Повеля на времето – „Какво да се прави?“ или „С какво да се започне?“

„Орисници“, художник – Кеазим Исинов

Уважаеми читатели на Мемория,

За всички ни вече стана ясно, че от известно време българското общество се върти като в омагьосан кръг. Анализът на ситуацията и алтернативният поглед към случващото се у нас и по света са налице, но на всички ни липсват отговорите на въпросите: Какво да се прави и Откъде да се започне? Оставането на ниво диагноза и анализ не води до продуктивен резултат и не предизвиква обществена трансформация. В хиляди коментари под критичните статии в различни медии, вие поставяте едни и същи въпроси – И какво следва от всичко това? Какво конкретно може да се направи? Кой е изходът? и пр.

И ние, подобно на вас, считаме, че е дошло време като общество да намерим Отговорите на болезнените въпроси.

Този материал на Димитър Чуровски е предисловие към отговора, до който стигнахме ние, група съмишленици. Скоро ще го споделим с вас подробно и изчерпателно в друга онлайн платформа, която създаваме за тази цел.  С няколко предварителни материала бихме искали да ви подготвим за това и да ви разкажем за пътя, по който стигнахме до нашата идея. Тя ще бъде завършена от всички вас, защото сме убедени, че визията за нашата страна трябва да бъде колективно дело, което да обедини в надпартиен принцип истинския интелектуален елит на България.

Засега – приятно четене и нека се опитаме да поставим заедно едно ново и светло начало за нас и нашата родина.

Христина Христова

Димитър Чуровски

Развитието на обществото и неговото опознаване вървят относително успоредно, но все още познанието изостава по отношение на развитието. В резултат на това отделни държави и светът като цяло периодично изпадат в кризисни ситуации, при които неизбежно възниква екзистенциалният въпрос – „Какво да се прави?” През 19 и 20 в. на този въпрос са отговаряли интелектуалци от калибъра на Достоевски и Ленин. Днес това е невъзможно. Обществото е толкова комплексно, че е извън възможностите на един интелектуалец, политик, философ или какъвто и да е визионер да предложи решение на този въпрос. Нещо повече, най-новата история показва, че дори и колективната интелигентност не е в състояние да решава възникващите проблеми.

Вероятно колективната интелигентност, представена от политическите партии и позната под името „репрезантативна демокрация”, изживява последните десетилетия от съществуването си, защото тази форма на управление става все по-малко ефективна, а в някои случай и противопоказна. Това се дължи на три основни фактора. Първо, възникващите проблеми са от такова естество, че не могат да се решават с гласуване, което е основният механизъм за вземане на решения.  Второ, партиите в условията на финансовия или либерален капитализъм са склони към корупция. По изчисления на Световната банка, корупцията в света възлиза на един трилион долара годишно. Корупцията е купуване на управленчески решения. За каква демокрация би могло да се говори в подобна ситуация? Тук не се включат лобизмът и лобистките закони, които узаконяват  приватизационни сделки, заменки, злоупотреба с обществени фондове и други подобни далавери. По този начин демокрацията се изражда във фасадна демокрация. Трето, проблемът с колективната интелигентност като механизъм за управление на обществото произтича също и от нейния идеологичски характер. Идеологиите доминираха 20 в., но бързо показаха своята несъстоятелност. Това е така, защото те са спекулативни концепции, съдържащи смесица от верни постановки и множество илюзии, запълващи празнотите на познанието. Идеологиите се самоопределят като „леви”, „десни”, „либерални”, „неолиберални”, „либертарни”, „консервативни”, „неоконсервативни” и т.н.

В действителност разликата между комунизма и финансизма (идеологията на либералния капитализъм) е в това, че първият абсолютизира ролята на колектива, а вторият абсолютизира ролята на личността. Това са две еднакво погрешни тези. Да се твърди, че „свободата на личността” е по-важна от „тиранията на колектива”, или че частната собственост е „свята и неприкосновена”, е също толкова глупаво, колкото и обратното твърдение. Вярно е, че собствеността е била „свята” през последните 10 000 години, но това не значи, че тя ще запази тази си роля през следващите 100 г. Вярно е, че комунизмът донесе много страдания и празни надежди, но и „свободата на личността”, доведе до упадък на моралните ценности и наложи егоизма, алчността, корупцията и лицемерието като доминиращи фактори в обществото днес. От своя страна, този упадък провокира появата на актуалните глобални проблеми, които засега остават неразрешими и застрашават не само човечеството, но са заплаха и за планетата. Няма друга идеология в историята, която да е довела човечеството до такава апокалиптична степен на опасност. Странно е, че анализаторите не свързват глобалните проблеми със системата, при която са възникнали, а ги определят като част от „човешката природа”. Това може да е политически коректно, но е и явно заблуждение. Природата е загрижена за оцеляването на вида, а не на индивида. „Свободата на личността”, както и възможностите на колектива, имат своите ограничения. Те са свързани с осъзнатата необходимост и чувството за отговорност пред обществото. Най-вероятно мярата в отношението личност-колектив е някъде по средата, но това не е икономическият „център” между лява и дясна политика, а в позабравените морални норми на гражданското общество – свобода, равенство, братство, които отразяват самата същност на връзката между личност и общество.

Управлението на обществото посредством колективния интелект на политическите партии, познато като „репрезантативна демокрация” се оказа твърде ненадеждна форма. Историята от близкото минало показва, че демокрацията неизбежно преминава във фасадна демокрация под формата на открита диктатура, както това се случи в бившия Съветски съюз, Източна Европа, България, Куба, Северна Корея, Зимбабве и много други страни от Азия и Африка, или в прикрита диктатура, какъвто е случаят в страните от еднополюсния модел с привнесена вече „демокрация” отвън. Това са държавите с установен финансов капитализъм, където по-голямата част от населението  живее с два долара на ден. Откритата диктатура се оформя около култа към определена личност, а прикритата диктатура е плод на задкулисието. Последната е насочена към подмяна на моралните ценности на обществото, формирани с хилядолетия, в името на „свободата на личността”, и се осъществява с много пари, подлост, арогантност и лицемерие. Преходът в България и другаде по света е преход от открита към прикрита диктатура.

Красноречив пример за ограничеността на колективния интелект, представен от политическите партии като форма на социално управление, са наскоро изнесените данни за цената на елeĸтpoннoтo правителство в България. Оказва се, че досега управляващите са изразходвали 2 милиарда лева без то да бъде изградено! За сравнение е посочено, че в Естония за тази цел са изразходвани само 50 милиона в български лева, за напълно изградена и работеща система. Това е шокиращо несъответствие между изискуеми качества за управление на страната и наличните „качества“, демонстрирани от управляващия „елит” (Боже, каква ирония!). В политическия речник няма дума, с която да се изрази това несъответствие. В психиатрията несъответствието между личностното развитие и изискванията на обществото се дефинира в три степени – дебилност, олигофрения и идиотия. В нашия случай ситуацията с електронното правителство може фигуративно да се определи като „политическа дебилност”, която е смесица от некомпетентност, корупция и безхаберие. И къде е политическата отговорност, за която пледират политиците? Някой да е наказан? Да е паднало правителството? Очевидно в Естония въпросът е решаван на експертно ниво, без намесата на некомпетентни и корумпирани политици.

Източник: bTV, „Тази сутрин“, 12 декември 2017

Преходът в България се определя от два фактора – 1) разпадът на Съветския съюз и 2) геополитическата реалност на финансовия капитализъм. Погрешно е общоприетото разбиране, че Западът е победител в Студената война, довела до разпадането на Съветската империя, от което следва, че той е адекватната форма за организация на обществото и изобщо, че либералният капитализъм е „краят на историята” и нищо по-добро не може да бъде създадено. Последната теза е толкова абсурдна, че дори авторът й (Франсис Фукуяма – бел. ред.) я осъзна и се отказа от нея, но политици и соросоиди продължават да вярват в превъзходството на либералния капитализъм.

Съветският съюз се разпадна от нарастването на вътрешни противоречия, характерни за залеза на всяка империя. Външни фактори в лицето на Запада може да ускорят или забавят този процес, но не може да го предотвратят или предизвикат. По същите причини финансовият капитализъм, който се представя като „либерален”, ще се срине в обозримо бъдеще, без това да се определя като заслуга на Русия. По тази причина българските политици приеха безкритично „доброжелателните” внушения от страна на западни „специалисти”, които никога не са живели в условията на социализма и нямаха идея от спецификата на предстоящия преход. Те просто натрапиха икономическите си илюзии на България, където се намериха хора да ги възприемат безкритично, защото предлаганият механизъм открива безкрайни възможности за лично обогатяване и корупционни практики.

Спецификата в колапса на Съветския съюз се състои в това, че за първи път в световната история, управляващ елит осъзнава неизбежния си крах и решава сам да слезе от историческата сцена. По-точно казано, комунистическата номенклатура реши да предаде политическата власт, като заграби икономическата и чрез нея по-късно да контролира политическата власт. Този ход определи одиозния характер на прехода не само в Русия, но и в другите страни от съветския блок, в това число и в България. Използването на тази стратегия на номенклатурата доведе до разграбване на ресурсите на страната, без да се осъществи преход към гражданско общество. Има огромна разлика между „разграбване” и „преход”. Преход означава подмяна на тоталитарен режим с гражданско общество. От своя страна, гражданското общество предполага наличието на 70% средна класа, която е в състояние да избира компетентно правителство и да го контролира ефективно по времето на неговия мандат. Естествено това не се случи. В крайна сметка в източния блок националното богатство беше разграбено, а гражданско общество не беше изградено. Вероятно един ден приемник на Симеон Радев ще напише „Грабителите на съвременна България”, или ще бъде създаден музей на криминалния преход, за да се покаже как се създават закони, позволяващи да се граби от позициите и в защита на „правовата държава”.

Приватизация на икономиката, следвайки стратегията за подмяна на политическата власт с икономическа, в по-чист вид се осъществи само в Китай, в резултат на което се изгради една странна форма на управление, определяна като „една държава, две системи”. Този модел се оказа по-успешен, защото не доведе до унищожаването на икономиката, селското стопанство и армията. Разбира се корупция има, защото тя е атрибут на либералния капитализъм, но в Китай с нея се борят с драконовски мерки.

За да се прикрият целта и действията на номенклатурата, в Русия и България беше включен криминален елемент, жертва на който стана и архитектът на българския преход Андрей Луканов. В този смисъл преходът в България не само не е приключил, той просто не е започвал. В общи линии е приключило само разграбването на ресурсите, а самият преход предстои да се осъществява. Разграбването на националните ресурси причини много страдания на народите от източния блок, доведе до отчаяние и чувство за безизходица в масовото съзнание. Нещо повече, тази стратегия наложи олигархичен модел и провокира изплуването на посредствеността и невежеството, които окупираха управлението и нанасят непоправими щети на страната – срив на икономиката, унищожаване на водещи предприятия и заводи, разпускане на армията, приватизация на банковата система, загуба на суверенитет, посредственост и политическо невежество. Днес България няма шанс да формира средна класа, защото грабежът продължава. Краде се от настоящето чрез европейските фондове за развитие и от бъдещето чрез сключването на външни заеми. Преходът е отсрочен във времето и ще се осъществява успоредно с предстоящите глобални промени.

Финансовият капитализъм, който се самоопределя като „либерален капитализъм”, не търпи средна класа. Той разделя обществото на бедни и свръх-богати. Тук  няма характерното за промишления капитализъм „ляво” и „дясно”, има „горе” и „долу”.  Това определи прехода към формирането на олигархичен модел. Има огромна разлика между олигарсите, излъчени от системата на либералния капитализъм на Запад, и сътворените за една нощ – като тези в Русия и България, но това е друга тема. По-съществено е да се подчертае, че и в двата случая става въпрос за подмяна на демокрацията като идея с фасадна демокрация, почиваща върху егоизъм, алчност и лицемерие. Всяка политическа система има нужда от социална база за съществуването си, която се ползва от специални привилегии. При феодализма това е духовенството, в българския вариант на комунизма това беше раздутата членска маса на БКП и изкуствено създадената прослойка от активни борци против фашизма и капитализма. Днес това са т. нар. соросоиди. Както показва историческият опит, тези привилегировани групи могат да продължат агонията на системата, но не и да я запазят.

Днес политиката е доминиращата форма на общественото съзнание. Тя политизира останалите форми като религия, наука, изкуство, право и морал, управлявайки обществото посредством закони, писани в интерес на един привилегирован, корпоративен, финансов и военен елит. Само преди няколко столетия доминираща форма на общественото съзнание е била религията, която е контролирала всички останали, включително и политиката. Оттук следва изводът, че доминирането на една форма на обществено съзнание над останалите форми е преходно явление и в този смисъл предстоящата пост-капиталистическа организация на обществото ще бъде доминирана от друга форма. Най-вероятно това ще бъде науката, основана на морални ценности. По тази причина политическата форма на управление, представяно от множество боричкащи се за власт партии, става излишна. Политическите партии нямат бъдеще, те са изживели времето си поради изчерпването на възможностите си. Ситуацията е съпоставима с монархическата форма за управление на обществото, която се оказа напълно неадекватна в навечерието на Първата световна война и беше пометена от историческата сцена в резултат от тази война.

Основният процес, протичащ в света днес, е процес на интеграция и диференциация на обществото като цяло. Интеграцията се осъществява на географски принцип, проявява се главно в икономиката и се определя като „глобализация”. Диференциацията се изразява в изграждането на социални мрежи, обхващащи предимно духовната сфера. С други думи, светът е в процес на преход от йерархична структура  към мрежова структура. Мрежата не може да се управлява от колективния интелект на традиционно йерархично структурираното управление, представено от политически партии с различна ориентация. Тя може да се управлява единствено от формиращата се в момента мрежова интелигентност. Това е добре познатият колаборативен интелект, базиран на дигитална платформа. Печатарската преса позволи на колаборативния интелект да провокира появата на  индустриалните и научно-техническа революции от 19 и 20 в. Дигиталната революция открива възможност пред колаборативния интелект да формира мрежовата интелигентност, която е адекватната форма за управление на новосформиращото се и организирано като мрежа общество.

Бъдещето е на интелектуални движения, основани в защита на определени каузи. Тези движения могат да се формират около каузи като защита на природата, борбата с бедността, разоръжаването и много други национални и глобални проблеми. Разликата между политическа партия и интелектуално движение, е че първата взема колективни решения посредством избор между различни алтернативи, а интелектуалното движение разрешава проблеми посредством генериране на нова информация. Затова партиите имат нужда от електорат – за да легитимират властта си, а движенията имат нужда от експерти, решаващи национални и глобални проблеми. Партиите управляват обществото, предлагайки политически и популистки програми, които обикновено не изпълняват. Интелектуалните движения предлагат готови решения и търсят начин за тяхното легитимиране, а това изисква наличие на самоуправление на всички нива на социална организация.

При ситуация на експоненциално развитие на науката и технологиите и произтичащите от това социални промени, както и във връзка със задълбочаващите се глобални проблеми, отговорът на въпроса „Какво да се прави?” става практически невъзможен не само на национално ниво, но и на европейско и световно равнище. В този случай, единствената възможност е въпросът да бъде преформулиран от „Какво да се прави?” в „С какво да се започне?” По този начин проблемът се опростява в съдържателен план и се свежда до намиране и определяне само на правилната посока за по-нататъшното търсене и развитие.

От краткия анализ става ясно, че основното противоречие на този етап от социалното развитие на всички равнища е между нивото на постигнатата комплекстност и съществуващия механизъм за управление на обществото, който вече е неадекватен за тази комплекстност. Да напомним, че механизмът за управление е една от трите основни подсистеми на обществото – икономика, култура и управление. От друга страна, всички фундаментални промени приключват с подмяната на управляващия елит и остарялата вече форма за управление. В случая това е управлението на обществото посредством манипулация на икономиката чрез финансови механизми, опосредствано от дейността на политическите партии. Следователно, индивидуалната и колективната интелигентност следва да определят само правилната посока за по-нататъшното развитие на обществото, а самият отговор ще се породи в самия процес на развитие от колаборативния интелект на идващите поколения.

Това означава, че повеля на времето днес е разработването на колаборативен механизъм за управление на обществото. 

Решенията, които се налага да взема обществото, са два типа – вземане на решения посредством избор на една от няколко възможни алтернативи и разрешаване на проблеми, което предполага генериране на нова информация. Първият тип решения се взема от колективната интелигентност, която доминира социалното управление днес и се определя като „демокрация”, а вторият тип решения се взема от колаборативната интелигентност, която днес определя развитието на науката и технологиите, и приложена в сферата на социалното управление, може да се определи като „колабокрация“.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Колаборацията между експерти от различни области е най-мощната интелигентност, постигната от човечеството. Това е интелигентността, която не само твори науката и технологиите днес, но е създала всичко, което ни заобикаля. За разлика от колективната интелигентност, която взема решения посредством избор на една от няколко алтернативи чрез гласуване, колаборативната интелигентност се справя с проблемите чрез разрешаване на противоречия и генериране на ново познание. Очевидно е, че при тази интелигентност гласуването е изключено по принцип. Колаборативно решаване на проблеми в сферата на социалното управление се използва частично и днес посредством формирането на така наречените „тинк танк”, или мозъчни тръстове, по поръчение на министерства, агенции, политически партии и други организации. Проблемът е, че внедряването на разработените от тези екипи стратегии и сценарии зависят от заявителя, а той изхожда от политическите си пристрастия. Ситуацията е съпоставима с времето, когато парламентите са били подвластни на краля. Въпросът е в изграждането на постоянно действащ механизъм за социално управление, който да изготвя алтернативни решения на официалните управленчески решения, и впоследствие да се наложи като основен.

Хипотетичният механизъм за вземане на решения се очертава да бъде една комплексна система и следва да отговаря на някои предварителни условия, предпоставки и критерии. Въпросът „С какво да се започне?”, опростява проблема съдържателно, защото го отлага във времето и го предоставя за разрешаване от колаборативната интелигентност на идните поколения, но този подход става критичен към определяне на посоката на търсене. Например, създателите на Европейския съюз решиха да го изградят като федерация и започнаха със създаването на Европейски парламент, Европейска конституция, европейско законодателство, съд и т.н. Днес става ясно, че този подход е погрешен. Грешката може да се разбере, като се изяснят двете възможни стратегии при изграждането на комплексни системи, формулирани като “top-down” срещу “bottom-up”. Подходът „отгоре-надолу” предполага концептуализация на проблема, създаването на някаква обща схема и решаването му чрез изграждането на модел, съответстващ на структурния замисъл. Този подход започва от голямата картина, която се разбива на по-малки компоненти. Подходът „отдолу-нагоре” предполага свързване на отделни малки компоненти в едно цяло, наподобяващо изграждането на сложна система без предварителен план, където новопостъпилата информация дооформя цялостната картина. От системна гледна точка това означава изграждане на подсистеми и свързването им в една система с нарастваща сложност и комплекстност, наподобяващи развитието на организъм. Пример за такъв подход е появата и развитието на интернет.

Ясно е, че България не може да се измъкне сама от блатото, без да се отчитат процесите, протичащи на европейско и глобално равнище. Ставащото в България е отражение това, което става в ЕС и в света като цяло. В  същото време то е и по-ясна илюстрация на нарастващия хаос и политическа апатия, провокирана целенасочено с научно обосновани методи. Проблемите и на трите нива произтичат от това, че всички усилия за промени са насочени към реформи „отгоре-надолу”, а промените следва да се извършат „отдолу-нагоре”. Това обяснява защо съществуващият механизъм за легитимиране на властта у нас не позволява да се формира интелигентно правителство, което знае, може и иска да осъществи необходимите реформи. На практика изборите изтласкват на повърхността лоялност, посредственост и некомпетентност; партии и хора, които нито знаят, нито могат, нито искат да осъществят реформи.

Ограничеността на политическата форма за управление на обществото ясно проличава и в създаването на Европейския съюз като федерация/ конфедерация. Един проект, който се приема за най-успешния и перспективен след края на Втората световна война. Днес ЕС се оказва изправен пред непреодолими трудности, опасност от разпад и необходимост от фундаментални реформи. Всичко това е резултат от грешки в подхода, планирането и реализацията на проекта; резултат именно на непознаването законите на общественото развитие и запълването на тази празнота с идеологически илюзии. Проблемите на ЕС се генерират от погрешно избрания подход за изграждането му „отгоре-надолу”. Следва се позната структура, адекватна за националните държави, но неадекватна за комплексна система като ЕС. Ако изграждането на Съюза беше започнато „отдолу-нагоре” както това е предлагал Де Гол, без да е използвал това понятие, то ЕС би се изградил по-бавно, но неговата структурата би се формирала в съответствие със спецификата му, появяващите се проблеми и тяхното разрешаване в крачка. В този случай бихме имали съвършено различен и жизнен Съюз.

Днес  ЕС се нуждае от фундаментални реформи. Големият проблем обаче не е в самата реформа, а в невъзможността на хората, управляващи този Съюз, да предложат адекватно решение, защото манталитетът и мисленето, ограничени в тесните рамки на финансовия капитализъм, са го довели до този печален край. Призивът на Мартин Шулц за създаване на Европейски Съединени Щати по подобие на САЩ, което е реформиране „отгоре-надолу”, е илюстрация на ограничения манталитет на еврократите в границите на съществуващата парадигма за света. Подобен подход по-скоро ще доведе до разпадане на съюза, отколкото до неговата интеграция. Доказателство за това е печалният пример с изготвянето на Европейска конституция. Европейските лидери очакваха тя да се приеме с дружно „Ура!”, но този опит се провали. За съжаление еврократите не потърсиха причините за този крах и не си направиха съответните изводи. Ако провалът с Европейската конституция беше позакърпен с Лисабонския договор, то провалът с ЕСЩ не би могъл да се поправи с нищо. Впрочем, не само ЕС, но и светът като цяло се нуждаят от фундаментални промени. Възможни са няколко сценария, но всички те в края на деня се свеждат до промяна на формата за управление на обществото.

Днес, в условията на икономическия детерминизъм, за политиците е трудно да разберат простата истина, че обществото не е фирма и не може да се управлява като фирма от борд на директори, фокусирани върху печалбата и налагането на волята си над другите „фирми”. Договарянето не решава всички въпроси. Законите регулират обществото, но не могат да гарантират неговия интегритет. Интегритетът се определя от морални норми, култура, традиции и други духовни ценности, които не подлежат на договаряне, а тяхното игнориране води до появата и задълбочаването на неразрешими национални и глобални проблеми. Подходът за промени „отдолу-нагоре” все още не е осъзнат напълно и, което е по-важно, липсва исторически опит за това. Опити за промени „отдолу-нагоре” досега са ставали посредством бунтове, въстания и революции. Този подход не е приложим в 21 век. Нужен е нов механизъм за вземане на решения за управление на обществото, който да бъде адекватен на нивото на развитието му, както и нов подход към неговото създаване.

От направения анализ следва, че при изграждането на хипотетичния механизъм за управление, подходът трябва да бъде „отдолу-нагоре”, за да  се разрешават възникващите проблеми на по-ниско ниво, без те да се вграждат в голямата система. От друга страна е ясно, че механизмът следва да е приложим на всички нива за управление – локално, регионално, национално, наднационално и глобално.

Хипотетичният механизъм за колаборативно управление също така следва да изключва всички недостатъци и ограничения на колективния механизъм за управление и да предлага нови, по-големи възможности. По тази причина към него следва да се предявят някои предварителни изисквания, които  априорно могат да се  формулират като основни принципи на този механизъм:

1.Решенията да се вземат на нивото, на което възникват, и от хората, които са засегнати.
2. Решенията да предлагат възможност за включване на всички слоеве от обществото, като се провокира тяхната социална активност и социално творчество.
3. Решенията да изключват по принцип корупционни практики и лобизъм.
4. Решенията да са в полза на обществото като цяло, а не в интересите на една привилегирована група.
5. Решенията да променят общественото съзнание в позитивна насока чрез утвърждаване на моралните норми на гражданското общество.
6. Решенията да променят структурата на обществото в съответствие с неговото развитие.

Оръжието за протест и промени днес са постиженията на науката и технологиите – компютри, интернет и социални мрежи. Факт е, че комуникацията и взаимодействието между хората днес се осъществява посредством дигитални платформи. Очевидно е също така, че управляващите трудно могат да контролират подобни мрежи. Някои политици дори се опитват да ги използват в предизборната си борба и за влияние върху общественото мнение. Днес светът е наситен с персонални компютри и мобилни устройства за връзка, което открива големи възможности за взаимодействие и колаборация между хората на всички равнища – локално, регионално, национално и глобално. Следователно, създаването на дигитална платформа за колаборативно вземане на решения и решаване на социални проблеми изглежда естествен избор на посоката за търсене. Най-вероятно това е и правилният отговор на въпроса „С какво да се започне?”. Създаването на платформа за вземане на колаборативни решения превръща обикновения компютър в оръжие, а изграждащата се мрежа – в средство за самоуправление на обществото  на всички организационни нива.

Изграждането на мрежа, базирана на специално разработена за целта платформа, би мобилизирала общностите, като провокира социалната активност и стимулира социалното творчество на всички нива. Илюстрация за такава платформа е представена на сайта intellectica.eu. Тя представлява модификация на популярната МедиаУики платформа, на която се списва световната многоезична енциклопедия Уикипедия. Модификацията включва форум, където всеки член на общността: работници, домакини, студенти, пенсионери и т.н. могат да споделят свои впечатления от протичащите събития, да критикуват, да правят предложения. Смисълът на форума е да направи всички членове на общността съпричастни към нея и да провокира тяхната активност. На платформата също могат да се вземат колаборативни решавания и да се разрешават конкретни проблеми. Разликата между двата процеса е в това, че при вземането на решение се прави избор между няколко възможни алтернативи. При решаването на проблеми процесът е по-сложен, защото наличната информация не е достатъчна и е необходимо да бъде генерирана допълнително нова информация. По тази причина алгоритмите, по които работи мозъкът в тези два случая, са различни. Тази разлика е отразена и в платформата, като в нея са вградени въпросните алгоритми, за да направляват процеса на колаборацията.

За тази цел при случаите за вземане на решение е заложен алгоритъм, по който според психолозите работи и човешкият мозък. Алгоритъмът включва 7 стъпки: 1. Описание на проблема, 2. Набиране на релевантна информация, 3. Определяне на възможни алтернативи, 4. Определяне на критерий за оценка на алтернативите, както и краткотрайни и дълготрайни последствия, 5. Избор на една от възможните алтернативи, 6. Реализиране на тази алтернатива в практиката и 7. Проверка правилността на решението и промени, ако се налагат такива.

Алгоритъмът за разрешаване на проблеми, използван от мозъка, е по-сложен. Той включва 6 основни стъпки, всяка от които има по няколко вътрешни нива за развитие. Основните стъпки са: 1. Дефиниране на проблемната ситуация, 2. Анализ на проблемната ситуация, 3. Описание на идеалното решение, 4. Разработка на приложим модел на решението, 5. Внедряване на решението и 6. Наблюдение на резултатите, оценка и промени, ако такива са необходими. По този начин, с изграждането на платформата и развитието й като мрежа, се формира един виртуален механизъм, напомнящ работата на мозъка и позволяващ на множество експерти да работят колаборативно върху един проблем.

Включването на интелектуалния потенциал на общността при вземането на решения и разрешаването на проблеми ще провокира социалното творчество и ще предложи алтернативни решения на официалните институционални решения. По такъв начин ще се повиши прозрачността и качеството на решенията и ще се ограничат корупционните практики. Вероятно в обозримо бъдеще всяка община, град, район ще създаде своя платформа за колаборация. Мрежа от подобни сайтове ще се изграждат не само на  териториален принцип, но и на други принципи, като професионални обединения, културни интереси, етнически общности, социални каузи, национално, европейско и световно равнище за решаване на глобални проблеми. Разбира се, с развитието на платформата и при прилагането й на по-високи нива на социална организация, тя ще се допълва и с други полезни опции.

Беше посочено, че поради комплексността на съвременното общество, въпросът „Какво да се прави?” се отлага във времето и се предоставя за решаване от колаборативния интелект на идващите генерации. Като предварителна подготовка и за улеснение на бъдещите участници, наскоро група експерти, живеещи в България и в чужбина, са направили анализ на глобалните тенденции в  икономиката, социалното развитие, науката и технологиите. В тази разработка, освен мащабен и дълбок анализ, са обособени и приоритетните области за развитието на страната в обозримо бъдеще, които са оформени като стратегии. Тя е определена условно като Визия за развитието на България до 2050 г., макар че тръгва от анализа и предлагането на решения на актуалните проблеми в настоящето и няма времево ограничение за бъдещето. Визията е адресирана, от една страна, към младите хора, които търсят личностна реализация в България, като цели да активира творческия потенциал на идващото поколение. От друга страна, Визията е насочена към зрялото и по-възрастното поколение, развило в себе си отговорност и съзнание за приемственост във формирането на бъдещето на българското общество и българската държава.

Визията не е план за изпълнение, а кауза за развитието на България, като всеки българин, живеещ в страната или в чужбина, има възможност да се включи със своите знания, опит и интелектуални възможности. Проектът е дефинирал и предлага седем ключови, дългосрочни и взаимосвързани стратегии за  развитието на страната. Визията решава два привидно нерешими проблеми – първо, преодолява липсата на гражданско общество и невъзможността на електората да избере и контролира ефективно стабилно правителство, и второ, предлага възможност за изработване на алтернативни решения, които некомпетентните и корумпирани правителства не могат или не искат да вземат. Случаят с електронното правителство е само един пример от много други провали, демонстриращи посредствеността и невъзможността на политическия ни „елит” да управлява страната и да я измъкне от блатото, в което криминалният преход я завлече. Прави впечатление също така, че авторите на проекта не търсят лична изява. Те са вложили своя труд безкористно за благото на Отечеството и очакват същото от бъдещите участници. Това поведение е в духа на традициите, установени от списването на Уикипедия и хората, разработващи софтуер с открит код. По тази причина Визията съзнателно се дистанцира от политическите партии и институциите и представлява един опит да се мобилизира интелектуалният елит на нацията в надпартийно движение, под формата на сдружение с нестопанска цел за общественополезна дейност. Визията за развитието на България очертава само посоката, в която следва да се работи. Подходът е нестандартен, защото ситуацията, в която се намира страната, е уникална и нестандартна.

Визията ще бъде представена в началото на 2018 г. в специален сайт (платформа), който в момента е в процес на разработка за по-нататъшно развитие през годините. В сайта ще бъде поместен целият текст на Визията с възможност за одобрение, коментари, предложения, редакции и допълнения от читатели и експерти. Отделно ще бъде разработен втори свързан сайт, който ще бъде базиран на платформа за вземане на решения и разрешаване на проблеми (като посочения по-горе пример). На него ще бъдат представени седемте дългосрочни стратегии за по-нататъшно колаборативно разработване.

По този начин заложените във Визията идеи ще бъдат развивани в съответствие с актуалните потребности на страната. В процеса на операционализация на заложените и нововъзникнали идеи, първоначално ще се вземат колаборативни решения и ще се разрешават възникващи проблеми, които ще бъдат алтернативни на официалните решения, но ще подпомагат институциите в тяхната работа. На по-късен етап колаборативните решения ще бъдат легитимирани организационно.

Идеологиите на комунизма и фашизма, гравитиращи около култа към личността на партийните лидери, както и „загриженият“ за свободата на личността и отговорен за упадъка на обществения морал либерален капитализъм, направляван от задкулисието на финансовия елит, имат един общ недостатък. Водени от своите илюзии, те се изправят срещу законите на социалната еволюция, която на определен етап от развитието им, безжалостно ги изхвърля от историческата сцена. Затова повеля на времето днес е да се открие естественият път за развитие на обществото и управлението му да се съобразява с неговите обективни закони. В нашия случай, трябва да се започне с разработването на дигитална платформа за колаборация. По този начин колаборативната интелигентност на интелектуалния елит ще решава какво да се прави на всеки етап от развитието, в съответствие с актуалните потребности на страната и политическата ситуация в света. Когато това бъде постигнато, то ще означава, че е осъществен преход от управление посредством индивидуална и колективна интелигентност към самоуправление посредством колаборативния интелект на обществото или преход от демокрация към колабокрация. С други думи – преход от йерархическа към мрежова структура на обществото и възможност за установяване на траен мир, базиран на общи морални ценности.