Титаните на американската геополитика и пътищата, които начертаха пред САЩ и пред света

usa-geopolitics2

alex-uzunovАлександър Узунов е бакалавър по Политология и магистър по Дипломация и национална сигурност към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Медотий“. Понастоящем продължава обучението си в докторска програма по Политология към ВТУ. Зам.-председател на Дипломатически клуб „Имхотеп“, координатор към Института за Публична политика и експерт към Националната агенция за оценяване и акредитация. Автор е на анализи в областта на глобалната и регионална политика. Интересите му са в сферата на геополитиката, международните отношения и сигурността.

В настоящата статия ще бъдат разгледани основните външнополитически казуси, които вълнуват САЩ и света след края на Студената война. Ще бъдат сравнени различните визии, които дават важни стратегически автори – Франсис Фукуяма, Самюъл Хънтингтън, Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър. Всеки един от тях дава собствена оригинална визия за системата на международните отношения. Анализирани и сравнени ще бъдат позициите на отделните автори по определени проблемни въпроси, касаещи САЩ и тяхната глобална роля след разпада на СССР и края на Студената война. Основен метод, който е използван, е сравнителният анализ, тъй като в подобно изследване той би дал най-добри резултати, изправяйки и анализирайки различни позиции през различни призми. Също така е използван геополитически метод.

I. ДВЕ ИДЕИ ЗА СВЕТА СЛЕД КРАЯ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

В края на ХХ век най-важен и основен фактор в системата на международните отношения се превръщат Съединените щати. Отпадането на големия враг и конкурент в глобалното противопоставяне нарушава изградения и подържан с години „баланс на силите“ и трансформира САЩ в световен хегемон без исторически аналог (в световната история е имало и други хегемони, но те не са достигали мащаба на власт и влияние, което имат САЩ). Историческият момент се свързва с „предопределената съдба“, възход на западния универсализъм, американската изключителност, както и с месианската роля на САЩ. В този период се развихря американската външнополитическа мисъл, с което се изграждат редица сценарии за бъдещето на света.

1.1. ФРАНСИС ФУКУЯМА И „КРАЯТ НА ИСТОРИЯТА“. ВЛИЯНИЕ ВЪРХУ НЕОКОНСЕРВАТИВНОТО ДВИЖЕНИЕ

frank_chair_black_medДобре приемани, в периода след края на Студената война, са идеите на американския политолог, социолог и футурист от японски произход Франсис Фукуяма за „края на историята“. Тези свои възгледи той излага в най-известната си книга Краят на историята и последният човек, публикувана през 1992 г. Авторът е вдъхновен от рухването на комунистическата система и тържеството на капитализма. Според него либералната демокрация е най-висшето състояние на човечеството и окончателната точка на неговото диалектическо развитие, както и „крайна точка в идеологическата еволюция на човечеството“. Изповядва се идеята, че това е най-добрата възможна форма на политическо управление, която достига висша форма на свободата и предоставя най-добрите възможности за икономическо развитие, а също така е лишена от дълбоки вътрешни противоречия. Посредством глобализацията, която той счита за неизбежен процес, либералната демокрация ще се разпростре в целия свят. Това от своя страна ще доведе до намаляване на ролята на националната държава. Също се счита, че демократично избраните правителства ще бъдат по-приятелски настроени и в по-голяма степен готови за сътрудничество със Съединението щати, които са център на глобализацията, а според известения френски социолог Алексис дьо Токвил са и образец за справедлива демокрация. Глобализацията, предвождана от Запада, довежда до унификация на културата на незападните държави и до тяхната „уестърнизация“. Западният икономически и политически модел се счита за най-добрия и за общоприложим в глобален мащаб. Когато конструира своята теза, Фукуяма използва директно идеите на Хегел, но ги преобръща напълно. Подобно на Карл Маркс, Фукуяма подчинява хегелианството на собствените си възгледи и идеи.

the_end_of_history_and_the_last_manИдеите на Фукуяма са особено популярни в неоконсервативните кръгове в САЩ. При президента Роналд Рейгън Фукуяма е ключов сътрудник и участва дейно в изготвянето на доктрината „Рейгън“. Самият той е свързан с възхода на неоконсервативното движение, което е проникнало дълбоко и в двете големи партии в САЩ. Впоследствие Фукуяма се дистанцира от неоконсерватизма, но идеите му продължават да влияят и да служат за постигането на геополитически цели.

Неоконите“, както ги наричат в САЩ, считат, че щом либералната демокрация с пазарна икономика е най-добрата система за управление, то тя може да бъде налагана дори и чрез използването на сила. Разчита се особено много на милитаризма и мощта на армията на САЩ, които да обезпечат икономическата хегемония и културна инвазия. Американската военна мощ, според тях, трябва да служи за налагането на ценности и демокрация в глобален мащаб. Според тях преките военни интервенции са допустими, ако ще доведат до свалянето на авторитарни, непокорни правителства и в защита на американските интереси. Според неоконсерваторите еднополюсният свят е закономерен процес и трябва да се работи в посока на неговото запазване със всички средства. Те разглеждат Съединените щати преди всичко като „световен жандарм“, с който целият свят трябва да се съобразява.  Водената от тях политика тласна света и САЩ в редица кървави конфликти, сред които конфликтите в Украйна, Сирия, войните в Югославия, Ирак, Афганистан, Либия и т.н. Сред най-видните неоконсерватори са: Робърт Кейгън и съпругата му Виктория Нюланд, Дик Чейни, Доналд Ръмсфелд, Пол Уолфовиц, Джон Маккейн, Линдзи Греъм, Джон Болтън, Уилям Кристъл, Ървин Кристъл, Робърт Зелик и др.

Независимо кой е президент, „неоконите“ остават непоклатими в политическия, медийния, разузнавателния и военния истаблишмънт. Те тръгват като крило на Демократическата партия през 70-те години, тъй като там намират по-голяма подкрепа, но след управлението на Рейгън повечето от тях преминават в лагера на републиканците. Имат огромно влияние в т.нар. „deep state“ или „държавата в дълбините“, като с годините изместват оттам реалистите и традиционните консерватори.[1] Неоконите са вплетени във властта и имат представители в абсолютно всяка администрация от президентството на Рейгън до днес. Основната характеристика на неоконсервативната линия в американската външна политика е, че тя е насочена към установяването и запазването на глобалното господство на САЩ чрез всички средства.

За разлика от класическия консерватизъм, за който най-важно е вътрешното развитие и благополучие на страната, неоконсерваторите считат, че САЩ има глобална мисия в налагането на „демокрация“ в планетарен мащаб. С други думи, те подкрепят и застават зад либералния интернационализъм, който е в сложен синтез с неоконсерватизма (Показателен е фактът, че Робърт Кейгън, който е водеща фигура в неоконсерватизма, предпочита да бъде определян, като „либерален интервенционалист“).[2] Зад тази тяхна мисия обаче се крият геостратегически интереси, които са маскирани като борба за демокрацията и човешките права. Неоконсерватизмът цели да отговори на създалите се стратегически реалности, но на практика въвлече САЩ в редица конфликти, които доведоха до удар по външнополитическия авторитет на страната. Те предизвикаха и огромни финансови задължения. „Войните, започнати от САЩ след атентатите на 11 септември 2001 г., струват най-малко $3.7 трилиона – почти 4 пъти повече от съобщените от президента Обама данни, показва доклад на Института за международни изследвания „Уотсън“ към университета „Браун“.[3] Има още един важен факт: във външната политика неолиберализмът и неоконсерватизмът практически нямат почти никакви разлики и са на абсолютно идентични позиции за ролята на САЩ в света и военните намеси.

kagan-firstМного известен и авторитетен неоконсервативен тинк-танк е Проектът за новия американски век, ПНАВ (на английски: Project for the New American Century, PNAC), основан през 1997 г. В него активна роля заемат Франсис Фукуяма и Робърт Кейгън. Той си поставя за цел да промотира „американското глобално лидерство“.[4] Според ПНАВ американското лидерство е добро както за Америка, така и за света[5] и застава зад „рейгъновата политика на военна мощ и морална яснота[6], т.е. за американската изключителност и предопределена съдба.[7] Първоначалното „Изложение на принципи“ от 3 юни 1997 г. започва с формулирането на поредица от въпроси, на които трябва да отговори САЩ в близките години. „Нашата цел е да окажем подкрепа на американското глобално лидерство и да докажем неговата важност. С приближаването на края на 20 век Съединените щати стоят като най-видната световна сила. След като e довела Запада до победа в Студената война, Америка е изправена пред възможност и предизвикателство: имат ли Съединените щати виждане да надградят над постиженията от изминалите десетилетия? Имат ли Съединените щати решимостта да оформят нов век, благоприятен за американските принципи и интереси?[8] В своята същност ПНАВ е структура, характеризираща се с имперско мислене и изграждаща основната доктрина на неоконсерваторите, а впоследствие и на САЩ. Това е реално приложение на идеята за „Pax Americana“ и поддържането на американската глобална хегемония. Неоконсерваторите са отлично ориентирани в основите на геополитиката, като споделят възгледите на атлантизма и твърдата позиция срещу Русия и Китай като телурократии (на старогръцки: телурос „суша“ и „кратос“ власт; в буквален превод: власт чрез сушата, бел.ред.) и основни глобални съперници. Според влиятелния руски стратег, философ, политолог, социолог и публицист Александър Дугин: „Неоконите са открити привърженици на американския империализъм. За тях международната общност е бреме,  те строят глобална американска империя и именно така я назовават“.[9]

aei_project_for_the_new_american_century_poster_sm

Както вече беше споменато, неоконсерваторите са били значителна част от почти всяка американска администрация след края на Студената война. „В действителност, въпреки че Бил Клинтън никога не е бил член на мозъчния тръст „Проект за новия американски век“, неговото президентстване мина под знака на същата философия, предизвиквайки разпада на Югославия отново с помощта на НАТО“.[10] На 26 януари 1998 г. членовете на организацията призовават чрез открито писмо президента Бил Клинтън за сухопътна офанзива срещу иракския президент Саддам Хюсеин, която да го отстрани от власт. Писмото е подписано от Франсис Фукуяма, Пол Уолфовиц, Уилям Кристъл, Робърт Кейгън и други видни представители на неоконсерваторите.

Пикът на ПНАВ е по време на президентството на Джордж Уокър Буш. В този период организацията оказва силно влияние във външната политика и лобира за войната в Ирак. Тя буквално се е сраснала с държавата, тъй като вицепрезидентът Дик Чейни, както и други висши американски служители като Доналд Ръмсфелд и Пол Уолфовиц са подписали нейното „Изложение на принципи“. Те считат, че оставането на Саддам Хюсеин на власт би било „капитулация пред тероризма[11] и не е нужно САЩ да се съобразяват с тромавите решения на ООН. Нейните представители настояват за смяна на авторитарните режими в региона на Близкия изток. След като изпълнява основната си мисия да вкара САЩ в продължителни войни в Близкия изток, организацията започва постепенно да се разпада, като към 2007-2008 г. официално прекратява своето съществуване.

Бившият изпълнителен директор на ПНАВ Гари Шмит изказва същността на политиката на неоконсерватизма: „Чувствахме навремето, че има недостатъци в американската външна политика, че е нео-изолационистка. Опитахме се да възкресим рейгъновата политика. Нашият възглед бе приет. Имахме ефект дори по времето на администрацията на Клинтън, с изказването на Мадлин Олбрайт, че САЩ е „нацията, без която не може“.[12] Тези идеи са живи и бяха водеща линия в политиката на президента Обама и особено в първия му мандат, когато държавен секретар беше Хилъри Клинтън.

160727235039-47-dnc-gallery-0727-super-169

Барак Обама и Хилъри Клинтън, 28 юли 2016 / Photo: Getty Images

 

При демократите и републиканците целта е една и съща, единствената разлика е методът, който използват за преследването на тази цел. Експертът Джон Уайт дава следния коментар: „Президентите от Демократическата партия Бил Клинтън и Барак Обама избраха международния подход, изпращайки НАТО като „юмрук по пощата”, както го описва Фридман, а не използвайки американската армия, заедно с други по-малки съюзници като Великобритания. При републиканската администрация на Буш нещата стояха по следния начин: „Или сте с нас, или сте против нас. Независимо от използвания метод, резултатът е все един и същи – арогантността и тиранията на една суперсила излязоха извън границите на нормалното“.[13]

По време на последните президентски избори в САЩ неоконите застанаха зад Хилъри Клинтън. Самият Робърт Кейгън казва следното пред вестник „Ню Йорк Таймс“: „Чувствам се спокоен с нея във външната политика“.[14] Заложените от Тръмп външнополитически идеи за ролята на САЩ в света дълбоко се различават от тези на неоконите. Доктрината на Тръмп „America first“, както и „Make America great again“ са с неоизолационистки и с традиционно консервативен уклон, като се набляга на факта САЩ да не се месят в конфликти, които не ги засягат пряко. Поради това има значително напрежение между Тръмп и неоконсерваторите, дори и в редиците на собствената им Републиканска партия. Майкъл Флин и Стив Банън, които бяха двамата видни традиционни консерватори без представката „нео“, бяха освободени от екипа на Тръмп. Рекс Тилърсън (Държавен секретар), Джеймс Матис (Министър на отбраната) и Хърбърт Макмастър (Съветник по националната сигурност) са част от най-близкото обкръжение на Тръмп и заемат ключови постове, като никой от тях не е представител на неоконсервативното движение. Според Дъг Бандоу, който е старши сътрудник в института „Като“ и бивш специален асистент на президента Роналд Рейгън, коментира: „Въпреки това всички (б.а. Тилърсън, Матис и Макмастър) изглеждат склонни към традиционните подходи на външната политика и са ангажирани с това да направят неконвенционалните мисли на своя шеф умерени“.[15] Политици и анализатори от неоконсервативните среди, като Джон Маккейн и Линдзи Греъм, сипят постоянни обвинения към Тръмп, а битката за власт във Вашингтон продължава да е в разгара си.

В крайна сметка доктрината на неоконсерватизма доведе до буквалното взривяване на Близкия Изток, а също така отвори рана в Украйна, където неоконсерваторите лобираха за по-твърда американска намеса и за въоръжаването на Украйна срещу Русия (Там дейно участие взе Виктория Нюланд, съпругата на един от най-видните неокони Робърт Кейгън, както и сенатор Джон Маккейн). Неоконите днес настояват за стартирането на военни действия срещу Иран и бяха твърдо против ядрената сделка при Обама, което, от своя страна, показва близките им връзки с Израел, чийто основен стратегически съперник е Иран. Те се осланят на сунитската монархия Саудитска Арабия, която трябва да играе ролята на балансьор на шиитския Иран. Затова се подсилва военния потенциал на Риад с американско оръжие и военни експерти (Поради тази причина беше сключена най-голямата военна сделка в историята на САЩ за доставка на оръжия и оборудване за почти 110 млрд. долара).[16] Неоконсерваторите, подобно на Израел, разглеждат Иран като дестабилизатор, който продължава да подкрепя тероризма и екстремизма и сее разруха, затова настояват за твърди действия срещу него.

lw1_lgСвалянето на светските авторитарни лидери, които крепяха устоите на държавността в страните в Близкия Изток, доведе до дестабилизация на целия регион, разпад на държавността и възход на радикализма, племенни конфликти, тероризъм, войни, глад, милиони бежанци и т.н. Лоурънс Райт, един от най-добрите специалисти по проблемите на ислямския тероризъм и Близкия Изток, подчертава приноса на САЩ за ескалацията на екстремизма и насилието в региона: „Американската намеса в региона след 11 септември представлява дълга серия от провали. Нашите собствени действия допринесоха много за създалата се катастрофа. Инвазията в Ирак през 2003 г. е една от най-големите грешки в американската история“.[17] Това показа, че идеите за разпространение на демокрацията на места, където тя няма дълбоко проникнали корени, е невъзможно. Не беше отчетен и фактът, че в тези страни няма добре развито и будно гражданско общество, което може да извърви пътя от авторитарна диктатура към либерална демокрация, без да изпадне в бездната на политически, идеологически, религиозни или друг вид крайности.

375px-karl_popperИдеите на Фукуяма в комбинация с тези на Карл Попър са заимствани и са в основата на влиятелния тинк-танк в глобален мащаб „Отворено общество“ („Open society“) собственост на либералния финансист от унгарски произход Джордж Сорос, който подържа близки връзки с елита в Демократическата партия на САЩ и усилено подкрепяше Хилъри Клинтън по време на президентската й кампания. Сега милиардерът се изявява като един от най-видните критици на президента Тръмп. Менторът на Сорос е Карл Попър, за което признава и самият той. Името на тинк-танка „Отворено общество“ идва от най-известната книга на Попър „Отвореното общество и неговите врагове“ и пропагандира идеите, заложени в нея. Организацията си е поставила за цел развитие на гражданското общество, като естествено зад това стоят крупните интереси на Сорос, който търпи критики, че се намесва във вътрешната политика на всички държави, където има клонове на организацията. Според някои анализатори тинк-танкът, ръководен от Сорос, се е специализирал в организирането на цветни революции по целия свят. Показателен факт за влиянието на Сорос е, че Европейската комисия застана на негова страна при конфликта му с унгарския премиер Виктор Орбан, във връзка с Централноевропейският университет.

Франсис Фукуяма се дистанцира от неоконсерватизма и се превръща в негов критик. През 2006 г. в есе, публикувано в „New York Times“, той отправя сериозни, но основателни критики към неоконсерватизма: „Вярват, че историята може да бъде побутвана заедно с правилното прилагане на сила и воля. Ленинизмът бе трагедия в болшевишката версия и се върна като фарс, когато се практикува от Съединените щати. Неоконсерватизмът, както като политически символ, така и като мисловна система, се превърна в нещо, което вече не мога да подкрепям[18]. Не e случаен фактът, че неоконите често са наричани троцкисти[19]. Малко позната подробност е, че неоконсерватизмът в САЩ тръгва идейно от бивши троцкисти (Джеймс Бърнам, Уитъкът Чеймбърс, Макс Шехтман, Гейбриъл Сконфелд и други). Разликата е в това, че Ленин и Троцки са искали да изградят комунистически интернационал, а неоконите – глобална капиталистическа система, основана на свободния пазар. Пред списание „A-SPECTO“ геополитическия анализатор Валентин Вацев констатира следния факт: „Впрочем, американските неокони са именно троцкисти и това дори не се крие в американската политическа мисъл[20]. В друго интервю за същото списание казва следното: „В САЩ, където модерните американски десни (б.а. неоконите) са духовни и политически наследници на незабравимия Лев Давидович[21]. Неоконите са близо и до маккартизма. Сливането на различаващи се идеи, а понякога и противоречащи си,  е белегът на съвременния неоконсерватизъм, който властва в САЩ.

През последните десетилетия неоконсерваторите доминират във външнополитическия дебат в САЩ. Извън техните среди обаче остават редица значими имена, които сериозно се разграничават от неоконсерватизма и приемат различни гледни точки за бъдещето на света и ролята на САЩ в него. Това са безспорните авторитети – харвардските възпитаници, професорите и стратезите – Самюъл Хънтингтън, Збигнев Бжежински, Хенри Кисинджър.

Самият Самюъл Хънтингтън отбелязва, че „Разпадането на Съветския съюз породи на Запад, и по-конкретно в Съединените щати, убеждението, че се извършва глобална демократична революция и че в близко бъдеще западните представи за права на човека и западните форми на политическа демокрация ще преобладават в целия свят. Така подпомагането на разпространението на демокрацията стана приоритетна задача на западните страни. Администрацията на Буш се присъедини към подобно виждане чрез заявлението на държавния секретар Джеймс Бейкър през април 1990 г. „Отвъд линията на сдържане лежи демокрацията“. Към това той добави, че що се отнася до света след Студената война, „президентът Буш определи като наша нова мисия въвеждането и укрепването на демокрацията.[22] Цитатът показва влиянието на неоконсервативните идеи. Към този политически консенсус се насочва и следващият американски президент Бил Клинтън, който увеличава многократно бюджета на „Националния фонд за демокрация“. Централна тема на неговата външна политика е демократизацията и либерализацията. Такъв тип политика проработва на някои места, но на други капитулира. Типичен пример за това е Китай, който с многовековната си история (според различни информации над 5 000 г.) разглежда опитите за демократизация като инструменти за проникване в държавата и нарушаване на суверенитета й, затова  хладнокръвно парира подобни политики. По същия начин се разглеждат и опитите на Запада да провежда политиката за правата на човека в рамките на Китай.

Западният универсализъм се противопоставя на културния релативизъм, отстояван от редица незападни страни, сред които: Китай, Иран, Русия, Индия, Северна Корея, Куба, Турция и др. Проблем предизвиква също фактът, че налаганите евроатлантически ценности влизат в противоречие с културните особености на различните държави, както и с техните религиозни вярвания и убеждения. Този казус е подробно разгледан от Самюъл Хънтингтън.

1.2. САМЮЪЛ ХЪНТИНГТЪН И НЕГОВАТА КОНЦЕПЦИЯ „СБЛЪСЪКЪТ НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ“

samuel_huntingtonСамюъл Хънтингтън е един от най-популярните политолози в края на ХХ и началото на ХХI век. Подобно на Бжежински и Кисинджър, той е  преподавал в най-авторитетните университети – Харвардския и Колумбийския. Характерно и за тримата е, че освен с научната дейност, те се занимават активно и с практическа политика, като работят за американското правителство, разработвайки различни стратегии. Това е типична особеност за САЩ, в която се обвързват академичната и практическата работа, а това от своя страна довежда до преплитане между „учения“ и „политика“ по терминологията на Макс Вебер. И тримата са политически анализатори, теоретици и реално практикуващи политици. Те разработват определени планове за действие, които могат да се използват в различни моменти, с оглед на интересите на САЩ. Техните книги често представляват нещо като политически документи, съдържащи в себе си реални планове за действие на международното поле.

Хънтингтън е основател и съредактор на едно от най-авторитетните и известни световни списания, свързани с политика – Външна политика“ („Foreign Policy“). През годините е ръководител на редица изследователски институти. Също така в периода от 1986–1987 г. е президент на американската Асоциация по политически науки, което говори за огромния му авторитет в академичните и политическите среди в САЩ.

Самюъл Хънтингтън остава в историята с изграждането на аргументираната геополитическа концепция Сблъсъкът на цивилизациите“, която е в отговор, коренно се противопоставя и оспорва възгледите на ученика му Франсис Фукуяма закрая на историята“. Двамата учени се познават много добре. Докторската дисертация по политология на Фукуяма, защитавана в Харвардския университет, е под ръководството на Самюъл Хънтингтън. Във формулировката на Фукуяма, посредством глобализацията, човечеството се води към единствена цивилизация и универсален път за развитие на всички общества. Според Хънтингтън идеите на Фукуяма за окончателната победа на либералната демокрация са твърде оптимистични и утопични и не отговарят на глобалните реалности. Той не вярва в „края на историята“ и в триумфа на западния универсализъм, тъй като според него „човешката история е история на цивилизациите“, а те продължават да съществуват. Следователно историята продължава своя път на развитие. Според него цивилизациите се движат в различни направления и посоки. Той доказва, че теорията за универсалността на Западната цивилизация е със Западен източник. Хънтингтън не може да бъде причислен към неоконсерватизма или пък към либералния интервенционализъм, тъй като според него всяка една цивилизация има такова управление, каквото отговаря на нейната традиция, култура и история. Между неоконсерватизма и концепцията на Хънтингтън има и сериозни различия в отношението спрямо Русия. Хънтингтън по-скоро може да бъде определен като консервативен културно-регионален реалист,[23]/[24] осъзнаващ последствията, до които може да доведе либералният интервенционализъм и да бъде възприет като форма на културен империализъм.

89887Концепцията на Хънтингтън се развива и осмисля през годините. Първо е представено кратко изложение във формата на лекция през 1992 г.,  а след това е публикувана и статия в списание „Форин Афеърс“ със заглавие „Сблъсъкът на цивилизациите?“. Статията води след себе си лавина от дискусии и дебати в политологичната академична общност, което и създава нуждата от написването на книгата, в която са доразвити идеите, заложени в лекцията и статията. Книгата излиза през 1996 г. в период, в който малко хора изразяват съмнения в американската глобална хегемония. Цялото име на книгата е Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“ („The Clash of Civilizations and the Remaking of World Order“). Още с издаването й тя се превръща в световен бестселър. Книгата създава лавина от коментари, критики и хвалебствия, но едно е сигурно – че никой не остава равнодушен към нея. В своя труд Хънтингтън използва и идеите на Освалд Шпенглер, Арнолд Тойнби и Фернан Бродел, за да конструира своята концепция.

В българското издание, публикувано през 2008 г. от издателство „Обсидиан“, на задната корица са поместени отзивите на двамата гиганти във външната политика – Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. Двамата се изказват ласкаво за книгата. „Сблъсъкът на цивилизациите“ е една от най-значимите книги, появили се след края на Студената война“, пише Кисинджър. Според Бжежински книгата е: „Върховно интелектуално постижение, смело, провокативно и наситено с въображение. Основополагащ и оригинален труд, който ще предизвика революция в представите ни за международна политика“. Отзивите им показват сериозността, с която е приета хънтингтъновата концепция.

Революцията на Хънтингтън в теорията на международните отношения се изразява в това, че той поставя цивилизациите и техните държави-ядра като основни субекти, за разлика от реализма, в който единствено държавата е движеща сила. Това той нарича цивилизационна парадигма. Хънтингтън смята, че цивилизациите въплъщават култури. Културата генерира правни, политически и икономически норми. За разлика от неоконите, той не лобира САЩ да изнасят демокрация и политика за правата на човека в други държави от различни цивилизации. Той счита, че през вековете различните страни са развили свои собствени навици и практики, които Западът трябва да зачита и уважава, а не да се опитва да промени, чрез мека или твърда сила.

Според него „ислямът има кървави граници[25] и е невъзможно да тръгне по пътя на „уестърнизацията“, както си мислеха неоконите. Самата същност на исляма влиза в противоречие със Западните разбирания за либерална демокрация и човешки права, но това не беше отчетено при либералните интервенции в Близкия Изток и подкрепянето на „Арабската пролет“, която вкара във властта крайни ислямистки радикали с антизападни нагласи. Това доведе до създаването на „Ислямска държава“, до масовото отхвърляне на западния политически модел и стремеж към търсене на ислямската идентичност и традиция. Все повече се набляга на различията между Запада и Изтока. Дори Турция, която дълги години беше лоялен партньор на Запада, вече отхвърля евроатлантическите ценности, определя ги като нещо чуждо и изгражда собствена концепция, ориентирана към исляма и османското минало. Това води до сериозно обтягане на отношенията между Турция, Европа и САЩ. Турция е пример за това, което Хънтингтън нарича „раздвоена държава“. Подобна е ситуацията и с друг ключов западен съюзник от Студента война – Пакистан, който задълбочава сътрудничеството си с Китай за сметка на Запада (Пакистан се включи в мащабния китайски геополитически проект „Новият път на коприната“).

В концепцията на Хънтингтън идеологиите от ХХ век са изчерпали своето значение и светът през ХХI век се е върнал към сблъсъка между различни цивилизации. Светът след Студената война е разделен по твърди цивилизационни етнически линии и затова е непримирим към демокрацията, която е западно творение. Според неговата класификация съществуват осем на брой цивилизации, които са се формирали в продължение на дълги години, взаимодействат си и се противопоставят помежду си. Това са: Западна цивилизация (на основата на католицизма и протестантството), Ислямска цивилизация (на основата на исляма), Индуистка цивилизация (на основата на индуизма), Китайска цивилизация (на основата на будизма), Японска цивилизация (на основата на шинтоизма), Латиноамериканска цивилизация (на основата на католицизма и местните традиции), Православна цивилизация (на основата на православието), Африканска цивилизация (в процес на формиране на основата на местните традиции).

map

Цивилизациите според картата на С. Хънтингтън

 

Всяка цивилизация иска да запази своята идентичност, а по възможност и да разшири сферата си на влияние. Почти всяка една от тези цивилизации има държава-ядро, като на Западната е САЩ. Хънтингтън счита, че либералната западна цивилизация постепенно губи своята лидерска позиция. За да запази мощта на Съединените щати и на Западната цивилизация, той се застъпва за съюз между Америка и Европа, който би отстоял на предизвикателствата, отправяни от другите цивилизации. Хънтингтън определя, че на макроравнище конфликтът се изразява между „Запада и останалия свят“. Според него Западът трябва да се откаже от претенцията за универсалност на своята ценностна система и от стремежа си да я наложи на останалите цивилизации.

Според Стенли Курц: „Най-голямата атака на Хънтингтън към либерализма е неговото твърдение, че вярата в ценностите на глобалната демокрация е по-скоро характерна черта на Западната култура, отколкото универсална истина“.[26] Някои анализатори виждат в концепцията на Хънтингтън нова форма на изолационизъм, чрез който САЩ трябва да се затворят в собствената си сфера на влияние, която се разпростира в цялата Западна цивилизация, а това влиза в остро противоречие с универсализма, изложен от Франсис Фукуяма.

В очертаващата се глобална политика държавите-ядра на основните цивилизации заменят двете свръхсили от периода на Студената война като полюси, които привличат или отблъскват другите страни“ и продължава Редът в света или ще бъде изграден на основата на цивилизациите, или ред изобщо няма да съществува .[27]  От това следва, че Хънтингтън представя една мултицивилизационна международна система, основополагаща се на многополюсността, като единствена алтернатива на хаоса и анархизма. Основните полюси на сила са държавите-ядра, които са центърът на цивилизацията и нейната движеща сила. Гледището на Хънтингтън за света съдържа в себе си връщането на сферите на влияние, свързано с идентичността и общите културни и религиозни особености, споделяни от държавата-ядро и останалите страни, част от нея. Именно то легитимира лидерството и водещата роля.Свят, в който държавите-ядра играят водеща или доминираща роля, представлява свят от сфери на влияние“. Хънтингтън  отбелязва следната геополитическа реалност: „Във всеки регион, в който има доминираща държава, мирът може да се установи и подържа само благодарение на лидерската роля на тази държава“.[28] Той смята, че ООН, или която и да е друга организация или държава, не може да бъде алтернатива на регионалната сила, която е и ядро на цивилизацията. Това е в противоречие с догмите за налагане на демокрация в Близкия Изток. САЩ неуспешно се опитаха да заемат ролята на държава-ядро в Близкия Изток, тъй като там няма една единствена водеща страна. „Там където има държава-ядро, тя е ключов елемент за изграждането на новия международен ред, основаващ се на цивилизациите“.[29]

Държавите-ядра могат да привличат или да се опитват да привлекат други държави от своята цивилизация, с оглед на тяхната национална сигурност. Типичен пример е Русия, която през историята си е имала редица конфликти с татари, чеченци и мюсюлманите от Средна Азия. Те винаги влизат в сметката на американската външна политика като фактори, които могат значително да отслабят руската държавност (за пример могат да бъдат посочени войните в Афганистан и Чечня. Те са подкрепяни от определени кръгове в САЩ, сред тях и Бжежински, който твърдо застава зад муджахидините в Афганистан и подкрепя сепаратизма на чеченците, създавайки Американски комитет за мир в Чечня).

Хънтингтън и Фукуяма представиха своите коренно различни идеи за бъдещето на света, а донякъде и подсказваха какво трябва да прави правителството на САЩ. С години се дискутираше коя от двете теории по-добре отговаря на глобалните реалности: тази на културния реализъм за „сблъсъка на цивилизациите“ или тази на демократично-либералното месианство за „края на историята“, като двете са диаметрално противоположни и трудно могат да бъдат по-различни. Днес вече можем да кажем, че идеите на Хънтингтън са много по-близо до реалността от тези на Фукуяма. Хънтингтън създаде актуален и успешен анализ. Международната система не се разви така, както смяташе Фукуяма. Неговите възгледи се оказаха въображаеми, преждевременни, еуфорични и късогледи, за което самият той признава и в последствие се отказа от тези свои идеи. Той не взе предвид устойчивите социални и културни форми, характерни за региона на Близкия Изток. Също така не можа да предвиди възхода на популистките партии и лидери. Днес той често критикува неоконсерваторите, които стъпиха върху неговите идеи, за да изградят своята политика.

По-прозорлив се оказа Хънтингтън, който видя, че светът ще поеме по пътя на многополюсността в комбинация с упадъка на американската сила.  Моделът на Хънтингтън може да бъде определен като геоцивилизационен. Въпреки че има редица учени, които се отнасят със завидна доза скептицизъм към Самюъл Хънтингтън, идеите му остават релевантни.

stanley-kurtz-300x300Сблъсъкът на цивилизациите“ е факт. „В голяма степен светът вече живее в истината на тезата на Хънтингтън“, счита Стенли Курц и продължава: „Триумфът на Хънтингтън трябва да бъде признат“.[30] Цивилизационният разлом е на всички нива. Пример за това е случаят, когато футболният отбор на Саудитска Арабия не уважи минутата мълчание в памет на жертвите от атентата в Лондон преди световната квалификация срещу Австралия, обяснявайки, че не могат да се включат в този акт на уважение, защото въпросната традиция не кореспондира със саудитската култура, а арабските фенове по трибуните не спряха скандиранията си.[31] Друг типичен пример, потвърждаващ тезата на Хънтингтън, е Западна Европа, където мултикултурализмът се провали. Имигрантите продължават да се придържат и да разпространяват собствените си ценности, обичаи и култура. Това е особено актуално за мюсюлманите в Европа, които се капсулират, изграждат и обитават предимно мюсюлмански квартали (гета) в различни градове. Този факт също е разглеждан от Хънтингтън, като според него „сблъсъкът на цивилизациите“ придобива и вътрешно измерение в рамките на отделните страни.

Цивилизационният сблъсък особено силно се усеща по линиите на разлома. Част от проявите на „сблъсъка“ са:  имигрантската криза;  идеите за издигане на стена между САЩ и Мексико; избиването на християнско население в Близкия изток; ислямският тероризъм, залял Европа; войните в Югославия, Сирия и Украйна; интервенциите на САЩ в Близкия Изток; арабско-израелският конфликт и турско-кюрдският конфликт; засилването на напрежението в Македония между македонци и албанци; проблемите с уйгурската тюркска общност в Китай; Чеченската война, както и напрежението в Руската федерация с някои мюсюлмански републики. Хънтингтън точно предвижда и войната в Украйна, като казва, че съществува цивилизационнен разлом, разделящ православната Източна Украйна от униатската Западна Украйна. Това са само част от глобалните проблеми, които са породени именно от сблъсъка на цивилизациите. Мнозина днес се обръщат към книгата на Хънтингтън, в която търсят отговора на възникналите множество глобални въпроси и предизвикателства.

II. ЗБИГНЕВ БЖЕЖИНСКИ И ХЕНРИ КИСИНДЖЪР.
РАЗЛИЧНИ ИДЕИ ЗА СИСТЕМАТА НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ СЛЕД КРАЯ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА

С годините Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър се утвърдиха като абсолютните титани на мисълта в англосаксонската геополитика, способни да предвиждат напред. Те са ветерани от Студената война, в която и двамата имат дейно участие за побеждаването на стратегическия противник в лицето на СССР. Те постигнаха геополитическата победа, която имаше тектонично значение за глобалната система. Двамата бяха главни действащи фигури в различни администрации на САЩ, като след края на Студената война продължиха да оказват влияние върху водената външна политика. Кисинджър има влияние в някои среди в Републиканската партия, а Бжежински беше близък до Демократическата партия.

Двамата си приличат по това, че са политически реалисти, следващи атлантическата линия и добре познаващи основополагащите геополитически автори. Също така двамата са емигранти от Европа, преселили се в САЩ. Тук е задължително да се отбележи огромният принос на европейските емигранти за развитието на американската външнополитическа мисъл. Ханс Моргентау, Лео Щраус, Хенри Кисинджър, Збигнев Бжежински, Джордж Фридман, Стенли Хофман, Януш Бугайски и много други са европейци, емигрирали в САЩ и развили американската външна политика до нови висоти. Те внасят европейската реалистична традиция в своя неокласически вид, основаващ се на баланса на силите. Забележителен е трудът на Ханс Моргентау (подобно на Кисинджър, Моргентау е роден в Германия, но емигрира в САЩ) „Politics among Nations“, който полага основите на реалистичната школа в рамките на международните отношения.

В следващата част на текста основният акцент ще попадне върху Кисинджър и Бжежински, като между тях има и редица съществени разлики – от водената от тях външна политика до чисто теоретичната част и разбирането на системата на международните отношения. Осмислянето на тези разлика е от фундаментално значение за осъзнаването на някои особености на американската външна политика.

2.1. ХЕНРИ КИСИНДЖЪР И „БАЛАНСЪТ НА СИЛИТЕ“, КАТО ОСНОВНА СХЕМА В ПОЛЕТО НА МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ

kissingerКисинджър е роден на 27 май 1923 в Германия, но емигрира в САЩ през 1938 г., като след 5 години получава американско гражданство. Завършва Харвардския университет с отличие, а след това дълги години е преподавател там. От годините в „Харвард“ датира познанството между тримата големи геостратези – Кисинджър, Хънтингтън и Бжежински.

Хенри Кисинджър е вдъхновен от Виенския конгрес, върху който защитава докторската си дисертация. Неговите политически идоли, на които нескрито се възхищава, са австрийският държавен деец Клеменс фон Метерних и пруският лидер Ото фон Бисмарк. Той възприема европейската традиция, която подчертава политиката на „баланс на силите“, стабилност, реализъм и намалена роля на идеологията. Това са концепции, които Кисинджър възприема в „Харвард“ и по-късно се опитва да ги следва и прилага като съветник по националната сигурност и държавен секретар в администрациите на Ричард Никсън и Джералд Форд (Кисинджър е първият в историята държавен секретар на Съединените щати, роден в чужбина). Според теорията на „баланса на силите“, която поддържа Кисинджър, ако някоя държава стане прекалено мощна, нейните противници ще образуват съюз, с който да я балансират. Кисинджър е реалист, който приема, че отношенията между държавите исторически се основават на хаос и анархия, а това е забелязано още от Томас Хобс. Държавите се сблъскват и се опитват да наложат своята воля над другите. Дали определена държава е с тоталитарна  власт, или е демокрация, е вторичен признак, а основни са обективните геополитически интереси за запазването на националния интерес и баланса на силите. Кисинджър е част от традиционното консервативно крило на Републиканската партия и е близо до фамилията Рокфелер. Въпреки това през годините той е обвиняван както отляво, така и отдясно, затова че „не обръща внимание на защитата на човешките права, а от друга – че прокарва политика на омиротворяване[32]. Обвиняван е също така и във военни престъпления в страните от Третия свят.

Следвайки концепцията за „баланса на силите“ и „Сценарийно планиране на базата на Стратегически анализ[33], Кисинджър провежда политиката за разиграването на китайската карта. Тази политика представлява сложен процес, отчитащ всеки детайл в геополитическите реалности и насочен към разделяне на Евразия, с цел доминираща позиция на САЩ в региона. Политиката може да бъде определена като успешна, тъй като настройва двата евразийски гиганта един срещу друг, докато САЩ са по-близо до всяка от съперничещите страни, отколкото те помежду си. И обратното сближаването на Китай и Русия в настоящия момент се определя като най-опасният възможен сценарий пред САЩ. Не бива да се пропуска и важната роля на Иран в Евразия, който координира действията си с Русия, а за да запази водещата си роля, САЩ не трябва да допуска коалиции между водещите евразийски държави.

xi-jinping-putin-r_3298332b

Руският президент Владимир Путин (в центъра) и китайският президент Си Дзипин (третият отляво), наблюдават Парада на победата на Червения площад, Москва, 9 май 2015 / Photo Alexander Zemlianichenko/AP

 

Българското геополитическо дружество“ коректно коментира за Кисинджър, че „с основание го смятат за „патриарх“ на американската външна политика, като сред най-големите му заслуги са, на първо място, налагането на „политиката на разведряване“ по отношение на Съветския съюз, както и „отварянето“ на Китай за Америка, чийто символ стана посещението на президента Ричард Никсън в Пекин, през 1972“.[34] Двете постижения на Кисинджър отговарят на личните му виждания за бъдещето на международната система, както и на американския национален интерес. Той цели да създаде глобален модел, който отговаря на баланса на силите по подобие на Виенския конгрес, чрез който до Първата световна война в Европа витае духът на мира и разбирателството. Статията продължава с важен коментар относно неформалната позиция, която заема Кисинджър след пребиваването му във властта – „През цялото това време той продължава да играе ролята на доверено лице на редица американски президенти, като нерядко се нагърбва с ролята на посредник при предаването на послания, имащи частен и деликатен характер, между тях и чуждестранните им партньори[35]. Кисинджър винаги е бил топлата връзка между Вашингтон и Москва, дори в най-напрегнатите моменти от Студената война той се е срещал с тогавашния съветски посланик Анатолий Добринин. Днес се твърди, че Кисинджър е личен приятел с президента Владимир Путин, като през последните 2 години посещава Москва над 10 пъти.

11420548Кисинджър е един от най-големите познавачи на Китай, на неговата култура, история, философия, традиция и водене на политика. Всичко това е изразено във фундаменталния му трудЗа Китай, в който ясно се вижда дълбокото познаване на китайския политически модел. Важна част заема и фактът, че Кисинджър познава лично ключови китайски политици, като Мао Дзъдун, Чжоу Енлай, Дън Сяопин, Си Дзинпин и др. Кисинджър ще бъде актуален, какъвто е и към настоящия момент, със своята концепция за триъгълната дипломация. Трите центъра на сила ще бъдат САЩ, Русия и Китай. ЕС, както отбелязват редица анализатори и политици, е икономически гигант, но военнополитическо джудже с ограничено геополитическо влияние. Ще са нужни редица условия, за да се превърне Европа в глобален играч и да възвърне загубеното си величие. Предпоставка това да се случи е изграждането на общоевропейски въоръжени сили, но подобни идеи влизат в противоречие с интереса на САЩ и ще обезсмислят съществуването на НАТО. Ролята на Европа допълнително се маргинализира, тъй като нито един от глобалните играчи няма интерес от съществуването на още един мощен център на сила, претендиращ за глобална роля.

Индия е развиваща се страна и е все още далеч от възможността да претендира за позицията на сериозен глобален играч, а и е ограничена от могъщия си съсед Китай. Мюсюлманският свят е разкъсан и, както правилно отбелязва Хънтингтън, няма държава-ядро, която да може да го обедини. Япония, която дълги години беше сочена за възможен глобален конкурент, се проваля. Цифрите сочат, че страната е изпаднала в дълбока икономическа криза (Дългът на азиатската страна е равен на над 230% от нейния брутен вътрешен продукт. Според някои информации държавният дълг на Япония ще достигне до над три пъти размера на икономиката на страната до 2030 година). [36]  Япония е слаба и във военнополитическо отношение, а заедно с това има проблеми с Русия относно статута на Курилските острови. От тези примери следва, че в света има само три мощни центъра на сила и отношенията между тях ще детерминират международната система, която към настоящия момент е в период на преход с фундаментално значение, а това се характеризира със засилено ниво на конфликтност.

Кисинджър счита, че в тази сложна обстановка „Не е необходимо и не бива отношенията между Китай и САЩ да се превръщат в антагонистична игра[37] и продължава с това, че отношенията „са необходими за гарантиране на глобалната стабилност и мира[38]. Кисинджър и Бжежински разбират, че целта на Китай е да се утвърди като водеща сила, а техните призиви са за изграждането на формат от Г-2, в който Поднебесната империя да бъде младши съюзник на САЩ. Голямата цел зад тази стратегия е да бъде изолирана Русия и САЩ да запазят глобалната си роля, като поделят част от отговорностите с Китай, но с водещо значение. Това би възпряло предизвикателното поведение на Китай. Идеята е наричана „Кимерика“ и се радва на завидна подкрепа сред американските анализаторски кръгове. Китай обаче не се съгласи с тази идея и, в типичен азиатски стил, я отклони с характерната си учтивост и въздържаност и се обяви за създаването на хармоничен многополюсен свят.

obotr-580x409

Минувач хвърля сянка върху карта, изобразяваща китайския мегапроект „Един колан, един път“ (Новият път на коприната) на Азиатския финансов форум в Хонг Конг, Китай – 18 януари 2016 г. Снимка: Reuters/Bobby Yip.

 

Историята е низ от постоянно възникващи промени и трудности, с които трябва да се справят държавите. За Кисинджър е важно да се отбележи, че той не вярва в продължителното съществуване на еднополюсния свят. За него е важно да се изгради такава международна система, в която центровете на сила да се балансират, с оглед на запазването на мира. За да се случи това, държавите трябва да се отнасят с достойнство и уважение една към друга. САЩ следва да променят отношението си спрямо другите страни. Тези негови възгледи са особено ясно изразени в последната му книга „Световният Ред“, както и в множество различни статии, анализи и интервюта.

Ранният Кисинджър определя себе си като последовател на Имануел Кант във философски смисъл, а не на Макиавели (Някои автори много спорно определят Кисинджър като идеалист. Ако се допусне подобно твърдение, то идеализмът на Кисинджър не трябва да се разбира в уилсъновия смисъл, а в кантианския. До подобни спорни изводи стига историкът Найл Фъргюсън, който пише биографията на Кисинджър). Нещата допълнително се усложняват, тъй като „През 1983 г. бившият колега на Кисинджър от Харвард Стенли Хофман го описва като макиевелист, „който смята, че запазването на държавата … изисква безжалостност и мамене на вътрешните и външните врагове[39]. Най-проницателното описание за Кисинджър дава смятаният за „баща на политичесия реализъмХанс Моргентау, определящ го „многолик като Одисей[40], което може би най-точно го характеризира. Независимо от всичко това, забележително е, че с годините идеите му остават поразително последователни и отстояващи принципите на политическия реализъм, който е неподвластен на времето. Авторът от „Нешънъл Интерест“ Джейкъб Хейлбрун отбелязва, че „Днес, когато доктрините на неговите неоконсервативни критици си спечелиха изключително негативна репутация (поне сред американците), реализмът отново печели популярност“. С това все по-актуални ще бъдат идеите на Хенри Кисинджър.

2.2 ЗБИГНЕВ БЖЕЖИНСКИ И ИДЕИТЕ ЗА ЕДНОПОЛЮСЕН СВЯТ И ДОМИНАЦИЯ В ЕВРАЗИЯ

bjejinskiЗбигнев Казимеж Бжежински е роден през далечната 1928 година на 28 март във Варшава, в семейство на полски дипломати с аристократичен произход. През 1939 г., по време на надвисналата нацистка и комунистическа заплаха пред Европа, семейството на Бжежински емигрира в Канада. През 1950 г. Збигнев влиза в „Харвард“, като научните му интереси предопределят цялата му кариера, която е свързана със СССР, а в последствие с Русия. С годините Бжежински се изгражда като един от най-големите врагове на Москва, а разрушаването на Съветския съюз поставя за своя основна цел в живота. Стратегът определя Съветския съюз за „абсолютно зло“ и неизбежен геополитически противник на Запада. Бжежински се придържа и следва основните геополитически постулати на атлантизма, заложени от Халфорд Макиндер, Никълас Спайкмън и Алфред Маън, като ги популяризира, синтезира и осъвременява в духа на настъпилите нови геостратегически реалности.

Бжежински е един от основните критици на външната политика на „разведряване“, водена от Кисинджър и Никсън, като смята, че трябва се води такъв тип политика, която да засилва противопоставянето между двете свръхсили. Когато влиза във властта като съветник по националната сигурност на президента Джими Картър, Бжежиснки започва усилено да работи по засилване на конфронтацията със СССР на абсолютно всички фронтове – от идеологически и военнополитически до икономически. Характерно за него е, че той не спира да търси пътища за постигането на окончателна победа в Студената война.

Кариерата на Бжежински е свързана с няколко фундаментални външнополитически хода. Първо, че е главен архитект на концепцията за тоталитаризма и изгражда „тоталитарния модел“, с което се слага знак на равенство между нацистка Германия и СССР. Второ, въвежда използването на рафинирана външна политика за човешките права, с цел оказване на влияние и натиск върху различни страни. Трето, успява да създаде за СССР това, което е за САЩ Виетнам, чрез финансирането и подкрепянето на муджахидините в Афганистан. След началото на Афганистанската война той пише до президента Картър, че „вече имаме шанса да осигурим на руснаците техен Виетнам[41].

2017-11-26_145414

Збигнев Бжежински, Джими Картър и Сайрънс Ванс в Овалния кабинет, 14 август 1977

 

Бжежински смята, че системата на международните отношения е с йерархична структура и в нея най-отгоре стоят САЩ като безспорен хегемон, имащ най-голяма възможност да влияе върху нея. За него властта във външнополитически план има един източник и това е Вашингтон. Не подкрепя различните идеи за глобално партньорство, които включват Русия като център на сила (Вярно е, че през последните няколко години се наблюдаваше известно преразглеждане на негативното му отношение спрямо Русия, но то е с оглед на настоящите геостратегически реалности, загубата на американско влияние и отказът на Китай за изграждането на формат Г-2). След разпада на СССР той настоява за разширяването на НАТО на Изток, с цел обграждането на Русия. С това се реализира „стратегията на анакондата“ на глобално ниво и се изграждат военни бази по периферията на Евразия. Следвайки класическата геополитика, Бжежински счита, че Евразия представлява голямата шахматна дъска, върху която се разразява с пълна мощ битката за глобалното превъзходство. Държавата, доминираща в Евразия, си гарантира и господството над целия останал свят. „Тази огромна и имаща причудливи очертания евразийска шахматна дъска, простираща се от Лисабон до Владивосток, е сцена на глобална игра[42]. Цялата му концепция е подчинена на тази цел, която ще доведе САЩ до абсолютна хегемония. „От петстотин години насам, откакто континентите започват да влизат в политически взаимоотношения помежду си, Евразия винаги е била център на световната мощ[43].

Евразия е най-големия външнополитически приз за Америка. Веднъж стигнала до него, вследствие на разпадането на СССР, Америка трябва да продължи своето върховенство и „да не се допуска друга евразийска държава да господства на тази част на света и по такъв начин да се превърне в съперник на Америка[44]. От това може да се заключи, че Бжежински не проявява симпатии към Кисинджъровия модел за баланс на силите, а цели върховенството на САЩ – едновременно първата и единствената глобална сила, както я определя той.

Когато анализира различните държави, Бжежински го прави по чисто геополитически фактори, които определят тяхната мощ: географско разположение; демографски признаци; мощ на въоръжените сили и наличие на ядрено оръжие; състояние на икономиката; възможности за търговия; културно влияние, чрез което могат да оказват „мека сила“ и т.н. За Бжежински може да се каже, че той не е привърженик на милитаризма и месианския либерален интервенционализъм, характерен за неоконсерваторите. В множество статии и коментари той отправя критика към водената от тях политика, разглеждайки я като опасна за съхранението на водещата позиция на САЩ в света, която предизвиква засилване на антиамериканизма в различни региони.

51ttl0br3l-_sx325_bo1204203200_-239x365Стилът на Бжежински може да бъде характеризиран като по-груб в сравнение с този на Кисинджър и доближаващ се до този на Джордж Фридман. В най-известната си книга – Голямата шахматна дъска“, Бжежински подчертава американската стратегия, която е: „Накратко, от гледна точка на САЩ евразийската геостратегия включва целенасочено въздействие върху геостратегически динамичните държави в съответствие с двустранния интерес на Америка, както от запазването в обозрим период на нейната уникална глобална власт, така и от дългосрочното й преобразуване в добре институционализирано глобално сътрудничество. Казано на език, който отвежда назад към по-бруталната епоха на империите от древността, трите големи императива на имперската геостратегия са: да се предотврати тайно споразумение между съперниците и да се държат васалите в зависимост по отношение на сигурността; сателитите да бъдат покорни и да се чувстват защитени; да се попречи на обединяването на варварите[45].

Анализирайки точно този цитат на Бжежински, Никола Петров от „Българското геополитическо дружество“ стига до следните коректни и точни заключения – „Варварите“, за които говори Бжежински, са Китай, Русия и всички държави, разположени между тях. Терминът „имперска геостратегия“ пък се отнася за американската външнополитическа стратегия, а самата геостратегия е управлението на геополитическите интереси. Като „васали“ той идентифицира в книгата си държави като Германия, Япония и другите „съюзници“ на САЩ от НАТО. И днес тези геополитически представи на Бжежински продължават да са в основата на американската външна политика[46].

Бжежински осъзнава, че потенциалните съперници на САЩ са разположени в Евразия. По такъв начин фокусирането върху ключовите играчи и адекватна оценка на терена трябва да бъдат отправна точка за формулирането на американска геостратегия за дългосрочно управление на евразийските геополитически интереси на Америка. Голямата цел е да се неутрализират основните геостратегически играчи в Евразия, с което да не се позволи Америка да бъде изтласкана от там. Оперативният контрол върху региона ще позволи на САЩ да влияят на процесите, които се формират там. Те биха възпрепятствали всеки опит да бъде наложено регионално господство.

В едно от последните си интервюта, запитан какво мисли за света, Бжежински отговаря: „it’s a mess[47] (безпорядък) и е изпълнен с редица предизвикателства. Последното, което завещава Бжежински на света преди да го напусне на 27 май 2017, е един любопитен коментар, публикуван в личния му профил в социалната мрежа „Twitter“, който гласи следното: „Умелото Американско лидерство е задължително (без което не може) условие за стабилен световен ред. Въпреки това липсата на последното води до влошаването на нещата“ (на англ. „Sophisticated US leadership is the sine qua non of a stable world order. However, we lack the former while the latter is getting worse.“)[48]. Това показва, че дори малко преди да напусне земния си път, Збигнев Бжежински остава верен на своите идеи за САЩ като лидер на цялата международна система. Глобалното лидерство на САЩ е това, на което Бжежински посвещава цялата си кариера и се превръща в аксиома и крайъгълен камък в неговите анализи.

2.3. СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ МЕЖДУ БЖЕЖИНСКИ И КИСИНДЖЪР

043_ns_tb91ba26-580x427

Збигнев Бжежински (вляво) и Хенри Кисинджър по време на форума за Нобелова награда за мир в Осло – 11 декември 2016 г. Снимка: Terje Bendiksby/NTB scanpix.

 

Обхващането на тема с подобни размери може да бъде предмет на отделнo изследване, но тъй като обектът и предметът тук са с по-общ характер, ще бъдат набелязани само някои основни различия между двамата стратези, чиито животи, както отбелязва Бжежински по време на Нобеловите награди за мир в Осло през 2016г., постоянно са се преплитали.[49]

Първа значима разлика между двамата титани е в това, че в модела на Кисинджър повече се разчита на тихата дипломация, без да се вдига шум и без да се предизвикват открито другите глобални играчи. Бжежински, от своя страна, е по-прям, директен и твърд. Проф. Николай Слатински, разглеждайки двата модела, отбелязва, че „Моделът на Кисинджър, това е един от меките („soft“) геополитически модели, за разлика например от модела „Збигнев Бжежински“ – един от твърдите („hard“) геополитически модели[50]. Кисинджър е по-дипломатичен и обръщащ се към историческите уроци, примери и аналогии, докато Бжежински е по-откровен, футуристичен и текстовете му съдържат повече геополитическа съдържателност. Откровеност, която понякога граничи с чист цинизъм. В едно свое интервю той директно казва: „Дайте да не се заблуждаваме. Ние не се борихме срещу комунизма, а срещу Русия, както и да се нарича тя[51]. Подобна груба риторика е характерна за Бжежински, но от Кисинджър не може да бъде чута никога.

Втора значима разлика е, че единият е консерватор и е част от Републиканската партия, а другият е демократ и е част от Демократическата партия. Збигнев последователно отхвърля огромна част от действията на републиканските администрации в Белия дом. Стратегът от полски произход обаче подкрепи войната в Югославия и тази в Либия, тъй като и двете бяха водени от президенти-демократи (Клинтън и Обама) и осъди войните, водени от президентите-републиканци Буш Старши и Буш Младши, които пък бяха подкрепени от Кисинджър. Това даде отражение на президентските избори през 2016 г. Победата на Доналд Тръмп изведе идеите на Кисинджър напред, докато Хилъри щеше да продължи политиката на Обама (в по-конфликтен вариант), която в голяма степен е конструирана с ролята на Бжежински.

Трета разлика е във възгледите им за международната система. Бжежински е теоретик на еднополюсния свят. В ранното си творчество той разглежда възможностите, по които може да се постигне еднополюсен свят, а след разпада на СССР започва да анализира действията, които трябва да доведат до максимално дългото му съществуване. Кисинджър, от друга страна, вярва в баланса на силите, който предполага съществуването на няколко центъра на сила, които взаимно се балансират, с оглед запазването на глобалния мир. Според него световната сигурност ще се крепи върху баланса на силите, а не само върху САЩ, както смята Бжежински, според който без Америка светът е обречен на глобален безпорядък.

Четвърта съществена разлика е свързана с отношението на двамата към Русия, което рязко си проличава при влизането им във властта. Бжежински разглежда Русия като основен противник на САЩ, с който отношенията имат антагонистичен характер и той не може да бъде променен. Не бива да се забравя, че Бжежински е поляк, а за тполяците е характерна подозрителността към всичко руско. Трябва да се признае, че в последните години русофобията на Бжежински придоби много по-умерен вид, нехарактерен за ранното му творчество. Кисинджър, от друга страна, винаги е поддържал отношения с руски политици и е разглеждал Русия като един от центровете на сила, с които САЩ могат да си взаимодействат, с оглед запазването на глобалния баланс на силите.

III. СРАВНИТЕЛНА ТАБЛИЦА МЕЖДУ КИСИНДЖЪР, БЖЕЖИНСКИ, ФУКУЯМА И ХЪНТИНГТЪН

След като бегло бяха набелязани една част от различията между Кисинджър и Бжежински, е нужно да бъдат анализирани и разликите между тях и другите двама важни автори, които бяха разгледани – Хънтингтън и Фукуяма. Разликите между ключовите автори най-лесно могат да се покажат и разберат, когато са изобразени в табличен вид, който показва основни признаци, по които се разминават техните позиции за ролята на САЩ в света и по различни глобални въпроси.

1. Автор. Хенри Кисинджър
р.1923
Збигнев Бжежински 1928-2017 Франсис Фукуяма 
р.1952
Самюел Хънтингтън 1927-2008
2. Произход Роден в Германия в еврейско семейство. По-късно емигрира в САЩ. Роден в Полша в католическо семейство. По-късно емигрира в САЩ. Роден в САЩ, в семейство, което е второ поколение японски емигранти. Роден в САЩ в традиционно американско семейство от бялата средна класа.
2. Партия Републиканска партия Демократическа партия Не е член на нито една партия. Първо подкрепя Буш, а след това Обама. Свързан е с възхода на неоконсервативното движение. Демократическа партия, но идеите му стоят по-близо до консерваторите.
3. Основна заемана позиция От 1969 до 1975г. работи като съветник по националната сигурност на САЩ при президента Ричърд Никсън. От 1973 до 1977г. е държавен секретар при президентите Никсън и Джералд Форд. От 1977 до 1981 г. работи като съветник по националната сигурността на САЩ при президента Джими Картър. Заема ключова позиция в администрацията на Рейгън и участва във формулирането на доктрината „Рейгън“, а също така се ползва с влияние и по времето на Буш Младши. При президента Линдън Джонсън е съветник на Държавния департамент. От 1977 до 1978г. е координатор на Белия дом за планиране на сигурността в Съвета за национална сигурност.
4. Политически принос Провежда политика на „разведряване“ със СССР и разиграва „китайската карта“. Политически съветник на редица президенти. Изгражда тоталитарния модел. Спомага за вкарването на СССР във война с Афганистан. Прокарва политика на човешките права. Спомага за възхода на неоконсерватизма. Лобира за войната в Ирак и взема дейно участие в „Проекта за новия американски век“. Оглавява различни изследователски центрове, които са свързани с правителството на САЩ. Разработва концепция за осмислянето на гражданско-военните отношения.
5. Основен труд „Дипломацията“ „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“ „Краят на историята и последният човек“ „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“
6. Най-важни идеи Баланс на силите. Изграждането на формат на триъгълна дипломация между основните центрове на сила. Изгражда геополитическа концепция за овладяването на Евразия, което счита за задължително условие за поддържане на еднополюсния свят с лидер САЩ. Окончателна победа на либералната демокрация в планетарен мащаб. Сблъсъкът между различните цивилизации ще доминира бъдещето на международните отношения.
7. Подход в изучаването на международните отношения Класически реализъм Реализъм в комбинация с класически геополитически постулати. Идеализъм Консервативно цивилизационен реализъм
8. Ролята на САЩ в света след края на Студената Война Доминиращ център на силата в сложно формиращия се многополюсен свят, основан на баланса на силите. Глобален хегемон, контролиращ Евразия, която е ключът към световното господство. Държава с месианска мисия за разпространение на либералната демокрация в глобален план. Държавата, която е ядрото  на Западната цивилизация.
9. Идея за системата на МО след края на Студената война Многополюсен свят с различни центрове на сила, които взаимно се балансират, с което се гарантира международната сигурност. Еднополюсен свят, доминиран от САЩ. Еднополюсна международна система, водена от САЩ, основаваща се на принципите на свободата и  либералната демокрация. Многополюсна международна система, в която полюсите на сила са различните цивилизации и държавите-ядра в тях.

Накратко, това представляват основните четири течения в американската външна политика, придобили най-широка популярност след края на Студената война. Характерно за американската администрация е фактът, че чрез политико-академичния комплекс разполага с готови сценарии, които да приложи в определен момент. Разбирането на ключовите автори и основните им тези е крайъгълен камък за разбирането на модела на американската външна политика.

Скъпи приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено чрез вашата подкрепа. Ако тази статия и нашият проект са полезни за вас и желаете да бъдете дарители, можете да ни подкрепите ТУК по БАНКОВ ПЪТ или чрез PayPal.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Бележки към статията:

[1] Дугин. Александър. „Трета световна: Начало?“. Списание „A-SPECTO“. 12.04.2017.  http://a-specto.bg/treta-svetovna-nachalo/
[2]  Kagan Robert. „Events in Iraq Open Door for Interventionist Revival, Historian Says“. New York Times. 15.07.2014. https://www.nytimes.com/2014/06/16/us/politics/historians-critique-of-obama-foreign-policy-is-brought-alive-by-events-in-iraq.html?_r=0
[3] Webcafe.bg. „САЩ са похарчили $3.7 трилиона за смърт в милениума“. Webcafe.bg. 01.07.2011. http://www.webcafe.bg/id_1527891918
[4] About PNAC,newamericancentury.org, n.d., accessed May 30, 2007: Established in the spring of 1997, the Project for the New American Century is a non-profit, educational organization whose goal is to promote American global leadership. The Project was an initiative of the New Citizenship Project (501c3); the New Citizenship Project’s chairman is William Kristol and its president isGary Schmitt.
[5]  Statement of Principles of the Project for a New American Century.
[6] Пак там.
[7] Пак там.
[8] Abrams, Elliott , et al. „Statement of Principles“.newamericancentury.org. 03.06.1997
[9] Дугин. Александър. „Трета световна: Начало?“. Списание „A-SPECTO“. 12.04.2017. http://a-specto.bg/treta-svetovna-nachalo/
[10]Уайт, Джон. „Защо Тръмп трябва да убие чудовището на неоконсерватизма?“. Списание „A-SPECTO“. 16.11.2016. http://a-specto.bg/zasho-trmp-tryabva-da-ubie-chudovisheto-na-neoliberalizma/
[11] New American century. http://www.newamericancentury.org/iraq-080602.htm
[12] Reynolds Paul. „End of the neo-con dream“. BBC. 21.12.2006. http://news.bbc.co.uk/2/hi/middle_east/6189793.stm
[13] Уайт, Джон. „Защо Тръмп трябва да убие чудовището на неоконсерватизма?“. Списание „A-SPECTO“. 16.11.2016. http://a-specto.bg/zasho-trmp-tryabva-da-ubie-chudovisheto-na-neoliberalizma/
[14] Kagan Robert. „Events in Iraq Open Door for Interventionist Revival, Historian Says“. New York Times. 15.07.2014. https://www.nytimes.com/2014/06/16/us/politics/historians-critique-of-obama-foreign-policy-is-brought-alive-by-events-in-iraq.html?_r=0
[15] Бандоу, Дъг. „Защо Тръмп изоставя външната политика, която му донесе победа?“. Списание „The National Interest“. Превод на български за „A-SPECTO“ Николай Николов. 14.03.2017. http://a-specto.bg/zasho-trmp-izostavya-vnshnata-politika-koyato-mu-donese-pobeda/
[16]КАПИТАЛ. „Тръмп сключи със Саудитска Арабия най-голямата военна сделка в историята на САЩ“. КАПИТАЛ. 21.05.2017. http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2017/05/21/2975184_trump_skljuchi_sus_sauditska_arabiia_nai-goliamata/
[17] Андролова. Калина „Куклите на неоконите не спят“. Списание „A-SPECTO“. БРОЙ 33. ЯНУАРИ. 2017. Стр. 12. http://a-specto.bg/kuklite-na-neokonite-ne-spyat/
[18] Fukuyama. Francis. „After Neoconservatism“.The New York Times Magazine. 02.19.2006.
[19] Alexis. Jonas. „The Neoconservative Movement is Trotskyism“. VT. Veterans Today. 22.01.2013. http://www.veteranstoday.com/2013/01/22/the-neoconservative-movement-is-trotskyism/
[20] Вацев. Валентин. „Реалната власт е в американското посолство (Първа част)“. Интервю/ Антоанета Киселинчева. Списание „A-SPECTO“. 16.06.2016. http://a-specto.bg/realnata-vlast-e-v-amerikanskoto-posolstvo/
[21] Вацев. Валентин. „Всяка партия си заслужава своята Корнелия“. Интервю/ Антоанета Киселинчева. Списание „A-SPECTO“. 22.02.2017. http://a-specto.bg/vsyaka-partiya-si-zasluzhava-svoyata-korneliya/
[22] Хънтингтън, Самюел. „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“. Обсидиан. София. 2009. стр. 274-5
[23]Heilbrunn. Jacob. „The Clash of the Samuel Huntingtons“. THE AMERICAN PROSPECT. 1998. http://prospect.org/article/clash-samuel-huntingtons
[24] Курц. Стенли. „Бъдещето на „Историята“. Media Times Review. 2002. http://mediatimesreview.com/july/history.php
[25] Хънтингтън, Самюел. „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“. Обсидиан. София. 2009. стр. 258.
[26]Курц. Стенли. „Бъдещето на „Историята“. Media Times Review. 2002. http://mediatimesreview.com/july/history.php
[27] Хънтингтън, Самюел. „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред“. Обсидиан. София. 2009. стр. 220-221.
[28] Пак там.
[29] Пак там.
[30] Курц. Стенли. „Бъдещето на „Историята“. Media Times Review. 07.2002. http://mediatimesreview.com/july/history.php
[31] OFFNews. „Светът отвратен от тима на Саудитска Арабия, потъпкал паметта на жертвите в Лондон (видео)“. OFFNews. 09.06.2017. https://offnews.bg/news/Futbol_18793/Svetat-otvraten-ot-tima-na-Sauditska-Arabiia-potapkal-pametta-na-zher_657738.html
[32] Хейлбрун, Джейкъб. „Съветите на Кисинджър“. Списание „Геополитика“. Брой 6. 27.01. 2015. https://www.geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/134-2014/broy-6-2014/2174-savetite-na-kisindzhar
[33] Слатински, Николай. „За един от възможните сценарии пред страната ни (С надеждата, че той няма да се реализира – най-малкото не и по този начин)“. Личен сайт на проф. д-р Николай Слатински, посветен на изследвания в областта на националната сигурност.06.05.2009. https://nslatinski.org/?q=bg/node/202
[34] Кисинджър. Хенри. „On China“. Penguin Press. 2011. https://www.geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/114-2011/broi5-2011/1627-kitai-prez-pogleda-na-kisindjyr
[35] Пак там.
[36] Money.bg. „Държавният дълг на Япония гони 300% от БВП“. Money.bg. 24.07.2015. https://money.bg/economics/darzhavniyat-dalg-na-yaponiya-goni-300-ot-bvp.html
[37] Кисинджър. Хенри. „On China“ Penguin Press. 2011. https://www.geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/114-2011/broi5-2011/1627-kitai-prez-pogleda-na-kisindjyr
[38] Пак там.
[39] Фъргюсън, Найъл. „Значението на Кисинджър – преосмисленият реализъм“. БГНЕС. 25.10.2015. http://www.bgnes.com/bez-filtyr/bez-filtyr/4380840/
[40] Пак там.
[41] Бжезинский, З. „Большой провал: Рождение и смерть коммунизма в двадцатом веке“, Transl. by Larissa Gershtein. New York Liberty. 1989.
[42]  Бжезинский, З. „Лицом к России // США: Экономика. Политика. Идеология“. 1998. № 8.
[43] Бжежински, Збигнев. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“. София. Обсидиан. 1997, стр.7
[44] Пак там. Стр. 9.
[45] Бжежински, Збигнев. „Голямата шахматна дъска. Американското превъзходство и неговите геостратегически императиви“. София. Обсидиан. 1997, стр. 50
[46] Петров, Николай. „Геополитиката на новите пътища на коприната“. Списание „Геополитика“. 2012. Брой 2. http://geopolitica.eu/2012/broi22012/1260
[47] Бжежински. Збигнев. „TIA&TW: Zbigniew Brzezinski (Center for Strategic and International Studies): Part I“. YouTube.com. 27.01.2017. https://www.youtube.com/watch?v=TkQZ8l66YfI
[48] Бжежински, Збигнев. Личен блог в социалната мрежа „Twitter“. 04.05.2017. https://twitter.com/zbig?lang=bg
[49] Бжежински, Збигнев. „Zbigniew Brzezinski describes first meeting with Henry Kissinger“. YouTube.com. 4.01.2017. https://www.youtube.com/watch?v=S-0fSjcQ8lQ
[50] Слатински, Николай. „Моделът „Кисинджър“. Личен сайт на проф. д-р Николай Слатински, посветен на изследвания в областта на националната сигурност. 29.12.2016. https://nslatinski.org/?q=bg/node/1023
[51] Чуков, Боян. „Украйна в глобалния пъзел“. Списание „A-SPECTO“. 2014. http://a-specto.bg/ukraina-v-globalnia-pazel/





Още от автора: Александър Узунов

Александър Узунов

Александър Узунов е бакалавър по Политология и магистър по Дипломация и национална сигурност към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Медотий“. Понастоящем продължава обучението си в докторска програма по Политология към ВТУ. Зам.-председател на Дипломатически клуб "Имхотеп", координатор към Института за Публична политика и експерт към Националната агенция за оценяване и акредитация. Автор е на анализи в областта на глобалната и регионална политика. Интересите му са в сферата на геополитиката, международните отношения и сигурността.

  1. Бони казва:

    Признавам, че доста неясноти за мен в големия ми интерес по темата бяха запълнени с изключителния анализ от г-н Узунов. Бих искала да го чуваме в масмедиите, но това със сигурност не зависи от него и нас. Пожелавам му успех и влияние в политиката на България!

  2. Кирил Костов казва:

    Чудесен материал, много неща се изясниха от него. Ще е не по-малко интересно за мен, а предполагам и за останалите читатели, ако прочетем подобен анализ за Китай, Русия и някоя от водещите европейски страни.

  3. Желю Железов казва:

    Споделям положителните оценки, написани до сега. Действително статията притежава голяма познавателна ценност. Г-н Узунов е съумял достатъчно безпристрастно както към предмета като цяло, така и към отделните „герои”, да създаде правдива картина на АМЕРИКАНСКАТА геополитика, разглеждана и като теория, и като практическа политика. Като изхождам от тезата, че хвалебствията, тук заслужени, не са толкова полезни, колкото критиката, ще споделя някои мои виждания, от позициите на комунист-марксист.
    Заглавието е коректно и може би определението „титани” не е пресилено, щом се отнася само за американската геополитика. Но смятам, че е пресилено за Бжежински и Фукуяма. От Бжежински и за него съм чел много, и доколкото мога да бъда безпристрастен, смятам, че не притежава качества , надхвърлящи посредствеността. Високото му положение в американската „мейнстрийм” култура и политика се дължи на случайни фактори (Студената война). За него най-приляга прозвището „Европейски хиени”, дадено от Чърчил на поляците.
    Статията, а след това и книгата с идентично заглавие на Ф. Фукуяма прочетох навремето с голям интерес. Притежавам ги и понякога ги разлиствам. Според мен неговата теория, освен че е преднамерена идеологическа спекулация, е и наукообразно изложение на една илюзия – стара колкото човечеството, описана от К. Маркс в НЕМСКА ИДЕОЛОГИЯ. Всеки индивид, когато мисли за историята, я мисли само като подготовка на настоящето, което вече е достигнатата цел, истината, съвършенството, дори и когато не му харесва.
    Както е коректно теориите и практическата политика на четворката, въпреки съществените различия, да бъдат определени като „геополитика”, така би било коректно те да бъдат представени като част, момент от едната от двете господстващи историософски теории – от „цивилизационната теория”, която претендира да бъде абсолютна противоположност и научно отрицание на другата – на Марксовото материалистическо разбиране на историята, наричана още „формационна теория на историята”.
    Г-н Узунов, преднамерено или не, осъзнато или не, спазвайки стриктно логиката на заглавието, или робувайки на догмата за научната безпристрастност, не третира проблема за борбата между тях. Обикновеният читател, все още не затъпен от Хибридната война, която се води срещу него, останал доволен от прочита на статията, все пак се пита: какво тези „титани” мислят за битието на такива като мен, за битието и бъдещето на децата и внуците ни? Пита се и стига до извода, че всички възможни отговори са отчайващи.
    Затова ще се опитам да изложа съвсем вкратце формационната теория, която, за разлика от буржоазните американски теории е оптимистична.
    Основното различие между животните и хората е, че последните сами произвеждат своя материален живот, ПРОИЗВЕЖДАЙКИ средства за съществуването му. Основа на историческото развитие е развитието на ПРОИЗВОДИТЕЛНИТЕ сили на обществото: самите производители със своите знания и умения, и средствата за производство, развитието на които е НЕПРЕКЪСНАТ процес в рамките на отделните начини на производство (НП). Както всяко развитие и развитието на човечеството (Историята) е единство на ПРЕКЪСНАТОСТ и НЕПРЕКЪСНАТОСТ. Прекъснатостта се реализира в развитието на системата на обществените отношения, основа на които са производствените отношения, а юридически израз на същите е формата на собственост върху средствата за производство.
    Развитието на човечеството, според Маркс, преминава през три обществени формации (ОФ): Първобитно-общинна, Икономическа и Комунистическа.
    Първобитно-общинната ОФ, просъществувала около 100 хил. години, започва с появата на неоантропа, като резултат от продължилата около 25 мил. години антропогенеза. Нейна основа е общата (общинната) собственост върху средствата за производство, а самия производствен процес – тъждествен с битието на хората изобщо – Маркс определя като ИГРА НА ПРИРОДНИТЕ ИМ СИЛИ.
    Втората, Икономическата ОФ, в условията на която човечеството все още живее, започва преди 8-10 хил. години, когато производителността нараства и възниква възможност за създаване на „принаден продукт” (ПП), а „играта на природните сили” на хората се превръща в обществено разделен ТРУД – ОСНОВА на цялата формация. Робовладение, феодализъм, капитализъм са епохите на ИОФ, различаващи се една от друга основно по това, кой и как присвоява ПП, създаван от непосредствените производители. Капитализмът – последният експлоататорски строй на ИОФ – вече изпада в системна криза, т. е. се превръща в НЕВЪЗМОЖНОСТ, поради колосалното развитие на производителните сили на обществото, което той е реализирал, и с което унищожава фундамента си – трудът, като единствен творец на „разменна стойност” (капитал). Посочената действителност означава, че човечеството е достигнало до „точката на бифуркация” (Пригожин, теория на хаоса), която очертава три реални възможности: социализъм, ново робовладение, гибел.
    Социализмът не е първа или низша фаза на КОФ, както неправилно разбираха Маркс марксистите, а възниква като алтернатива на капитализма в рамките на ИОФ, върху същата основа: ТРУД и ПАЗАРНИ РАЗМЕННИ ОТНОШЕНИЯ. Различията от капитализма: 1. Трудът престава да бъде отчуждение, доколкото условията на общественото производство стават обществена собственост. 2. В пазарните отношения престават да бъдат СТОКА работната сила, крупните средства за производство, земята като стопански обект, образованието, науката и здравеопазването. Той, социализмът, възникващ постепенно в отделно взети страни и региони, има историческата мисия да подготви цялото човечество за встъпване ЕДНОВРЕМЕННО в КОФ, както е предвидил Маркс.
    След десетилетия или векове учените може би ще спорят, дали социализмът е бил само преход от ИОФ към КОФ или отделна формация. Това ние не можем да знаем, както не можем да знаем, как хората ще живеят при комунизма. Но можем и трябва да знаем, че кризата връхлетяла човешкия род, заплашваща самото му съществуване, не може де бъде разрешена от само себе си . Ще са потребни осъзнатите усилия на милиони.
    Заключение. Марксистите не отричат изцяло цивилизационната теория. Признават, че тя достига да определени конкретни истини, плод на добросъвестни учени, но не е способна да разгадае „ТАЙНАТА НА ИСТОРИЯТА”, каквато възможност притежава само Марксовата „формационна теория”.

  4. Битката свърши. Войната започна. казва:

    Планът на Новия световен ред за запълване на западните нации с радикални ислямски имигранти – против волята на гражданите на тези страни – и след това разгръщането на ада по земята чрез “ разпиляването им „, е постигнат.

    Русия няма да ви остави и няма да допусне европейските братовчеди да бъдат заклани и дехуманизирани по този начин. Битката свърши. Войната започна. Истината и справедливостта ще надделеят.

    С Франция в извънредно положение , Великобритания под военно положение с хиляди войници, патрулиращи по улиците, и Германия и Швеция, които са засегнати от нарушения на закона и реда, е трудно да се спори с Путин.

    Планът на Новия световен ред за запълване на западните нации с радикални ислямски имигранти – против волята на гражданите на тези страни – и след това разгръщането на ада по земята чрез “ разпиляването им „, е постигнат.

    Путин смята, че политиките на отворените граници, наложени на европейските нации, трябва да бъдат отхвърлени, за да може континентът да има някакъв шанс за мирно бъдеще.

    “ Моите европейски братя и сестри трябва да отхвърлят глобалистичните политики на отворените граници, които се налагат върху тях от елита“.

    Няма място за суверенни народи във визията на бъдещето на глобалистите, според Путин. И руският президент посочи пряко вината на Ротшилдс и тяхната коалиция от международни елити.

    – Ротшилд-кабала са проникнали в правителството, в медиите, в банковите Ви институции. Те вече не са доволни от извършването на жестокости в Близкия изток, сега го правят на собствената си земя, отчаяно искат да завършат плана за едно световно правителство, световна армия, пълна със световна централна банка.

    „Те смятат, че могат да направят това, като тероризират теб в подчинение. Те плашат да приемете каквито и да било нови закони, които те ще въведат, за да ви защитят. “

    Путин извика оръжие, като призова европейците да отхвърлят призива на сириите на глобалистите и техния култ към смъртта.

    “ Те [европейците] трябва да се изправят срещу своите господари, които отдавна са престанали да служат на народа и искат гласовете им да бъдат чути.

    “ Правителствата на запад вече не крият истинските си намерения. Можете да видите ужаса, който лежи под маската им. Дръжте очите си върху тях. Не падайте за техните трикове .

    http://anonhq.com/putin-nwo/

  5. Сатанински Строфи казва:

    Папа Франсис . . . . . . . .
    Направи наскоро публични изявления, които също така притесняват католиците и християните. Той предупреди неговите последователи да се отвърнат от „личната връзка с Исус“, като добави, че „това е опасно и много вредно“. Речта е, че хората се притесняват, че папата изпълнява ужасни фантазии.

    Говорейки пред тълпа от над 33 000 християни в Рим, папата предупреди, че „всяка лична, пряка и непосредствена връзка с Исус трябва да се избягва на всяка цена“.

    След това последва изказване, което може да хвърли светлина върху тази ситуация, той каза, че никой католик не може наистина да бъде последовател на Бога от своя страна, те се нуждаят от помощта на Църквата за спасение. Разбира се, че го правят.

    Папа Франсис също наскоро направи някои интересни забележки, че американските граждани трябва да бъдат подложени на едно световно правителство „за свое добро“. Той продължи да твърди, че само „политически орган“ би могъл да се бори с „климатичните промени“ и други глобални проблеми , Има смисъл, че папа Франсис ще бъде толкова в унисон с климата, като има предвид многобройните си научни и климатологични степени от уважавани университети.

    Папата изглежда е по-заинтересован да прокара политиката на световните лидери, отколкото да проповядва Божието слово, защото наскоро заяви, че вярва, че повече правомощия трябва да бъдат в ръцете на ООН за отделните страни.

    Папата очевидно има друг дневен ред, какво е, ние не знаем, но проповядваме, че не можеш да имаш лична връзка с Бога и че се нуждаеш от Църквата, както и че човечността е по-добре в ръцете на един глобална сила, изглежда, че може да има и други амбиции, отколкото духовното здраве на своите последователи.

    Личната връзка със Спасителя е основополагащият принцип на християнството. Забележките на папата изглеждат най-добре противоречиви. В най-лошия случай, изглежда, те идват направо от откровението на Йоан, което е лоша новина за всички.

    https://dailyusaviralnews.com/said-what-pope-francis-declares-dangerous-to-have-a-relationship-with-jesus/

  6. Безименен казва:

    Както от КОБ разказваха, Историята не е учебник да го научиш или кивот да го откриеш, а тояга която бие по гърбината на тия които отказват да провидят бъдещето.

    А Комунизма е просто една от разновидностите на процеса на Глобализация, и то не особено успешна, както показа същата тая тояга наречена История ;-). И той като религията се подпира на догми и верувания/. Точно както Фукуяма в“е“рва в абсолюта на „либерализма“, така и марксизма верва в абсолюта на комунизма.

    За това и в Манифеста Маркс зове за МОНОПОЛ, което е типично и за неговия враг „Капитализма“ ;-))).

    В края на краищата всяка една капитаистиеска корпорация иска монопол и се стреми към него по подобие на „държавните“ корпорации на които комунизма им ГАРАНТИРА МОНОПОЛ. Резултатите ги изпитахме на гърба си от същата тая тояга наречена История.
    Не отричам правото на Маркс да си теоретизира и интерпретира фактите както му харесва, само да не ми налага верванията си с пушка ръка :-))).

    Освен това Маркс е германец, така че комунистите са ГЕРМАНОФИЛИ а не русофили ;-). Ами марксизма с подпира на немската а не на руската философия ;-). Шикългрубер бил ли е социалист, да не кажа комунист? Как се превежда абревиатурата на НСДАП? Запознайте се с Ото Щрасер и постулатите на партията му преди ефрейтора да я превземе :-).

    Кое гарантира, че ново подобно ефрейторче няма да се появи, след като историческата тояга е отупала не коя да е германската нация, най-напреднала за онова време :-(.

    Разбира се лидерите на партията ще се избират ДЕМОКРАТИЧНО, т.е. с мнозинсво(50%+1) и гласуването ще е под строй в културния дом ;-).

    Това вече сме го яли по гърбините.

    Абсолютната власт корумпира абсолютно. Така, че за да има шанс социализма начело следва да е като минимум Исус Христос и нищо по-малко :-).

    https://www.youtube.com/watch?v=0WMvJCMCBsQ

  7. Безименен казва:

    https://www.youtube.com/watch?v=2u4_RLY0s2s

    Между другото Айн Ранд е родена в Санкт Петербург и напуска Ленинград ;-)!

  8. Без име :-) казва:

    Ментора на Бжежински и Кисинджър, както и Джордж Фридман е :-))) … Макиндер. Това обяснява всичко. Тактически те са „модерни“ но „стратегически“ не могат и да мръднат от концепцията очертана от техния духовен баща – Халфорд Макиндер :-).

    Разликата „републиканци“ демократи е минорна. Вземете за пример днешния президент „републиканец“ Тръмп, той бил ли е демократ :-)?

    Основни трикове как се Управлява масата са описани от много. Ей го и от Айн Ранд ;-).

    https://www.youtube.com/watch?v=jguJM3TIehI

  9. Без име :-) казва:

    Т.е. по Макиндер, конфликтите в Сирия и Украйна са свързани именно геополитически :-).

    Самия Макиндер участва в създаването на концепцията за Украйна, но през един друг, не толкова известен „геополитик“, сянката на Уудроу Уилсън, „полковник“ Менделхаус :-))). Чува ли ли сте за неговата книга „Администратора“ ;-). Има я в мрежата. Там играта играе и не по-малко фамозна личност – Бернард Барух, „лъва на борсата“ :-))).

    „Пока Бальфур со своими сообщниками в тайном заговоре продвигался во время первой мировой войны к власти в Англии, похожая группа людей столь же тайно обосновалась у власти и в Соединенных Штатах, создав политический механизм, действие которого показало окончательные результаты почти 50 лет спустя, когда президент Труман создал сионистское государство в Палестине…..
    К началу века американцы все еще пребывали в состоянии своих „американских идеалов“, сущностью которых было не ввязываться ни в какие „чужеземные осложнения“. Их нападение на Испанию на Кубе в 1898 году, разумеется, уже сорвало их с этой надежной позиции, а поэтому загадочное происхождение этой небольшой войны все еще представляет немалый интерес. Американская общественность была тогда спровоцирована на взрыв военной истерии сообщением, что американское военное судно „Мэйн“ взорвано испанской миной — довольно обычный пример провокации. Когда много лет спустя это судно было поднято со дна моря, то обнаружилось, что его броня была взорвана зарядом изнутри (но к тому времени общественность давно уже потеряла всякий интерес к этому инциденту). “

    http://rus-sky.com/history/library/rid.htm

  10. Без име :-) казва:

    Още едно пасажче от книгата на Рид, по конкретно за романа на г-н „полковника“ ;-).

    Герой романа — Филипп Дрю, молодой воспитанник военного училища в Вест-Пойнте, увлекшийся идеями и избранный вождем негодующей толпой на митинге протеста после того, как заговор Сельвина с Тором стал достоянием гласности. Интересном то каким образом эго произошло: в кабинете Тора имелся скрытый микрофон (вещь, мало известная в 1912 году, но столь же обычая в политике наших дней, как настольный календарь). Тор позабыл его выключить, и его „ликующий“ разговор с Сельвином после избрания Рокланда стал известным его секретарше, которая сообщила эти сведения в печать; самым неправдоподобным во всей эти истории является то, что печать их опубликовала. Дрю собирает армию (вооруженную, как по волшебству, винтовками и артиллерией), разбивает правительственные войска в одном единственном сражении, занимает Вашингтон и объявляет себя „Администратором Республики“. Его первым важным правительственным актом (как и президента Вильсона) является введение „прогрессивного подоходного налога, не исключающего ни одного дохода, каким бы он ни был“ (Коммунистический Манифест Карла Маркса требовал введения „высокого прогрессивного налога“, а Протоколы — „прогрессивного налога на собственность“).

    Та по въпроса с Хънтингтън, проблема е като каква държава следва да се възприема САЩ ;-)?

    Юдейска, юдео-християнска или нещо друго. Защото „Запад“ и „Изток“ са относителни понятия, особено в религиозен аспект :-))).

    http://rus-sky.com/history/library/gilyarov.htm

  11. Без име :-) казва:

    Но Хънтигтън има далеч по-голям проблем :-).

    Когато говориш за определянето на една ЦИВИЛИЗАЦИЯ следва да разбираш важноста на главния признак по който я описваш !

    А това е КАЛЕНДАРА ;-)!

    Аз го виждам всеки ден около мен, при китайците. Много малко от тях празнуват Нова Година и Коледа, това са китайците християни :-). Те просто живеят по друг Календар.

    Поради непончтни за мен причини ;-), Хънтигтън или го пропуска или не го разбира. Признавам си, че когато го четох, 2001/2 бях съгласен с дефиницията му. Несъгласието „кристализира“ по-късно :-).

    Така, че това което е главна задача на император Си е възвръщането на трона на китайската цивилизация и нейния календар ;-). Именно Комунизма в Китай масово въвежда Грегорианския Календар, Уестърнизацията на Китай или „културната“ революция на татко Мао, наречето го както искате :-))) Така, че комунизма няма как да е в съгласие с китаизма :-))) – те имат различни КАЛЕНДАРИ !!!

    България в момента по православния или грегорианския календар функционира, а ;-)???

    Спомням си питах една китайка от мейнланд Чайна за това колко много малайзийци припознават китайските си корени, там Исляма е на власт :-). И тя ми отговори, че преди те не са се разпознавали за такива, нНо с нарастването на влиянието на Китай в глобален мащаб те все повече ще стават китайци а не малайзийци или американци и т.н. :-))).

    https://www.youtube.com/watch?v=QMkb8RV9JHU

  12. Без име :-) казва:

    Главната тайна е на публично място. Хората гледат, но не виждат, слушат но не чуват :-).

    Именно това е, по Сун Дзъ, победата без война. Която е висше постижение на военното изкуство :-).

    “ Да предвидиш победа, която е във всеобщото полезрение, не е върховно превъзходство.
    Нито е върховно превъзходство да се сражаваш и да победиш, та цялата империя да те приветства.
    Да откъснеш есенен стрък не е проява на голяма сила. Да виждаш слънцето и луната не е признак за остър взор. Да чуеш трясъка на гръмотевицата не е свидетелство за добър слух.
    Древните са наричали умен пълководец онзи, който не само побеждава, но и го постига с лекота.
    В противен случай победите не му носят нито име на мъдрец, нито слава на храбър воин. “

    https://www.youtube.com/watch?v=MzYqV5EaFqU

  13. Без име :-) казва:

    Разбира се не по-малко важен е въпроса за корена на религиите, религиозните лъжи, и тяхната цикличност, не само по Калеман ;-).

    https://www.youtube.com/watch?v=RCz_WQ92w20

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни