Идеология и доктрини в американската външна политика

darth-vader1

Междузвездни войни / Star Wars / Колаж – Design Crowd

 

alexander-uzunovВъпросите около американската външна политика и нейното евентуално преструктуриране при новия президент Доналд Тръмп събуждат интереса на редица хора, търсещи отговорите на случващите се глобални събития. В дебрите на геополитиката и дипломацията се развиват и усъвършенстват технологии и различни способи за упражняване на влияние и власт, но глобалните стратегии остават едни и същи. Англосаксонската школа в геополитиката (Маън, Макиндер, Спайкмън) залага своите стратегически принципи в края на 19 и началото на 20 век, които не са загубили своята релевантност и до днес.

С годините американската външна политика започна да се разглежда по презумпция като идеологическа и по-специално като политика, защитаваща свободата, човешките права, либералната демокрация и свободните пазари в глобален мащаб. Това е успех с планетарно значение. В годините на Студената война САЩ бяха символ на свободния свят и проектираха това в успешна мека сила, а когато се налага – и в твърда. Всички са гледали или поне са чували известната филмова поредица Междузвездни войни (Star Wars), където добрият независим свят е заплашен от червената „империя на злото“. Рейгън заимства фразата на Джордж Лукас, като удобно я използва, за да обозначи двублоковото противопоставяне като борба между доброто и злото. Това е една от най-сериозните предпоставки за успеха на САЩ и елиминирането на големия им противник, както и прийом, който използват и днес.

Противниците на САЩ се възприемат като въплъщение на злото. Американският външнополитически елит изисква от цялата международна общност да признае, че някои държави представляват „ос на Злото“, срещу която трябва да се води борба. Това противопоставяне срещу злото създава усещането, че в глобалната архитектура има нужда от световен жандарм, който да съблюдава спазването на световния мир, а това оправдава функционирането на иначе не особено справедливия еднополюсен свят и се използва като претекст за агресията, извършвана от глобалния хегемон. Съществуват и такива призиви, като този на бившия генерален секретар на НАТО Андерс Фог Расмусен, който призова САЩ не само да останат световен жандарм, а и по-често да се намесват в международните конфликти. За това помага и една от отличителните черти на съвременната международна система, каквато е появата на идеологиите. Интерес от политологична гледна точка буди въпросът за ролята на идеологиите в американската външна политика, тъй като те легитимират редица непопулярни действия на глобалния хегемон и ги представят като необходими.

0000006

В нощта срещу петък (7 април 2017) САЩ нанесоха масиран ракетен удар по авиобаза на Военновъздушните сили на официалното сирийско правителство. Снимка: Ройтерс

 

Политиката, независимо дали говорим за външна или вътрешна, борави със сериозен понятиен и категориален апарат. В нея са преплетени и взаимосвързани основните категории – идеология (на гръцки: ιδεολογία, ιδεα — образ, идея; и λογος — разум, учение) и доктрина (на латински: doctrina – учение, инструкции, знание). Те, от своя страна, са основните инструменти за достигане до властта като крайна цел на всяко политическо действие. Властта придава функционалност и смисъл на политиката, а един от основните й атрибути е, че е дълготрайна, което позволява да се реализират дългосрочни цели и интереси. За да бъде една власт истинска, тя трябва да бъде легитимна, а това се осъществява посредством различни идеологии и доктрини, които й придават красива опаковка пред политически събудените маси.

ИДЕОЛОГИИ И ДОКТРИНИ

Идеологията се отнася до влиянието на идеите върху възгледите и действията на хората. Терминът е въведен от Антоан Дестю дьо Траси в края на XVIII век,[1] но истинската сила на идеологиите се разкрива през ХХ век. Изминалото столетие беше доминирано от сблъсъка на идеологиите, които играеха колосална роля в общественото и държавно развитие. Те имаха силна символна власт и чертаеха високи нови възгледи и ценности, определящи върховния смисъл на човешкото съществуване. Идеологиите създаваха собствени модели за развитие на света, като игнорираха някои от неудобните реалности. Чрез тях за огромни маси от хора светът изглеждаше  по-обясним, по-управляем и по-справедлив. Държавите дефинираха своята идентичност чрез и посредством идеологията, която се приемаше безкритично като основен ориентир в живота, както и като обяснение на реалността. Първоначалният антагонизъм протичаше в целия политически спектър, където яростно се противопоставяха нацизъм, фашизъм, анархизъм, комунизъм и либерална демокрация. Общото между всички идеологии се забелязва от Самюъл Хънтингън, който констатира, че „Общата за всички тях характеристика е, че принадлежат към западната цивилизация. Никоя друга цивилизация не е породила значима политическа идеология.“ [2]

С победата във Втората световна война на Съюзниците над Оста останаха само идеологиите на победителите, а крайните десни течения изпаднаха в политическото небитие. Светът беше разделен идеологически на комунистически Изток и капиталистически Запад, колкото и условни да са тези понятия. Тази поляризация детерминираше цялостната международна система. Съюзите се правеха с оглед на идеологията и отношенията между свръхсилите. Държавите се идентифицираха с една от двете свръхсили и водената от нея политика, а необвързаните страни бяха малко.  Двата лагера водеха своето съперничество на всички фронтове – икономически, политически, военен, идеологически, културен и т.н. В Европа СССР подкрепяше леви комунистически партии и движения, срещу което, от своя страна, САЩ се бореше и подкрепяше центристки и християндемократични партии. В Италия противопоставянето стига до там, че американците извършват печално известната операция „Гладио“, с която да неутрализират силните леви движения в страната, а впоследствие и в цяла Европа.

operation-gladio-brussel

След края на Студената война и разпада на Съветския съюз двуполюсната международна система остана в историята. С нея си отиде и дълбоката идеологическа конфронтация. Светът навлезе в епоха, в която правилата на играта в международната политика се промениха радикално. С това в управлението на обществото сякаш остана само една възможна идеология, тази на победителя от Студената война – либералната демокрация с отворена пазарна икономика. Това убеди редица политически експерти, че е настъпил краят на идеологиите. Известният американски социолог Даниел Бел още през 60-те години счита, че настъпва времето, бележещо края на идеологиите. (“The end of igeology”, 1960) Според него и други, които застъпват тази теза, днес светът живее в пост-идеологическо време. Франсис Фукуяма смята, че всеобхватните идеологии на ХХ век са се провалили и е настъпил краят на идеологическите борби. Той свързва това с края на историята и окончателната победа на демократичния либерален капитализъм. Хънтингън, не се съгласява с тезата на своя студент Фукуяма. Той, от своя страна, изгражда концепция, основана на тезата, че светът ще бъде доминиран не от идеологическо противопоставяне, а от сблъсък между различните цивилизации. В своята книга „Сблъсъкът на цивилизациите“ тотално оборва възгледа за края на историята и представя своя собствена оригинална концепция, която трудно би загубила актуалност.

Дебатът, който се провежда в политологичните среди за актуалността и бъдещето на идеологиите, се очертава като продължителен и без ясно изразени крайни становища. В сериозната геополитика обаче този въпрос е решен. Идеологията се разглежда и използва, за да се прикрият или легитимират геостратегическите интереси. Тя е инструмент за политически контрол. Това е ясно изразено в трудовете на класически автори като Маън, Макиндер, Спайкмън и Моргентау. Кисинджър казва, че ако идеологията детерминира външната политика, то Хитлер и Сталин никога не биха стигнали до съюз, както нямаше да го направят и кардиналът Ришельо и султанът на Турция. [3]

Самата геополитика е наука, която живее извън сферата на идеологията, тя съществува в сферата на бруталния реализъм. След разпада на СССР напрежението не намаля, както очакваха всички. То продължи дори и след като Русия се отказа от комунистическите блянове за глобална революция. За САЩ новият враг се оказва Русия, поради което широко се разпространява мнението, че Студената война никога не е приключвала, а просто е преминавала през различни стадии.[4] [5]  Русия, независимо дали е демократична, авторитарна, или тоталитарна, си остава основен геополитически съперник на САЩ, срещу който ще се използват всички възможности за ограничаване на влиянието. Бжежински е напълно  откровен, когато казва: „Дайте да не се заблуждаваме. Ние не се борихме срещу комунизма, а срещу Русия, както и да се нарича тя” . Това показва, че напрежението в света не се поражда от идеологически причини, а е с геополитически характер. Международните отношения сами по себе си са борба за власт и влияние на глобалната сцена, като при тях липсват алтруизмът, емпатията и високите ценности, характерни за идеологиите.

Американската външна политика през годините следва стриктно различни доктрини. Доктрината се различава от идеологията, тъй като преследва определени конкретни стратегически цели, за определен период от време. Доктрината е в по-голяма степен подчинена на прагматизма, отколкото идеологията, която е всеобхватна по отношение на времето и пространството. Примери за това са различните доктрини, наложени и легитимирани през годините: „Доктрината Монро“, провъзгласена през далечната 1823 г., е „геополитическа концепция, направлявала външната политика на Съединените американски щати и определяла обсега на интересите им в Западното полукълбо през по-голямата част на 19 и началото на 20 век.“[6] ; „Доктрината Труман“, обявена през 1947 г., от своя страна, е подчинена на целта да възпре съветската експанзия към Турция и Гърция чрез икономическа и военна помощ. С това се преследва геостратегическата задача да не се допусне разрастването на СССР до топлите морета, което би дало значително стратегическо преимущество на Москва. Някои историци считат този момент за начало на Студената война. Могат да бъдат изредени и редица други подобни примери, свързани с подчинеността на доктрините на прагматични цели.

Американската външна политика борави основно с външнополитически доктрини, подчинени на националния интерес на САЩ. Те са разработвани от Държавния департамент на САЩ, от различните разузнавателни агенции, или от институти, НПО-та и тинк-танкове. Държавният апарат в САЩ е способен да следва определена външнополитическа линия независимо дали в Белия дом президентът е демократ или републиканец. В държавните дела значителна роля имат и интересите на гигантските икономически сили. Събитията в Сирия показаха една друга любопитна, сенчеста страна в американската политика. Оказа се, че голяма част от военните и разузнавателния комплекс не изпълняваха нарежданията на президента Барак Обама във връзка с примирието в Сирия. Това доведе до подронване на авторитета на Обама. Руският външен министър Сергей Лавров заяви по този повод, в типичния за него твърд стил, че „Американските военни „не слушат“ своя главнокомандващ президента Барак Обама.“[7]   Президентът Тръмп също среща много силна съпротива в самата страна и дори в собствената си партия. Прави се всичко възможно, за да му се противодейства. За пример: неговата политика относно емиграцията беше стопирана; разследван е за възможни връзки с Русия, като беше принуден да смени и съветника си по национална сигурност, а злите езици във Вашингтон говорят, че една голяма част от службите са срещу него. Макар и президентът на САЩ да се счита за най-могъщия човек на света, фактите сами по себе си говорят, че той не акумулира цялата власт и съществуват редица механизми за контрол.

484682_8442738_1630212_7d8d041f_image

Междузвездни войни / Star Wars / Колаж – Design Crowd

 

Бащата на политическия реализъм Ханс Моргентау формулира „шестте принципа на политическия реализъм“. Те са с водещо значение за разбирането на американската външна политика и се използват от редица учени и политици. Нужно е да обърнем специално внимание на третия принцип.  „Той освобождава теорията на  международните отношения от две заблуди – изучаването на мотивите и намеренията, стоящи в основата на политическите действия, и изследването на идеологическите предпочитания на субектите на международните отношения.“[8] Първата заблуда показва, че политиката, особено външната, не бива да се персонализира. В глобализирания свят днес е невъзможно човек сам да достигне до властта. Политиците са колективен образ на силите, които ги подкрепят и са застанали зад тях. Това доказва, че властта не е достояние само на един човек, тя е структурен феномен. За целта на изследването е важна втората част, според която добрата външна политиката не е детерминирана от идеологии, а от националния интерес. Интересът се разбира в политическите категории на властта и силата (мощта) и тяхното нарастване, а идеологията трябва да служи на националния интерес, като упражнява влияние върху противника. Политическият реализъм избягва притесненията, свързани с мотивите и идеологията на държавниците. В повечето случаи той не си служи с интерпретиране на реалността, което е характерно за идеологиите. За политическия реалист е важно как дадена политика рефлектира върху мощта на държавата. От години идеалистическият подход към международните отношения е изпаднал в дълбока криза и е трудно да кажем, че има перспективи скоро да се радва на ренесанс. Това ни провокира да гледаме на международната политика през призмата на реализма.

Можем да приемем, че от края на Студената война до избора на Тръмп САЩ се ръководеше от либерален интервенционизъм, който не прави разлика между вътрешните и външните работи на другите държави. Приемайки, че това е идеология, то тя скрива користните американски геополитически намерения. Намесата в Югославия, Афганистан, Пакистан, Ирак, Либия и редица други точки на света обслужваше глобалните интереси на САЩ в определени географски региони.

Съществува огромна разлика между политическия реализъм и останалите теоретични школи. Политическият реализъм е определен начин на мислене, както казва Уйлям Уолфърт, който е сред най-известните американски анализатори и един от основоположниците и основен представител на неокласическия реализъм – „цялостна теоретична школа с общи възгледи и хипотези относно природата и структурата на социалния свят, в който живеем.“[9] Реалистичният възглед за американската външна политика, от друга страна, позволява да се разберат действията, извършвани от САЩ, които противоречат на доминиращата либерална идеология и моралните норми. Политиката на САЩ в международен план не е подчинена на идеология, а на установяване на хегемония в глобален мащаб. Голямата външнополитическа цел, преследвана от САЩ, е запазването и укрепването на водещата роля в света, тоест глобалната хегемония. На тази цел са подчинени конкретните доктрини.

Карл Маркс казва, че „теорията става велика сила, когато овладее масите”, но днес масите все по-трудно се увличат по идеалистични идеологии и теории. Връх са взели консуматорството, конформизмът, егоизмът и материализмът, а те имат нужда от бързи и практични решения. Обществото е силно деидеологизирано. Лявото и дясното, които доминираха много дълго време в политическото пространство, се отдалечават с всеки изминал миг от актуалния разлом в световната геополитика, който се приближава повече до формулата на статукво и реакция. Старото ляво и дясно започват да се превръщат в етики, изгубили своето съдържание. В глобален план се наблюдава нарастване на популярността на прагматични политици, които са ориентирани към националния интерес и силната държава. (Норберт Хофер, Жан-Мари Льо Пен, Герт Вилдерс, Доналд Тръмп, Виктор Орбан и др. Те са индикация, че предстои подмяна на стария политически елит.)

organize

Днес се усеща идеологически дефицит, но не липсват различни геополитически доктрини. Това особено ясно се вижда и в съвременната руската политика, която функционира без наличието на идеология, но разработва собствени геополитически доктрини, като например „Евразийството“.

Американската политика при управлението на Тръмп, който се различава от всички свои предшественици, ще има подобен характер, тъй като при него не може да бъде дефинирана и назована точна идеология. Президентът не предлага толкова философия, колкото склонност към реални действия. Проф. Петко Ганчев казва: „Доналд. Тръмп няма идеология, нито програма, а набор от послания“[10] Той, както и част от екипа му, идват от бизнес средите и са майстори по договарянето на сделки и реалните практически дела (около 15% от екипа на Тръмп са милиардери). Друга голяма част от екипа му (близо 10%) е съставена от генерали, които също са известни с практичните си решения. Най-голяма част от екипа му (около 55%) е съставена от хора, които преди влизането в екипа на Тръмп имат сериозен политически опит.

Президентът Доналд Тръмп и държавният секретар Рекс Тилърсън, преди да се включат в политиката, са управлявали бизнес империи за милиарди долари и са сключвали хиляди различни споразумения. Стивън Банън, който беше главният стратег в предизборната кампания на Доналд Тръмп, както и изпълнителен директор на медията „Breitbart News“, популяризираща идеите на новия президент, казва за себе си, че е „много практичен и прагматичен капиталист“.[11] Той, подобно на президента и държавния секретар, има сериозен бизнес опит зад гърба си. Всички те през цялото време говорят за сключването на сделки, което напълно съответства на техния професионален опит. Това ще доведе до пренасяне на бизнес практики и навици в сферата на политиката. Според Боян Чуков „е необходимо да се отчете и фактът, че новият американски президент има корпоративен управленски опит.“[12] При такъв тип политици трудно можем да говорим за наличието на идеология, а по-скоро на чист прагматизъм, ориентиран към ползите. Прагматизмът в САЩ е нещо като  национална философия. Затова и зад Тръмп на практика застана голяма част от бизнес елита на страната, като особено изразена е подкрепата на индустриалния капитал.

„Доктрината Тръмп (тръмпизъм)“ вече започва да добива определени политически очерци, които загърбват наследството на Обама, сменят риториката и коренно променят курса на американската външна и вътрешна политика. Всъщност доктрината на новия президент е реакционна, с оглед на новите геополитически реалности, и с динамичното разбиране за национален интерес, свързано с реализма. Тя е добре изразена в инаугурационната реч на Доналд Тръмп, в която също така бяха дадени общи насоки, върху които ще работи новата администрация. Проектът на бюджет за 2018 г., озаглавен „Първо Америка: Проект за бюджет, с който да направим Америка отново велика” показва други очерци на доктрината на Тръмп. „Това е бюджет на твърдата сила, а не бюджет на меката сила”,[13]  казва Мик Мълвани, директор на административно-бюджетната служба в Белия дом. Според руския експерт Фьодор Лукянов „От признаците, които сега се очертават, има основания да се предполага, че на президента на САЩ е присъщ добре известният от 90-те години подход в стил  „остър сблъсък и оттегляне”. Тоест рязък и твърд натиск, с цел създаване на благоприятни условия за по-нататъшните преговори. В международната политика това обаче е доста рисково.“[14]

Това обяснява и целенасочения удар на САЩ с 60 крилати ракети „Томахоук“ от американските самолетоносачи Ross и Porter в Средиземно море срещу военновъздушна база „Шайрат“ в Сирия в нощта срещу 7 април т.г., в отговор на потъналата в мистерия химическа атака, за която все още няма резултати от независимо международно разследване. Ударите бяха първата военна операция на САЩ срещу сирийския режим и се случиха непосредствено преди срещата между Тръмп и Си Дзинпин във Флорида. Атаката целеше да демонстрира, че САЩ са готови да използват сила, ако се наложи, а и да бъде притиснат Си Дзинпин, тъй като Пекин официално заявява подкрепата си към президента Башар Асад. От Китай се изисква и да окаже натиск над Северна Корея и да ограничи нейната ядрена програма. Ударът е също така сериозно предизвикателство към другите двама играчи в сирийския конфликт – Русия и Иран. Руската страна излезе със становище, изразено от говорителя на министерството на външните работи Мария Захарова, че „решението за нанасяне на удари е било взето във Вашингтон много преди събитията в Идлиб, които просто са послужили като предлог за демонстрацията на сила“.[15] За Тръмп е по-лесно управлението в условията на конфликтна обстановка, в която да успява да прилага своите планове. Също така, като човек от бизнеса, той още с първите си ходове вдигна мизите за преговорите си с Китай, Русия и Иран.

President Donald Trump talks with Chinese President Xi Jinping, with their wives, first lady Melania Trump and Chinese first lady Peng Liyuan as they pose for photographers before dinner at Mar-a-Lago, Thursday, April 6, 2017, in Palm Beach, Fla. (AP Photo/Alex Brandon)

Доналд Тръмп и Си Дзипин на 6 април 2017 във Флорида, САЩ

 

Идеологиите са бойното поле на философията, а доктрините на геополитиката. Предметът на реализма не е идеологията, а реалните политически действия. Днес зад идеологията се крият често користни действия. Американският фонд за подкрепа на демокрацията и Американската агенция за международно развитие отделят милиарди за подкрепата и развитието на демокрацията и човешките права в различни страни. Публичните средства на американските данъкоплатци се предоставят именно по линия на Държавния департамент чрез тези фондове и агенции. На пръв прочит тези действия са представяни като алтруистични,  по същество обаче тези организации служат за прокарване на американския национален интерес и спомагат за влизането във властта на проамерикански лидери.

Например още през 2004 г. чрез New York Times Джоел Брикли задава въпроса дали похарчените огромни суми за развитие на демокрацията в Украйна всъщност „не са предназначени за сваляне на правителството там от власт“.[16] През 2014 г. тогавашният помощник държавен секретар на САЩ по въпросите за Европа и Евразия – Виктория Нюланд, директно заяви в интервю пред телевизия CNN, че Вашингтон е финансирал политическите процеси в Украйна.[17] За развитието на украинската демокрация са похарчени над 5 милиарда долара. Резултат от това е откъсването на Украйна от руската геополитическа орбита, но с цената на гражданска война и безвъзвратно разделение на населението, влизането на крайно десни фашистки политически сили в парламента и унищожаването на икономиката. Вследствие на конфликта САЩ сложиха ръка на газопреносната мрежа на Украйна. В глобален мащаб конфликта може да се счита за повратна точка, след която се стигна до нарастване на международното напрежение и засилване на антагонизма между Русия и Западните страни.

По подобен начин беше подкрепена демокрацията в посткомунистическата Източна и Централна Европа. Голямата цел беше тези държави да бъдат включени в ЕС и глобалната архитектура на НАТО, с което да се нанесе изгоден политически удар от Вашингтон срещу Москва. Използвайки хуманитарен претекст, те се разправиха с остатъците от Югославия, без съгласието на Общото събрание на ООН. Целта беше ясна – да се намали влиянието на Русия в региона и да се увеличи американското. За постигането на тази стратегическа задача активно се използва албанският фактор на Балканите. След бомбардировките бяха построени няколко военни бази, като Бондстийл, която е най-голямата военна американска база в Европа. Също така бяха достигнати изключително богати природни ресурси. По данни на Световната банка стойността на минералните ресурси на Косово е повече от 19 милиарда долара. Според информация на New York Times огромният държавен миннопреработвателен комплекс „Трепча” е най-ценният недвижим обект на Балканите. Той струва над 5 млрд. долара и произвежда злато, сребро, олово и кадмий. Комбинатът носи годишно десетки милиона долара чиста печалба. Освен това Косово притежава 17 млрд. тона въглища и нефтени находища, подобно на Сърбия и Албания. Събитията на Балканите ясно показват, че използването на идеологията е способно да оправдае ясно изразена агресия и да я представи като защита на свободата, демокрацията и човешките права.

kosovo

Бондстийл – най-голямата военна американска база в Европа (Косово)

 

Зад лозунга за развитие на демокрацията САЩ получиха достъп до голяма част от ценните енергийни ресурси в Близкия Изток. Това много точно е уловено от Матю Иглеас, който  отбелязва, че: „На практика американската външна политика винаги смесва геополитическите и хуманитарните интереси“.[18] Това трудно може да бъде казано по-точно, а използването на идеологията е спойката между двете.

Стига се до там авторитарни държави от Близкия Изток да се разглеждат по различен начин на базата на отношенията, които подържат със САЩ, като за пример могат да бъдат посочени Иран и Саудитска Арабия. Това се е случвало и в много други точки на света, където САЩ са подкрепяли авторитарни режими, особено валидно е за Латинска Америка. Американското правителство отрича, но има достатъчно информация, че през годините Вашингтон са си затваряли очите за някои, меко казано, нехуманни действия, извършвани от авторитарни лидери като Видела в Аржентина[19], Батиста в Куба и Пиночет в Чили. Тримата нямат нищо общо нито с демокрацията, нито с либерализма, но са били изгодни за американските интереси, които още от „Доктрината Монро“ наблягат на факта, че Латинска Америка е зона на собственото им геополитическо влияние. Дори американските медии са критични към всяко едно управление на държавите от Латинска Америка, което не се подчинява на Вашингтон. Масмедиите сатанизираха образа на всеки един латиноамерикански политик, дръзнал да оспори американските интереси, като за пример могат да бъдат посочени негативните кампании, които се водеха срещу Уго Чавес, Фидел Кастро, Лула да Силва, Дилма Русев и др.

Напоследък се появяват и такива интересни парадокси, като подкрепата на умерената опозиция в Сирия, която е съставена предимно от терористи, чиито моментни интереси съвпадат с тези на САЩ. (В няколкото разговора, които съм провеждал със сирийци, ми беше доста трудно да им обясня как бившият „български“ външен министър Николай Младенов през 2012 г. организира в Правец конференция с представители на въоръжената опозиция в Сирия, заради която те са избягали от родните си места. Клонове на различните терористични групировки в Сирия са отговорни и за голяма част от атентатите в Европа.) В Сирия също така се отделя голямо внимание на „Белите каски“, които са финансирани със стотици милиони долари от САЩ и други западни държави. Срещу тях има сериозни съмнения, че подкрепят радикални организации на сирийска територия.

wernher_von_braunАко се върнем назад във времето, виждаме, че това не е прецедент. По време Студената война САЩ също правят някои идеологически отклонения. Например Вернер фон Браун, който е истинският създател на Американската космическа програма, е нацистки учен и създател на ракетите ФАУ 2. Американците си затварят очите за това, че е бил член на СС и личен познат на Адолф Хитлер. В САЩ той става един от основните фактори в космическата програма и в развитието на американската военна ракетна техника. Фон Браун, който става американски гражданин, е най-известния подобен случай, но съществуват още хиляди други. (Артур Рудолф и Хубертус Щругхолд) След Втората световна война САЩ приютяват над 1600 учени и инженери от нацистка Германия, посредством които получават достъп до редица немски технологии, като патентоват стотици хиляди. Немските учени активно сътрудничат в научните центрове на САЩ. Операцията по вербуването на учените се нарича Operation Paperclip. Кодовото си име „Paperclip“ (на български: кламер) проектът получава поради любопитната подробност, че към досиетата на учените са прикрепяни с кламер техни фалшифицирани политически биографии, целящи де се заобиколят законите и международните споразумения за денацификация. Посредством операция „Paperclip“ САЩ практически са наложили пълен монопол над научното наследство на Третия Райх.[20] САЩ не се възползват само от немските технически достижения. След войната те задържат най-видния немски геополитик – професор Карл Хаусхофер. Негов ученик в Мюнхенския университет е бил Рудолф Хес, вторият човек в националсоциалистическата партия, като двамата остават близки приятели до края на живота си. С Хаусхофер провежда многократни срещи директорът на дипломатическия колеж към Джорджтаунския университет професор Едмонд Уелш. На него Хаусхофер предава тайните на немската геополитика, както и заветния си труд „Апология на германската геополитика”.

Това са примери за типичен идеологически компромис, съзнателно направен от САЩ, в интерес на външнополитическите цели. Въпреки официално обявената денацификация, има такива нацистки учени, които са полезни за развитието на САЩ в технологичен план, а и в някои други значими сфери.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Всички тези факти показват, че реал-политиката, водена от САЩ, е преди всичко ефективно удовлетворяване на интересите чрез идеологически и морални компромиси. „Като цяло, реалната политика предлага по-гъвкав подход чрез адаптиране на националния интерес към непрестанно променящата се международна среда, независимо от скованите схеми на остаряващи идеологически доктрини.“[21], пише председателят на балканската секция на полския Институт по геополитика.

Един от най-значимите американски дипломати, разработил „стратегия на сдържането на СССР“ по време на Студената война Джордж Ф. Кенан, разкрива пред американския генералитет през 1947 г. една от ключовите особености на американската външна политика: По всяка вероятност самата идея за международен мир е преждевременна, неосъществима грандиозна утопия. Нашата цел трябва да се състои в следното: Мир, ако това е възможно и в такава степен, до каквато той отговаря на нашите интереси… Според мен мирът е по-малко приемлив за сигурността на САЩ, отколкото използването на сила в отделни случаи[22]

Отличителна черта на американския политически елит е безскрупулният инстинкт на хищник, за който е характерно, че не подценява противниците си и е безпощаден с тях. Това позволява отричането на морала и емоцията при дефинирането на националните интереси и тяхното систематично отстояване и преследване. Можем да заключим, че в американската външна политика идеологията се използва като инструмент за легитимация на определени непопулярни политики, които обаче са свързани с националния интерес на страната, или с интереса на мощните икономически сили, защитавани от множество лобистки групи във Вашингтон. Идеологията е един от най-сериозните ресурси, с които разполага американската външна политика във всеки един международен конфликт. Външната политика се гради не на базата на идеология, а на геополитическо мислене, отговарящо на националните интереси. Намаляването на влиянието на американския идеологически универсализъм ще доведе до криза на легитимацията. Това, от своя страна, ще бъде сериозен удар върху възможностите за проектиране на външна политика.

Скъпи приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено чрез вашата подкрепа. Ако нашият проект е полезен за вас и желаете да участвате като дарители, можете да ни подкрепите чрез PayPal или по БАНКОВ ПЪТ.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Бележки към статията:

[1] Hart. David. „Life and Works of Antoine Louis Claude, Comte Destutt de Tracy„ 1 януари. 2002г. http://www.econlib.org/library/Tracy/DestuttdeTracyBio.html
[2] Хънтингтън. Самюъл. „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред.“ Изд. Обсидиан. Стр. 59
[3] Кисинджър. Хенри. „Дипломацията“ изд. Труд. 2016.  https://www.24chasa.bg/ojivlenie/article/4775617
[4] Уилъртън. Джон. „Студената война никога не е свършвала“ Cross.bg. 2016г. http://www.cross.bg/rysiya-rysnatzite-interesi-1517150.html#.WL1n2DuLRPY
[5] Андролова. Калина. и Руцкой. Александр. „Еднополярността се руши“ (интервю). Списание A-SPECTO. Бр34. 2017г. стр. 43. Руцкой отбелязва, че „Студената война никога не е прекъсвала“.
[6] Моро-Дефарж, Филип. „Геополитическите фактори в Първата световна война.“ Геополитика, 2008г. https://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika/96-2008/broi3-2008/890-geopoliticheskite-faktori-v-parvata-svetovna-voyna
[7] Лавров. Сергей. „Американските военни не слушат Обама“ Канал НТВ. 2016г. https://www.24chasa.bg/novini/article/5780429
[8] Шалатова. Юлия. „Реалистичната геополитика на Ханс Моргентау“ списание Геополитика. 2013г. http://geopolitica.eu/spisanie-geopolitika-broi-3-2013/1440-realistichnata-geopolitika-na-hans-morgentau
[9] Уолфърт. Уилям. „Професор Уйлям УОЛФЪРТ: Отношенията между Запада и Москва страдат от недостиг на реализъм“ Списание Геополитика. 2016г.. https://geopolitica.eu/actualno/1995-profesor-uylyam-uolfart-otnosheniyata-mezhdu-zapada-i-moskva-stradat-ot-nedostig-na-realizam
[10] Ганчев. Петко. „Доналд Тръмп ли? Не си създавайте нови митове!“ Поглед.инфо. 2017г. http://pogled.info/avtorski/Petko-Ganchev/donald-tramp-li-ne-si-sazdavaite-novi-mitove.82534
[11] J. Lester Feder. „This Is How Steve Bannon Sees The Entire World“ BuzzFeed News. 2016г. https://www.buzzfeed.com/lesterfeder/this-is-how-steve-bannon-sees-the-entire-world?utm_term=.mkZrjg0zE#.il2Xnwerg
[12] Чуков. Боян. „Европейският политически елит бе изграден да обслужва проекта „Хилъри” списание  A-SPECTO. 2017г. http://a-specto.bg/evropejskiyat-politicheski-elit-be-izgraden-da-obsluzhva-proekta-hilri/
[13] Николаев. Николай. „САЩ орязва драстично грантовете за неправителствения сектор“ списание A-SPECTO. 2017г. http://a-specto.bg/sash-oryazva-drastichno-grantovete-za-nepravitelstveniya-sektor/
[14] Лукянов. Фьодор. „За да работи успешно, Тръмп се нуждае от високо ниво на конфликтност“ списание A-SPECTO. 2017г. http://a-specto.bg/za-da-raboti-uspeshno-trmp-se-nuzhdae-ot-visoko-nivo-na-konfliktnost/
[15] Захарова. Мария. „Москва: Ударите на САЩ срещу Сирия са готвени преди събитията в Идлиб“ Гласове. 2017г. http://glasove.com/categories/novini/news/moskva-udarite-na-sasht-sreshtu-siriya-sa-podgotvyani-mnogo-predi-sybitiyata-v-idlib
[16] BRINKLEY. JOEL. „Dollars for Democracy?: U.S. Aid to Ukraine Challenged“ New York Times. 2004г. http://www.nytimes.com/2004/12/21/politics/dollars-for-democracy-us-aid-to-ukraine-challenged.html?_r=0
[17] Нюланд. Виктория. „За преврата в Киев са похарчени 5 милиарда долара“ ИТАР-ТАСС. 2014г. http://www.cross.bg/ykraiina-kiev-vlasti-1406976.html#.WKxc8TuLRPY
[18] Иглеас. Матю. „Девет въпроса за Русия, които много се притеснявате да зададете“ Списание A-SPECTO. Януари 2017. Бр. 33. – http://a-specto.bg/devet-vprosa-za-rusiya-koito-mnogo-se-pritesnyavate-da-zadadete/
[19] Гонии. Уки. „Хенри Кисинджър е пречил САЩ да спрат кланетата в Аржентина“ „Гардиън” 2016г. http://dnes.dir.bg/news/USA-dokumenti-arzhentina-represii-hunta-kisinjar-23580891
[20]  Project Paperclip: German Scientists and the Cold War, 1975, Clarence G. Lasby et al.
[21] Петракиев. Димчо. „След края на „Южен поток“ – кои са алтернативите за ЕС?“ списание Геополитика. 2014г.  https://www.geopolitica.eu/actualno/1679-sled-kraya-na-qyuzhen-potokq-koi-sa-alternativite-za-es
[22] Gaddis. John. „Strategies of Containment“ 1982. P. 28-30





Още от автора: Александър Узунов

Александър Узунов

Александър Узунов е бакалавър по Политология и магистър по Дипломация и национална сигурност към Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Медотий“. Понастоящем продължава обучението си в докторска програма по Политология към ВТУ. Зам.-председател на Дипломатически клуб "Имхотеп", координатор към Института за Публична политика и експерт към Националната агенция за оценяване и акредитация. Автор е на анализи в областта на глобалната и регионална политика. Интересите му са в сферата на геополитиката, международните отношения и сигурността.

  1. Безименен :-) казва:

    Най после започнаха да се правят опити за реални а не идеологизирани „анализи“.

    Поздрав за смелоста!

    Ето ви един млад американец, не просто поддръжник а дори организатор в кампанията на Тръмп, бесен на „лидера“, че го правят на идиот. Дано има повече такива свободо-мислещи хора, колкото и да е трудно. Излизането от коловоза никога не е лесно :-).

    https://www.youtube.com/watch?v=Jmg95-qYmT0#t=1440

  2. Мария Димитрова казва:

    Ретроспективен, систематизиран, достъпен анализ на ситуацията от края на 19 век до днес. За мен беше удоволствие. Успех!

  3. Светлин казва:

    Към Чавдар Йотов Мисля че имаш доста грешки . Лично мнение.

  4. Безименен :-) казва:

    Дугин, а и другите геополитици споделящи доктрината Макиндер/Хаусхофер(те са в дуализъм), са нещо като средно образование в геополоитиката, няма как да стигнеш до математическия анализ ако не си стигнал поне до производните на функции, какво е функция и т.н.

    Проблема е, че те описват процеса и толкоз. Но доктрината, както автора правилно забелязва се „противопоставя“ на идеологията. А процесите са на по-високо ниво. Ако се опитам да дам сравнение от физиката, Доктрината(материалното) се отнася към Идеологическото(съзнанието) като Частицата към Вълната от квантовата физика. А от тяхното взаимодействие се ражда квантовата механика, която вече описва процесите на взаимодействие. Т.е. как Доктрината поражда Идеология и как Идеологията променя Доктрината :-). Т.е. ако пропуснете дори едната пропускате цялата квантова механика :-).

    https://www.youtube.com/watch?v=o3qfU6TH1HI – от ученика на Лев Ландау, когато преподава тази лекциия е на 85 ГОДИНИ !!!!!!!!!

    Дугин вижда частицата но пропуска вълната, други виждат вълната но пропускат частицата. Единици са тези които работят процеса на взаимодействие между вълната и частицата. при китайците това е Ин-Ян ;-). Това е почти правило при „хуманитарните“ науки. Макар и последните 50-на години да започнаха да променят „хуманитарното“ статукво ;-). Нищо лично срещу „хуманитеристите“ ама знаете ли определението в Блекс-Лоу дикшънари що е то „хюман“ ;-))).

  5. Безименен :-) казва:

    Лично мнение, че най-добрите „евразийци“ са от КОБ, не че не уважам хора като Дугин, той е колкото преподавател в средното училище.

    Но хора от класата на Ландау, Сахаров, Зелдович, Айнщайн, Тесла и т.н. са просто класа отгоре ;-).

    https://www.youtube.com/watch?v=xUOumKYJhL0. За вакуума друг път ;-).

    Лекциите на влъхвата Мерагор, ген. Петров, мир на душата му, мисля ви дадох по една или друга причина, да не ставам досаден.

    Разбира се староверите са интересни, знаете Ведагор,

  6. Безименен :-) казва:

    Да добавя, във връзка с проекта Пейпърклип, че вероятно най-важния човек в него не е фон Браун, а Курт Левин, един от създателите на Тависток ;-). Тависток не е конспирация, не зависимо от опита да се представи като такъв ;-).

    https://www.youtube.com/watch?v=2BjOAnMaHoM

    Наскоро попаднах на уебинар как да „управлявате“ ИТ специалисти, базирано на „полевата“ теория на Левин, в софтуерна фирма :-). Стив Джобс не е Стив Возняк, макар и двамата да носят името Стив ;-).Въпроса за „замразяване“ и „размразяване“ на интелигетноста на един софтуерен екип и правилното му насочване определя „печалбата“ от бизнеса :-))).

  7. Tsenko казва:

    Bravo na avtora.Prochel e 22 knigi ,za da razvie tazi tema.Bravo I na avtorite na tezi knigi,koito sa izpolzvani za temata,a tezi avtori puk kakvo sa izpolzvali za svoite knigi ?Edin Bog znae samo.Zashto li chovek ne moje da izmisli I napishe sam tova,koeto znae po daden vupros,problem, a za da e po-ubeditelen,triabva vse da tsitira niakoi avtoriteti I taka… do sega,ta sme tsufnali I vurzali.Znaem kak da sme dobre vsichki ,a sme vse zle s 1% izkluchenie.Istinata e bez krajbi,izmami,bez netrudovi dohodi,da se izpolzvat prirodnite zakoni,choveshkite sa nemoralni.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни