Поколението на 1968: от младежкия бунт до днешната политика

Париж, май 1968

Събитията от 1968 година в Западна Европа са тясно свързани с университетите. Студентските движения и протести избухват под влияние на натрупани социални, политически, културни и генерационни противоречия. Основните искания на младите са за повече права. Студентските вълнения изпреварват политическите. Най-масови са те във Франция.

Една от предпоставките за масовостта на студентското участие е рязкото увеличение на броя на студентите след Втората световна война – във Франция между 1960 и 1963 с 50 %, в САЩ от 1 750 хил. студенти през 1945 до 7 милиона през 1970 година.(1) Според Арнълд Тойнби има няколко основни причини за младежкият бунт – невъзможността на средната възраст да ръководи задоволително световните дела и акселерацията в развитието на технологиите, което поражда страх, че може да доведе до непоправими последствия; подрастващите са отчуждени от по-възрастните поколения, защото начинът на живот и дейностите на естаблишмънта са загубили атрактивността и престижа си.

Генерационният разрив е предизвикан от липсата на очарование (glamor) сред представителите на естаблишмънта.(2) Това провокира младите да се бунтуват. Те търсят героичното и предизвикателното в съвременността. Носители на такова очарование са били брахманите, самураите, римските сенатори, тайкуните на Уолстрийт. За Тойнби предпоставки за бунта са и лицемерието, което дразни младите повече, отколкото неефктивността и глупостта.(3)

В Западна Европа исканията на младите в голяма си част са свързани с образователната и политическата система, с бунта срещу статуквото. В Съединените щати студентските вълнения и протести са провокирани основно от несъгласието с воденето на Виетнамската война, от една страна, и с антирасовите настроения сред цветнокожото население.

Едно от основните искания на младите революционери във Франция е за промяна на Голистката конституция, където е записано, че избирателни права имат всички навършили 21 години. Това обхваща голяма част от студентската младеж и провокира нейното недоволство. Плакат на протестите показва паве с надпис: „Ето вашата бюлетина”(4) Същевременно те смятат, че гласуването е безмислено, че трябва да се срине правовата държава. Това са нагледни примери за изпълнените с противоречия младежки искания.

Париж, май 1968

Младежите отричат конформизма, липсата нa ценности, на идеали, разграничават се от консуматорското общество, от доминацията на парите над идеалите. Цялостната система на организация на обществото буквално ги дразни, смятат я за вредна, за морално изчерпана и деградирала. Всичко се поставя под съмнение – семейството, труда, образованието, сексуалността, морала, науката, технологиите, самият прогрес (5) Исканията им са за нов обществен строй, изграден от работнически съвети, колективни комуни, разграждане на капиталистическите отношения, сексуална свобода, разрушаване на авторитетите. Всичко това – обвито с много революционност, радикализъм, смесване на идеи, желания, превъзбуда и еуфоричност. Вярват в пацифизма, антиимпериализма, интернационализма, антиамериканизма (особено в Европа). Увличат се по източни философии, психотерапия, будизъм, авангардно изкуство. Ръст на подобни културни и духовни течения се наблюдават и веднага след Октомврийската революция, когато сексуалното, окултното и авангардното имат ярко присъствие в революционния процес (6)

Младежките движения са силно повлияни от идеите на Маркузе за новия тоталитаризъм. Той дефинира нуждата от нова революционност и най-вече от разрушение на манипулираното и обхванато от апатия индустриално общество (7) Това може да се определи като бунт срещу подправения свят, пълен с фалш, демагогия, лицемерие, срещу новите господари.(8) Важно място в теорията на Маркузе заема темата за сексуалността, свързана с проблемите на технологичното развитие. Тя допълнително улеснява по-доброто му разбирането от младите, защото сексуалното и коментирането му импонират най-много на младежта спрямо всички останали възрастови групи.

Младежта е сексуално най-потентната възрастова група. Поводът за началото на френските протести е сексуален. Превзето е общежитието в Нантер с искане за свободно движение на студентите и студентките навсякъде и по всяко време – наречено сексуално обединяване, право на посещение и свобода на циркулацията. Бунтът е ръководен от крайно лявата Федерация на чуждите студенти във Франция. Сексуалното освобождаване е ярко изразена линия от самото начало на протестите. Пропагандирането на свободна любов се приема за висш израз на бунта срещу статуквото. Студентския лидер Кон Бендит се обръща към министъра на младежта и спорта Мисоф: „Строежът на спортен център е хитлеровски капан, за да увлече младежта по спорта и да я отлкони от реалните й проблеми, когато на първо място трябва да се обезпечи половото равновесие на студентите.”, Мисоф му се подиграва пред останалите студенти: „Ако имате проблеми със секса най-добре да поплувате в басейн” (8)

Генерационните конфликти в левите партии в началото на 60-те години и фактът, че много от тях изключват своите младежки организации, способстват за избухването, олевяването и формирането на организирано лидерство на протестите. (9) Всеки конфликт между ръководство на дадена партия и младежката й организация винаги има дълготрайни ефекти. В Западна Германия е изключена цялата студентската фракция на Социалдемократическата партия. Във Франция през 1965 от комунистическата партия са изключени студентите комунисти. Много изгонени има във Френската социалистическа партия. Именно те се превръщат в авангард на протестното лидерство. Неумението да се разрешават вътрешнопартийните генерационни сблъсъци най-често има негативен ефект, както върху цялостното развитие на организацията, така и върху нейното лидерство, а не върху младежката й организация.

Берман откроява и друга тенденция сред протестиращите във Франция. Мнозинството водачи са от еврейски произход, въпреки че процентно са много малко сред католическото население в страната – Адре Глуксман (философ, известен като парижкият Мао), Жанет Пиенкни и Хенри Вебер (лидери на Троцкистката революционна комунистическа младеж), Пиер Голдман (след 1968 е партизанин в Южна Америка), Даниел Кон Бендит (червеният Дани). Всички са от семейства, които са пострадали през Втората световна война. Израстват в борческата атмосфера на младежки комунистически, ционистко-социалистически (Хашомер хацаир), анархистични групи. (10) За тях това е протест, както срещу спокойния живот в настоящето, лишен от героизма на близкото минало, така и силна емоция, свързана с личните трагедии и преживявания на родителите. Изживяват се като новите участници в Съпротивата.

Събитията имат силно изразен ейджистки характер. Той е насочен към по-старите поколения, към тяхната статичност, ретроградност, консерватизъм. Върховата персонификация на това отрицание е насочена към образа на 79-годишния френски президент Шарл де Гол. Издигат се лозунги – „да бъде пратен в старчески дом”, публикуват се негови некролози – „немощният генерал”, градовете се изрисуват с графити. (11) Любопитно е, че младежите протестират срещу „стареца, който не ги разбира”, определят го като „дъртак”, но се вдъхновявят от негови връстници и скандират имената им – китаеца Мао (1893 – 1976), виетнамеца Хо Ши Мин (1890 – 1969). А генералът дори е по-млад с няколко месеца от виетнамския лидер. На практика младите са  повлияни силно от идеите на възрастните – Маркс (1818 – 1883), Маркузе (1898 – 1979), Троцки (1879 – 1940). Ейджисткото лицемерие на протестиращите има и друго проявление. Те се борят за свобода, а се опияняват от примера на авторитарните и терористични лидери на Изтока и Латинска Америка. Тази двойнственост по-късно еволюира в политическите идеи на мнозина от тях и способства за проникването й в цялостната Западна политическа парадигма от края на ХХ и началото на ХХI век. Много от младежките лидери по-късно формират ядрото на терористични групировки като Червените бригади в Италия и Фракция червена армия (Баадер-Майнхоф) в Германия.

Генерал де Гол не може да разбере политическите претенции на това поколение. Разликата в годините между него и протестиращите е повече от половин столетие – цяла една епоха. Той самият постоянно ги нарича момченца, деца, дечурлига. По отношение на протестите президентът е повече от категоричен за мерките, които трябва да вземе вътрешният министър Фуше:„Когато детето започне да се сърди и прехвърли мярата, най-добрият способ да се успокои понякога е ударът зад врата”.(12)

Това поколение бунтари има своите сериозни критици сред много от водещите фигури в европейската социално-политическа парадигма.

Папа Бенедикт XVI ги определя като марксистко поколение, което поставя под въпрос Запада, докато реалният социализъм рухва. (13)

Проф. Джулио Тремонти е още по-критичен – „Точно през 1968 година лявото си разголи душата. Есенцията на 68-а е точно в липсата на ценности, в антицивилизацията, произведена от реалтивизма.” (14)

Не на последно място, бъдещия президент Франсоа Митеран, в своята книга “Моята истина”, където нарича протестиращите деца на нотариуси, пише: “Кон-Бендит, Соважо, Жесмар, момчета ненавършили трийсет години, имитираха предшествениците си от Народния фронт… Доста смешно (или пък жалко, зависи от гледната точка)...” (15) Думите на Митеран имат донякъде пророческо значение, защото същите тези студенти през 80-те и началото на 90-те години стават част от обществения и политически елит, не само в страните от Западна Европа, но и на ниво Европейски съюз.

Житейският път на най-изявеният лидер на протестите във Франция и Германия Даниел Кон Бендит е символ за развитието на това поколение – пълно с резки политически завои и безкрайни противоречия. На основата на утопични анархистични и крайни комунистически идеи той започва публичната си кариера, като оглавява младежкия бунт във Франция. Радикализмът му по време на протестите е много силен. Целта му е не реформиране на обществото, а разрушаване на Западния свят и неговите ценности. През 1989 г., вече на 44 г. в своето акме, става част от естаблишмънта, като заема поста заместник-кмет на Франкфурт от Зелената партия. Скоро след това е изключен, защото подкрепя военната интервенция в Босна, което е в разрез с официалната позиция на организацията. През 2001 г. е обвинен публично в педофилия от бившия външен министър на Германия – Клаус Кинкел, заради написани педофилски текстове през 1975 г., докато работи в детска градина.(16) Бендит коментира, че това, което е написал тогава, не е приемливо днес. Избран е за депутат в Европейския парламент. Отдава се на крайни екологични и неолиберални идеи.

За поколението политици, произлезли от бунта през ‘68 при липсата на ясно очертан враг той често се измисля, търси се целенасочено – врагът е вдъхновение, стимул за борба, мобилизиращ фактор – все основополагащи принципи на тоталитарното управление, което така яростно отричат.

Друго фундаментално противоречие е пацифизмът на много от представителите на тази генерации, който еволюира до откровен милитаризъм. Те са сред най-ярките световни апологети на военните интервенции в Босна, Косово, Ирак, Афганистан, Либия, Иран, Сирия. Натискът им за сваляне на диктаторските режими и демократизация по време на Арабската пролет способства за идването на власт, по демократичен път, на крайни ислямистки партии и групировки Може да се направи изводът, че много от тези млади революционери с годините се превръщат в контрареволюционери. За тях ’68 никога не свършва.

Обратите в биографичното им и идейно развитие са ярко откроими при разглеждането на жизнения им път.

Франция: Бернар Кушнер (младежки активист на ФКП, ръководи стачката на студентите медици в Сорбоната, министър в 2 социалистическите правителства през 80-те и 90-те, евродепутат, външ.министър в дясноцентристкото правителство на президента Саркози, става подръжник на войната в Ирак), проф. Регис Дебре (партизанин с Че Гевара в Боливия, през 80-те е съветник на френския президент Митеран), Глуксман (от маоист става антимарксист, подкрепя войните в Ирак и Афганистан), Серж Жули (от маоист, под опеката на Ж.П. Сартр става основател и гл.редактор на влиятелния вестник Либерасион, което превръща в социал-либерално издание), Хенри Вебер е евродепутат от ПЕС, Голдман (след 1968 е партизанин в Южна Америка).

Холандия – Роел ван Дуйн през 60-те е лидер на анархистите, от почитател на Кропоткин става член на радикалната партия на левите зелени.

В Германия – Руди Дучке (говорител на немските студенти до смъртта си през 1979 г., се отдава на леви екологични каузи), Йошка Фишер (външ.министър през 1998-2005 от партията на Зелените).

Тяхното акме съвпада с годините на източноевропейските преходи. Консенсусното желание за присъединяване към ЕС на източноевропейците ги поставя в положение на съобразяване и зависимост от дневния ред на старите държави членки. Като политически лидери в своите страни, а вече и на европейско ниво, много от представителите на поколението на ’68 участват пряко или косвено в разграждането на тоталитарните държави в Източна Европа. Чрез тези събития те преживяват отново своята младост, проектират свои поведенчески модели и идеи (макар и видоизменени от ’68 насам) върху местните политически елити. Изходната точка за бившите млади революционери обаче тръгва от познаване на едно демократично и задоволено общество, каквото е Западът от краят на 60-те години. Това понякога води до неразбиране на спецификите на страните в преход и до правилното третиране на преходите: тоталитаризъм – демокрация, планова икономика – пазарно стопанство.

В източноевропейските общества либералните ценности са налагани като панацея за всички социални проблеми. Шоково се привнасят теми – икономически и образователен либерализъм, мултикулурализъм, политически коректно говорене, глобализация. Често тези, които не ги споделят, са стигматизирани, етикетирани и сатанизирани.(16) Най-честите инструменти, използвани от проектираните местни елити, са стигми като: комунист, фашист, националист, шовинист, хейтър. Във Франция от края на 60-те етикетите са близки – фашист, нацист, буржоа, националист, закостенял, старомоден, който създава неравенства. Даже участници от френската съпротива са наричани нацисти, защото отказват да подкрепят студентските протести.

Ефектът от либералния натиск води до прекалено рязко освобождаване на цели консервативни системи, като образователната, съдебната, правоохранителната, които вместо да подобрят качеството си на работа, изпадат в перманентна криза на функциониране и легитимност. Семейните ценности са изтласквани на заден план, неглижирани.

В този смисъл ролята на много от представителите на поколението ’68, конкретно в българския преход, не може еднозначно да се определи като положителна в процеса на присъединяване на страната към ЕС. По същество тази политическа генерация създава и много проблеми за самите западноевропейски общества, като формира условия, през 70-те и 80-те години, за налагане постановките на мултикултурализма и за неконтролируемото приемане на огромни маси емигранти от Третия свят, които се превръщат в централен проблем за Европейския съюз след началото на ХХI век. Връзката с емигрантите идва от търсенето на подкрепа сред тях в работнически квартали като потенциални поддръжници и участници в една бъдеща революция.(17) За провала на мултикултурализма в Европа с категорични оценки се изказват британският премиер Дейвид Камерън, френският президент Никола Саркози, германският канцлер Ангела Меркел, премиерът на Бавария Хорст Зеехофер, бившият премиер на Испания – Хосе Мария Аснар и много други.

Поколението на 1968 година не си е отишло, въпреки че неговите представители вече са част от третата възраст. Разрушителният нагон, месианството и фанатичната отдаденост на неговите представители, подобно на щафета, се предадоха на следващата генерация, която успя да концентрира голяма част от своето влияние в институциите на Европейския съюз. Все още основен проблем, точно както започването на събитията през 1968 година, е сексуалният. Подобни въпроси бяха поставени в центъра на политиката, за да избутат настрани с принизяващ уклон социално-икономическите и националните проблеми, както и тези в сферата на сигурността. Избухналият в българското общество дебат по повод ратификацията на т.нар. „Истанбулска конвенция“ и джендър политиката е част от много по-голямата парадигма на агресивното неолиберално левичарство.  Този дневен ред, който е разрушителен за самите свои носители, сякаш замъглява съзнанието им, докато са се устремили към фанатичното му налагане. В централната битка за бъдещето на Европа, и в опитите на „децата на 68“ да наложат своето разбиране за света, се очертават предстоящите през май 2018 избори за Европейски парламент. От резултатите на този сблъсък ще зависи много от случващото се през следващите години за континента и България. Едно е сигурно – противопоставянето ще е сериозно, защото залогът е повече от голям.