Ще се справим ли? Ангела Меркел като огледало на европейската еволюция

Краят на епохата е естествен. На 28 октомври, на изборите във федералната провинция Хесен, управляващият Германски християндемократически съюз (ХДС) загуби над 10% от подкрепата си в сравнение с предходния вот. Ден по-късно лидерът на християндемократите, федералният канцлер Ангела Меркел, обяви, че няма да се бори за поста ръководител на ХДС на следващия конгрес на партията през декември.

Само преди две седмици това решение изглеждаше малко вероятно, въпреки че за края на ерата „Меркел“ се говори от миналата есен. Тогава двете партии от „голямата коалиция“ под ръководството на Меркел претърпяха сериозни щети, а самият ХДС изгуби почти 9% от подкрепата. Бундестагът стана пъстър и  доста фрагментиран. Процесът на формиране на нов кабинет беше дълъг и болезнен. Той завърши след цели 4 месеца, при втория опит. Първата коалиция със „зелените“ и свободните демократи се срина безславно, без да се стигне до създаването й, а във втората – отново „голяма“, със социалдемократите – партньорите бяха подкарани едва ли не с пръчка, плашени с неизбежното в случай на повтарящи се избори надигане на популистите.

Грешката на Ангела – така бяха интерпретирани резултатите от изборите от септември 2017 г. от повечето коментатори. И върху Меркел се изля ведрото на отложеното разочарование. Отложено, защото дотогава известните със склонността си да морализаторстват германски медии и стараещите се да се държат в рамките на политкоректността политически партии (с изключение на самите популисти), пощадиха канцлера. В крайна сметка тя трябваше да разбере последиците от решението си, взето през лятото на 2015 г. – да отвори вратите за бежанци от юг. Да се ​​критикува това решение, предизвикало много противоречиви емоции сред германците, се смяташе за недопустимо. И това създаваше усещане за мълчание.

Авторът на тези редове прекара няколко месеца в Берлин преди изборите и беше трудно да не се почувства странността на възцаряващата се тогава атмосфера. Желанието на канцлера да се кандидатира за четвърти мандат вдъхновяваше малко хора, но в същото време имаше усещане, че алтернатива все още не съществува. Всички положителни качества на Меркел – солидарност, последователност в действията, политически опит, воля и твърд ангажимент към определени ценности – изглеждаха особено внушително на фона на буфонадата по атлантическото направление – САЩ и Великобритания. Не случайно през лятото на 2017 г., когато Доналд Тръмп напусна Парижкото споразумение за климата и постави под въпрос бъдещето на НАТО, за пръв път по отношение на германския канцлер прозвуча определението „лидер на свободния свят“. Освен това, от гледна точка на имиджа, контрастът беше просто въпиещ: докато Меркел великодушно разтваряше портите за страдащи от Близкия изток, Тръмп гръмогласно обещаваше да изгради стена срещу мигрантите „насилници“.

Резултатите от септемврийските избори сякаш вдигнаха язовирните шлюзове. Натрупаната умора от Меркел, безусловно доминираща в германската политика от 2005 г. насам, се изливаше като лавина от статии и оценки: канцлерът пропусна момента да си тръгне, четвъртият мандат се оказа излишен, отдавна трябваше да си тръгне… При това почти никой не постави под въпрос целия по-горе изброен набор от положителни качества – продължаваха да уважават Меркел като лидер, но все повече отхвърляха водения от нея курс.

Продължителният мандат като федерален канцлер за Федерална република Германия е по-скоро норма, отколкото изключение. Конрад Аденауер заемаше поста 14 години, Хелмут Кол – 16, Вили Бранд също можеше да стане политическа дълголетник, ако не беше скандалът с внедрените в близкото му обкръжение агенти на ЩАЗИ. Ако Меркел остане до 2021 г., както все още възнамерява, тя ще настигне Кол. Наистина, не всички вярват в това, че ще изкара докрай мандата си. Така например, според бившия й заместник в правителството и бивш лидер на социалдемократите Зигмар Габриел, г-жа канцлерът ще излезе в оставка в края на пролетта – началото на лятото на 2019 г., след майските избори за Европарламент, които се очакват с трепет в Европа. Рискът в основния символ на европейската интеграция да се настани мощно ядро ​​от разнообразни националисти евроскептици е много голям. А това ще наклони още повече политическата атмосфера в Стария свят към отхвърляне на порядъчния центризъм.

Ангела Меркел оглави опорния стълб на Европейския съюз през 2005 г., в пика на неговите успехи. Единната валута – еврото, вече беше в ход, състоя се мащабно разширяване, кризите по европейската периферия, като Балканите, бяха овладени, Русия оставаше труден, но многообещаващ партньор, а Съединените щати след ексцесиите, свързани с войната в Ирак, сами поискаха да оближат трансатлантическите си рани. В допълнение, предшественикът на Меркел – Герхард Шрьодер, извърши непопулярни, но необходими реформи в социалната система – и Меркел се възползва от предимствата на структурното обновление.

Миграционният въпрос раздели германското общество. На снимката: митинг на „Алтернатива за Германия“ и контра-демонстрацията, организирана от противниците на тази партия. Photo: DPA⁄Vostock Photo

Средата на 2000-те беше граница, която тогава малко хора забелязаха. През 2005 г. дойде първият голям неуспех – на референдума във Франция и Холандия се провали проектът за конституция на Европа, която трябваше да бъде стъпка към една наистина единна европейска супердържава. Конституцията беше силно „разредена“ до състоянието Лисабонски договор, но скоро след приемането му в края на 2009 г. избухна първата фаза на гръцката дългова криза. Ако на Шрьодер се паднаха разходите за растеж и развитие на ЕС, Меркел вече се сблъска с проявите на нарастващите вътрешни проблеми, носещи неговия упадък.

През годините на канцлерството на Меркел ролята на Германия в Европейския съюз се промени качествено. Преди нея ФРГ беше най-мощната икономика на обединена Европа, което, разбира се, определяше политическата й тежест, но по отношение на вземането на решения Берлин предпочете да остане в сянка, следвайки традицията на следвоенните десетилетия. Днес Берлин е безспорната политическа столица на Европа  (за разлика от административната столица Брюксел), която избута на втори план предишния политически лидер – Париж. Френско-германският тандем, който десетилетия служеше като мотор на европейската интеграция, беше силно деформиран от германска страна.

Това отчасти се дължи на слабостта на френските президенти – късният Жак Ширак, Никола Саркози и особено Франсоа Оланд изпуснаха от ръцете си политическата инициатива, а на свръхамбициозния Емануел Макрон все още не му се отдава да си върне реалното лидерство в европейските процеси, ограничавайки се до голямо количество гръмки слова. Но има и по-малко субективна причина. Световната финансова криза, която започна през 2008 г., подреди страните според тяхната икономическа устойчивост и способността им не само да се поддържат, а и да привлекат към себе си общата стабилност. ФРГ, със своята ефективна икономика и голям резерв от сигурност, веднага се оказа в привилегировано положение, което развърза волята й за политически действия. Започвайки с гръцкото дългово фиаско, при чието уреждане Меркел и тогавашният й финансов министър Волфганг Шойбле проявиха наистина захапка на булдог, в Европа за Германия и нейния лидер се заговори като за естествени кандидати за ролята на локомотив в обновяването и преустройството на ЕС.

На „сметката“ на Меркел са много важни политически изявления и решения, но в историята тя ще влезе, съдейки по всичко, с една фраза: „Ще се справим“. Тя прозвуча на 31 август 2015 г., когато канцлерът посети бежанския лагер край Дрезден. Европа беше наводнена от вълната мигранти. Над 800 хиляди души пристигнаха само в Германия през тази година, а през целия период на миграционната криза от 2015-2017 г. притокът достигна повече от един милион души. Непосредствената причина за наплива от мигранти беше гражданската война в Сирия. Но потокът се формира не само от бежанци от тази страна – заедно с тях хора от целия огромен пояс от Северна Африка до Афганистан се втурнаха към богатата Западна Европа. Страните, които ги срещнаха на юг и югоизток от континента, просто се сринаха – Гърция, Балканите, Унгария, Италия, на силен натиск беше подложена и Австрия. И именно богатата Германия, известна със своите социални гаранции, беше обект на всеобщите въжделения. В тези условия Меркел реши да приеме хората. „С какво ли не сме се справяли преди – ще се справим и сега“.

След три години и половина това решение изглежда като най-голямата й грешка, но дори и  критиците й признават, че Меркел е била изправена пред много неприятен избор. Затварянето на границите в условия, когато многочислените преселници вече са в Европа, би означавало почти неизбежна експлозия в периферните слаби страни – от Гърция, където едва бяха успели да потушат поредния финансов пожар, до и без това нестабилната Македония. Берлин все пак реши да поеме отговорността в случай на междуособици по периметъра. Новият статут на Германия, възприемана като лидер на ЕС, не й позволяваше да се държи както преди – да отстъпи встрани, позволявайки на други да се справят с кризата. Меркел стана заложник на собствената си репутация като незаменим и надежден началник на Европейския съюз. А и самата тя не искаше да се отказва – дъщерята на протестантски пастор винаги е приемала сериозно това, което смята за морален дълг, особено към германците.

Миграционната криза стана за Европа нейният собствен 11 септември, писа неотдавна Иван Кръстев, един от проницателните анализатори на европейската политика. Тази политика вече няма да бъде същата. Събитията от 2015 г., разбира се, са катализатор, а не причина. Системните проблеми на европейското устройство се натрупваха дълго време. Сред тях е отсъствието на ясно разбиране какво да се прави с непрекъснато растящия дял на не-коренното население в Европа. Именно Ангела Меркел беше тази, която през 2010 г. обяви провала на политиката на мултикултурализма. Миграционната криза показа, че Старият свят не е готов за реалностите на един безпорядъчен свят. И всичко, което трябваше да се превърне в решение за Европа – интеграция чрез сливане на потенциали и суверенитети – се оказа едва ли не основният проблем. Невъзможността да се постигне единно мнение по жизненоважни въпроси, какъвто несъмнено е отношението към масовата миграция, се превърна във фактор на менталната дезинтеграция. Горчивият парадокс е, че и европейските държави няма къде да избягат – нито една от тях, включително и могъщата Германия, не са в състояние да играят важна роля на глобалната арена. Подсъзнателният страх се превърна в постоянен елемент на европейската политика – от опасенията на гражданите (невинаги оправдани), че мигрантите заплашват физическата им сигурност, до кошмара на управляващите, сковани от мисълта, че просто ще изгубят контрола над социално-политическите процеси.

Изключително неприятен инцидент в кариерата на Меркел. През 2015 г. канцлерът каза на палестинско момиче, чието семейство трябваше да бъде депортирано, че Германия не може да приеме всички бежанци. За това Меркел беше грубо критикува в социалните мрежи. Photo: DPA/Vostock Photo

Ангела Меркел е образцов представител на германския политически темперамент и характер. Този характер е много подходящ за епохи, когато е нужно неотклонно и последователно да се огъва твърдата, обоснована и привидно безспорно рационална линия. Германците са гении на политическата механика, те отлично умеят да преодоляват текущите затруднения в рамките на един добре смазан модел. Но сега настъпи друго време. Европейският модел се нуждае от реконструкция, елементите на машината вече не се въртят така, както е било замислено, нужни са революционни решения и завои, за да се излезе от обичайните маршрути. Това трудно ще се отдаде на Германия и точно такива движения със сигурност не са стихията на Меркел. През последните години канцлерът се занимаваше с регулирането на редица кризи на европейско и национално ниво. Това й се отдаде с различен успех, но най-важното е, че от Берлин вече не очакват да предложи програма за промени в Европа и да поеме водеща роля в трансформацията на ЕС. През лятото на 2015 г., след решителното урегулиране на гръцката дългова криза и до началото на миграционната криза, всички очакваха от Германия и Меркел именно това. Освен това, общото мнение можеше да бъде изразено чрез фразата „Кой друг, ако не тя?“.

Напълно вероятно е Ангела Меркел да се окаже последният канцлер, успял да контролира тази политическата система, която малко се е променила от създаването на Федерална република Германия преди почти 70 години. Партийният терен се променя бързо. Предишните грандове губят позиции, бившите маргинали се стремят към властта. В резултат – политическият пейзаж става все по-разпокъсан и пъстър. Това е нормално за много европейски държави, но в обичащата реда Германия предизвиква много неприятни усещания. На наследника на Меркел като лидер на партията и вероятен канцлер ще бъде много по-трудно да формира дееспособни коалиции.

Засилва се разслоението и в самата партия, което отразява друг основен процес – центризмът вече не е на мода. Както показват резултатите от изборите през последните години в цяла Европа, на избирателите им омръзнаха мимикриращите партии и политици, имитиращи цвета, от който се нуждаят в момента. Хората искат повече определеност и идеологическа маркираност. Вътре в ХДС мнозина упрекваха Меркел за това, че се е отдалечила от каноните на класическия консерватизъм, силно измествайки партията в ляволиберална посока. При социалдемократите процесът е огледален – одесняване и заличаване на различията с консерваторите или либералите. Същевременно относителен успех на федералните и местните избори постигат онези, които категорично определят своята позиция – Зелените, твърдо противостоящи на антиимигрантската дяснорадикална тенденция, и Алтернатива за Германия, твърдо заемаща национал-протекционистични позиции, без уклончивост и извъртане. Поляризацията е един от кошмарите на Германия, така че следващото поколение политически лидери трябва да търси нови средства за обновяване на политическото пространство.

Германия, поради своята икономическа мощ, традициите в политическата философия, историческия опит и липсата на склонност към експерименти, дълго оставаше защитен от сътресения остров във все по-бурното европейско море. Този период приключи. И на наследниците на Меркел ще им се наложи не просто да управляват голяма и важна държава в период на нестабилност. Те трябва отново да формулират отношението си към болшинството ключови проблеми. Каква трябва да бъде Европа? Какво е сега Америка за Германия и Европа? Каква е ролята на Русия и, въобще, възможна ли е нова версия на политиката за Изтока? И най-важното – кое служи за основа на социалната стабилност през 21-ви век, когато обществата стават изключително разнообразни във всяко отношение? Как да гарантираме единството и стабилността на държавата?

Ще се справим ли?

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: profile.ru