, за да попречат на определена страна да натрупа сила, с която да доминира над останалите. Тези стремежи показват, че въпреки глобалните си проекции, Европа не успява да се обедини, а напротив – различните сили на континента непръснато си съперничат в жестоки сблъсъци. Нито една европейска държава не е успявала да акумулира такава мощ, с която да има възможност да подчини останалите на собствената си воля. През 1914 г. се случва нещо съкрушително за европейските глобални амбиции – разпалва се Първата световна война. Кисинджър с точност пише, че „След катастрофата на ПСВ Европа никога не си възвръща изцяло световното лидерство“.[1] Исторически е донякъде правдоподобна тезата, че от 1914 г. до 1945 г. Европа е във война, с една почивка от 20 г., докато укрепнат силите на участниците, за да се стартират отново с пълна сила военните действия. Това продължава до 1945 г., когато Европа е разделена и подчинена от двете свръхсили – САЩ и СССР.

Желязната завеса след края на Втората световна война

 

Обобщено можем да кажем, че европейското глобално господство започва с Великите географски открития и приключва напълно с края на ВСВ през 1945 г. Това е и годината, в която Европа губи суверенитета си. Източната част на Европа е окупирана от Съветския съюз, а западната – от САЩ. Двата гиганта си поделят Стария континент, като го използват в своята борба за надмощие. Въпреки че двете свръхсили действат по различен начин, не можем да говорим за наличие на суверенитет в Европа. Тя вече няма влияние върху ключовите решения за войната и мира, които определят наличието на суверенитет. Подобен тип въпроси се решават в столиците на съперничещите си сили в двуполюсния свят. Идва епохата на свръхсилите, които изместват от глобалната игра уморените европейски Велики сили. (Точно в този период за пръв път е използван и терминът „суперсила“ от Уилям Фокс през 1944 г., за да обозначи новата категория на власт и сила в глобален план.[2]). По време на двублоковото противопоставяне, за цели 45 г. Европа е лишена от геополитическа субектност, тя е превърната в обект на международните отношения.  

След края на Студената война, разпада на СССР и разпускането на Варшавския договор това би трябвало да се промени, но НАТО продължи да се разраства, а заедно с алианса – и американското влияние. През този важен период САЩ взимат историческото решение да останат в Европа като гарант на сигурността на континента. Освен това, те разширяват своето глобално влияние с изграждането на редица военни бази по целия свят. В световен мащаб има над 800 американски военни бази извън територията на САЩ, като по този начин няма точка в света, която да не е покрита от военностратегическото влияние на световния хегемон. Базите осигуряват военната доминация на Америка в света. Тези действия оказват ключово влияние върху бъдещата международна система и разпределението на силите в нея, както и на глобалната позиция на Европа и останалите стратегически играчи.

След договора от Маастрихт (1992 г.) Европа дава някои индикации, че е готова да потърси своето изгубено величие и да се превърне в суперсила в оформящия се нов световен ред. Тя има културно влияние, исторически традиции, мощна икономика и демографски капацитет. Остава й само да изгради самостоятелни военни сили, за да се превърне в истинска сила с глобални проекции. По този начин би могла да разрешава сама своите конфликти и постепенно да се утвърди като сериозен глобален играч. През 90-те години се наблюдава едно убеждение, че обединена Европа ще възстанови загубената многополюсност в международната система, заедно с други държави като Япония, Китай, Индия, Русия и т.н. Очакванията към Стария континент са, че ще оказва значително влияние върху глобалната политика и сигурност. В своята статия „Самотната суперсила“, известният американски социолог и политолог Самюъл Хънтигтън счита, че 21 век ще е век на многополюсността и то благодарение на Европа. В „ДипломациятаХенри Кисинджър я счита за един от бъдещите центрове на сила във формиращата се международна система.

Известният американски международен коментатор, неоконсерваторът Робърт Кейган извежда като причина за слабостта на Европа военната й несъстоятелност. Той пише: „Ако краят на Студената война ни беше въвел в епоха, в която икономическата мощ означава повече от военната сила, както очакваха много хора в Европа и в Съединените щати, тогава Европейският съюз щеше да бъде наистина призван да формира световния ред равностойно на Съединените щати. Само че краят на Студената война не намали значимостта на военната сила, а европейците трябваше да проумеят, че икономическата мощ не се преобразува непосредствено в стратегическо и геополитическо могъщество. Съединените щати, останали едновременно икономически и военен гигант, изпревариха многократно Европа като тотална сила, която може да се налага на международната сцена. В действителност през 90те години бяхме свидетели не на възхода на Европа като свръхсила, а на по-нататъшното й военно отслабване в сравнение със САЩ. Конфликтът на Балканите в началото на последното десетилетие на ХХ в. демонстрира военната несъстоятелност и политическа обърканост на Европа. [3]

Има и още нещо, което е дълбоко закодирано в генезиса на ЕС. Той е създаден и замислен вследствие на войните и негова основна цел е никога да не допусне повече война на континента. На базата на това Европа възприема едно различно гледище за международните отношения и ролята на военната сила в тях, като категорично я отхвърлят. На нейно място идват икономически просперитет, дипломация, преговори, търпение, политическо ангажиране, компромис вместо конфронтация, многостранното взимане на решения, позоваване на международното право и др. За определен период от време тези мерки имат ефект и създават една твърде преувеличена представа за европейското глобално влияние. В този ред на мисли Юбер Ведрин казва, че: Европа се мислеше за морална суперсила, но тя е виртуален колос с глинени крака.“[4]

Това е своеобразен отказ от европейското минало, което е създало концепцията за баланс на силите, реалполитиката и Raison d’Etat. Европа обръща гръб на силата и се отказва от реализма, възприемайки една идеалистична визия за международните отношения, в която силата има третостепенна роля. В една своя реч германският външен министър Йошка Фишер очертава визията си за европейското бъдеще, като отбелязва: „Сърцевината на понятието за Европа след 1945 г. винаги е била и продължава да бъде отхвърлянето на европейския принцип за баланс на силите и на хегемонистките амбиции на отделните държави, възникнали след Вестфалския мир от 1648 г.

Статуята на Карл Велики пред Кметството в Аахен, Германия

 

Английският висш дипломат Робърт Купър заявява: „В постмодерния свят Raison d’Etat и аморалността на макиавелистките теории за държавническо изкуство са заменени от морално съзнание в международните дела.[5]. Опитът за европейски пацифизъм, свързан със заеманите позиции на водещите европейски държави, е нещо съвършено ново. Говорим за континента, в който са се разразявали най-кървавите и жестоки конфликти в историята на човечеството. Европейският ред се кове и променя в продължение на години, но повечето качествени изменения в него идват вследствие на сериозни военни конфликти.

Експертът по европейска външна политика Стивън Евъртс счита, че: „Същността на Европейския съюз се състои преди всичко в това междудържавните отношения да бъдат подчинени на принципа на правото.“[6]. На базата на подобен тип вярвания за дълъг период от време Европа считаше, че светът може да се управлява подобно на ЕС и да се предаде историческият опит в глобален план. Постмодерният европейски опит е свързан с изместване на грубата сила и идването на правото и търговията на нейно място. В част от влиятелните политически кръгове в Европа се счита, че тази политика може да има глобални проекции и да реши редица конфликти. В действителност силовата политика загуби влияние, но само в рамките на Западната част на континента, докато в глобален мащаб остава приложима.

Европа направи опит да напусне анархичния и жесток хобсов свят и да встъпи в кантианското разбиране за Вечен мир. Дълго време европейците считат, че са надмогнали „старата“ международна система, основана на баланс на силите и силова политика, и са открили нова система на международните отношения, която да гарантира мира. Европа отхвърля военната сила и нейната полезност като инструмент в геополитиката. По този начин Старият континент отрича реализма и се впуска в идеалистични представи за глобалната политика. Европа следва своя исторически опит. Нейното обединение не става на базата на силата и преследването на собствени егоистични национални интереси, а точно обратното – на надмогване на силата. Обединена Европа се случи вследствие на отхвърляне на политиките на сдържане и използване на военна сила. Това е ценен исторически опит, който обаче не бива да се абсолютизира. Подобен тип политика дори не е общоприложим в рамките на целия континент. Доказателство за това са Югославските войни, както и кризата в Украйна. В тези два конфликта Европа демонстрира геополитическа несъстоятелност. Не трябва да забравяме, че през 21 век никой не е отменил вечните закони в международните отношения. Отказът от развитието на военна сила е в полето на геополитическите фантазии. Затова и през 2002 г. тогавашният генерален секретар на НАТО Джордж Робъртсън коректно заявява: „Истината е, че Европа си остава „военен пигмей“. 17 години по-късно цитатът продължава да бъде релевантен.

Най-опасно за една сила е да бъде богата и слаба. Крахът на европейския идеализъм пряко се отрази на жизнеспособността на европейския проект. В днешния глобален безпорядък Европа е в пасивно-отбранителна позиция. Бившият лидер на Германската социалдемократическа партия (ГСДП) Зигмар Габриел има невероятно точна и поразителна формулировка за европейската политика, под която се подписва и бившият френски външен министър Юбер Вердин: В свят на геополитически хищници европейците са последните вегетарианци. Без Великобритания ще станем вегани. После плячка.[7].

26-тият президент на САЩ Теодор Рузвелт, който според мнозина се счита за един от най–великите американски президенти, казва: „Би било едновременно глупаво и погрешно за една велика и свободна нация да се лиши от силата да защитава своите собствени права… Нищо няма да насърчи повече неправдата… от това свободните и просветени народи… съзнателно да се лишат от силата си…“[8] В едно свое писмо до Хуго Мюнстерберг Рузвелт споделя отношението си относно силата и отказа от нея, като заявява: „Наивната праведност, неподкрепена от сила, е точно толкова вредна, а дори и по-пакостна, отколкото силата, лишена от праведност.[9]

Няма нищо лошо в чистата европейска идея за отказ от силата и тръгване по пътя на Кант. Дори напротив, подобни призиви имат морален и етичен характер. Реалността обаче е различна. Кант пише философски проект като идея, ориентирана към бъдещето, едно идеалистично бъдеще, в което силата наистина няма да има място. Но той не слага времеви рамки в своя проект и въпреки че от тогава са минали над 200 г., светът не е узрял за проекти от подобен тип, а и не се знае дали някога ще узрее. След ПСВ американският президент Удроу Уилсън също изготвя проект за глобален мир, основан на правото, отказа от тайната дипломация, свободната търговия и моралните ценности, но и той се проваля по чутовен начин с избухването на ВСВ. Краят на Студената война събуди отново подобни идеалистични нагласи, като се стигна до там Франсис Фукуяма да обяви „края на историята“ и мнозина да му повярват, но и до днес виждаме, че светът продължава да е в дълбокия трап на реалността на геополитиката. Студено място, в което са нужни сила и воля за да оцелееш.

Днес наблюдаваме опит за ренесанс на идеята за общоевропейска армия, която, както се изрази френският министър на финансите Брюно льо Мер, ще превърне Европа в „империя, подобна на САЩ и Китай[10]. Според него „Европа повече не трябва да се плаши от това да използва своята власт[11]. На свой ред канцлерът на Германия Ангела Меркел обяви, че „единната европейска армия би доказала на света, че война в Европа е невъзможна[12]. В последно време подобни изказвания на европейски политици не са рядкост и често влизат в глобалните медии. Възможно ли е наистина да се тръгне в подобна посока или това е просто риторика? В следващата част ще разгледаме реакцията на различните глобални играчи относно подобен тип политики.

2. ГЛОБАЛНИ ПРОЕКЦИИ НА ИДЕЯТА ЗА ОБЩА ЕВРОПЕЙСКА АРМИЯ И РЕАКЦИИТЕ НА СИЛОВИТЕ ЦЕНТРОВЕ

2.1.ЕВРОПЕЙКАТА АРМИЯ – ОПАСНОСТ ЗА РУСИЯ ИЛИ СТЪПКА КЪМ МНОГОПОЛЮСНИЯ СВЯТ

Русия, водена от чисто прагматична логика, подкрепи официално създаването на общи европейски въоръжени сили. По време на честването на 100-годишнината от примирието в Първата световна война в Париж, руският лидер Владимир Путин заяви: „Европа е мощен икономически съюз. Напълно естествено е европейците да искат да бъдат независими, самодостатъчни и да имат суверенитет в сферата на отбраната и сигурността. Мисля, че това като цяло е един положителен процес за засилването на многополюсния свят. По тази причина нашата позиция съвпада с тази на Франция“. Добавяйки, че за тази идея му е говорил още бившият френски президент Жак Ширак.

Русия, която многократно е била нападана от европейски армии в своята история, има известни ползи от създаването на подобна структура в Европа. Интересът е чисто ситуационен и обоснован от геополитическа логика. На този етап Русия се бори и счита като своя основна външнополитическа мисия оспорването на еднополюсния свят и създаването на една справедлива и равноправна многополюсна международна система, идея, която твърдо се отстоява и подкрепя от Китай. Двата евразийски гиганта са обзети от мисълта за промяна на световния ред, в който начело са САЩ. Русия винаги е била готова да се противопоставя на всеки признак на западна хегемония. Изграждането на общоевропейски въоръжени сили ще освободи континента от мощното американско влияние и ще съдейства за „едно евентуално разделение вътре в НАТО“, което не може да не бъде приветствано от Русия. Това, от своя страна, ще създаде нов полюс на сила и ще способства и ускори развитието на многополюсен свят, което е в интерес на Русия. Поради подобни геополитически съображения РФ има краткосрочен и средносрочен интерес от общи европейски въоръжени сили. Но в дългосрочен план това означава нов силен съперник близо до руските граници.

2.2.ТРАНСАТЛАНТИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ. САЩ-НАТО-ЕВРОПА

Тези геополитически реалности са най-добре разбирани във Вашингтон, който възприема Европа като стратегически приоритет. Американският елит добре осъзнава, че всички призиви за създаването на обща европейска армия са насочени срещу американските интереси. САЩ нямат полза от мощен и независим във военно отношение ЕС, който да се явява като конкурент на американските интереси. Белият дом винаги се е отнасял враждебно към идеята за създаване на независими европейски въоръжени сили. Въпреки че най-ясно това си проличава при президентството на Тръмп, то датира още от Буш Старши. Администрацията на президента Доналд Тръмп внесе нов подход в отношенията с Европа, тя действа билатерално. Днешният американски президент счита, подобно на други американци, че Европа е консуматор, който е защитен от американския ядрен чадър и НАТО, и на базата на това не отделя значителни суми за отбрана и сигурност. САЩ изразходва огромни суми за разходи за отбрана, докато Европа ги насочва по-скоро към социални и други програми. Американският военен бюджет е над 610 милиарда долара, докато този на страните от Европейския съюз е около 220 милиарда долара. И докато САЩ изразходва за военен бюджет между 3-4% от БВП, то повечето страни от ЕС не достигат до 2% от БВП. Дисбалансът в цифрите е причина за остри дебати и напрежение в трансатлантическите отношения.

Проблематични са отношенията и в НАТО. Организацията е структура от Студената война, в която всички важни решения се взимат от САЩ. В стратегическото командване на НАТО никога не е имало друга националност, освен американска. Показателен е фактът, че върховният съюзен главнокомандващ за Европа е американски офицер с чин генерал или адмирал. Той е висшият военнокомандващ на Стратегическото командване на НАТО в Европа и отговаря за състоянието на нейната отбрана. В тази връзка е трудно да говорим за някакво равноправие в алианса.

Важно е също така да се отбележи, че с риториката си Тръмп изпраща противоречиви сигнали относно позициите си за НАТО и трансатлантическите отношения. В един момент поставя под съмнение бъдещето на НАТО, а в друг – гарантира 100%-та си подкрепа към Алианса и предлага в организацията да бъде приета и Бразилия. Позицията на Тръмп е непредсказуема. Председателят на Комисията по външните работи в американския конгрес Елиът Енджъл коректно констатира, че „САЩ (в лицето на Тръмп, б.а.) изпращат объркващи сигнали за този съюз (НАТО, б.а.).“ Тръмп превърна в своя мантра настояването, че страните от НАТО трябва да отделят по-голям бюджет за отбрана, който естествено да се насочва към покупка на американско въоръжение. Тези факти създават трудност да се разбере кога Тръмп изразява собствените си позиции, както и тези на консервативна Америка, и кога – позициите на военно-промишления комплекс, който с годините се е утвърдил като един от най-сериозните фактори в политиката на САЩ. В този ред на мисли е добре да се припомни, че на 23 януари 2019 г. Камарата на представителите на Конгреса на САЩ одобри закон в подкрепа на НАТО, с който забранява на президента Доналд Тръмп да извади страната от пакта.

Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг и американският президент Доналд Тръмп на съвместна пресконференция във Вашингтон, 13 април 2017 / Photo: Reuters

 

Но да се върнем на Стария континент.

Цялостно Европа няма капацитета и възможността да изпрати боеспособни въоръжени сили на потенциално вражеска територия. За сметка на това може да попълва състави на миротворчески мисии, в които САЩ вече са приключили основната фаза на военния конфликт. Такива примери са Ирак, Афганистан и Югославия. След Студената война САЩ като единствена свръхсила са способни да водят военни действия едновременно на няколко различни глобални точки, които засягат техните национални интереси, докато Европа не е способна да упражнява сила дори в рамките на своя континент. В повечето свои действия Щатите се опитват да действат на базата на мултилатерализъм, но той е по-характерен за европейската външна политиката. Вашингтон в риториката си залага на него, но в повечето свои реални външнополитически ходове действа на принципа на унилатерализма. САЩ е единствената сила, която може да действа едностранно и без последствия, и също така си го позволява. Така американците излязоха самостоятелно от редица глобални споразумения и договори. Това е вследствие на няколко различни фактора: функционирането на еднополюсна структура на международната система и месианското усещане за предопределена съдба и изключителност, според които Америка е безгрешна и „…придава автоматично аурата на моралност дори и на онези действия, които изглеждат най-себични“.[13] Доц. Валентин Вацев коректно констатира: „Философите, дори когато са американски, изразяват духа на епохата. И затова големият (по американски мерки) философ Ричард Рорти е прав: Америка не може да греши, дори и да поиска. Едно нещо може да бъде неправилно, ако е извършено от някой друг. Но след момента, когато САЩ са го извършили, то става правилно ipso facto, просто защото е извършено от САЩ.[14]

Робърт Кейган пише: „Геополитическата логика диктува, че американците, за разлика от европейците, нямат изключителен интерес да поддържат мултилатерилизма като универсален принцип за управление на поведението на нациите[15]. Ако в един хипотетичен свят всички страни приемат мултилатерализма и отхвърлят унилатерализма, то в международен план най-губещата страна би била тази, която е хегемон и може да действа едностранно, а именно САЩ. Има и друга максима, която също трябва да се отбележи – следвайки логиката, тези държави, които не могат да действат едностранно, биха се опитали да наложат някакъв контрол или спирачки на силата, която го може. Пример за това е опитът на лидерите Жак Ширак, Герхард Шрьодер и Владимир Путин да стопират американските действия в Ирак през 2003 г.[16]

Остра критика за инвазията отправя и бившият френски външен министър Юбер Ведрин, започнал да използва термина „хипермощ“, с който описва статута на САЩ след края Студената война. Според него Щатите са станали прекалено могъщи и готови за едностранни действия, използвайки непровокирана силова акция срещу Ирак:[17]Американско-британските въздушни удари по Ирак бяха грешка, те не доведоха до нищо, а само отслабиха авторитета на Съвета за сигурност[18]. В този момент Франция се опитва да балансира мощта на САЩ, като гласува в Съвета за сигурност към ООН заедно с Русия и Китай. Преди това през 1998 г. САЩ, при президентството на Клинтън, бомбардира Ирак без резолюция на Съвета за сигурност. Този момент е пряко свързан с вътрешнополитическата ситуация в САЩ, тъй като Клинтън дава заповед за ударите точно когато е заплашен от импийчмънт във връзка със скандала с Моника Люински. Единственият партньор, който успява да привлече, е традиционният американски съюзник – Великобритания. Това е един от  ярките периоди след Студената война, в които европейците недоволстват от американското господство и от своята зависимост. Иракската криза демонстрира трансатлантическите проблеми, в които европейските и американските разногласия се оказаха особено остри.

Следващото поколение европейски елит се примири и приспособи към американската хегемония и станахме свидетели на период с все по-малко напрежение в трансатлантическите отношения. Различията станаха лесно управляеми от страна на американците и дори чутовни скандали, като подслушването на редица европейски лидери от американските служби, не могат да навредят на отношенията между двете страни. По този начин беше забавено, но не и избегнато напълно отчуждението между САЩ и Европа. То започна ярко да настъпва след избора на Доналд Тръмп за президент. Американският лидер демонстрира по категоричен начин, че не е склонен да търпи каквито и да е забележки от страна на Европа, реагирайки им особено остро. Тръмп не зачита мнението на европейците. В известна степен подобен е и подходът на Франко Делано Рузвелт към Европа, като следва да се отчитат историческите условия. Разликата при Тръмп е, че е непредвидим и склонен да презира мнението на останалия свят, с изключение на силните. Друга негова особеност е, че той, за разлика от предшественика си Обама, предпочита да води диалог отделно с всяка страна, а не с ЕС като цяло. Бившият френски премиер Жан-Пиер Рафарен счита, че: „Трансатлантическите отношения се отслабват[19] вследствие на политиката на Тръмп. Според него „бъдещето на Европа е свързано със създаването на силен европейски полюс[20]. Неговият призив към Европа е да ревизира изцяло външната си политика и на базата на това да се утвърди като значим геополитически играч.

Ангела Меркел и Доналд Тръмп на срещата на върха на Г-20 в Хамбург, 7 юли 2017 / Photo: AP

 

САЩ, още от края на ВСВ, използват Европа като инструмент в международните отношения и като политическо оръжие първо срещу големия противник СССР, а след това срещу Русия. Ако САЩ не оказват постоянен натиск и контрол върху Европа, то Старият континент в определен времеви срок ще натрупа мощ, водейки многостранна външна политика с всички глобални играчи с оглед на интересите на съюза. Случаите с мистралите и Северен поток 2 ще останат в небитието, а европейската армия ще бъде въпрос на време. Тези действия ще се обърнат срещу САЩ и ще създадат нов център на сила, който вече ще бъде трудно контролируем.

Според голяма част от американските анализатори след края на Студената война, Европа ще направи опит да натрупа мощ, с която да балансира САЩ. Ако следваме студената геополитическа логика през този период, то подобни действия биха били напълно закономерни. Европа обаче предпочете да не разваля социалния си комфорт като инвестира сериозни суми в отбранителни разходи, с които да създаде военни сили и които да й позволят да действа самостоятелно. Косовската война показа несъстоятелността на Европа за водене на военни действия дори на собствения си континент. Въпреки че е под егидата на НАТО, основните военни действия са проведени от САЩ. Европа показва безсилие, за разлика от Щатите, които са безкомпромисни. Войната се води съобразно американската военна доктрина. Американският генерал, главнокомандващ на силите на НАТО в Европа (1997-2000), Уесли Кларк, счита, че „Срещу Милошевич и неговия режим трябва да бъде нанесен възможно най-жесток удар[21]. Основните мотиви на конфликти са: първо да бъде нанесен удар върху руските интереси на Балканите и по-конкретно на най-близкия й съюзник в региона – Сърбия. Второ, да бъде мобилизирано, укрепено и сплотено НАТО, тъй като много политици след Студената война си задават въпроса за бъдещето на Алианса и дали той не си е изживял времето. Генерал Уесли Кларк казва „Никоя цел или група от цели не беше по-важна от единството на НАТО[22]. Трето, има силен морален интерес пред световната общност да бъде прекратен геноцида и етническото пречистване. Като тук има и силен пропаганден ефект.

Европейската сигурност се гарантира от външна сила в лицето на САЩ, което позволява на Стария континент да заделя повече средства за социални придобивки, икономически просперитет и т.н. Закрилата и вътрешният комфорт на континента не идват обаче безплатно, САЩ дълги години осигуряваха протекция на Европа, като от своя страна изискваха геополитическа подчиненост. Тук известният американски стратег от  полски произход Збигнев Бжежински най-добре формулира американската визия, като заявява „да се държат васалите в зависимост по отношение на сигурността; сателитите да бъдат покорни и да се чувстват защитени.“ Така той вижда осъществяването на американската геостратегия. Под геостратегия следва да разбираме управлението на геополитическите интереси, а под „васали“ Бжежински има предвид държавите съюзници от НАТО, на които САЩ осигурява закрила от митичната руска заплаха. Проблематично е, че в Европа рухването на СССР доведе не само до елиминиране на големия противник, но и до отказ от необходимостта от геополитика. Водещите европейски държави разбраха края на Студената война като прекратяване на нуждата от геостратегически занимания.

Зависимостта на Европа от САЩ се осъзнава добре и от българските граждани. 92% от българите са на мнение, че Европейският съюз трябва да води по-независима политика от САЩ. Изследването е на „Галъп интернешънъл“ от 22 февруари 2019 г. и показва ясно нагласите на българите относно отношенията между САЩ и Европа.

Въпреки острите думи и действия на Доналд Тръмп, идеята за колективен Запад остава на преден план, но подчинена преди всичко на интересите на САЩ, които могат да отговорят на редица глобални предизвикателства, без да очакват особена помощ от Европа. Те няма как да разчитат на каквато и да е помощ, за да се справят с големия си стратегически противник в лицето на Китай, който търси постоянни пътища към европейските пазари.

Робърт Кейгън дава точна дефиниция на един болезнен за Европа казус: „При цялата огромна европейска икономическа мощ и при всички успехи в изграждането на политическото обединение, военната слабост на Европа води до дипломатическа слабост и рязко намалява нейното политическо влияние в сравнение с това на Съединените щати дори в ситуация на криза в Европа.“[23].

3. ЕВРОПЕЙСКИ ДЕБАТИ И ПРИЗИВИ

На 6 ноември 2018 г. френският президент Еманюел Макрон направи любопитното изказване, че „трябва да се защитим по отношение на Китай, Русия, и дори Съединените американски щати“. Той счита, че европейски въоръжени сили ще намалят зависимостта на ЕС от американската военна мощ. В същото интервю, което е дадено пред радио „Европа 1“, Макрон заявява, че се „нуждаем от Европа, която защитава по-добре себе си сама, без да зависи само от Съединените щати“. Призивът идва от Париж, тъй като след BREXIT Франция е военният доминант в Европа и единствената страна от Съюза с ядрено оръжие и постоянно място в Съвета за сигурност на ООН, което й позволява да влияе върху някои глобални процеси.

Американският президент Доналд Тръмп мигновено реагира на призивите, публикувайки пост в Туитър: „Френският президент Макрон току-що предложи Европа да създаде собствени въоръжени сили, за да се защитава от САЩ, Китай и Русия. Това е много обидно, но може би Европа първо трябва справедливо да плати своя дял от НАТО, който САЩ субсидират щедро.“ В следващ туит Тръмп се подигра на идеята на Макрон, заявявайки, че по време на Първата и  Втората световна война на французите се е наложило „да започнат да учат немски в Париж, докато САЩ не им се притекоха на помощ“. В друга серия от туитове американският лидер осмя Макрон и неговите политики. Френският президент не отговори на американския си колега, но осъзна колко сериозно американците приемат темата за общи европейски въоръжени сили. Макрон прави безуспешни опити да използва голистка риторика, но ботушите на великия генерал са твърде големи за него.

Президентските двойки на САЩ и Франция по време на посещението на Еманюел Макрон в САЩ през април 2018 г. / Photo: Getty Images

 

Великобритания също реагира отрицателно към предложението на френския президент Еманюел Макрон за създаване на единни европейски въоръжени сили. Шефът на генералния щаб на британските сухопътни сили генерал Марк Карлтън-Смит, изрази скептичност към всяка инициатива, която по думите му би отслабила ефективността на НАТО. „Опора на европейската сигурност е именно Северноатлантическият алианс“, счита той.[24] Великобритания никога в своята история не е имала интерес от силен континентален съюз между европейските държави. Лондон разчита на специалните си отношения с Вашингтон и често следва неговата политическа линия. Великобритания е родствената англосаксонска страна на САЩ и те имат общи интереси. От години военно-икономическите връзки между Вашингтон и Лондон са изключително добри. Между двете страни съществуват, както пише Кисинджър „… неосезаеми, несилови фактори, като културно родство и исторически опит[25], като често тези дълбоки културни връзки определят отношенията между двете страни. Дьо Гол добре осъзнава тези реалности и на базата на това разглежда британците като инструмент на САЩ за влияние в Европа. Следвайки тези принципи, през 60-те години, той на два пъти налага вето за влизането на Великобритания в ЕИО.

Случайно или не, бунтът на жълтите жилетки, за който имаше съмнения, че може да прерасне в революция, започна десетина дни (17 ноември 2018) след дръзките изявления на Макрон за европейска армия. (Аналогични събития, но през 60-те години на миналия век, са опитите на Шарл дьо Гол да не се признава следвоенната финансова доминация на САЩ и на долара, а светът да се върне към златото в международните разчети. Освен това той иска САЩ реално да му заменят милиарди долари със злато. Генералът води политика на национална независимост на Франция и издига в приоритет френския суверенитет. Щатите приемат тези ходове на Дьо Гол като, меко казано, неприятелски, с всички произтичащи от това последствия. След тези действия на френския президент започват студентските протести и бунтове в Париж през 1968-ма, като в крайна сметка те водят до неговата оставка.) Днес в интернет пространството дежурно се завъртя и тезата, че Русия стои зад протестите на жълтите жилетки, като дори се стигна до там говорителят на Кремъл Дмитрий Песков официално да отрича подобни твърдения.

Протести на Жълтите жилетки в Париж, декември 2018

 

Хронологията на събитията и чистата геополитическа логика сочат друга картина. В момента на протестите по-голям интерес към дестабилизация на Париж имат във Вашингтон. В свои туит Тръмп индиректно подкрепи жълтите жилетки и нападна Макрон, заявявайки: „Доволен съм, че моят приятел Еманюел Макрон и протестиращите в Париж се съгласиха със заключението, до което достигнах преди две години (говорейки за Парижкото споразумение б.а.)“. Тръмп има политически  интерес от подмяна на европейския елит, който беше „дълбоко“ свързан с Демократичната партия в САЩ, и по-специално със семействата Клинтън и Обама. След това подкрепа към „жълтите жилетки“ изрази и Стив Банън, който дълго време беше един от най-близките хора до Доналд Тръмп и негов идеолог. Той заяви, че „Париж гори“ и че „жълтите жилетки на Франция са точно същия вид хора, които избраха Доналд Тръмп… и които гласуваха за Брекзита“.[26]

Банън също така основа НПО в Брюксел, което да подкрепя различни политически сили и движения. На базата на това, някои виждат и негово задкулисно участие в протестите, като ясният мотив е създаването пред Макрон на вътрешен хаос, с който да се отклони вниманието от темата, свързана с европейската армия. Интересно е изказването на френския външен министър, Жан-Ив Льо Дриан, който заяви: „Казвам на Доналд Тръмп, а президентът Еманюел Макрон също му е казал: не участваме в американските дебати, оставете ни да живеем живота си като нация“. Съмнителна е бързата организация на протестите и сливането им. Разбира се, в никакъв случай не може да се твърди, че движението е инспирирано единствено от външни сили. За да възникне подобен масов и продължителен протест, първо трябва да са налице обективни и реални факти, които да го предизвикат. Появата на такива процеси, ангажиращи солидни маси от хора с най-разнообразни политически възгледи, безспорно е израз на криза в политическата система и недоверие в нейните елити, както и зараждане на нови „леви“ и „десни“ движения в Европа (които на този етап биват характеризирани като популистки). Но тук иде реч за друго – за възползването от страна на външни сили от реалната обществено-политическа криза във Франция.

Що се отнася до класификациите за популизъм, те показват опит да се опростят сложни процеси, като последните се етикират с думи, носещи негативен смисъл, тъй като тези процеси могат да доведат до сериозни политически промени на Стария континент и най-вероятно ще вкарат във властта нови политически елити. Властта върху смисъла на думите е техника за манипулиране на тълпите, която вкарва гражданите в определена мисловна матрица. В своя генезис популизмът има реакционен характер и е свързан с бунта срещу статуквото и политическата класа. Все по-очевидно Европа има нужда от освежаване на елитите, болни от „ишиас“.

Според Хосе Ортега и Гасет сегашното положение на Европа, което той дефинира още преди ВСВ, е вследствие на бунта на масите, които по дефиниция не могат да носят политическа отговорност. Разсъждавайки върху въпроса, той пише: „Всяко нарастване на конкретните възможности, което животът е постигнал, крие опасност да се самоунищожи, когато се сблъска с най-ужасния проблем, възникнал в европейската съдба и който отново формулирам: социалното управление е в ръцете на такъв човешки тип, който не се интересува от принципите на цивилизацията. Не става въпрос за принципите на тази или онази цивилизация, а – доколкото днес можем да съдим – изобщо на никоя. Очевидно интересуват го упойващите средства, автомобилите и още някои неща. Това потвърждава коренната му незаинтересованост по отношение на цивилизацията… Днес Европа изживява тежките последствия от духовното си поведение.“ Цитатът е особено релевантен за днешните политически реалности, но вече се наблюдават белези, че не е далеч времето, в което в Европа ще се появи достатъчно прозорлив политически елит с историческа интуиция и знаещ какво и как трябва да се направи.

4. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Съществуват драматични различия в историческия опит на САЩ и Европа. Американският и европейският опит почиват на коренно различни уникални условия, които детерминират подхода им към външната политика. Исторически те разменят ролите си. Докато Европа (до 1945 г.) е бисмаркова (тоест изповядваща принципите на реалполитик), то САЩ следват уилсънови  (тоест имат по-скоро идеалистична нагласа) принципи. След това обаче ролите се разменят. Известният френски геополитик Паскал Бонифас също забелязва реалността, която е описана от много анализатори, включително и от Робърт Кейгън, а именно – че след 1945 г. САЩ поемат по пътя на Бисмарк, докато Европа започва да следва проекциите на Уилсън. В този период Щатите практически се освобождават от моралните изисквания, които сами са си налагали. Те остават, но само в полето на риториката и интересното е, че именно европейските конфликти вкарват САЩ в глобалната игра и я превръщат в империя. Днес реалностите са коренно различни и е нужно да се търсят нови, или да се преоткриват стари подходи към външната политика. Да се ревизира старата латинска сентенция Si vis pacem, para bellum (от латински: Ако искаш мир, готви се за война). Една велика сила трябва да е в състояние да се защитава сама.

Европа може да се превърне в център на сила, ако пренебрегне предразсъдъците си относно ролята на силата и я приеме като жизнена необходимост. Никой друг геостратегически център не е проявявал подобно лекомислие и инфантилност относно ролята на силата. По подобен начин Европа смята неизбежното за несъществуващо. И всичко това се дължи на европейската история. Европа трябва да се примири с реалността на международните отношения. Робърт Кейгън пише: „Нереалистично е да се очаква, че европейските държави ще си възвърнат позициите на международни Велики сили, каквито имаха преди Втората световна война, докато европейските народи не проявят готовност да прехвърлят значителни ресурси от социалните към военните си програми и да преструктурират и модернизират армиите си, заменяйки предназначените за пасивна териториална отбрана войски с такива, които да могат да бъдат изпращани и поддържани далеч от страните им.“[27]

Собиески при Виена, худ. Юлиуш Косак, 1882

 

Въпреки, че ЕС изразходва солидни средства в различни конфликти като този в Украйна и Близкия Изток, то страните, част от конфликта, търсят други трети сили, като САЩ, Китай и Русия, за тяхното окончателно разрешаване, а мнението на европейците рядко се взима под внимание. Това нагледно демонстрира, че европейската икономическа мощ не може да се трансформира в значително геополитическо влияние. Като цяло Европа показва малка ангажираност към конфликти, които са далеч от нейните граници. В настоящата деликатна ситуация, свързана с преговорите със Северна Корея, ЕС отсъства от масата за разговори. В основата е диалогът между Китай и САЩ, като мнението на Русия също е важно, докато ЕС тотално липсва. Това е тема, която е на първа страница на дневния глобален ред и ЕС не може да обясни отсъствието си с географията.

Коректно е да твърдим, че европейският проект е в криза, която се изразява не толкова в икономически план, колкото в духовен, морален и геополитически смисъл. В този смисъл кризата на единството е естествен процес и днес Европа е разделена по редица ключови и фундаментални въпроси, касаещи нейното бъдеще. Колкото и банално да звучи, е нужна реконструкция и „ново европейско начало“, на което може да се даде старт след изборите през май 2019. Това ново начало е способно да трансформира съюза и да го превърне в глобален играч. В Европа винаги са се противопоставяли две антагонистични парадигми: от едната страна е отстояването на националната държава и нейните интереси, на суверенитета и традицията, а от другата страна са идеите на федерализма, на Европа на регионите, бюрокрацията, отказа от гаранции за националния суверенитет. Двете течения за Европа са в постоянен сблъсък, като на моменти противопоставянето е особено остро, но от края на Студената война втората парадигма взима връх.

Старият континент трябва да погледне към себе си и да бъде воден изключително от своята геополитическа субектност, както и от идеята за суверенитет. Европа не може да се откаже от концепциите, които сама е изградила, като националната държава, суверенитета и баланса на силите.  Казано по друг начин, в известна степен Европа трябва отново да се обърне към идеите на великия френски генерал Шарл дьо Гол, който казва: „Докато западните страни от Стария свят са подчинени на Новия свят, Европа не може да стане европейска…” На думи и на теория това не изглежда толкова трудно, но реалността е коренно различна. Подобни действия ще означават промяна на европейската парадигма, смяна на европейския елит, невероятна политическа воля, общи усилия и още редица трудно изпълними мерки. Ако се осъществи подобна промяна, Европа ще може да реагира адекватно на глобалните предизвикателства и да преследва своя собствена външнополитическа линия. Това е от особена важност, тъй като днес се формира и кове новата международна система и ако Европа не иска да остане просто наблюдател, ще трябва да предприеме все по-активни действия.

Европа дълги години не предприе стъпки, за да се освободи от зависимостта си от американската военна сила и да преоткрие себе си. Тръгване по подобен път означаваше още след разпада на Съветския съюз една независима във военно отношение Европа, която да бъде център на сила в развиващия се многополюсен свят. Общата европейска армия е трудна, но не и непостижима задача за Европа. Континентът трябва да покаже, че не е загубил своята пасионарност, която го е водила напред. В противен случай Бжежински ще се окаже прав, че днес „Европа е дом за престарели хора“. Европа трябва да докаже на себе си и на света, че все още има историческа енергия, която да генерира глобални процеси.

ЕС е водеща икономическа сила, която изпреварва САЩ по БВП. За 2017 г. БВП на ЕС е над 15 трилиона долара. Само за справка, БВП на Русия е около 1.5 трилиона или 15 пъти по-малко от това на ЕС, но Руската федерация разполага със значително по-мощни въоръжени сили от обединена Европа. Също така Съюзът в болшинството си е съставен от високо развити технологично страни.  Друг фактор е, че ЕС е и с по-голяма численост на населението от САЩ – над 500 милиона души, като голяма част от тях са високообразовани и способни да произвеждат. Също така Европа има глобална културна и историческа привлекателност. Предвид изброените фактори, ако Европа има политическата воля да се превърне във геополитически фактор, то другите изисквания са налице, с изключение на военната сила, която може да бъде създадена. Следователно, ако има достатъчно решимост, могат да бъдат увеличени разходите за отбрана и да се насочат към създаването на собствени войски. По този начин Европа ще се превърне в еманципирана глобална сила, която ще може да се включи в голямата игра.

Скъпи приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено чрез вашата подкрепа. Ако тази статия и нашият проект са полезни за вас и желаете да бъдете дарители, можете да ни подкрепите ТУК по БАНКОВ ПЪТ или чрез PayPal.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Бележки към статията:

[1] Кисинджър, Хенри. „Дипломацията“. Труд. София. 2014г. стр. 14.

[2] [1] Fox, T. R.William, The Superpowers – the United States, Britain and the Soviet Union – their responsibility for peace, „Harcourt“, Brace and Company”, New York, 1944, p. 21.

[3] Кейган, Робър. „За рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред“. Обсидина. София. 2003г.27-28стр.

[4]Ведрин, Юбер. „В свят на геополитически хищници европейците са последните вегетарианци“. Гласове. 2019г. http://www.glasove.com/categories/intervyuta/news/yuber-vedrin-evropejskite-eliti-stavat-lokomotiv-bez-vagoni

[5] Robert Cooper, The Observer april 7. 2002

[6] Everts, „Unlateral America, Lightweight Europe“ p 10

[7] Ведрин, Юбер. „В свят на геополитически хищници европейците са последните вегетарианци“. Гласове. 2019г.  http://www.glasove.com/categories/intervyuta/news/yuber-vedrin-evropejskite-eliti-stavat-lokomotiv-bez-vagoni

[8] Roosevelt‘ statement to Congress, 1902, цитат по John Morton Blum, The Republican Roosvelt (Cambridge, Mass: Harvard University Press, 1967), p.137

[9] Roosvelt letter to Hugo Munsterberg, Ocober 3, 1914, in Elting E. Morisson, ed., The Letters of Theodore Roosvelt (Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1954), vol. 7 pp. 825

[10] Vesti.bg. „РИА: Путин одобрява „велика европейска армия”. 2018г. https://www.vesti.bg/ria-putin-odobriava-velika-evropejska-armiia-6088820

[11] Пак там.

[12] Пак там.

[13] Кисинджър, Хенри. „Дипломацията“. Труд. София. 2014г  стр. 24

[14] Вацев, Валентин. „Карл Шмит и хибридните войни“. Епицентър. 2018г. http://epicenter.bg/article/Valentin-Vatsev–Karl-Shmit-i-hibridnite-voyni-/158416/11/33

[15] Кейган, Робърт. „За рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред“. Обсидина. София. 2003г. 47 стр.

[16] NEWS.BG. „Шрьодер и Ширак за пореден път казаха „не“ на войната“ 2003г. https://news.bg/world/shryoder-i-shirak-za-poreden-pat-kazaha-ne-na-voynata.html

[17] СЕГА. „Франция гневна на САЩ“. 2001г.http://old.segabg.com/article.php?id=170792

[18] Юбер. Ведрин. 2001г. цитат по „Войните на Садам. Костов, Валентин. Изд. Труд. https://books.google.bg/books?id=BkO9ltIxF1UC&pg=PA217&lpg=PA217&dq=%D1%8E%D0%B1%D0%B5%D1%80+%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D1%80%D0%B8%D0%BD+%D0%A1%D0%90%D0%A9&source=bl&ots=-C_0cKc2sU&sig=FX8zjETsGzwKubR60ebZOBN15Ag&hl=bg&sa=X&ved=2ahUKEwiQm4TeiJbfAhWK1iwKHbbUDVwQ6AEwCHoECAEQAQ#v=onepage&q=%D1%8E%D0%B1%D0%B5%D1%80%20%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D1%80%D0%B8%D0%BD%20%D0%A1%D0%90%D0%A9&f=false

[19] Рафарен, Жан-Пиер. „Франция, Германия, Русия и Китай могат да се превърнат в остров на стабилността“. А-SPECTO. 2018г. https://infacto.bg/zhap-pier-rafaren-franciya-germaniya-rusiya-i-kitaj-mogat-da-se-prevrnet-v-ostrov-na-stabilnostta/

[20] Пак там

[21] Wesley, Clark. „Waging modern war“ New York 2001. P 449.

[22] Wesley, Clark. „Waging modern war“ New York 2001. P 430

[23] Кейган, Робърт. „За рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред“. Обсидина. София. 2003г. 56стр.

[24] Смит, Марк. „Единната европейска армия не е добра идея, заради Русия?“. Bloomberg TV Bulgaria.  2018г.  https://www.bloombergtv.bg/novini/2018-11-24/edinnata-evropeyska-armiya-ne-e-dobra-ideya-zaradi-rusiya

[25] Кисинджър, Хенри. „Дипломацията“. Труд. София. 2014г. стр. 32.

[26]Клуб Z. „Всички обичат „жълтите жилетки“. 2018г.  https://clubz.bg/76953-vsichki_obichat_jyltite_jiletki

[27]Кейган, Робърт. „За рая и силата: Америка и Европа в новия световен ред“. Обсидина. София. 2003г. 30-31стр.

Още от автора: Александър Узунов

Александър Узунов

Александър Узунов е бакалавър по Политология и магистър по Дипломация и национална сигурност към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Понастоящем продължава обучението си в докторска програма по Политология към ВТУ. Зам.-председател на Дипломатически клуб „Имхотеп“, координатор към Института за Публична политика и експерт към Националната агенция за оценяване и акредитация. Автор е на анализи в областта на глобалната и регионална политика. Интересите му са в сферата на геополитиката, международните отношения и сигурността.

  1. audio in каза:

    И какъв е изводът? Вечна война за вечен мир. Блазе му на човечеството. Откакто сме се пръкнали като биологичен вид, ние, хората, непрекъснато доказваме, че не ставаме за нищо. Ние сме единственият биологичен вид, който съсипва средата, в която живее (а заедно с това унищожава и други биологични видове), разваля храната си преди да я консумира, води битки за самоизтребване. И непрекъснато си търси лидери за всичко това.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни