Европа: културната деменция или притчата за слепеца, водещ слепци

„Притча за слепците“, художник – Питер Брьогел Старши, 1568 г. Картината на фламандския майстор пресъздава библейската притча за слепеца, водещ слепци.

Така ще е,
защото чудеса не се извършват вече,
и за всичко, което става,
длъжни сме да търсим естествени причини.
Уилям Шекспир, „Хенри V“

За расовите, културните и религиозните промени в Стария Свят

*Текстът е част от поредица от пет статии на Андрей Фурсов, посветени на расовите, културните и религиозните промени в съвременна Европа. При интерес и подкрепа от страна на читателите, ще преведем и останалите части на монографията.

През 2018 г. в Лондон Даниел Ендрес публикува книгата „Културната деменция. Как Западът изгуби своята история и рискува да изгуби всичко останало“. Тя започва със следното изречение: „Последните политически събития доведоха Обединеното кралство, Франция и САЩ до състояние на катастрофална културна деменция“, чийто медицински аналог е болестта на Алцхаймер. „Днешната ни деменция приема формата на особен вид забрава, лъжлив спомен („misremembering“) и погрешно възприемане на миналото. В този смисъл – това не е носталгия. Това не е и индивидуална деменция – обикновен случай на амнезия В повечето случаи страдащите от амнезия осъзнават факта, че не помнят. Тези, които страдат от деменция, не осъзнават самия факт, че не си спомнят.“  Именно последното, според Даниел Ендрес, се случва със съвременното западно общество (както го нарича той, аз предпочитам понятието „постзападно“). То губи своите корени в историята – те се изтръгват.

„Когато в началото на XXI век. стана очевидно, че икономическият прогрес е спрял, унищожавайки илюзията за непрекъснато усъвършенстване, неговото място беше заето от лъжата“, изчезна самата вяра във възможността за прогрес. Нищо чудно, че още през 90-те години на ХХ в. в Западна Европа и САЩ започнаха да се появяват книги със заглавия като „Краят на прогреса“, „Краят на бъдещето“, „Помен за образованието“ и т.н. Въпреки че британският историк Едуард Кар предупреждаваше: „Общество, което е изгубило вярата си в способността за прогрес, скоро ще напусне историята.“ Социалното и „физическото“ напускане на историята предшества духовното – емоционално и интелектуално (между другото, още през 1969 г. друг един британски историк, Джон Плъм, публикува книга с почти пророческо име – „Смъртта на миналото“). Лъжата, за която пише Ендрес, приема много форми, една от които е пренаписването на историята на Европа от гледна точка на неолиберализма, от една страна, и мултикултурализма, от друга. Така се появяват „черната Атина“, спасителите на античната мисъл в арабския свят и много други лъжливи схеми.

Състоянието на социокултурна деменция със сигурност допринася за мултикултуралистични манипулации. И тук възниква въпросът: как това е свързано с настоящата фаза на системната, цивилизационната еволюция (или инволюция?) на Европа. Западна Европа наистина е старо общество. Не става дума за физическата възраст на голяма част от населението, въпреки че, както отбелязват учените, демографската доминация на възрастните в днешния Запад няма прецедент в историята и създава почти неразрешими проблеми за здравеопазването и поддържането на баланса между работещи и неработещи (ако добавим тук и падането на раждаемостта, което е свързано със ситостта, хедонизма, хомосексуализма, хипериндивидуализма – накратко, със социалните и сексуални извращения, то е ясно: на близките поколения европейци въобще не им е гарантирана пенсията). Става дума за друго: за цивилизационната (системна) старост. Или, ако искате, за закъснялата, завършваща фаза на цивилизационното развитие.

Една от характеристиките на тези фази, според историци, социолози и психолози, е загубата в обществото, особено в управляващата прослойка, на социалното и етнокултурно чувство за самосъхранение; развитието се заменя с обществен климактериум и инволюция. Чувството за идеалност и за метафизика е загубено – идва триумфът на утилитаризма и на икономическия центризъм. Настъпва  промяна на социалните роли в разделението на труда. Демаскулинизацията и феминизацията, от своя страна, допринасят за формирането на един тревожно-боязлив психотип, неспособен да защити „своето“ от „чуждото“ (това видяхме, в частност, в примера на немските мъже, които не успяха да защитят жените си по време на организираната от мигранти в Кьолн „секс фиеста“; има и много други аналогични примери; а неспособността на самците да защитят женските и малките е един от първите признаци за дегенерация на вида); предразположен е към психични отклонения от обсесивно-компулсивен, истеричен и параноиден вид. Както знаете, рибата се вмирисва от главата. Илюстрация на казаното по-горе са редица високопоставени служители в САЩ и Западна Европа през последния четвърт век. Така са запомнени и деградантите-императори на късния Рим.

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер се появи пиян на на срещата на върха на НАТО в Брюксел на 12 юли 2018. През цялото време двама мъже го подкрепят, за да не падне. Наложи се дори президентът на Украйна да го държи, за да не падне върху германския канцлер Ангела Меркел по време на издигането на знамето на Алианса.

Изобщо, има много прилики между сегашния Постзапад и късната Римска империя (края на III – средата на VI век от н.е.), а за да бъдем точни – ПостРим. Истината е,  че след кризата от III в., след половинвековната военна анархия (235-285 г. от н.е.), когато за 50 години се сменят 20 императора – от Максимин Трак до Марк Аврелий Карин – Рим престава да бъде Рим. Не съм поддръжник на схемите на Л. Н. Гумильов, но някои от неговите термини са доста подходящи като метафори. ПостРим е химера, химерно общество, когато в старата черупка съществува, старее и се храни със соковете от миналото нещо външно или дори чуждо.

Вносът в Рим на голям брой роби, предоставянето на римско гражданство на техните освободени потомци, разпространението им из цялата империя (едиктът на Каракала от 212 г. до голяма степен допринесли за кризата през III в.), променят из основи етнокултурното съдържание на обществото.

Империята още съществува като празна черупка, но е захранвана основно от слабостта на съседите и от военната сила, която позволява да се удържа граничният рубеж, и така до края на  IV и началото на V в, когато започва процесът на изтегляне на легионите от далечните предели на империята: II Августовски легион от Британия, I легион на Миневра от Рейн (няма как тук да не си спомним  „Совата на Миневра излита по здрач“ – здрачът на империята*), III Киренайски  от Арабия, III Партски – от територията на днешен Ирак, IV Скитски от Сирия. Тази география дава да се разбере, че ПостРим е поддържан от военната сила, докато не „изгнива“ и се варваризира отвътре. С него рухва и еднополюсният свят на късната античност.

С ПостРим набъбва „паплачта“ от пограничните райони на империята, той става „хранителна среда“ като „леярски котел“ за разпространението в Рим на чужди за него африкански и азиатски култури.

В ПостРим няма кой да се противопостави на този химеризъм. Още към средата на II в. сл. н. е. Рим реално е лишен от най-доброто – от старата си аристокрация. Тя била мачкана два века и половина (10 поколения!). Отначало – при марианския и суланския терор, след това при войните на Първия и Втория триумвират и накрая при безумствата на късния Тиберий, Калигула, Клавдий и Нерон. Мястото на аристокрацията заемат „новобогаташите“, след които – преторианци и освободени роби. Към това трябва да прибавим и модата на широкоразпространения хомосексуализъм и доброволното бездетие на елита в късен Рим  – картината е завършена. Впрочем, това бездетие напомня много на бездетието сред високопоставените чиновници, оглавяващи днешна Европа. Има и други аналогии. Така например, в двете световни войни, покосили в Европа пасионарната  младеж (по Гумильов, бел.  ред.), загиват най-добрите, което е мощен удар по генофонда, ако разглеждаме Запада и преди всичко Германия. Германският случай от ХХ век е сравним със загубите на немците през Тридесетгодишната война (1618-1648 г.), покосила 2/3 от населението и на практика унищожила цялото малко и средното дворянство.

„Факлите на Нерон“ (1876), художник – Хенри Семирадски / Национален музей в Краков, Полша

В Европа наблюдаваме и разпространението на чужди за нея религии (ислям) и култове. Има наистина поразителни случаи. Например,  известният съветофоб и русофоб папа Йоан Павел II призна нигерийската традиция ифа, известна в Хаити и в Латинска Америка като вуду, за част от католическата религия. Традицията ифа/вуду получи статут на вероизповедание и така фактически беше приравнена към православието и протестантството. Вуду-католицизмът от „Анклавите“ на Вадим Панов не е измислица или фантастика – това е реалност, макар и излъчваща сюрреализъм.  Във Ватикана ПостЗападът среща ПостРим. Западната цивилизация завършва по същия начин като античната. И двете просъществуват приблизително еднакво време –между 12 и 15 века.

Настоящата ситуация обаче се обяснява не само и не толкова с цивилизационните фактори, които марксистите наричат формационни. В този случай става дума за капиталистическата система, която промени съществено европейската цивилизация и я завлече заедно със себе си в пропастта.

Защо Освалд Шпенглер публикува „Залезът на Запада“ именно през 1918 г.? Ясно е защо – приключила е световната война, която сложи черта на „цивилизацията на XIX век“, тоест – на зрялата фаза в историята на капиталистическата система. Тази война, както и следващата, изтри от лицето на земята огромни материални (промишлено-икономически) системи и икономическият бум на капитализма от 20-те и 30-те години, и особено в от средата на 40-те до средата на 60-те, до голяма степен беше обусловен и обезпечен от бурното възстановяване на икономиките на Германия, Италия и СССР, което също в голяма степен се превърна в стимул, двигател на световното развитие.

Всичко това показва едно просто нещо: капитализмът изчерпа своята икономическа динамика на границата между XIX и XX век. За това в една или друга степен със сближаване на идеите са писали толкова различни хора като Ленин и Кауцки. По-нататъшното развитие на капитализма има за своя основа неикономическа динамика – военно-политическата борба. И понеже светът вече е поделен, а колониалната и полуколониалната система са оформени, това вече не можеше да бъде борба на Запада с афро-азиатските слабаци. Това можеше да бъде само борба (война) между европейските (северноатлантически) военнопромишлени гиганти. Ако от средата на XVIII в. до края на  XIX в. войните са функция на индустриалното и икономическото развитие, то през ХХ в. самото развитие в голяма степен става функция не просто на тоталните войни (такива са били и наполеоновите), а на войните на унищожението, които водят помежду си държави вътре в европейската цивилизация, представляващи нейните различни варианти: англосаксонски, германски и руски. Именно това е началото на залеза на Европа и превръщането на Запада в Постзапад. Решаваща роля в този процес изигра промяната в динамиката на капитализма, който, от своя страна, е  продукт, дете, макар и не съвсем законно, на самата европейска цивилизация.

Началото на залеза на Европа съвпадна с края на хегемонията на Великобритания и възхода на Германия и САЩ, следователно – с вътрешнозападната схватка за световна хегемония и с руската революция (на американците им трябваше време да решат с кого да влязат в съюз – с Германия или с Великобритания; изборът в полза на последната определиха два фактора: еврейският капитал, „оплел“ англосаксонските „братовчеди“ от двете страни на океана, и англосаксонският страх от германския гений – научната, културно-интелектуалната и икономическата мощ на Втория райх).

Да си припомним, че през 30-те години и първата половина на 40-те години американците използваха Третия райх за борба срещу Британската империя. През 1943 г. близкият до фамилията Рокфелер – Алън Дълес, заяви директно, че основната цел на войната е разрушаването на Британската империя. В хода на самата война англосаксонците решаваха и общата за „англо-американския естаблишмънт“ задача – да смажат германците и да ги отстранят завинаги като вътрешнозападен, вътрешнокапиталистически конкурент. Русия (под формата на СССР) беше извън запада и извън капитализма, и задачата за нейното разрушение беше поставена едва през 1944-1945 г., когато войната вече беше спечелена. С други думи, важен елемент от упадъка на Европа е задушаването на Германия и на немците от англосаксонците. Но по ирония на историята – и по логиката на развитието на капитализма – следваща фаза на упадъка стана задушаването на европейците, включително и на британците, от мигрантите от Азия и Африка. И най-потърпевши отново са германците. Това беше целенасочен процес, чиито корени стигат до Втората световна война и до това, което я предшестваше през 30-те години на ХХ век. В този план правата линия преминава  от първата половина на 40-години до началото на XXI век – до наводняването на Европа (на първо място Германия) с мигранти и миграционната криза от 2015 г.

Photo: Reuters

През 2018 г., в броя си от 14-20 април, списание The Economist излезе с материали, посветени на Германия – редакционна статия и селекция от публикации. Редакционната статия обсипва с похвали управлението на Меркел и особено нейната политика на „отворени врати“ по отношение на мигрантите. Като постижение на „епохата на фрау канцлерин“ списанието посочва формирането на по-широкообхватна идентичност, за разлика от етническата и националната; нейното разпространение върху тези, които нямат родители и предци германци; развитието на „балансирана джендър култура“ (броят на работещите жени през последните 15 години е нараснал от 58 на 70%); немците все по-често се развеждат и по-рядко влизат в брак, а хомосексуалните бракове са легализирани.

Преведено на нормален език, става дума за постепенното разрушаване на семейството и за това, че в условията на засилена експлоатация от неолиберален тип все повече жени са принудени да работят, за да запазят семейния бюджет на предишното ниво, както и това, че се руши немската идентичност. The Economist с възторг констатира, че Германия губи етническата си хомогенност и се превръща в „съд за сплави“, в отворена държава, съставена от различни фрагменти, т.е.  – губеща своята национална и културна цялостност. Що се отнася до „съда за сплави“, той не се получи дори и в САЩ, да не говорим за Западна Европа, за което се пише открито.

Но издателите на The Economist не отчитат това. Мултиетничността на Германия, радостно съобщава списанието, намира отражение и в политическия живот, и дори в спорта, в частност във футбола. Ако през 2009 г. членовете на парламента с „мигрантски бекграунд“ са били 3%, то през 2017 г. те са 9%, макар че реалната цифра трябва да бъде 23% – именно такова количество граждани на Германия са без немски корени. Ако през 1990 г., когато германците стават световни шампиони по футбол, в националния отбор има само немски (и немско-полски) фамилии, то на първенството на Европа през 2016 г. има Боатенг, Озил, Подолски, Сане и Гомес (с корени съответно от Гана, Турция, Полша, Сенегал и Испания).

Сега, когато Германия се превръща в Einwanderungsland („страна на имигрантите“), и когато никой не се осмелява да повтори фразата, изречена от ветерана на ХДС Алфред Дрегер през 1982 г. – „Връщането на чужденците-гастарбайтери в родината трябва да бъде правило, а не изключение“ – се променя и самото понятие „родина“ („Heimat“). Показателно е, че по информация на The Economist, в самия разгар на миграционната криза Меркел е поръчала карта, на която границите на Германия обхващат Северна Африка, Украйна и Турция. Така тя искала да покаже готовност, на първо място, да приеме бежанци и мигранти от тези страни, и на второ, стремежа на Германия да играе стабилизираща роля в тези региони и страни. Що се отнася до Турция, тя едва ли се нуждае от подобна роля на Германия, а в Украйна „стабилизиращата“ роля на Германия и на „колективния Запад“ е очевидна за всички.

Самото наличие на мигранти променя живота и поведението на „коренните немци“, превръща ги в „нови немци“. Именно така нарекоха своята книга Герфрид и Марина Мюнклер, които с удовлетворение, дори бих казал с радост отбелязват, че „статична Германия“ отива в миналото, заедно с ясните („stark“) национални граници и предишната си идентичност. Нова Германия става все по-отворена, неформална и разнообразна, но все по-тревожна и нервна, както са принудени да констатират съпрузите Мюнклер.

Изглежда, че цената за тази „отвореност“ са стресът, тревогите и по-нервният живот?  Така излиза. Неслучайно в Германия се появяват все повече книги със заглавия като „Нервната република“ (и ще бъде нервна, ако се отчете свързаният с мигрантите ръст на престъпността, преди всичко в големите градове като Берлин, Мюнхен, Кьолн, които по интернационален състав повече си приличат един на друг, отколкото на околните немски земи и, както всички мегаполиси, се превръщат в неовавилонски кули, чиято поява предвещава завръщане в тъмните векове), „Страх за Германия“ (и ще бъде страшно, след като в навечерието на Новата 2016 година само в Кьолн около хиляда жени бяха подложени на сексуални нападения), „Краят на Германия“ (впрочем, най-голяма численост в Германия имат лицата на възраст между 50 и 54 години). Неслучаен като реакция срещу мигрантите е ръстът на десните и крайнодесните настроения и движения  (13% за партия „Алтернатива за Германия“, бореща се за немска идентичност и критикувана  от „Левите“ и „Зелените“). Впрочем, лидерът на „Зелените“ Джем Йоздемир е син на турски гастарбайтери; логично, най-активните хора с мигрантски корени отиват при „Левите“ и „Зелените“.

Photo: The Economist

Една от подбраните статии във въпросния брой на The Economist се нарича така – „Новите немци“, а над заглавието има снимка (виж горе), която ни показва тези „нови немци“. Те са тридесет (20 мъже и 10 жени), сред тях има арабин в традиционно облекло, турчин и туркиня, жена във фередже, хасид. Над тях се веят огромни знамена на Европейския съюз.  Малък германски флаг стърчи някъде отстрани, като беден роднина – държи го същество от неопределен пол, на което проф. Преображенски задължително би задал въпроса: „Вие мъж ли сте или жена?“. И изниква казаната от Чърчил през 1940 г. фраза, че Великобритания воюва не с Хитлер, дори не с националсоциализма, а с немския дух, духът на Шилер, за да не се възроди никога повече.

*Фразеологизъм, в който совата символизира  птицата, която долита при хората в залеза на дните им, в здрача на старостта, когато вече нямат сили и желания да променят нещо в живота си; Минерва- богинята на мъдростта, Бел. Пр.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: Авторски блог на А. Фурсов