Западните Балкани и регионалната (не)сигурност. Или – хора, бдете!

1001_pg

Генерал Уесли Кларк описва операция „Съюзна сила“ в Косово на пресконференция на 13 април 1999 г.

 

barakov1Доц. Стоян Бараков е водещ изследовател на Западните Балкани и дългогодишен преподавател по международни отношения в ЮЗУ „Неофит Рилски“, УНСС, Военна академия, Висшия институт към МВР. Доктор по философия. Преводач от сръбски и хърватски език. 30 години от живота си посвещава на изследвания, свързани с историческата съдба на бивша Югославия, външната й политика след Втората световна война и войните на Балканите. Автор на множество научни трудове, публикации и сборници. Работил е на терен в югославското и постюгославско пространство. Интересите му са и в областта на историята на международните отношения, политическа история на Европа и САЩ, външната политика на балканските държави. Главен редактор на сп. „Нова международна политика”. От 2013 до 2016 г. живее и работи в Загреб.

Пет тезиса за Западните Балкани и регионалната (не)сигурност.

Преди да изложа тезите си по същество, ще си разреша една малка волност. Бих желал да припомня нещо, което е много добре известно на притежаващите експертиза, но едва ли и на неизкушените в балканската проблематика, включително и на немалка част от самопровъзгласилия се “политически елит”. А би трябвало темите и проблемите, които обсъждаме тук,  да бъдат първи в дневния ред  на този „елит”. Което пък означава, че няма да е лошо той да бъде поне малко ограмотен. Друг е въпросът дали  иска и дали може  да поеме такова интелектуално  натоварване.

Нерядко се сблъскваме с тревожна терминологична бъркотия (някои автори са склонни да говорят и пишат дори за терминологичен хаос). Темата е интересна и сама по себе си е достойна за отделно изследване, но за такава авантюра е необходимо много повече време и място. Затова  ще се спра само на три от най-често използваните тук дефиниции: Балкански полуостров, Балкани и специално Западни Балкани.

dragan-djukanovichЩе използвам за целта  чудесното изследване на белградския експерт Драган Джуканович „Балканите на кръстопът в епохата след Студената война”, което получих  наскоро.

Започвам с понятието „Балкански полуостров“. Според най-използваната и като че ли най-възприемана дефиниция, Балканският полуостров обхваща държавите от югоизточната част на нашия континент, очертана от три  морета – Черно, Мраморно и Средиземно. Това название е предложено за първи път и въведено в научен оборот през 1808 година от германския географ Аугуст Цойне в неговата книга „Опит за научно обяснение на Земята”. Склонен съм да приема, че балканска държава е и Турция, макар че  само малко над 3% от нейната територия е европейска (става дума конкретно за най-западните райони на страната до безценните от гледна точка на геополитиката и геостратегията проливи Босфор и Дарданели, свързващи Европа и Азия).

57220e8d0cdf0

Понятието „Балкани” обикновено се възприема като синоним на „Балкански полуостров”. То е и най-непроблематично, особено в неговия географски смисъл, който обаче много рядко съвпада с политическия (тази констатация се отнася и за споменатото току-що понятие „Балкански полуостров”). Поради това традиционната дефиниция на Балканите почти дословно повтаря дефиницията на Балканския полуостров и обикновено гласи: Балканите обхващат онази част от Югоизточна Европа (ЮИЕ), която граничи със следните морета: Йонийско, Егейско, Мраморно, Черно и Адриатическо (в бивша Югославия, а и в сегашните независими държави, възникнали върху нейните руини, то е известно като Ядранско или Ядран – Jadran  – С.Б.). Може би не е излишно  тук да припомним и мнението на  един от най-видните европейски държавници и дипломати – австрийския принц Клеменс Лотар Венцел Метерних (1773 – 1859), според когото Балканите започват от центъра на Европа. Да не забравяме обаче, че и днес австрийците не приемат тази оценка като комплимент.

След това предисловие представям изложението си по същество и представянето обещаните  тезиси.

ТЕЗИС ПЪРВИ: КОЙ, КОГА И ЗАЩО РОДИ, ЛАНСИРА И УТВЪРДИ ТЕРМИНА „ЗАПАДНИ БАЛКАНИ”?

За разлика от понятията „Балкански полуостров” и „Балкани”, изразът „Западни Балкани” (Western Balkans) никак не е безпроблемен и еднозначен. Произходът му – вероятно неслучайно, е обвит в гъста медийна мъгла, но е почти сигурно, че са му „бабували”  добре познати институции отвъд океана. Казвам „почти” защото не разполагам с официални писмени доказателства, а само с твърдения на приятели и колеги. Нямам никакви основания да се съмнявам в тяхната достоверност, но все пак още от древността се знае, че думите отлитат, само написаното остава (Littera scripta manet).

В документи на Европейския съюз (ЕС) изразът е използван за първи път през 1998 година, за да се предефинира отношението на Съюза към държавите от Югоизточна Европа, които в онзи момент не членуват в него: Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, Съюзна република Югославия (СРЮ, съставена от Сърбия и Черна Гора) и Албания. След отказа от първоначалния „регионален подход” към тази част от Европа (1996-1999г.), ЕС формулира известния  „Процес на стабилизиране и асоцииране” (ПСА), където използва и израза „Западни Балкани” за онези държави, които не са обхванати от него.

western

Конференцията в Париж „Западните Балкани“, май 2016

 

Най-синтезирано тази формула  може да се изрази по следния начин: „бивша СФРЮ  – Словения + Албания”. Формулата  обаче е подчертано и преднамерено политизирана, което  смущава много коментатори и анализатори, включително и мен. Затова това не мога да подмина факта, че цитираният израз много бързо навлезе и в ежедневната комуникация на различни равнища и днес предполага шест държави или ентитети от централната и северозападната част на Балканския полуостров, които се стремят да станат членове на Европейския съюз, а и на Северноатлантическия алианс (с изключение на Сърбия, която поне засега се ориентира към т.нар. военен неутралитет). Първоначално  в новоизкованото понятие Западни Балкани са включени пет суверенни държави от тази част на Европа, но сега те са шест. Това става  в резултат на изчезването от политическата карта на Европа (през  2003 година) на Съюзна република Югославия и на нейната наследница – Държавната общност Сърбия и Черна гора – ДОСЧГ (през 2006 година, когато Черна Гора обяви своята независимост).” Декомпозирането” на Сърбия обаче продължава в резултат на едностранно обявената, но категорично и безусловно подкрепена от Запада (през февруари 2008 година)  независимост на Косово и превръщането му  в самостоятелна  държава. Последното засега преформатиране на Западните Балкани се извърши през 2013 година в резултат на приемането на  Хърватия в Евросъюза. Сега  западнобалкански държави са Босна и Херцеговина, Черна Гора, Сърбия, Албания, Македония, както и Косово (макар и като по-особен случай, защото неговата независимост не е призната от много членуващи в ООН държави, между които са и пет държави членки на ЕС – Гърция, Испания, Кипър, Румъния и Словакия). Понякога като синоним на Западни Балкани се използва и понятието Западнобалканска шесторка.

2017-03-02_011138

„Употребата на термина Западни Балкани ни насочва и към размисъл къде тогава се намират „Централните”, „Южните” или „Източните” Балкани”?”, пише Драган Джуканович. В географски, но не и в (гео)политически смисъл Западните Балкани би трябвало да означават  крайни райони на Италия, Словения и Хърватия (Далмация, Лика, Горски Котар и др.) Източните Балкани пък би трябвало да „приютят” България и части от Румъния (Добруджа), както и малка част от Турция – тракийската.  Южните Балкани следва да се свързват единствено с Гърция. Същевременно се поставя и  допълнителен въпрос – къде в такъв случай трябва да се намират „Северните” Балкани. Според някои източници в този случай става дума за областта Трансилвания/Ердел в Румъния, но понякога се твърди, че Северните Балкани включват Босанска Посавина, Семберия, Мачва, Шумадия и Джердапската клисура. „Нерде Ямбол, нерде Станбул”, възкликвам и се питам дали не навлизаме в „понятийна джунгла”, където трудно се ориентират дори някои специалисти. Мисля, че не само аз си задавам въпроси от рода на: „Откъде и защо се появи тази „понятийна джунгла”? „Кому е изгодна тя”? и други подобни.

Още през 2008 година експертът на Европейския съвет за външна политика Даниел Корски прави опит да предефинира понятието Западни Балкани и да въведе в употреба два допълнителни термина – „Ядрански (Адриатически – С.Б.) полуостров” и „Централни Балкани”. Първият термин се отнася за Хърватия, Черна Гора, Албания и Македония (макар че тя няма излаз на Адриатическо море), а вторият – за  Босна и Херцеговина (която пък има излаз – макар и само символичен, на Адриатика), Косово и Сърбия. Опитът на Д. Корски обаче се оказва неуспешен. Не го възприемат дори в тесните експертни кръгове.

В началото на сегашното десетилетие  са положени немалко усилия да се утвърди и понятието Адриатическа идентичност. През 2003 година е формирана т. нар. Адриатическа харта. Тя е насочена към държавите от Западните Балкани, а целта е по-бързата им интеграция в Северноатлантическия съюз. Според замисъла на инициаторите този регион е трябвало да включва територии между Адриатическо и Черно море.

115335_300x225В подобин контекст следва да се оценява и една скорошна хърватска инициатава. През януари 2016 година, по време на официалното си посещение в Полша, президентът на Република Хърватия Колинда Грабар Китарович направи предложение, което някои анализатори побързаха да квалифицират като „екзотично”. Тя лансира идея за по-силно обвързване на държавите, които имат излаз на три морета: Адриатическо, Балтийско и Черно. Акцентът обаче се поставя най-напред върху сътрудничеството между „естествените съюзници” от Централна Европа, където Загреб отдавна се опитва да играе централна роля. В Полша (там проектът е по-популярен под името Триморие – Trojmorze) съвсем според очакванията, държавният глава Анджей Дуда възприе възторжено идеята. Нищо чудно – в тази страна подобен проект под името „АВС” (Адриатика – Балтика – Черно Море) се свързва с една разширена версия на геополитически проект на Юзеф Пилсудски от 20-те години на миналия век, чиято цел е „консолидирането – върху антируска основа и под полско лидерство, на държавите от Балтика до Черно море”.

На пръв поглед инициативата наистина изглежда „екзотична” или поне нестандартна. При малко по-внимателно вглеждане обаче става ясно, че тя е опит за реанимиране на споменатата вече Адриатическа харта (известна и с името  Американско-Адриатическа), както и  продължение на отдавнашното желание на Загреб да играе водеща роля в региона,  да се освободи  от бремето и от лошата слава на Западните Балкани, а Хърватия  да бъде приета окончателно в „клуба” на централноевропейските държави. А фактът, че госпожа Грабар Китарович беше посланик на Хърватия в САЩ (2008-2011) и – което не е  маловажно – помощник-генерален секретар на НАТО (2011-2015), поражда основателни предположения, че зад споменатата нейна инициатива стоят  влиятелни личности и кръгове във Вашингтон. Това се потвърждава и от списъка на очакваните участници: България, Естония, Латвия, Литва, Полша, Румъния Словакия, Словения, Унгария, Хърватия, Чехия. Руснаците, които – пак според очакванията, реагираха бързо и  отсякоха, че в инициативата „хърватското не е толкова много”, а „зад разработката и зад придвижването на проекта стои апаратът на специалния посланик и координатор на Държавния департамент на САЩ по международните енергийни въпроси Амос Хокстайн (как да не възкликнеш „Вот где собака зарыта” –б.м. – С.Б.), който разглежда природния газ като геополитическо оръжие (к.м. – С.Б.)

Тази е първата причина да спомена предложението на госпожа Колинда Грабар Китарович. Има обаче още една, която засяга непосредствено нашата страна. Доколкото ми е известно никой не оспорва статута на България като Черноморска държава, но аз не видях никъде никаква реакция на това предложение. А се предвижда Загреб да организира среща на високо и дори най-високо равнище на държавите от АВС, където задължително трябва да бъдат поканени и наши представители. Ще повторя: Убеден съм, че  тук не става дума за самоволие на  хърватския държавен глава, а за инициатива, която е координирана с „правилните хора” на „правилното място”  и в „правилното време”. И по тази тема ли нямаме позиция? Или отново чакаме „началниците да кажат”?

tim_judahВсе по същото време започва да се очертава една на пръв поглед невъзможна тенденция. Икономиката започна да побеждава политиката и воювалите доскоро помежду си държави започнаха да търсят начини за възобновяване на контактите между производителите и търговците, и между довчерашните смъртни врагове. Това е може би най-логичното обяснение за интереса на извънрегионални политици и анализатори, в т.ч.  на известния британски анализатор и журналист Тим Джуда (Tim Judah), който през 2009 година на страниците на The Economist лансира и утвърди термина „Югосфера” (Yugosphere). Според Т. Джуда този термин не е натоварен с негативни политически конотации  от бившата СФРЮ. Нещо повече, той предполага наличието на взаимен интерес на нововъзникналите върху територията на някогашната Югославия държави за взаимно сътрудничество в много сфери на обществения живот, особено в културата и икономиката. И този термин обаче се възприема и употребява само в експертните и в по-малка степен – в публицистичните общности.

В крайна сметка Д. Джуканович заключава, че въпреки продължилите десетилетие и половина настоятелни опити да бъде възприет,  геополитическият проект „Западни Балкани” не е успял  да се наложи. (Отново се налага питането „Защо?”). С проекта  се идентифицират само незначителни групи от целия регион. (И пак „Защо?”).  Д. Джуда е убеден, че на Балканите категорично  доминират първоначално дефинираните или „реанимирани” национални и религиозни идентичности, докато микро- и макрорегионалните, както и субрегионалните идентичности,  нямат  солидни опорни точки, което ги прави нереалистични.

ТЕЗИС ВТОРИ:  НАТО – ГАРАНТ НА ЗАПАДНОБАЛКАНСКАТА (НЕ)СИГУРНОСТ?

На тази тема са посветени много хиляди страници на незнайно колко езици. Това ми дава възможност крайно пестеливо да припомня геополитическата ситуация на Балканите (в т.ч. на Западните) преди края на 80-те години на миналото столетие. В продължение на няколко десетилетия тя се вместваше в схемата „две+две+две” (две членки на НАТО – Гърция и Турция; две на Варшавския договор – България и Румъния; две извънблокови държави – Албания и Югославия). След саморазпускането на Организацията на Варшавския договор ситуацията беше радикално променена. Спомената формула остана в историята. Започна „балканският поход” към ЕО (ЕС) и НАТО. Повечето от балканските страни вече постигнаха целите си – някои изцяло, други – само частично. Логично беше да се очаква, че с това регионът навлиза в лелеяната едва ли не вечна „ера на сигурност”. След изминалите повече от две десетилетия  не по-малко логично е днес да се запитаме: „Така ли е в действителност?”. Може би ще скандализирам аудиторията, но моят отговор (убеден съм, че той не е само мой) е „Категорично НЕ!” Ето аргументите.

Организацията на Северноатлантическия договор (по-популярна със съкращението НАТО) беше създадена през 1949 година за борба срещу „съветската” (или „комунистическата”) опасност. Шест години по-късно Съветският съюз отвърна на удара и „в отговор на засилената военна опасност в центъра на Европа” създаде Организацията на Варшавския договор (ОВД). „Основната цел” на пакта беше формулирана като „осигуряване  безопасността на миролюбивите държави и поддържане на мира в Европа”.

2017-03-01_223507

Генерал Александър Хейг обсъжда мощта на Варшавския договор на заседание на Комитета за планиране на отбраната през 1976 г.

 

В резултат на историческите промени от края на миналото и началото на сегашното хилядолетие държавите участнички в ОВД подписаха  през 1991 година протокол, с който организацията престана да съществува и де юре (де факто  скоропостижната  смърт я беше настигнала по-рано). Някои наивници (между които бях и аз) очакваха, че Северноатлантическият алианс ще последва примера на Варшавския договор и ще се саморазпусне, защото разпадането на СССР и преустановяването на дейността на ОВД лишаваше Северноатлантическия пакт от основанията и от смисъла на неговото съществуване. Бяхме жестоко излъгани.  Останал без противник,  пактът реши, че може да бъде едновременно и прокурор, и съдия, и нахълта в територии, за които по-рано можеше само да мечтае – в зоната на интереси на бившия Съветски съюз, което означаваше и на неговата наследница – Руската федерация  (както е известно, тази зона беше договорена – по инициатива на британския лидер Уинстън Чърчил, на прословутата среща между него и съветския лидер Йосиф Сталин  през октомври 1944 година). Оставената на изкуствено дишане, Москва можеше само безсилно и безмълвно да наблюдава процесите и да скърца със зъби, без дори да смее да помисли, че е възможно (поне в обозримо бъдеще) да възстанови позициите си.

Обозримото бъдеще обаче настъпи по-бързо от очакваното и изненада много неприятно западните стратези. Те бяха шокирани от решителната намеса на елитни руски армейски части във войната в Сирия и особено от демонстративно използваното от Русия най-модерно въоръжение. Дотогавашното едностранно дрънкане на оръжие стана двустранно, започна нова надпревара във въоръжаването (включително и на Балканите) и връщане към атмосферата на Студената война. Не желая да се вживявам в ролята на всезнаещ и всеможещ арбитър, но съм сигурен, че първопричана за сегашното изключително опасно напрежение са упоритите опити на Северноатлантическия пакт да налага волята си по всички меридиани, да се настани в зоната на жизнените интереси на Русия и да я принуди да приема без възражения  решенията и действията на Вашингтон и на Брюксел. Поради това Брюксел, и в много по-голяма степен Вашинтон, носят най-голямата отговорност за това. Конфронтацията с Русия обаче беше огромна грешка. Защото Москва  беше обречена да отговори на предизвикателствата.

8_29

Новата руска мобилна тежка огнеметна система ТОС-1А “Солнцепек”, използвана в Сирия.

 

Военните и политиците, които направиха своя кауза НАТО и приемането на балканските държави в него, положиха и продължават да полагат неистови усилия да ни убедят, че Северноатлантическият алианс е безспорен гарант на нашата сигурност. Вече казах, че не споделям подобни твърдения, а наскоро получих и интересни потвърждения за това. В сръбския портал „Нова српска политичка мисао” попаднах на интересен анализ на Стефан Джукич със заглавие „Брюкселските уроци – членството в НАТО не гарантира сигурност” („Бриселске лекциjе – чланство у НАТО не гарантуjе безбедност”). Авторът е философ, член на Управителния съвет на Движението за неутралитет, с други думи – отговорна и компетентна личност. Повод за анализа са терористичните атаки от 22-и март 2016 година в седалището на НАТО в Брюксел. Ще спомена само статистическите данни, които могат надълго да бъдат обсъждани:

2017-03-01_2351022 „През последните пет години в Европа са регистрирани 34 терористични атаки, свързани с радикалния ислямски фундаментализъм”, четем в анализа на Джукич. Във Франция те са 12, в Турция – 6, в Русия – 5, в Босна и Херцеговина – 3, в Германия и Белгия  – по 2, в  България, Дания и Великобритания – по 1. Рекапитулация: в държави членки на НАТО – 26 терористични атаки (моят калкулатор упорито твърди, че бройката е не 26, а 25, но това едва ли е особено важно), докато в държави, които не членуват в Северноатлантическия алианс,  атаките са само 8. Общият брой на загиналите е 514 души – 426 в държавите членки на НАТО и 88 в нечленуващите в пакта. Авторът поставя специален акцент върху факта, че в тези цифри не са включени пострадалите от атентати срещу посолства на европейски държави в чужбина, на европейски туристи и войници в Азия, Африка и на територията на други континенти. Очевидно е, пише Джукич, че „по-голяма заплаха от тероризъм грози жителите на държавите от НАТО, а най-голям страх от терористични атаки изпитват жителите на държавите, на които НАТО донесе демокрация – Ирак, Либия и Афганистан, което потвърждава, че става дума за закона за действието и противодействието, при което страдат на първо място невинни и от двете страни.” Тук белградският изследовател очевидно  има предвид третия закон на Нютон, според който всяко действие има равно по големина  и противоположно по посока противодействие. Опазил ме Бог да подлагам на съмнение откритието на великия англичанин, но ми се струва, че в политиката законът би могъл да звучи малко по-различно: „В политиката всяко действие има противоположно по посока, но многократно по-голямо по сила противодействие”. (Позволявам си тази волност, разчитайки на чувството за хумор на читателите).

И още един акцент в този анализ. „В европейските страни, към чийто модел на неутралитет трябва да се стремят балканските държави (в конкретния случай става дума за Черна Гора, където поканата за членство в НАТО предизвика сериозни сътресения, бел.авт.)Австрия, Ирландия, Швейцария, Финландия, Кипър, Малта и Швеция, не е регистрирана нито една терористична атака. Тези държави са категорично най-защитени от гледна точка на сигурността срещу тероризма“, пише С.Джукич и завършва: …“трябва да се борим за неутралитет, „защото само неутралните държави са пощадени от тази опасност” (тероризма, бел.авт.)   

15-07-nice6

Терорът в Ница, 15 юли 2016

 

В деня, когато текстът беше готов за печат (октомври 2016), попаднах на други, не по-малко интересни данни и не устоях на изкушението да ги предложа на читателите. Могат да бъдат намерени в доклада на Европол Changes in Modus Operandi of Islamic State revisited”. Главните изводи, резюмирани в няколко изречения, са доста тревожни: всяка държава членка на Европейския съюз е потенциална цел на терористични атаки; може би най-застрашени от „Ислямска държава” са Германия, Франция, Великобритания; заплахите ще бъдат актуални и през следващите години; логично е в най-близко бъдеще да се очакват терористични атаки както от отделни ислямски терористи, така и от ислямистки групи; най-застрашени са държавите от западната коалиция.

Vladislav_GulevichЗаслужава внимание и  коментарът на този доклад от руския политически анализатор, публицист и преводач Владислав Гулевич (fondsk.ru). Европейците са в положение на цугцванг, пише той. „Не могат да не воюват против Ислямска държава” (ИД) в Сирия и в Ирак, тъй като в противен случай Близкият изток ще се превърне в плацдарм за терористично настъпление срещу Европа. В същото време не бива да се довежда докрай пълния разгром на ИД. Защото това ще провокира масово нашествие на бойци в по-безопасни места, където ще бъде продължена „свещената война”.

Политиката на западните държави е недостатъчно ефективна, счита Гулевич. Тя „не спасява Европа от ислямистката заплаха. Цифрите говорят сами за себе си: през 2014 година ислямистите са извършили 4 терористични атаки на територии на държавите членки на Европейския съюз, а през 2015 година те са вече 17. Има информации, че през юли 2016 година ИД е била съпричастна към повече от 100 успешни и неуспешни опити за терористични атаки в Европа, САЩ и Австралия”. В списъка на споменатите по-рано Германия, Франция и Великобритания като най-заплашени от тероризма В. Гуревич добавя Холандия и Белгия.

А сега – няколко изречения за действията на НАТО в държавите от Западните Балкани.

2017-03-01_225628Липсата на време ме принуждава само да ги изброя, а обощенията и изводите да оставя на интелигентните читатели. Ще цитирам анализа „55 години НАТО: продължаващото разширение на съюза” на един от най-добрите познавачи на проблема – Йордан Баев. „Два са главните фактори за преосмисляне ролята и мястото на Северноатлантическия съюз след края на Студената война и радикалното преустройство на съюза от организация за колективна отбрана в организация за колективна и международна сигурност. Ако Старото НАТО бе рожба на Студената война, Новото НАТО, както посочи в своя лекция през 2003 г. помощник заместник-генералният секретар на алианса по външните отношения Джейми Ший, е дете на Балканите. „Прераждането” на организацията е мотивирано в много отношения от войната на Балканите през 90-те години на ХХ век… За пръв път по време на „югокризата” НАТО използва свои въоръжени сили извън териториите на страните членки”. Това стана в Босна и Херцеговина през 1994 година, пише Йордан Баев. Аз пък ще допълня, че тогава Алиансът подкрепи  само една от воюващите страни, с което  стана страна във войната. Това е една от причините резултатите от мисиите в Босна (IFOR,SFOR) и в Косово (KFOR) да са повече от скромни. Не може да бъде другояче, когато се лекуват не причините за войните, а само се отстраняват  последиците от тях, при това не всички и не особено успешно и последователно.

Ще цитирам и заключение на Йордан Баев, което споделям без уговорки. „Като всеки друг обществен субект в обкръжаващия ни свят, Северноатлантическият съюз е обречен да се променя или да остане в историята, пише той. Само ще добавя, че НАТО не се променя, а когато все пак извършва някакви промени, те обикновено са в неправилна посока.  Затова е време „да остане в историята”.

ТЕЗИС ТРЕТИ: ДЕМОГРАФСКАТА КАТАСТРОФА

Въпросът за Балканите в променящата се среда за сигурност аз редуцирах съзнателно само до Западните Балкани. Третият тезис от моето изложение обаче ме задължава да анализирам темата в доста по-широк контекст –общобалкански   и европейски.

meotiЗапочвам с европейския контекст. Отново се опирам на авторитетни изследователи на проблема – в случая на италианския журналист Джулио Меоти (Gatestone institute). Като научна фантастика може да изглежда фактът, че броят на починалите е по-голям от броя на родените, пише г-н Меоти, но такава е реалността в Европа.  През 2015 година на Стария континент са се родили 5,1 милиона деца, а са починали 5,2 милиона души, което означава, че за първи път в своята модерна история Европейският съюз регистрира отрицателен естествен прираст. Данните са официални – на Евростат, а не на някоя от социологическите агенции, за която придържането към истината невинаги е приоритет.

Следва една изненадваща „на първо четене” цифра – в същото време европейското население се е увеличило от 508,3 милиона на 510,1 милиона души. Въпрос: „Какви са причините”?  Отговор: „Защото населението, съставено от емигранти, се е увеличило с около 2 милиона, докато автохтонното европейско население намалява”. Става въпрос за подмяна на народите (к.м. – С.Б.). Сегашното „демографско земетресение” е съпоставимо с голямата чумна епидемия през 14-и век, известна като „Черната смърт”, когато умират 23 840 000 християни (за жертвите от другите вероизповедания няма данни). Цифрите са наистина  ужасяващи и много бих искал да са многократно преувеличени, но дори да не са, вече се наблюдават сериозни изменения в културата и в начина на живот на нашия континент.

И още няколко цифри. През 2015 година Португалия се оказва на предпоследното място в ЕС  – 8,3 родени деца на 1000 жители, което означава отрицателен естествен  прираст от 2,2 души на 1000 жители. На последно място е Италия, но най-тежки загуби са претърпели държавите от Източна Европа. Дали някой се учудва на това?

Авторът цитира статия в Washington Quarterly, за да подкрепи извода, че „фаталната среща” между намаляващата раждаемост и напредването на исляма вече има важни последици. Европа стана инкубатор на тероризъм; създаде нов отровен антисемитизъм; сблъсква се с политическо придвижване към крайната десница; преживява най-тежката криза в управлението на ЕС”.

Сега  пък –  нещо, което можеше да бъде смешно, ако не беше тъжно и страшно. За някои фирми европейският пазар вече не представлява интерес и те се оттеглят от него. Една от тях е Kimberli-Klark, която произвежда памперси. Едновременно с това тя, заедно с  Prokter&Gamble,  се ориентира към „бизнеса на бъдещето – памперси за стари хора“ (к.м. – С.Б.).

2017-03-02_003809А (за)къде е България? Като че за никъде. Само за едно поколение, пише Мирослав Попов, тя преживя демографско салтомортале – и числено, и в самовъзприятието си… Нищо подобно не се е случвало в Европа поне не след чумните епидемии от Средновековието. Процесът се нарича депопулация…. От 1990 година насам България е в състояние на отрицателен прираст. Нещо повече – от началото на 90-те години процесът се определя като „състояние на интензивно намаление”…Заличени са десетки села, а населението на поне половината от градовете се е свило наполовина. Публицистиката отдавна говори за „обезлюдяване на България” Българската демографска картина е диагноза на едно болно общество, не докрай осъзнаващо, че деградира”.

Цялата статия е издържана в този песимистичен тон, а Мирослав Попов е юрист, заместник-председател на Националния съвет по етнически и демографски въпроси (2006-2009г.). Поради това нямаме причини да го обвиним в непознаване на проблема и/или в неоправдано черногледство. Длъжни сме да се съгласим и с финала на неговото изследване: „Държавната политика трябва да се преобърне. За българското общество като цяло няма по-важна тема”.

Не е много по-различна картината и в повечето западнобалкански държави. Сърбия има негативен естествен прираст от 1992 година. От тогава до 2016 година тя е изгубила над 600 хиляди души. Годишните загуби се изчисляват на „една община от 35 хиляди души”. Средно на една жена, която се е решила да роди, се падат 1,4 деца при необходим брой за просто възпроизводство на населението  2,1 деца.

В Хърватия депопулацията на селата е била характерна за 60-те и 70-те години на миналия век, когато хората са се насочвали към градовете в търсене на работа или пък към чужди държави, търсейки т.нар. „временна работа”, за повечето от които тя е станала постоянна. През последните 20 години обаче депопулация се наблюдава и в градовете. От 1991 до 2015 г. починалите са с 209 хиляди повече от новородените. Между най-важните причини за това нерадостно състояние са: жилищният проблем, безработицата на младите хора, несигурната заетост; голямото нарастване на т.нар. атипично работно време, липсата на детски ясли и детски градини, социалната несигурност.

Изключения от този тренд се наблюдават в Черна Гора. Тя има положителни показатели, а демографската система е в „демографско равновесие”.

Босна и Херцеговина е подчертано атипичен случай. Преди войните в бивша Югославия (1992–1995) в тази република живеят три държавотворни народа: мюсюлмани – 1 902 869 -(43,7%), сърби –  1 364 363 (31,3%), хървати – 752 068 (17,3%). Според преброяването от 2013 година ситуацията е следната: бошняци (бившите мюсюлмани) – 1 769 592 (50,11%), сърби – 1 086 733 (30,78%), хървати – 544 780 (15,43%). „Дешифрирането” на сухите цифри показва, че единственият народ, който увеличава процентите си  след войната, са бошняците (дотогавашните мюсюлмани). Този факт едва ли щеше да привлече вниманието на социолозите и политолозите, ако медиите не бяха формирали убеденост, че именно бошняците са дали най-много жертви във войната, а най-много са били и техните сънародници, които са били принудени да напуснат Босна и Херцеговина и да потърсят спасение и препитание в чужбина.

Една от темите, които вълнува през последните години балканистите, е промяната на етническия пейзаж в  Босна и Херцеговина като цяло и в двата нейни ентитета поотделно  – Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска. Невъзможно е обаче да се задълбочим в тази тема, поради което ще се опитам въз основа на ставащото в столицата Сараево да очертая в най-общи линии актуалната  ситуация.

56950ca5id-13110w-540

Сараево днес е далеч от онова Сараево, което видях за първи път през 1982 година. Различни са хората. Вместо предишните любознателни, приветливи и готови да помогнат сараевци, виждах недоверчиви,  подозрителни жени и мъже, много често с по-тъмен цвят на кожата. Другояче изглеждаха и сараевските улици. Прелестите на квартала Илиджа, където по-рано преобладаваха сърбите, титулуван като „бисер на Сараево”, сега е засенчен от арабски къщи и вили и от надписи на арабски език. Вече не на шега се обсъжда възможността този език да бъде признат за втори официален  в Босна и Херцеговина. И това сигурно ще  стане. Защото там играят големи пари. Арабски богаташи са готови да предложат торби с пари, за да се сдобият с тлъсти парцели, на които да построят своите сараи. Това е и едно от обясненията за повишената „процентна тежест” на бошняците (бившите мюсюлмани) в етническата структура на Босна и Херцеговина. Проблемът е, че в Сараево и в цяла Босна и Херцеговина се заселват не само мирни араби. Заедно с тях пристигат и радикални ислямисти, някои от които са участвали във войните в Ирак, Либия, Сирия, а и в самата Босна и Херцеговина. Твърди се, че повече от 50 хиляди новоизпечени сарайлии не притежават никакви босненски документи. Хората се тревожат от възможността Сараево след няколко десетилетия да стане център на исляма. А като се знае, че средното арабско семейство има между 5 и 10 деца, докато живеещите все още в този квартал сърби – едва две, „математиката става брутална”.

Не по-малко нестандартна е ситуацията в Албания и в Косово. Особено опасни са мераците за създаване на Велика Албания, която да включи територии на  няколко държави – най-напред на Албания и на Косово. Площта на първата е 28 748 кв.км., а на втората – 10 887 кв.км. Сборът от тези цифри плюс 5000-6000 кв.км. албанизирани вече райони в Македония е 43 635 кв.км. Ако към тях добавим територии от Южна Сърбия, картината се променя, при това много съществено. Територията на тази хипотетична (засега) Велика Албания вече ще е над два пъти по-голяма от територията на днешна Македония (с територия 25 713) и още по-голяма от площта на утрешна Македония, ако 5000-6000 кв.км. бъдат отнети от нашата югозападна съседка и придадени към Велика Албания, Велико Косово или към някое подобно  образувание. Тази нова държава ще бъде по-голяма от Черна Гора (нейната територия в момента е 13 800 кв.км., но страната е заплашена от перспективата да й бъдат отнети земи, които да бъдат присъединени към Велика Албания или към Босна и Херцеговина). Новата държава ще бъде съпоставима с Хърватска (нейната територия е 56 538 кв.км.) и с Босна и Херцеговина (чиято площ се изчислява  на 51 546 кв.км.). Какво ще стане обаче, ако се стигне до демонтирането на Босна и Херцеговина и от нея се отделят Република Сръбска и Хърватската Херцег Босна? Засега това изглежда невероятно, но не бива да се забравя, че в политиката никога не бива да се казва „никога”.

2017-03-01_194157

Паметникът на Скендербег в центъра на Тирана, Албания

 

Тези цифри показват, че ако благоразумието и политическият реализъм не надделеят, мечтаните  от мнозина Велика Албания, Природна (Естествена) Албания, Велико Косово, Република Илирида и други подобни, ще са съпоставими по площ с най-малко четири балкански държави (по „оптимистичния” вариант) и поне с още толкова (по „песимистичния”). Единствено България и Гърция  ще са по-големи от нея. Изключвам Турция (защото само около 3% от нейната територия е на Балканите), Румъния (понеже тя тежнее не към нашия полуостров, а по-скоро към Централна Европа) и Сърбия (тъй като нейното атомизиране  като че още не е финализирано).

С това обаче тревожните тенденции не се изчерпват. Много повече следва да ни безпокоят цифрите, посочени от Йордан Величков (вж. доц. д-р Йордан Величков. Косово в политиката на Европа, САЩ и Русия. Международна политика, книжка първа, 2007, с.179-187). Ако се запази темпът на раждаемост на албанките (а засега няма никакви признаци, че той може да бъде ограничен в близко време), целият албански етнос на Балканите, който допреди 60 години е само малко повече от 1 милион, а днес е над 7 милиона, след половин столетие ще бъде не по-малко от 40 милиона. Тогава не само Косово и Метохия, Санджак и Македония, но и целият Балкански полуостров ще им стане тесен. Дано тази реално очертаваща се заплаха проумеят тези, които днес търсят решение на косовския проблем.

Бих насочил вниманието   към още няколко цифри. Около 40 милиона албанци ще живеят тогава на площ от 45-46 хиляди кв.км. Това означава средна гъстота  на населението от почти 890 души (!) на кв.км. (сега този показател за Черна Гора е около 51, за Гърция – приблизително 83, а за Албания – 150). И да не забравяме, че част от  териториите, населени с албанци, са планински и полупланински, сиреч неплодородни или слабоплодородни. Съмнява ли се някой, че неизбежно ще възникне сериозен проблем с изхранването, т.е. с физическото оцеляване на тези 40 милиона души? Няма ли жизненото пространство да им стане тясно? (Предупреждавам, че не мога и не желая да нося отговорност за евентуални алюзии, асоциации и спекулации с третия райх и с неговото „ограничено жизнено пространство”). Как са се решавали подобни проблеми в миналото? Няма ли  да се посегне  към агресията и към завладяването на чужди територии? Ще ни убеди ли някой от онези, които днес диктуват политическата мода, че това никога няма да се повтори?

photo_verybig_116044

Белград оттегли войските си от Косово през 1999 г. и девет години по-късно бившата сръбска провинция обяви независимост.

 

Едва ли ще бъде пресилена констатацията, че демографската картина в Македония е не по-малко тревожна. Данните за съотношението между двата най-големи етноса – македонците и албанците, са различни и не съвсем достоверни, но няма съмнение, че относителният дял на албанците непрекъснато се увеличава, а на македонците намалява. Обяснението и тук следва да се търси в различната раждаемост на албанките и на македонките, в незаконното преминаване и настаняване на  албанци от Косово в Македония и т.н. Вече има етнически чисти региони. Променя се постепенно държавното устройство, в резултат на което Република Македония се превръща от унитарна държава в македонско-албанска федерация, а в перспектива дори и в конфедерация. Поради това отношенията на Македония с Албания и с Косово са заплашени от потенциални усложнения. Към това се добавят и проблемите с Гърция, която продължава да не признава Република Македония с нейното конституционно име, забавяйки по този начин  приемането на страната в ЕС и в НАТО. С това се обясняват и твърденията на някои политици и анализатори, че Македония и днес е  „барутен погреб” и „ябълка на раздора”.

ТЕЗИС ЧЕТВЪРТИ: ЗАПАДНИТЕ БАЛКАНИ – ПОТЕНЦИАЛНО ОГНИЩЕ НА НАПРЕЖЕНИЕ?

В резултат на действията на редица фактори – преди всичко вътрешни, но и някои външни, целият Балкански полуостров и особено Западните Балкани става ново потенциално огнище на напрежение. Около това становище се обединиха участниците в проведения в началото на ноември 2016 година в Белград Регионален форум по проблемите на сигурността. Там главният и отговорен редактор на Фонда за стратегическа култура Аня Филимонова заяви, че вътрешната нестабилност на Босна и Херцеговина и очакваното формиране на войска на Косово могат допълнително да застрашат мира в региона. Виновници за хаоса според нея са „западните центрове на сила”. Босна и Косово са определени  от участниците като „бомби със закъснител”, а криминализирането и въоръжаването на региона  категорично потвърждават, че „някой нещо подготвя на Балканите”.

kosovo-is-serbia

Влакът с надпис „Косово е Сърбия“. Напрежението между Косово и Сърбия започна през декември 2016, когато косовските сърби тръгнаха да изграждат стена, разделяща град Митровица на албански и сръбски сектори. Арестът във Франция по сръбска заповед за военни престъпления на командира на Армията за освобождение на Косово и бивш премиер Рамуш Харадинай през януари тази година предизвика още протести на косовските албанци. Напрежението ескалира, когато Сърбия изпрати влак, популяризиращ сръбски националистически послания за Митровица. Пълномащабната криза беше предотвратена, след като влакът се върна, преди да достигне до местоназначението си. Въпреки това сръбският президент Томислав Николич заплаши да изпрати военни на Сърбия в Косово, ако се случи нещо лошо на сърбите там. В отговор на това косовските власти поискаха от ЕС да усмири Сърбия, за да бъде предотвратена пълномащабна криза, докато някои косовски албанци планираха възкресяване на Армията за освобождение на Косово, тъй като независимо Косово има само паравоенни сили.

 

Така мислят не само участниците във форума. За броени дни отделих няколко публикации от български, сръбски и хърватски автори с показателни заглавия: „Третата световна война чука на вратата”; „Светът върви към трета световна война, хаотизацията на Европа е приоритет за САЩ „; „Наистина ли сме на ръба на ядрената лудост?”; „Военни игри на Балканите”; „Политически и военни тръби”;  „На прага на голяма война – има ли пилот в кабината”.

iosipovichНякой би определил (в отделни случаи донякъде основателно) подобни изказвания като „пропаганда”, „медийни спекулации”, „хибридна война” и др. Когато обаче към тях се добавят изявления в същия  дух от  умерени политици, какъвто е например  предишният хърватски президент Иво Йосипович, нещата  започват да изглеждат другояче. „Положението в Босна и Херцеговина, но и в целия регион, оценявам като опасно, а развитието на събитията – като труднопредвидимо“, заявява държавният глава на Хърватия. „Не само ние вече нямаме адекватна политика по отношение на съседите. Такава политика нямат и ЕС, и САЩ. Най-голямата опасност е нашите съседи да станат плацдарм за разчистване на сметките между великите сили и на други мощни държави, например Турция”. Твърденията, че държавите от региона нямат потенциал за водене на война са несериозни, заключава господин Йосипович. „Историята ни учи, че войните са възможни и без ултрамодерно оръжие или без добре организирани войски.  Често пъти емоционалните и политическите фактори са по-важни от качеството на наличните оръжия”, счита Иво Йосипович. И в много голяма степен е прав.

Тази тема ще маркирам в следващия

ТЕЗИС ПЕТИ: ВЕЛИКИТЕ СИЛИ СЕ ЗАВРЪЩАТ НА БАЛКАНИТЕ

Твърдението, че големите играчи отново се завръщат на Балканите, не е съвсем точно. Истината е, че те никога на са напускали нашия полуостров. Присъствието на САЩ в Турция и в Гърция продължава повече от половин век. Американците използваха разпадането на СФРЮ и се настаниха и в Косово с неприкритото намерение да векуват. С американски бази бяхме  ощастливени ние и румънците. Вашингтон заяви, че на Балканите трябва да довърши „недовършената си работа”. Москва не крие намерението да възстанови загубените през предишните десетилетия позиции в региона, преди всичко сред славянските и православните държави: Сърбия, Република Сръбска, Македония, Гърция. Турция открито декларира намеренията си да се настани трайно в Босна и Херцеговина, Македония, Косово и – ако е възможно – и в Сърбия, конкретно в областта Санджак (сърбите предпочитат името Рашка). Германия  желае Балканите под свой контрол. Берлин се опитва да стабилизира максимално държавите от бивша Югославия, да ги присъедини към Европейския съюз и да намали влиянието на Русия в региона, пише Ненад Радичевич в авторитетния белградски ежедневник Политика. Китай настъпва „со кротце и со благо”, т.е. с „мека сила”. Пред очите ми Загреб „пожълтя” от нашествието на китайци и японци. Не станаха ли прекалено много  желаещите да се настанят в региона и да решават неговите съдбини? Не завоня ли на нещо като неоколониализъм?

2017-03-02_025313

Военен от ръководените от НАТО Стабилизационни сили върви по бившата фронтова линия в Сараевo

 

ВМЕСТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ:

Ако трябва максимално кратко да отговоря на въпроса „Кое влияе върху регионалната (не)сигурност?”, няма да се колебая и секунда и ще отсека: ВСИЧКО”. Ако пък бъда помолен да поразширя отговора си, ще кажа: „ХОРА, БДЕТЕ!“

Скъпи приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено чрез вашата подкрепа. Ако нашият проект е полезен за вас и желаете да участвате като дарители, можете да ни подкрепите чрез PayPal или по БАНКОВ ПЪТ.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Още от автора: Стоян Бараков

Стоян Бараков

Доц. Стоян Бараков е водещ изследовател на Западните Балкани у нас и дългогодишен преподавател по международни отношения в ЮЗУ „Неофит Рилски“, УНСС, Военна академия, Висшия институт към МВР. Доктор по философия. Преводач от сръбски и хърватски език. 30 години от живота си посвещава на изследвания, свързани с историческата съдба на бивша Югославия, външната й политика след Втората световна война и войните на Балканите. Автор на множество научни трудове, публикации и сборници. Работил е на терен в югославското и постюгославско пространство. Интересите му са и в областта на историята на международните отношения, политическа история на Европа и САЩ, външната политика на балканските държави. Главен редактор на сп. „Нова международна политика”. От 2013 г. живее и работи в Загреб.

  1. Безименен :-) каза:

    Ей ви алтернативна хоризонтала ;-).
    Тезиса е само един, да ме извини автора, другото са следствия от него. Тая част на Европа е кръстопът на три цивилизации, по Хънтингтън – Православната, Католическата и Суни Ислям. Още повече бащата на „съвременната“ геополитика, не локалната драка на Балканите, никой от великите не го е еня за наивните „балканци“, Халфорд Макиндер, го е дефинирал преди около век, сбил в една сентенция малко по-късно :

    „В 1919 году, сразу после окончания Первой мировой войны выходит второй его труд — «Демократические идеалы и реальность», где он сформулировал свою максиму следующим образом: «Кто контролирует Восточную Европу, тот командует Хартлендом; Кто контролирует Хартленд, тот командует Мировым островом (то есть Евразией и Африкой); Кто контролирует Мировой остров, тот командует миром».“

    https://www.files.ethz.ch/isn/139619/1942_Democratic_Ideals_Reality.pdf

    Т.е. нито една уважаваща себе си велика сила няма никога да напусне Балканите, иначе напуска геополитиката, колкото и да коства. Не случайно САЩ направиха такова огромна база, както и огромни посолства. помните ли какво посолство имаха до 89-а у нас ;-). Русия, след колапса на СССР, просто нямаше ресурси да си върне позициите от преди 90-та.

    Който е чел Хънтингтън знае къде той поставя България ;-), човека е реалист, не фантазьор. Един от най-младите преподаватели в Харвард ;-). Така, че ако България попадне в грешния лагер, сегашната демография ще ви се види като приказка. Всеки от лагерите се стреми да надцака другите. Това е природата на играта. И тя не се играе в един политически мандат, 4 години. Именно за това късогледството след политичетата е просто стандарт, а не изключение. И големите играчи имат интерес от това политическо късогледство и го поддържат. Бойко Борисов е христоматиен пример.

    Така, че термина „Западни“ Балкани иде от католическата/протестанска сфера на влияние на „Западната“ цивилизация – ЕС е доминиран и създаден от католическата църква, догмите и, които формират „европейските“ ценности, Никола Тесла произхожда от семейство на православен свещенник а не католически, май и затова не е популярен в Америка, макай той да е един от виновниците за величието и ;-). В триъгълника на конфликта печели най-вероятно тоя, който създаде конфликта между другите два играча ;-).
    Магна Харта е друга тема,по скоро САЩ от колкото „Западната“ цивилизация ;-), гледайте филма за Тамплиерите направен за тая драма през 2011-а. Хартата я подписва наследника на Ричард Лъвското Сърце и т.н.

    Подобно печели Втората Световна Война, тоя който сблъсква Хитлер(Германия) и Сталин(СССР) – триадата на Хертланда – Германия, Русия, Китай(не Япония, тя е остров, като Британия – морската сила). Мисля знаете, кой спечели през 1990-а ;-). Погрешно смятате, че войната свършва на 9-май 1945-а, тогава приключва горещата и фаза. И Сталин е наясно с това, но не може да направи много, защото я загубва на 22 юни 1941-ва !
    Дори и днес кейнсиянците „веруват“ че Втората Световна ги изважда от Великата Депресия ;-().
    САЩ и Америка не са едно и също нещо :-). Зад корпорацията САЩ стоят съвсем разлияни сили, Уесли Кларк не е особено наясно с това, признава си го сам, когато разказва за срещата му с Пол Волфовиц през 90-те при войната в Залива.

    П.П. лично аз предпочитам, по Окам, по простичките обясннения, произхождащи от базова доктрина, като доктрината Макиндер/Хаусхофер,жъпреки че и тя има неточности, ама нищо не е идеално сред човеците

  2. Безименен :-) каза:

    I see many economists and entrepreneurs as opponents even if that is not the intention of the economists. Academic economists are most needed by those who have power and want to keep it. Multinational corporations, banks, and governments. The last thing those entities want is disruption, their principal and interlocking goals are stabilization and optimization of the existing order. They have an incentive to “optimize” the current system and extract rents.

    I would argue that hyper focus on optimization is the enemy of creative beings such as ourselves and makes us very unhappy and leads to blow-back from human beings. And rightfully so. But that blow back can get ugly.

    https://medium.com/@_Maverick_/energy-money-and-the-destruction-of-equilibrium-da96f8a225d6#.dyg59jq29

    Когато едно общество е енергийно „задоволено“ то не е особено мотивирано за експанзия. Не така стои въпроса с енергийно „бедните“ общества – вода гази жаден ходи ;-). Демографията е само едната страна на монетата при Исляма. Другата е „традициите“.

    Ей ви пример. Според правилата на суни исляма, поне там където аз бях, правоверния има право до 4 жени. Те имат по 10 деца, един кюрд го закова, че жената е като крава ! Той чакаше баща му да му даде пари за жена.
    Както и да е сметката е следната, ако допуснем, че магияески някак силата балансира бройката мъже/жени за моногамни бракове то в едно село ще има относително поравно двойки за брак. Но при условие, че има мъже с по 2, 3 или 4 жени то момчетата които не са първи или втори в редичката са обречни. Т.е. това са перфектните войници, нямат какво да губят. Иракчанин ми го потвърди, от Мосул, че ги насърчават да си взимат християнки, дори нещо повече това е награда за успешна битка ;-).

    Ей ви демогравската крива на Турция, Сирия стигна максимума 2010, малко преди да избухнат безредиците там ;-). Някой смята много добре ;-).

    https://en.wikipedia.org/wiki/Demographics_of_Turkey

    Мохамед е професионален военен, т.е. стратег, а не празнодумец. Думичката „асасин“ в английския идва от Исляма ;-). По точно Шиа Исляма, който признава права на жените, дори ги допуска в храма :-). Има една история за Омар Хаям и неговия „брат“ хашашин :-).

  3. Безименен :-) каза:

    Ето ви още един пример, вижте как се прекръства министъра на отбраната. По католически или по православно ;-). При това го прави демонстративно, след което си слага шапката и приема парада.

    https://www.youtube.com/watch?v=29kcLy37IhY#t=335

Оставяне на коментар към Безименен :-)

Отказ

Всички обозначени полета (*) са задължителни