Демокрацията не е политическа доктрина, а състояние на ума

Статуята на Атина Палада пред Атинската академия

„Помнете, демокрацията никога не трае дълго.
Тя се изхабява, изтощава и се самоубива.
Досега е нямало демокрация, която да не го е правила.”

Джон Адамс

В исторически план се приема, че първите демократично устроени формирования са шумерските градове-държави от дълбоката древност (около 4 000 г. пр.н.е.). Мидия (VI в. пр.н.е.) е сочена за пример с потенциално демократично управление през Античността. В късното Средновековие и в новите времена след него, със създаване на демократични традиции се отличават най-вече Англия, Жечпосполита (Полско-Литовска държава) и Швейцария.

Видимо е, че концепцията за демокрация и нейните разновидности са надграждани и усъвършенствани още от времената на дълбока древност, но ето че за пореден път демокрацията върви към своя разпад. Готова е да посрещне своята участ, позната й от хилядолетия. Но пагубният момент за демокрацията не е този, в който политическата доктрина изчезне, а този, в който изчезне съзнанието, вдъхнало живот на същата тази доктрина и поддържало устоите й през времето, давайки й периодично исторически шансове за възобновяване. Тази „чезнеща” демокрация е един несигурен кръговрат, повтарящ се още преди зараждането на самия термин (около IV в. пр.н.е.) в древногръцката политическа и философска литература. В днешни дни не ставаме свидетели само на поредната девалвация на демокрацията, а на опит за подчиняването на демократичното съзнание.

Апатията и обезличаването на човешката същност, или двете неща, които убиват демокрацията както нищо друго

Народовластието на първо място е свободата всеки да упражнява волята си, разполагайки със себе си и използвайки по най-целесъобразния начин предоставения му потенциал за развитие в посоката, която той чувства, че му е отредена (според Сократ всеки човек трябва да бъде насърчаван в известен смисъл и от самата държава, за да върши това, в което е най-добър, респективно което иска, а не да върши това, което е принуден от обстоятелствата). Най-силно изразената автономия на човешката личност е неподатливост на заобикалящите я стереотипи, налагани отвсякъде и водещи до объркване, до драматична промяна в принципите и в крайна сметка – до престъпването им с финален резултат – обезличаваща покорност. Едва когато всеки един човек е способен да разсъждава самостоятелно и свободно да изразява това, което истински мисли и чувства, (водещо до автентичност на преценката и разбиранията), можем да говорим за демокрация. Тогава тя живее в умовете на хората, а не на лист хартия или в несъстоятелната реторика, рееща се и декламираща се в публичното пространство. Едва тогава народовластието оживява и всъщност има някаква стойност. Наивно е да се очаква от човеци, които не познават и не разчитат най-вече на самите себе си, да упражняват контрол, да имат изисквания и да следят зорко действията на своите избраници. Тоест, едва когато съзнанието им достигне до този повратен момент, те поемат отговорността, за която сляпо са се съгласили в момента, в който са провъзгласили, че живеят в демократично общество. Да бдят над демокрацията, защото сама тя не може да се опази от набезите на първично нарцистичната и алчна човешката природа.

Арт протест срещу политическата апатия в навечерието на срещата на Г-20, Хамбург, 7 юли 2017, Снимка: ЕПА/БГНЕС

Революциите в Европа, започващи с Английската и Славната революции от XVII в., стигайки до Великата Френска революция от края на XVIII и продължавайки през целия XIX век (векът на революциите), са плод на търсенето на формите на модерната демокрация и перфектния обществен модел – историческо движение, водещо до колосални държавни, културни, и социални реформи.

И историята се е повтаряла многократно. Досега. За разлика от изминалите исторически времена, последното десетилетие очерта преломния момент, в който живеем, и кристализира същността му. Настояще, в което апатията завладява човешката личност, а нехайството е всекидневното ни състояние, бавно заличавайки всичко смислено около нас, градено с векове. Времена, в които да разсъждаваш самостоятелно е рядък лукс и малкото останала човешка воля за противопоставяне е смазвана от субординационния апарат на политическата система. Тук не става дума за Изток и Запад. Говорим за много по-значимото ниво от двата полюса – глобалното.

За тези, които не се поддават на този процес и съумяват да съхранят в себе си стремежа към личен и обществен идеал, към един по-справедлив и човечен свят, Системата е въвела нов метод на справяне. Страхът отдавна не е единственият начин, чрез който властта постига подчинение. От стари времена страхът всява чувство за несигурност у населението. Но днес той действа успоредно с най-ефикасния метод за контрол – обезверяването, или единственото нещо, което може да изтрие надеждата у всеки човек. Надеждата е последната преграда между обезверената човешка личност и натиска, упражняван от враждебната реалност. Стремежът и вярата предполагат готовност за действия. А действията сами по себе си означават отговорност, подобно на свободата, разглеждана като право, което обаче е скрепено с множество задължения.

Наричащият себе си демократичен Запад използва много по-комплексния за прилагане метод на „частичното обезличаване”, за разлика от Източните тоталитарни режими, които подхождат доста по-директно. Частичното обезличаване се състои в култивиране и обратна „продажба”, насочена към гражданите и предлагаща им вече иззетата от тях свобода, но в преработен вид – не на духовно или интелектуално ниво, а материализирана и индивидуализирана, според предпочитанията на всеки. Този процес в днешните демокрации не е пълноценен, защото предоставя предимно материални блага на хората, за разлика от диктатурите, които осигуряват необходимия материален минимум, служещ единствено за оцеляването на населението. От друга страна, личността, която се изгражда, е материално зависима и се превръща в меркантилен плод на слабия човешки характер, лишена е от интелектуален и духовен баланс. Процесът се цели в самата човешката природа, която дълбоко във всеки един от нас копнее за най-разнообразни блага. Алчността на човека е подхранвана изключително много от липсата на висши категории и смисъл. Тази липса, проявяваща се в най-различни форми, принуждава хората несъзнателно да търсят заместител, без да си дават сметка какво губят. Без моралните устои и с разширяващата се „празнота”, породена от нейното постоянно игнориране, човешкото същество се превръща в консуматор и става напълно подчинено на безскрупулността, която материалното носи със себе си, карайки го да се самозабравя, като в някакъв своеобразен индивидуален и обществен делириум.

„Черен петък“

И тъй като на пръв поглед обявилата се за демокрация система задоволява материалните потребности на своите общества, в задния план на събитията тя използва добре познатия инструментариум, експлоатирайки образователните системи (подобно на тоталитарните режими), за да капсулира младите поколения, дискретно внедрявайки в тях тесногръдие и познавателна ограниченост. Непрестанните подмени и промени в изучването на историята, липсата на гражданско образование, игнорирането на изкуството и философията в училище – все дисциплини, съдържащи фундаменталните принципи на човешкия морал, формиращи емоционална интелигентност и придаващи необходимата значимост на човешката личност – всичко това „скалпира“ податливата на манипулации психика на младите поколения и ги захвърля в тотална етична и естетическа дезориентация. Вместо осъзнаване на значимостта на личността, човек се обучава да се носи по течението и неусетно му се втълпява, че не може да промени нищо, защото „така е устроен светът”, което е напълно недемократична и откровено цинична, не просто песимистична концепция. Обезличаването и обезверяването се осланят на подобни „доктрини“, защото всъщност волята на човека е способна на много „невъзможни” неща, което историята е доказвала неведнъж.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

Да, всички повтарят, че Западът е символ на демокрацията, но това е само според наложената съвременна легална дефиниция, усъвършенствана и надграждана във времето с „новите ценности“. Според рационалното и автономно разсъждение, повечето от тези ценности са по-скоро налудничави, ако се вземат предвид крайностите, в които се изпада по определени теми – като екстремния феминизъм, налаганите из целия запад еднополови бракове, изключително деформираната концепция за правата на човека и ред други. В крайна сметка, всяко едно изпадане в крайност, независимо от първоначалното намерение, не води до нищо по-добро – нито в живота на личността, нито в работната среда, нито в политиката. Особено в политиката. Защото демократични могат да бъдат самите общества, а не държавите.

Накратко, развитието на доктрината за демокрацията в днешни дни се свежда до една илюзия за представителство. Капсулирано и обособено представителство, играещо своя игра в един съвсем различен свят, нямащ реален контакт и взаимодействие с издигналите го на това равнище плебеи (изключение са може би някои скандинавски страни, както и пряката демокрация в Швейцария). Само в една утопия може да цари пълно народовластие, защото лостовете за контрол на управляващи и управлявани са непропорционални.

Разликата между историческите общества и настоящите не е тази, че сме изгубили контрол над своите избраници, което всъщност е приликата. Разграничението се поражда от това, че ние уж живеем в „цивилизовани” времена, а в същото време е недопустимо да се мисли за каквато и да е форма на различно от наложените норми мнение. Тоталният контрол се осъществява от разширения инструментариум на съвременните политически елити, спомагайки за оказване на психологическа репресия над масите, а последната, за разлика от физическата, е трудно оборима и почти невъзможна за дефиниране; прикрита е старателно под постоянно размиващите се и спекулативно-разтегливи понятия, употребявани в публичната реторика. Същите тези страни, като Великобритания например (родината на парламентаризма), които са изковали някои от фундаменталните демократични принципи и са имали първите модерни демократични общества, днес отново търпят трансформация, отнемайки малко по малко предоставените гаранции и права, които предшестващите поколения са извоювали и за които е бил постигнат консенсус между елит и народ.

Схващанията на хората за свободата не са това, което някога са били. Под натиска на манипулативния наратив на мейнстрийма и търсената „сензациозност“ в отразяването на събитията и процесите, в микс с неспирно налагания негативизъм и песимизъм, в момента „демократичните“ страни масово орязват права, ограничават и налагат контрол върху всеки един сектор на обществения живот с цел „сигурност“ – защото „ситуацията го изисква”. Обществата не се противопоставят, тъй като неусетно са се примирили със ситуацията, някои са изморени, а други са уплашени да предприемат съпротивителни действия, което пряко отразява съвременното робско мислене. Най-пресен пример е отново Великобритания и умело използваните терористични актове от пролетта на 2017 г. като прецедент за лансирането на законодателни мерки, засилващи и разширяващи правомощията на правителството и спецслужбите за следене, записване, експлоатиране и събиране на информация.

Небезизвестният цитат на един от бащите-основатели на САЩ, Бенджамин Франклин, отеква през вековете и е напълно релевантен на съвременните събития със своята актуалност – „Тези, които са готови да жертват свободата си, за да получат сигурност, не ще имат, нито ще заслужават което й да е от двете.”

В заключение можем да обобщим, че заради налагане на определени интереси и в името на постигане на глобални икономически и политически цели, днес е в сила процес за тоталното обезличаване на човешкия разум, водещо до затриване на вроденото свободно състояние на ума и стигащо до повратния момент, в който човекът е забравил как да бъде свободен – и затова нито го иска, нито го търси. Този метод се осланя изключително и на начина, по който функционира истината в колективното съзнание. Като правило, по-голямата част от хората не искат да знаят на съзнателно ниво каква е истината, дори когато тя е видима и подкрепена с очевидни факти – защото приемането й в много от случаите би унищожило техния мироглед и идеал, разстройвайки концепции, градени с години. Ние, хората, най-често сме ултраконсервативни, когато става дума за промяна, параноични и себични сме. Или както казва Платон – „Никой не е по-мразен от онзи, който говори истината.”

А и в много от случаите истината никак не е най-приятното нещо, нито е лесна за приемане. Но се замислете за секунда. Кой ви излъга, че трябва винаги да бъдете щастливи? Животът не означава вечно щастие. Нито пък демокрацията е еквивалент на сигурността, както и правото не е еквивалент на справедливостта. Едното е самата идея, а другото е механизъм за нейното конкретно осъществяване. И както животът ни зависи от съхраняването на здравето, а правото зависи от опазването му (дори и от законите), така и демокрацията изисква своите жертви и излизане от зоната на личния комфорт.

Общественото мнение в наши дни, за разлика от изминалите векове, се люшка между демагогията, упражнявана от елита,  и посланията на обслужващите го медии, предоставящи терен на откровени профани, несъстоятелни и подвеждащи анализи и открита манипулация и пропаганда – за всяване на страх и несигурност под стотици форми, за разединение на населението по партиен „цвят” (с който политиката всъщност опетни демокрацията). А българинът, от своя страна, все още не проумява, че всичко това е просто една игра и фасада. Иронично, защото ако има държави, в които разделението на политическия спектър доскоро е носело значима тежест и продуктивност, то в „демократична” България лявото и дясното никога не са били нещо повече от нарицателни за начините, чрез които функционира демагогията.

Всички тези процеси протичат в глобален мащаб. Затова днес повече от всякога е необходима обща консолидация, извън налаганото разединение – консолидация в името на опазването на човешкия разум и човешката личност.