У нас престъпникът е уважаван човек, а престъплението – поминък

vl-zarev

Интервю на Милена Нейова с Владимир Зарев за „Гласове“

Докъде стигнахме, Милена? Днес за какво ще говорим?

Питаш ме за деня 10 ноември. Честно казано, не го очаквах,

не вярвах, че ще се случи през живота ни и с брътвежите на перестройката ще се стигне дотам. С десетилетия ни беше внушавано, че социализмът едва сега започва. И аз бях сигурен, че нашият живот ще мине в това наистина демократизиращо се насилие, в заобикалящото ни отвсякъде скудоумие и фалш. Знаехме, че щом „ръководителите” във Великата съветска страна заговореха за демокрация, то означаваше, че там се води жестока борба за власт, че една част от политическия елит и Политбюро започваше да си разчиства сметките с другата част, т.е. мъчеше се не просто да ги смени, а да ги изхвърли от политическата сцена и най-важното от историята. Така беше с Хрушчов, по-сетне с Брежнев, така стана и с Гобрачов, всъщност борбата за власт разпадна Съветския съюз.

Баща ми и хората от неговото поколение искрено вярваха, че тези промени са реални и засягат същността на социализма, той си замина от този свят през 1996 година , когато на „светлото бъдеще” вече му се беше видял краят. Още приживе имаше големи разочарования, беше понесъл и преодолял тежка лична драма по време на режима на Вълко Червенков и „култа към личността“. Много пъти сме разговаряли, той не криеше своите съмнения и все това ми повтаряше:

Моите представи, човешките ми надежди бяха различни.

Събитията на 10 ноември 1989 г. доведоха до изненадващо дълбинни промени, те вече се бяха случили по света, в другите социалистически страни и засегнаха не формата, видимостта на властта, а нейната същност. В перспективата на времето се случиха няколко прекрасни и някои нелепи, потискащи неща. Най-хубавото беше, че се върна свободата на словото, на личността. Защото свободата е едно от най-щастливите и значими човешки притежания, тя е форма на различие, а позволеното различие означава да отстояваме себе си, да бъдем себе си, да осъществим себе си. Да измислим живота си и да се опитаме да следваме мечтите си. И още, постепенно животът стана по-богат и по-цветен. Едно време рафтовете на магазините бяха полупразни,

за най-обикновена „Лада“ се чакаше 10 години,

за апартамент понякога до 20 години. Хората едновременно бяха натикани насила в бита, в „трудовия си ентусиазъм“, в същото време нямаха възможност да решат най-елементарните си проблеми на бита. Днес на пазара има всичко, моловете са препълнени със стока, това са дворци на търговията. Но има друг мъчителен проблем. Голямата част от хората нямат пари. Защото за няколко години България беше жестоко и разсипнически ограбена, беше окрадена и най-лошото: бе обезсмислен трудът на няколко поколения наши сънародници. Част от бившата политическа номенклатура и тайните служби се опитаха и успяха да преосъществят и превърнат своята политическа власт в икономическа. Чувал съм, че малко след 10-и един от „съзидателите на българската перестройка“ и прехода към демокрация събрал „подбрани хора”, на които казал:

Другари, от днес аз ви назначавам за милионери!

Помним схемата на раздадените в куфарчета пари. Голяма част от стопанските ръководители, които управляваха тогава икономиката, имаха не само властовия ресурс, но връзките и влиянията да превърнат стотици и хиляди предприятия в свой личен бизнес, спомни си само десетките смесени дружества в Западна Европа с огромен финансов потенциал, които сякаш се изпариха. Питаш ме как се преосъществи политическата в икономическа власт. Първото, с което се зае тогавашната политическа върхушка (отляво, а после и отдясно), беше да намалят влиянието на всички органи за контрол. Например имаше Комитет за партиен и държавен контрол, който беше много важна и мощна институция, затова набързо го премахнаха. Мигновено, като с магическа пръчка, отначало беше парализирана, а сетне корумпирана съдебната система. Умишлено я блокираха. Вместо точно тогава да заработи и прочисти етажите на властта и обществото от престъпниците, от мутрите и ширналото се насилие, тя изпадна в летаргия, в някакъв унес. 

Набързо приспаха и полицията, във всеобщата анархия я корумпираха до неузнаваемост за няколко години.

Случи се и една чисто психологическа промяна, беше преувеличена до неузнаваемост, до глупост ролята на парите. Парите се превърнаха в най-значимата, в най-желаната и съдбовна ценност. Защото хората ненадейно осъзнаха, че парите дават две неща – свобода и власт, неконтролируема, престъпна свобода и безмерна, също престъпна власт. Всички изведнъж поискаха да станат богати. Много богати. Страшно богати, и то веднага. На мига. За месец, най-много за година, но не с усилията на волята, на уменията си, на саможертвата и труда си, а някак магически, от нищото. Така обаче може да се забогатее само и единствено с помощта на престъпление. Затова в първите години на промените престъплението от изключение се превърна в правило на живот. Престъплението се превърна във всекидневие, в поминък, в основен бизнес, а доказаният престъпник се превърна в уважаван и будещ възхищение гражданин. Всички крадяха, но едни крадяха керемидите от кооперативните обори и тоалетните седалки от предприятията, а други отмъкваха десетки милиони в зелено. Така зейна зловещата пропаст между несправедливо бедните и несправедливо богатите, между почтените и явните мошеници, между обикновените граждани и посредствената, но все по-алчна и корумпирана политическа класа.

В своите прекрасни диалози за държавата Платон говори за три възможни форми на управление – тирания, олигархия и демокрация. Според него демокрацията е най-позитивната и най-перспективна система, но само когато правилата важат и се спазват от всички. В противен случай, в сравнение с другите две форми – тиранията и олигархията, демокрацията най-лесно се изражда и преминава в анархия. Това е и моята теза, която съм описал в книгите си – че от „избухването на демокрацията“ до днешни дни

ние живеем в една умишлено предизвикана, поддържана и добре обгрижвана анархия.

Така и не успяхме да създадем и заживеем в реална демокрация. Народът беше подведен и остави шепа хора да ограбят България. Беше раздадено, разграбено и окрадено огромно национално имущество в размер над 120 милиарда долара. В хазната бяха внесени под 10 милиарда, от които половината в реституционни бонове. Останалите 110 ми-ли-ар-да бяха присвоени и раздадени най-нагло на близки партийни другари от всички цветове. В това разграбване се намесиха всички партии, кой каквото можа, завлече. Но още по-страшно е, че бяха нравствено повредени, направо съсипани две поколения от нашите деца. Защото умният, интелигентният, почтеният, моралният човек беше отъждествен с глупака. Мошениците, бандитите и отявлените крадци станаха пример, превърнаха се в героите на нашето време, те бяха огрени от светлините на общественото внимание, напълниха с безочието и нахалството си вестниците и телевизиите! И колкото някой от тях по-алчно и ненаситно крадеше, толкова по-голямо ставаше неговото обществено сияние, влиянието му в обществото. Вместо да получат справедливо правосъдие и затвор, съдебната система и държавата ги обгрижваха и толерираха, сдружаваха се и се срастваха с тях.

Спомни си първите години, „бригадите“ на спортистите и борчетата за няколко месеца превърнаха България в огромен тепих.

Те и близките до партийните централи станаха първите милионери, получиха огромна власт и богатство наготово. За жалост нямаха ума и качествата да го развият, затова съсипваха всичко – изнесоха парите от България в офшорни зони или пък ги зазидаха в огромни кичозни дворци и вили, каквито няма по света. Тези некадърници и морални чудовища бяха държавата и си останаха държавата. Българската мафия се сдоби и с полиция, и със собствена съдебна система. И продължава да е така. Тя си има свое Народно събрание и свои народни представители.

Във всяка държава има мафия, но българската мафия си има държава.

Доста време продължиха моите илюзии… Бях убеден, пък и само аз ли, че в България ще се осъществи демократична система, в която хората няма да бъдат равни, но ще имат равни възможности да започнат своя бизнес, да осъществяват себе си, да живеят честно. Дълги години все се надявах, че нещата ще се оправят, че сега „лошите“ мародерстват, пречат и съсипват народа, но че ще изгрее слънце и нашата улица, ще дойдат по-добрите.

Днес мога да кажа, че цялата българска политическа класа е не просто посредствена, но и необратимо корумпирана. В самото начало на прехода имаше стотина души, които наричам „романтичното“ поколение. Те нямаха опит в управлението на държавата и в политиката, бяха може би наивни, но имаха идеали. Затова постепенно бяха омаскарени и отстранени, по доста драстичен начин бяха изхвърлени от обществения живот.

Какво ли не ни се случи. Отначало българите бяха обрани

от никнещите като гъби пирамиди и фалиралите банки. После в масовата и касовата приватизация се извършиха колосални престъпления. Твърди се, че нашата промишленост е била неконкурентоспособна, била остаряла, нищо подобно. Преди демократичните промени имах възможността да разговарям с австрийски бизнесмени, а те твърдяха: Вие сте развили по-модерна промишленост от нашата, но у вас се произвежда лошо и некачествено. Беше построен завод за нарастване на кристали, каквито е имало само в Съединените щати и Япония. Подариха го на някакви партийни послушковци, които разпродадоха поцинкованата ламарина за няколко милиона и разсипаха едно свръхмодерно предприятие.

България беше една от първите страни в света, която започна да произвежда компактдискове. За нула време предприятието в Стара Загора беше съсипано и продадено на унгарците за никакви пари. Казвали са ми, че заводът за производство на цветни метали в Пловдив е бил продаден за печалбата на това предприятие за две години. Например, ако то е печелело 100 милиона лева на година, е било продадено за 200 милиона лева, които дори не са внесени веднага, а след две години. Това означава, че то е било подарено на някой, който е трябвало да има търпение две години, за да стане негов пълноправен и гарантиран от държавата собственик. Имахме химическа промишленост, модерни предприятия за производство на електрокари, държахме една трета от световния пазар за електрокари. Имахме мощна военна промишленост, добре оборудвано и работещо селско стопанство. В тези 25 години у нас почти нищо не се построи, аз лично зная един голям завод за порцеланови мивки и тоалетни чинии в Севлиево.

Бих могъл да ти кажа по какъв начин беше унищожена най-сигурната и печеливша индустрия в България,

тази за производство на електроенергия. Славехме се с огромен капацитет, изнасяхме електроенергия за целия Балкански полуостров от нашата АЕЦ. Сега внимавай: да започнем с това какво успяха да натворят всички родни партии, които за да облагодетелстват своите елити и фирми, съсипаха тази промишленост. Да започнем с БСП: те заровиха милиард и 600 милиона в Белене, за да се обогатят десетина фирми и няколкостотин души покрай тях. СДС пък подписаха престъпната сделка с американските топлоелектрически централи, според която следващите 20 години сме задължени да изкупуваме тока на двойна и тройна цена, всичко това на гърба на истерично обеднелия български народ. ДПС хвърли на вятъра милиард и кусур лева в дерето на Цанков камък. НДСВ пък затвориха 3-ти и 4-ти блок на АЕЦ, за да угодят на французите, които построиха атомна електроцентрала в Румъния и някой национален предател трябваше да им разчисти пазара. Освен това НДСВ разпродадоха на безценица електроразпределителните дружества, защото уж държавата не можела да се грижи за тях. И на кого ги продадоха? На две чисто държавни фирми – чешката ЧЕЗ и австрийската ЕVN. Днес цялата печалба от въпросните ЕРП-та отиват вместо за българските, за чешките и за австрийските пенсионери. Това си е национално предателство. Да не говорим за договорите, които подписваха и които досега остават скрити от нас, били фирмена тайна. Твърди се, че въпросните ЕРП-та са продадени на цената на медта, която е в жиците.

Къде по света някой може да продаде националните интереси и това да се засекрети, да се превърне във фирмена тайна?!

Ами юпитата? Тези многоучени тарикати, които дойдоха от Англия и на които толкова много вярвахме! Всички станаха милионери, едни братя измежду тях притежават почти половината Черноморие! Кажи ми как стана това? С какви пари? Последният удар върху индустрията за производство на електроенергия дойде от ГЕРБ. Те нарочно и злоумишлено в интерес на също няколкостотин души преувеличиха възможността да се произвежда зелена енергия, създадоха се огромно количество вятърни перки и слънчеви огледала и това оскъпи енергията с 350 милиона лева годишно.

Тези 350 милиона се събират от целия народ, но се разпределят между десетина-двайсет фамилии.

Много може да се говори по тази тема. Безкрайно. Ние бяхме въвлечени в един мъчителен и несвършващ преход, един преход на привидна демокрация, в който властваше анархията. Защото тя беше и продължава да е удобна за политическата класа. Знаеш, в мътна вода риба се лови най-лесно.

Докога? Вече губя вяра, че е възможно да се поправят нещата, да оцелее разпръснатият по света български народ. Корупцията се е просмукала на всички нива, като се започне от най-високите етажи на властта, премине се през политическите партии, през Народното събрание, през държавните институции, през съдебната система и завършим с най-дребния чиновник в учрежденията и общините, с кмета на селцето, с катаджиите и редовите полицаи.

Болни сме от корупция, затънали сме в корупцията. И сякаш се примирихме, свикнахме и вече не тя ни тревожи.

Липсват ни смели и почтени хора! Но и да се намерят един, двама, петима – веднага ще се опитат да ги засипят с компромати и да ги окалят. Ако не успеят, вероятно физически ще ги премахнат. Защото ще пречат на една ненаситна върхушка да краде. И тук е ролята на гражданското общество. Но и него, за жалост, го няма. Затова написах романа „Орлов мост”, една поучителна, гневна, ала и пределно тъжна история, която премазва няколко човешки съдби и унижава, а после и помита любовта, прекрасната, възторжена и възраждаща любов на двама души. Сякаш днес и любовта е невъзможна!

Какво се случи на Орлов мост? Нищо… Разделихме се, всъщност разделиха ни отново.

Протестите през 2013-2014 година не успяха да създадат гражданско общество по три основни причини. Първата е, че протестиращите не успяха да излъчат елит – тези 100-120 млади, интелигентни, можещи, качествени хора, най-важното нравствено съхранени и морални хора, в които да повярваме и които да заменят нашата корумпирана, вече изхабена и болезнено посредствена политическа класа.

Втората основна причина беше, че те не успяха да излъчат обща, жизнена, вдъхновяваща, изпълнена с бъдещност кауза, която да привлече всички българи и да ги сплоти. Която да накара целия български народ да повярва в нея, да я приеме като своя. Такава възможна кауза беше да се поиска да бъдат осветени всички големи сделки от самото начало на прехода до днес. Да се види кой на кого какво е дал и разпродал, какво е взел и т.н. Така щяхме да научим кои са истинските виновници за обедняването на хората. И продължавам да мисля, че около такава кауза би имало смисъл да се обединим. Защото всички сме потърпевши от това безобразие, от начина по който беше ограбена и обезкръвена България.

И третата причина, която според мен най-вече попречи да се осъществи гражданското общество, беше, че олигархията и политическата класа платиха на определени хора и така се стигна до разцепление и противопоставяне. Хората отново бяха разделени и насъскани един срещу друг, бяха разделени на наши и ваши, на добри и лоши, на сини и червени, на протестиращи и контрапротестиращи. Така отново заразата на омразата си проправи път и овладя площадите, а после ги обезличи и смали. До няколкостотин, после до няколко десетки души, които се правеха, че протестират.

Гражданското общество е единственото спасение за България!

То чрез своето единение, чрез силата и могъществото на своето несъгласие може да се противопостави на статуквото, което от 25 години души България.

Разбира се, не трябва да подценяваме и процесите, които се случват извън нашите граници. Светът също преживява тежка криза. Наивно си мислехме, че след като падне Желязната завеса и свърши Студената война, нещата от само себе си ще се успокоят и поправят. Ще настъпят спокойни и разумни времена на градеж и развитие. Но стана точно обратното. В момента несигурността в световен мащаб е опасна и помитаща. Светът е дестабилизиран, взривоопасен.

За десетина години, след като „избухна демокрацията“, ние станахме граждани на глобалния свят и възприехме и неговите доста фалшиви и опростачващи ни ценности. Глобалният човек трябва да бъде под средно интелигентен, задължително бездуховен, да работи неуморно… а най-важното му качество е да консумира, да консумира и пак да консумира. Така той става зависим и лесноманипулативен. Модата на кредитната система тръгна от Америка. Получаваш огромен кредит, купуваш си къща, кола, престиж и ставаш техен роб за цял живот, работиш по десет-дванадесет часа на ден, за да останат твои. Тази смазваща страст към парите,

тази глуповата американска представа, че материалният успех е равен на щастието,

много бързо беше възприета и у нас като мерило за щастлив живот. А това е толкова невярно и наивно. Какво значи да имаш милиони и да си нелечимо болен например? Ами любовта или отношенията между хората? Колко по-важно е да бъдеш обичан, ти да обичаш някого, да живееш в хармония със себе си и с другите, със света, който те заобикаля. Защото бездуховността е лесна, тя е твърде посредствен и глупав начин да преживееш живота си. Духовният човек се съпротивлява. Той е независим. И наистина свободен. 

Най-важно за мен е да запазя достойнството си, а то означава да съхраня истинността и достойнството на моите текстове, на романите си. Надявам се, че съм го постигнал.

Имам молитва, която повтарям всеки ден, тя е на исихастите и е наистина въздействаща. Хубаво е всеки човек да я знае.

Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя.

Когато съм гневен или безпределно натъжен, изваден от обувките от някаква несправедливост, си я казвам. Помагала ми е винаги, когато съм се чувствал нещастен или безсилен пред проблем, който не успявам да разреша.

Опитвам се да повярвам в Бог. Имам нужда от вяра, от възможността едновременно да се преклоня и възвися.

Защото, ако няма Бог, животът и на отделния човек, а и на цялото човечество, на хилядолетната ни цивилизация е абсолютно безсмислен. Без Бог човекът е до отъпение самотен, лишен е от посока и цел, а най-важното – от смисъл. Казвам „опитвам се” да повярвам в Бог и ще обясня защо. Има два начина човек да повярва. Единият е, когато вярата е интуитивна, дълбока, искрена и ни обзема изведнъж и докрай. Тя не изисква, нито търси доказателства. Тази вяра дава покой, душевна хармония и свобода. Така просто и безхитростно повярвали в Бог са истински щастливите хора. На тях нищо лошо не може да им се случи, защото вярата им ги възправя над бита, над всяка земна несправедливост и печал, те са спасени завинаги.

Вторият тип вяра е на човека, който се съмнява непрекъснато в себе си и в своята вяра, който се колебае, търси доказателства за съществуването на Бог. За жалост такъв съм аз – изпълнен съм със съмнения, търся непрекъснато доказателства за величието на Духа и съзиданието.

Има ли Бог, няма ли Бог? Възможна ли е тази пустинна споделеност?

С течение на времето дори намерих, открих свое безценно доказателство за съществуването на Бог. Стана вече дума, че като по-млад ми вървяха математиката и физиката. Досега въображението ми е заето с последните физически теории за смазващата неизбродимост на Вселената, чета много за всичко, което се случва във физическата наука. Мисля, че едно от доказателствата, което предполага съществуването на Бог, е точно безграничността на света, който ни заобикаля. По последни изчисления познатата ни Вселена се състои от над 200 милиарда галактики, а всяка галактика се състои от над 200 милиарда звезди. Скоро обаче чрез космическия телескоп Хъбъл учените проникнаха много по-надалеч в пространството и времето и се предполага, че Галактиката ни е десетки пъти по-голяма от това, което знаем. И тази необозримост на Битието според мен е смазваща, безпределието лишава Човека от възможността да възприеме идеята на изначалност и безкрай.

Според последната теория за Големия взрив знаем,

по-точно предполагаме, че знаем, че всичко, което ни заобикаля, тази уникална, засипваща, грандиозна до безразличие безграничност, се е появила от едно, нека да го наречем яйце от свръхплътна материя. Свръхплътната материя, която познаваме, започва от неутронните звезди, те са съставени от плътно долепени един до друг неутрони. Затова една звезда, която е с масата на нашето слънце, има диаметър от няколко километра, а на слънцето диаметърът е милиони километри. Още по-плътна до непредставимост материя представляват черните дупки. В тях материята е толкова уплътнена, че от тях нищо не може да се отдели и излъчи, дори светлината. Те са като огромни прахосмукачки, чудовища, които поглъщат материята и излъчванията, всичко около себе си. И сега, ако можем, да си представим милиардите милиарди звезди, събрани всички в един център, в едно непредставимо малко начало, където законите на физиката се обезсмислят и не съществуват, начало, в което най-вероятно няма пространство, време, развитие и съществуване. По някакви непредставими събития тази колосална, чудовищна свръхмаса избухва и за няколко секунди изпълва цялата Вселена. Как е станало това? Защо се е случило? По чия воля е създаден този свят, в който на Земята е отредено място в покрайнините на една намираща се в покрайнините галактика? Защо е възникнал земният разум и кому е нужен той? Толкова много възхитително преплетени случайности, за да се появя аз, една абсолютно ненужна и по-кратка от космически миг случайност.

За мен все още е много трудно да си представя безсмъртната човешка душа.

Защото тя трябва да е особен вид енергия, а енергията е подвластна на ентропията, на копнежа си към хаоса. В една знаменита и невероятно интересна книга, „Дао на физиката” на Фритьоф Капра, голям физик, работил в центъра за ускоряване на елементарни частици в Церн, той доказва, че електроните в атома се движат около ядрото със скорост от 8 хил. км в секунда. Невъзможно е да си представим и проумеем този факт при непредставимо малките размери на атома. Той твърди още, че елементарните частици в ядрото на атома се движат с още по-висока скорост, че те отговарят на смаляващото се пространство с увеличение на скоростта. При това непредставимо бързо движение енергията се уплътнява и така се превръща в материя. Допускам, че в субстанцията на човешката душа има такова свръхдвижение, което я уплътнява, самозадържа я, съхранява я във времето и в пространството и не позволява ентропията да я засегне и разруши.

С удоволствие ще споделя и моето, възможно е наивно, доказателство за съществуването на Бог.

Науката теоретично, а вече и експериментално е доказала, че когато две елементарни частици се породят едновременно и имат еднакъв спин (това е движението на частицата около оста ѝ) и бъдат раздалечени, раздалечени дори на огромни разстояния от светлинни години, при промяна на спина на една от частиците мигновено се променя спинът и на другата. Това доказва, че във Вселената има нещо, което е хилядократно по-бързо от светлината (нейната скорост е 300 000 километра в секунда). И това е информацията. Информацията може да се разпространява безпрепятствено и мигновено във Вселената. Но тя е един от най-важните атрибути на Бог, само Той „помни и знае“ всичко. Щом чрез информацията Бог е мигновено и едновременно навсякъде, това според мен е доказателство за Неговото съществуване. То доказва още нещо – че всяко събитие във Вселената, колкото и незначително да е то, засяга навярно цялата Вселена. Ще се повторя, за жалост този път към вярата, свързан с колебание и съмнения, с вътрешни противоречия, е много по-труден, по-мъчителен и несигурен. Все пак надявам се да го измина. Защото колкото повече човек остарява, колкото повече приближава до границата между живота и смъртта, толкова повече му се иска да повярва, да се преклони.

Страхът от смъртта е съдбовно важен, той е основният двигател на човешката духовност,

той е онова пълзящо, неосъзнато, дълбоко вкоренено в нас, забравено или по-скоро затаено чувство, което с течение на времето все повече, все по-видимо и по-могъщо изпълва съзнанието на човека. Замислете се. Защо Бог изгонва Адам и Ева от Рая? Преди това те притежавали един от най-важните Негови атрибути – безсмъртието. Бог е безсмъртен, пустинно вечен, но е непрестанно Творящ, завинаги сътворяваща еманация. А какво са Адам и Ева? Те са попаднали в безконфликтността на Рая, където тече мед и мляко, където нямат заплаха и врагове, винаги е топло, всичко цъфти и е красиво. Така тяхното безсмъртие постепенно се превръща в леност, в ужасяваща тавтология, в нараняващо разума повторение. Всеки Божи ден те се събуждали в един и същ Рай, за да преживеят едно и също безгрижие, породено от едни и същи наслади. Тогава Бог изведнъж усетил, че съществото, което сътворил по свой Образ и Подобие, започнало да се обезличава, да отъпява в повторението, да оглупява в тавтологията. Убеден съм, че Той сам е изпратил змията, съблазънта, за да ги накара да опитат от дървото на познанието. Защото, ако Той беше поискал, можеше да огради това съдбовно дърво с непреодолима стена или да извади неговата пакостност извън Рая. След като им предложил забранения плод, чрез изкушението Бог ги е наказал със смъртта, върнал ги е в смъртта, в споменатия страх от смъртта, който ги е направил отново мислещи, творящи същества. И моята теза, Милена, е, че

не трудът е направил от маймуната човек, а осъзнатият, стимулиращ въображението и творческите ни възможности страх от смъртта.

Животното не знае, че ще умре, и това го прави „пасивно“ по отношение на съществуването му. Когато човекът е осъзнал, че един ден ще умре, той започва да прави всичко възможно да се занокти за живота, да отдалечи смъртта от себе си. Този постоянен и коварен страх го е принудил да „измисли“ огъня – за да прогони дивите зверове и за да му е топло. После е измислил копието, с което по-лесно да осигурява прехраната си. Сътворил е дома, електричеството, лекарствата, атомната енергия, защото всички те по някакъв начин му позволяват да оцелее по-сигурно, по-трайно и го отдалечават от смъртта, от непредвидимостта на небитието. Замисли се… Какво е един писател? Чрез словото и величието на света, който създава, писателят иска да остане след себе си, да намери някаква духовна форма на оцеляване и дори на безсмъртие. Колкото и да звучи измислено, но именно страхът от смъртта прави от човека творящо същество. Чрез този проникнал в подсъзнанието ни страх Бог ни позволява да се съизмерим с Него.

Дали аз се страхувам от смъртта?

Ще ти отговоря честно. Да, страхувам се, разбира се, навярно затова и станах писател. Така както детето се страхува от тъмнината, така всеки човек се страхува от смъртта. Защото смъртта, подобно на пропастта, над която сме се надвесили, е повличаща и неопитомена неизвестност. Никой не знае какво има след нея, а пред нея бди нашият страх, който ни превръща в творящи, в наистина Божии същества.

И позволи ми да прибавя, Милена. Бог връща човека към смъртта, защото смъртта е единственото истинско и възможно равенство. Умира бедният, но и богатият, нещастният, но и щастливият, грозният, но и красивият. Само в смъртта, в неизвестността на небитието, нещата се изравняват. От социална, пък и от психологическа гледна точка единствено възможното равенство е смъртта.

Дано по-дълго време бъдем неравни и живи!

Първа част от интервюто с Владимир Зарев можете да прочетете ТУК
Втора част от интервюто с Владимир Зарев можете да прочетете ТУК

Източник: Гласове

Скъпи приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено чрез вашата подкрепа. Ако тази статия и нашият проект са полезни за вас и желаете да бъдете дарители, можете да ни подкрепите ТУК по БАНКОВ ПЪТ или чрез PayPal.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК





Още от автора: Владимир Зарев

Владимир Зарев

Владимир Пантелеев Пантев е български писател и редактор, с литературен псевдоним Владимир Зарев. Завършва Българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Редактор и Главен редактор на списание „Съвременник“ от 1973 г. Автор на множество романи, които се превеждат на много европейски езици, а „Разруха“ става бестселър в Германия и САЩ. През 2013 г. ТВ7 пуска сериала „Дървото на живота“, екранизация по романа му „Битието“.

  1. Огнян Стефанов казва:

    Защо всички тези хора толкова упорито твърдят, че не са чели
    „Шайката-1. Бойко, Росен, Цветанов и другите“ ?

    Чели са я. Под юргана, тайно, на светлина от фенерче, в хотела в Дубай, но са я чели.
    И са се кръстили, защото Тодоров твърди, че всичко, което е написал се потвъждава от документи.
    Затова са се кръстили и са си плюли в пазвите:
    ако някой ден дойдат истински прокурори, да не ги завлекат и тях с вожда към дрънголника.
    Щеа, ще…
    Чели са и книгата „Господари на моргата“, в която моя милост описва разговорите си с Борисов за разгрома на КТБ, за Делян Пеевски.

    https://frognews.bg/glasat-na-jabata/glasat/bai-ivan-frenskiia–mozaka-sarpa-chuka-gerb.html

  2. Камен Стефанов казва:

    Това не го знаех, но познавам цялата фамилия Зареви, покрай моя баща арх.Цеко Петров, който беше близък с Академика Зарев Пантелей. Академика написа достатъчно много за литературната история и за благодарност не се споненава нито за добро, нито за лошо. Просто – умрял. Но словото написано и издадено е нещо отговорно и то остава вечно. В предаването „Библиотеката“ се възхитих от присъствието Ви и за първи път не си помислих…Нищо не си помислих. Спомних си дребната къщурка от която баща ми направи необходимото, за да живеете добре в Бистрица. Един автор като Вас го заслужава.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни