Синьото или червеното хапче?

Достигането до границите на абсурда в осмислянето на социалното живеене е привилегия за малцина. Натрупването на знание за взаимодействията между видимата и невидимата реалност първо носи сладка радост, но след това – и горчива печал. Знанието, търсенето на смисъла и изборът за съзнателно живеене са дело самотно. Без този процес, вид тайнство, не е възможно вливането на индивидуалния поток в общото движение, както и не е възможно оформянето на колективно тяло. Общността е изразът на натрупаното знание и мъдрост от всеки един от нас и на тяхното интегриране. Ако няма натрупване, няма общност. Ако не го е имало субективното и смислотворящо живеене на индивида, не е възможно да има смислотворящо колективно живеене. Не е възможно да има общност под каквато и да е форма – социална, национална, глобална.

Като цяло, не само днес, мисленето е привилегия на малцина.

И въпреки това, рано или късно, всеки един малък ручей търси голямата река, в която да се влее. Всяко едно натрупано знание или проумяна истина търсят пътя, по който да бъдат споделени. Нищо на този свят не може да остане само. Смисълът на проумяването е в неговата споделимост. Обратното е обреченост. Именно там, в дълбините и висините на колективната несъзнаваност и на нейните спорадични осъзнати изригвания, завършва пътят на всеки смислено изживян живот. Това е един от най-ценните уроци на големия Юнг. Първо е процесът на оттласкване от нормите на общността и тяхното преодоляване, за да бъде потърсен нов хоризонт в индивидуална свобода и в автономия на Аз-а. После е завръщането, за да бъде споделено знанието. Второто, разбира се, е по-трудно от първото. Защото общността рядко е готова да вижда извън нормата. Нейната онтологичност е несъзнавана, тя е бавно движение в сложен еволюционен процес. Когато е налице натрупване на критична маса от мислещи и съзнаващи хора, еволюцията се трансформира в революционен скок и в ново ниво на общественото развитие.

Преди този процес да е налице, колективната трансформация е невъзможна. Търсещите смисъла се сблъскват с непреодолимата стена на общественото неразбиране – и то е не само висока и масивна стена, но и дълбока бездна, която се преодолява трудно. Резултатът е разочарование и обратно затваряне в себе си или хладно захвърляне на всеки сантимент и продължаване напред с ясен поглед в бездната и блъскане в стената. Или и двете в редуване. Според това дали в индивида доминират силите за действие навън или взима превес нуждата от завръщане в личната алхимична колба, където непрестанно се ражда и умира Смисълът.

И после идва моментът да избереш отново. Отново и отново. Никога еднократно и никога завинаги.

Синьото или червеното хапче?

Струва ли си саможертвата да се блъскаш в стената и да скачаш в бездната, когато всички спят и само неколцина будуват?

Струва ли си жертвата, когато смисълът умира и не се ражда нов?

Струва ли си, когато общността излъчва в първите си редици най-ниското, най-пошлото, най-примитивното, най-поквареното и му възлага да „твори“ бъдещето – като в притчата за слепеца, водещ слепци?

Струва ли си да будиш слепци, когато те не искат да виждат и знаят?

Струва ли си, когато утайката на обществото, с активното или безхаберно съучастие на същото това общество, е овластена да се разпорежда безконтролно с живота на всички и с твоя собствен?

Ако не сте си задавали никога тези въпроси, вие сте истински щастливци. Както беше казала Краси Станкова наскоро „Щото щастливи са или много мъдрите, или много тъпите. А аз, Коврич, без да съм гений на психологията, се познавам достатъчно добре, за да ти кажа само едно – нито съм бил, нито нявгаш ще бъда кое да е от двете.“

Синьото или червеното хапче?

Рано или късно обаче всеки достига мига в дъното на пещерата, когато внезапно разбира, че всъщност е сам. Че тук няма ръка на свой в мрака, че е съвсем сам срещу очите на Медуза. Страхът мами, а тягата му е могъща. Тегли те да извърнеш очи от онази светла точица в самия теб и да кръстосаш поглед с горгоната извън огледалния щит на ума си, а зениците й да те приковат и да те вкаменят завинаги в ужаса на тази среща.

„Знаеш, че надеждата е грешка. Ако не можеш да поправиш счупеното, ще полудееш“, каза Лудият Макс*.

Струва ли си да попаднеш в Лудостта, когато осъзнаеш невъзможността да се поправи счупеното?! Струва ли си да посегнеш към червеното хапче, за да видиш докрай бруталността на истината? Да видиш колко е трудно да бъде износена и ословестена? Малцина са тези, които знаят колко голяма е цената и колко драматично трудни са усилията.

Морфей е пред теб и ако избереш червеното хапче, ти обещава: „… И аз ще ти покажа колко дълбока е заешката дупка“.

И това е единствената награда.

Синьото или червеното хапче?

Матрицата, притежаваща силата и властта, е доказала колко е невидима, хлъзгава, неназовима, нечетима. Повечето от нас чувстват, че нещо много съществено не е наред, но не могат да видят ясно образа на това, което се случва. Различават само отделните недвусмислени проявления, но не и Цялото, което владее живота им. И остават упоени в общия социален сън, обхванати от привидно доволство, от артистично позьорство, от безсмислено жонглиране с елементите на Смисъла, от отчаяние, от апатия или от нихилизъм – което всъщност е главната й цел.

Съпротивителните сили предвидливо са маргинализирани. Те са извън лоното на добре скроената Матрица, извън познатите словесни клишета и налаганите норми за колективно живеене. Те могат да бъдат потвърдени единствено когато процесите в  Матрицата излязат извън контрол и по този начин докажат настъпващата й несъстоятелност. За жалост – за сметка на безброй човешки съдби.

Синьото или червеното хапче?

Проумяването на избора е мъчителен и сложен процес.

Много въпроси остават без отговор за тези, които са избрали да вярват, че могат да направят пробив в нещо почти непробиваемо. Трепкаща нежно надежда, която често е задушена в зародиш.

Но дори когато е задушена, искрица от нея е попаднала в някой друг. Този друг ще има силите да я износи, преди да я предаде нататък. Малките ручеи търсят голямата река. И някой ден се вливат в нея. Някой ден общността се изпълва с натрупаната енергия и спонтанно се трансформира. Извършва своя революционен скок след дългата летаргия и дълбинното еволюционно зреене.

Затова и процесът не бива да спира, дори да не се вижда прагът на случването.

Затова и някои от нас избират да останат в точката на проумяването. Да поемат червеното, а не синьото хапче. Нищо, че така е трудно. Струва си заради невидимия хоризонт във времето и пространството, който вярваме, че ще достигнем някога в самите нас, дори и другите да не са готови за това  – онази вътрешна Свобода, която никоя Система не може да доближи и задуши.

Защото самото съществуване на идеята за Свобода означава, че тя има своята реалност – ако не Тук, то със сигурност някъде Там, където крайността на формата ще се взриви в безкрайността на Вселената.

*„Лудият Макс: Пътят на яростта“ (Mad Max: Fury Road) е австралийско-американски филм от 2015 година, научнофантастичен екшън на режисьора Джордж Милър по негов сценарий, в съавторство с Брендън Маккарти и Нико Латурис.

**Морфей – митичният хакер, който знае отговора на въпроса какво представлява Матрицата във филма на Братя Ушовски The Matrix (Матрицата)

Приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено чрез вашата подкрепа. Ако тази статия и нашият проект са полезни за вас и желаете да бъдете дарители, можете да ни подкрепите ТУК по БАНКОВ ПЪТ или чрез PayPal.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Още от автора: Христина Христова

Христина Христова

Христина Христова е завършила НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и Българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Специализира Културология и Театрознание. Автор на драматургични и публицистични текстове. Работила е като учител по литература, ръководител на младежко театрално студио, държавен експерт и началник отдел в Министерството на образованието и науката, началник отдел „Култура“ в общинска администрация. Интересите й са в областта на антропологията, геополитиката, религията. Понастоящем ръководи агенция за специални събития и е Главен редактор на „Memoria de futuro – Памет за бъдещето“.

  1. Желю Железов каза:

    Отличен текст, но е елитарен. Малко хора ще го прочетат, още по-малко ще изпитат удоволствие от прочитането, и още по-малко ще проумеят смисъла му. Това авторката го знае и въпреки това го е сътворила в тази форма, което й прави чест.
    И една критична бележка. „Като цяло, не само днес, мисленето е привилегия на малцина.“ Това е съвсем непрецизно формулирана истина. Могат да мислят и мислят всички хора, дори и затворените в лудниците. Мислят и особите от по-висшите животински видове. Според Хегел мисленето, в своето фило и онтогенетично развитие преминава през три стадия: разсъдък, разум и спекулативно мислене. Разсъдъкът е мислене за сетивно възпринимаемите неща от обективната действителност. Без разсъдък живите същества, които необходимо го притежават, не биха оцелели физически дори минути. Разумното мислене действително е „привилегия на малцина“. Още по-малко са индивидите, способни да мислят спекулативно. Процентът и на едните и на другите е предопределен и биологично, и социално.

  2. Борислав каза:

    Липсвахте. Чета с удоволствие.

  3. Най-тъмно преди зазоряване каза:

    Една история накратко. Някога, но не чак толкова отдавна, един мъж забогатял. Но имал и силно влечение към окултното. Понеже имал много пари, решил да покани всички магове, окултисти, шамани и всякакви подобни на обща среща. Речено, сторено. Написал обяви по вестници и списания, изпратил лични покани. Наел огромна зала и зачакал уречения ден. За негово огромно учудване, още от сутринта на уречения ден, започнали да идват множество хора. Залата се запълнила, та чак някои седнали на пода.
    Богатия човек ги приветствал с кратка реч и ги призовал да се изкажат. Така минали три часа… но никой не излязъл да говори. Тишина обзела залата и се стелела сякаш на талази.
    След тези три часа, хората започнали да стават и да си излизат. По едно време богатият човек не издържал само да минават покрай него и да му благодарят и запитал един от тях:
    – Ама защо нищо не си казахте?!
    – Че как така! Ние говорихме, говорихме много! – отговорил запитания. – Но не бяха нужни празни думи… тишината беше така прекрасна!!! Нима не усетихте как тежи, тежеше, напоена от чувства! Чувства на преклонение пред Съвършенството на създаденото от Твореца! На неговата безупречност!

  4. Желю Железов каза:

    Притчата е добра, дори бих казал – прекрасна, събужда размисъл! „… тишината беше така прекрасна!!! Нима не усетихте как тежи, тежеше, напоена от чувства! Чувства на преклонение пред Съвършенството на създаденото от Твореца! На неговата безупречност!“
    Съвсем малко, колкото да запълнят няколко зали, останаха Хората, способни да изпитат чувства на преклонене пред съвършенството на Природата, или пред създаденото от Твореца, което за Бенедикт Спиназа е едно и също. Ние останалите, обхванати от някакъв сатанински бяс, се трудим неистово да разрушим това съвършенство.
    Особено силно звучи противопоставянето на „прекрасната тишина“ и „празните думи“, на фона на разпространението на последните от съвременните масмедии.

  5. Без име :-) каза:

    Съвременните масмедии нямат задача да информират, а да дезинформират. Това преведено на ясен език означава, че се води информационна война. Така, че на война, като на война, там има други правила !
    Т.е. те създават „димна завеса“ за тези които развиват „спекулативния“ си начин на мислене, а за да си там значи мислиш разумно. „Властимащите“ в България в момента са на ниво „разсъдък“ .
    Това в стила който г-н Железов предпочита, т.е. Хегел :-), лично аз предпочитам Гюрджиев/Успенски. Та той говори за три-умните същестава в приказките които Велзевул разказва на внука си ;-).

    „Вам необходимо понять, что в каждом человеке есть две совершенно отдельные части, как бы два разных человека – его сущность и его личность.
    Сущность – это „я“, наша наследственность, наш тип, характер, природа.
    Личность – случайная вещь: воспитание, образование, взгляды, т.е. все внешнее. Это как одежда, которую вы носите; ваша искусственная маска, результат вашего воспитания, влияний вашего окружения, мнений, состоящих из информации и знаний: такие мнения ежедневно меняются, одно из них аннулирует другое.
    Сегодня вы убеждены в одном, верите этому и желаете этого. Завтра под воздействием другого влияния ваше убеждение и ваши желания становятся другими. Весь материал, составляющий вашу личность, можно полностью изменить при помощи искусственных способов или случайно, вместе с переменой окружающих вас условий и места. Такая перемена может произойти за очень короткое время.
    Сущность не меняется. Например, у меня смуглая кожа, и я останусь таким, каким родился. Это принадлежность моего типа.
    Когда мы говорим здесь о развитии и изменении, мы говорим о сущности. Личность пребывает в рабстве; она способна измениться очень быстро, буквально за полчаса. Например, посредством гипноза можно изменить ваши убеждения. Это возможно потому, что они чужды вам, не являются вашей собственностью. А то, что относится к нашей сущности, – это наша собственность. “

    Всъщност Хазин добре го е хванал, макар и да се съмнявам да е чел Гюрджиев, защото му липсват горните умове, както те липсват и при Хегел, който ги вкарва в „спекулативния“ ум, както г-н Железов е обяснил , благодаря му за което. Гледахте ли по Канал 1, след нова година „Предела на риска“? Там Джереми Айрънс и Кевин Спейси разглеждат тоя въпрос много популярно. Модела на фирмата обаче не е Лимън Брадърс, както доста погрешно схващат а Голдман-Сакс, не случайно Марио Драги е техен възпитаник и където в момента преминава обучение сина на др. Корнелия Нинова :-) :-) :-)

    „Главная задача элиты — бороться за власть! Не за деньги! Деньги — это инструмент и если у тебя есть Власть, то вопрос о деньгах даже не стоит. Сами принесут и сами предложат! Деньги — это просто инструмент. Представителю элиты это объяснять не надо, это для него очевидно. И он точно знает, что в чужой стране у него Власти быть не может. Потому что не может быть никогда.

    А вот кто это ему объясняет? Папа и мама? Но тогда они тоже должны быть из элиты, поскольку для нормального человека сила денег понятна и естественна, а вот сила Власти… Ее не то, что не видят… Часто видеть и не хотят. Их носом тычут, а они отказываются — говорят, что это грязь и пошлость! Почитайте комментарии к моим текстам из этой серии! А вот от денег почему-то никто не отказывается! Вот и получается, что родоплеменная структура элиты, отмеченная в «Лестнице…» — это дело вынужденное. Если не родо-племенная, то – быстро исчезает. Поскольку иначе человеку суть ситуации не объяснишь.

    Но если в элите нет смены («изменчивость»!), то она через несколько поколений вырождается. Среда меняется, а она нет. Именно по этой причине феодализм с его системой сословности проигрывает капитализму. Выражаясь в смыслах приведенной аналогии, капиталистическая система элит более «мужская», чем феодальная. Новые люди более энергичны, они готовы драться там, где аристократы отдыхают и реагируют рецептами столетней давности.

    Беда в том, что при этом в элиту (то есть в верхушки властных группировок) попадают люди, для которых законы Власти достаточно слабо освоены, а то и просто не известны. И что с ними делать? И по этой причине капитализм создал целую кучу институтов, в которых людей во-первых, проверяют на знание правил и если очередной экзамен не сдали, на следующий уровень не пускают, а, во-вторых, обучают. Система эта в разных странах разная. Во Франции это изначально масонские или иезуитские ранжированные тайные общества, в англосаксонском мире — клубы и салоны, все более и более закрытые для посторонних лиц, по мере их продвижения к элите, в Германии — это аристократические гостиные. Но существует такая система везде. Точнее, во всех странах, которые претендуют на какую-то роль в мире. И вероятность глупому и жадному нуворишу прорваться через эту систему невероятно мала. И даже если он прорвется (например, у него очень много денег), все равно, он будет один среди тех, кто понимает, что такое Власть. И его разрушительные возможности будут сильно ограничены.“

    Подробнее на https://aurora.network/articles/10-vlast-i-obshhestvo/63448-noblesse-oblige-16-gde-nash-orden-mechenostsev

    Така, че тук се опитвате да работите по проблема за ограмотяването на „власта“, но те нямат ниво да ви разберат. Т.е. колкото по-високо отивате толкова по безмълвни и самотни ще ставате :-) . Като истински окултисти.

    Т.е. пред вас стои хамлетовия въпрос. А и не само пред вас :-)

    Окултно или не ;-) !

  6. Без име :-) каза:

    Ето ви го разказано, това което Хазин е заковал, и от истински мафиот, „мейд мен“, капо на фамилията Коломбо на Коза Ностра ;-) . Баща му е бил „ъндербос“ на фамилията, една от 5-те фамилии :-). Той е победил в съда не кой да е а самия Руди Джулиани, победителя над Коза Ностра, после и кмет на Ню-Йорк :-). Правете разлика между „Мафия“ и „Коза Ностра“, той го обяснява. Разказва и за „ползотворното“ си сътрудничество с руската мафия ;-) .

    https://www.youtube.com/watch?v=_K_DrgU089c

  7. Без име :-) каза:

    За предателството на елита на КПСС, за което Хазин говори в горния линк и за така наречените „мечоносци“ е обяснено и от един друг руснак, професор дтн Игор Острецов, 1-ви ракетен институт на СССР, давах ви го тук :-) .

    https://www.youtube.com/watch?v=_FMf5dYjkUU – т.е. кой има полза от „катастрофата“ на Чернобил и т.н. процеси след нея. Спомнете си 9/11, винаги има курбан, в случая с 9/11 около 3000 човека :-( . Да не говорим за Фукушима. Когато ген. Рохлин се зарови в ядрената далавера, бе убит. Още по-тънко е премахването на ген. Петров или Левашов и жена му.

    Та докато популацията не си осъзнае интересите, шансовете да и налеете нещо в главата, според мен, са минорни :-( . Казвам ви го от опит с мои познати дори, и то с очевадни за простото човешко зрение неща, като кемтрейл-а, да не говорим за непознати :-) .

    „Так вот, беда России в том, что у нас нет институтов подготовки людей к продвижению во Власть. Институты подготовки управленцев есть, а людей Власти — нет! Сталин пытался что-то такое сделать (недаром он говорил про «орден меченосцев» в отношении партии), но фокус не прошел и при Хрущеве партия снова стала заниматься хозяйственной деятельностью. Да, система подготовки была, но — хиленькая. А после 1991 года она совсем исчезла.
    Вот и получается, что у нас во Власть попадают «не мышонки, не лягушки, а неведомы зверюшки». Которые сами не знают, куда попали, что делать и как решать вопросы. Зато они точно знают, что «там» есть «священное право» частной собственности, а «здесь» — нету! Ну и пытаются продать часть Родины в обмен на сохранение «непосильным трудом» нажитых миллионов и миллиардов. Не понимая, что обязательства, которые чужая Власть дала быдлу (не так важно, своему или чужому) вообще ничего не стоят!

    Это простые обыватели могут наивно полагать, что можно украсть денег и с ними уехать в другую страну счастливо жить. Я, например, году в 90-м немного даже позавидовал знакомому, который в результате некой комсомольско-внешнеторговой операции хапнул 2-3 миллиона уе, уехал на Кипр, купил себе виллу, а остальное положил в банк и стал жить на проценты. А любой, даже самый молодой представитель Власти точно знает, что там, куда он уехал, есть свои властные группировки, которые не любят, когда появляются люди, у которых сильно больше денег, чем у их членов.
    То есть, если вы, к примеру, уедете в какую-нибудь итальянскую деревушку и у вас будет больше 100-200 000 евро, то вам довольно быстро дадут по рукам. Чтобы не выпендривались. А если вы уедете в Гонконг, то критическая сумма поднимается уже как минимум на порядок, но и здесь, в случае ее превышения, вам все равно рано или поздно придется столкнуться с вопросом: а ты, собственно, чьих будешь и на каком праве всем этим тут владеешь? И если достойного ответа не последует (то есть, если вы не предъявите властную группировку, которая готова нести за вас ответ), то довольно быстро ваше состояние опустится до размеров, ниже критических. Ничего личного, только Власть.
    Отметим, кстати, что многие русские богатые купцы между двумя русскими революциями 1917 года уехали на Запад с капиталами! Ни один из них не смог их сохранить более чем 10-15 лет. Никто из них не смог выстроить свои собственные империи там. По очень простой причине — они были чужие.
    Примеры Сикорского или, скажем, Рахманинова не приводить. Во-первых, потому что они были гениями (которым закон не писан), во-вторых, они не создали промышленные империи. Лично богатыми они стали, системно богатыми — нет.
    Но, может быть, тогда можно встроиться в чужие властные группировки?
    Но и это очень сложно, хотя бы потому, что все ваши рефлексы, культурно-повседневные рефлексы, они другие. Например, для безусловного вхождения в элиту США лучше говорить не на американском диалекте английского языка, а на английском классическом. Нужно понимать целую кучу нюансов, которые, что называется, впитаны с молоком матери (впрочем, эту темы мы тоже подробно разбирали в «Лестнице…»).
    В общем, ответ такой: это почти невозможно. Почти – потому что во Власти, как и во всех других областях деятельности, есть гении. Но описывать их кейсы я не буду, поскольку повторить их подавляющее большинство не сможет никогда. И я в том числе.
    Итак, любой человек Власти, даже начинающий, точно знает, что его властная группировка может существовать только в той среде, в которой она возникла! Нет других вариантов, не бывает! А значит, он должен эту среду (например, страну, если он рвется в политическую элиту) холить и лелеять.
    При этом, правда, возникает вопрос, а почему тогда наши либерасты разрушали страну?
    Ответ очень прост: а они никогда и не были людьми власти. Людьми власти были отдельные члены Политбюро (вроде Шеварнадзе или Яковлева), но они были куплены. Кем, как и почему — тема отдельная, но они потому и не лезли в верхушку новой власти, что точно знали, что могут стать жертвами. Обеспечили детишек-внучков (их-то на Западе никто не спрашивает, «чьих вы будете?»), и слава Богу!
    А основная масса либерастов вообще не понимала, как устроена власть. Они просто слушали западных наставников, которые им обещали невиданные карьерные лифты, и хотели воровать. Причем масштабы были на первом этапе крайне мелкие, типа квартирку-дачку (говорят, первым подарком Березовского Тане Дьяченко была машина «Жигули»). Только к середине 90-х до них дошел реальный потенциал и масштаб возможного.“

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни