Турция. Нека не избързваме с празненствата!

Танцуващи дервиши в Истанбул на събитие на правителството / Снимка – Андре Влчек

 

2016-08-26_223109Андре Влчек е разследващ журналист, режисьор и писател – прекарал по-голямата част от живота си в Ню Йорк, но работил и живял във всички континенти по света; с руски произход.

Отразявал е войни и конфликти в десетки страни. Последните му книги са: „Разобличаване на лъжите на империята“ и „Борбата срещу западния империализъм“. „Океания“ е книгата му за западния империализъм в Южния Пасифик. Негова е и провокативната книга „Индонезия – aрхипелагът на Страха“. Андре снима филми за Telesur и Press TV.

След като е живял в продължение на много години в Латинска Америка и Океания, Влчек понастоящем пребивава и работи в Източна Азия и Близкия изток.

Твърде много хора искат това да се случи – да видят, че Турция се готви да напусне НАТО, за да разбие психологическата, политическата и икономическата си зависимост от Запада. Сега, когато Реджеп Таип Ердоган и неговите съдружници се карат със САЩ и ЕС, се появи неочаквано голяма надежда, че Турция може старателно да преосмисли позицията си в света, да засили връзките си с Русия и Китай, да поднови историческото си приятелството със сирийския президент Башар Асад и да подобри отношенията си с Иран.

Може ли това наистина да се случва, така внезапно и неочаквано? Ако Турция просто се присъедини към БРИКС, ако тя реши да напусне НАТО и се пребори със смъртоносната прегръдка на Запада, целият свят ще се промени!

Много хора около мен вече празнуват. Но аз не се присъединявам към тях. Все още изчаквам. Много добре познавам Турция. Работил съм в тясно сътрудничество с турците повече от 20 години. Пет от моите книги са преведени и публикувани там, а в Истанбул се появявах в множество телевизионни предавания.

И честно казано: колкото повече опознавам Турция, толкова по-малко я разбирам!

Това е една от най-сложните страни на Земята. Турция е непредвидима, пълна с противоречия и променящи се съюзи. Нищо не е наистина такова, каквото изглежда на повърхността. И дори под повърхността теченията често се сливат, разделят и дори обръщат своята посока.

seaguls-over-Bosphorus-Turkey-768x432

Босфора / Снимка – Андре Влчек

 

Да се пише за Турция, и то да се пише честно и задълбочено, е като да се бяга през минно поле. И в края винаги се оказва, че сме преминали погрешно! Може да направиш много от турските хората нещастни, без да има значение какво ще кажеш. Това е главното, защото тук, изглежда, обективната истина не е проста. И различните „лагери“ не са съгласни един с друг, и то по един фундаментален и страстен начин.

Ето защо аз съм изненадан колко чужди анализатори внезапно промениха (често покровителствено) своите оценки за последните събития в Турция. И колко уверено звучат някои от тях!

Много от хората, които не познават добре Турция, сега наистина празнуват. Изглежда, че всичко им е ясно: „Турският президент промени курса си и реши да се извини на Русия за свалянето на самолета над сирийско-турската граница. След това Западът организира смъртноопасен военен преврат. Ердоган каза: „Стига толкова!“, разкри заговора и отиде в Санкт Петербург, за да прегърне президента Путин и Русия“.

Иска ми се да беше толкова просто. Иска ми се сега да можех да се присъединя към празнуването!

Вместо това, аз съм седнал пред компютъра и пиша това есе за Турция – страна, която обичам, но която за толкова години не успях да разбера.

768x432234

Владимир Путин и Реджеп Ердоган, Санкт Петербург, 9 август 2016

 

***

Срещнах Реджеп Таип Ердоган в централата на неговата (тогава) партия в Истанбул– Партията на благоденствието – когато той беше кмет на този най-голям турски град. Това беше в края на 90-те години и в този период бях зает да се опитвам да не бъда убит при отразяването на Югославската война, движейки се между Сараево, Пале, Белград и фронтовата линия. Докато повечето от моите приятели журналисти пътуваха с влак до Виена (нямаше полети и на чужденците не беше позволено да шофират), за да си вземат почивка. Аз винаги избирах Истанбул, качвайки се на бавните влакове през България и Одрин. Усещах, че трябваше да се запозная и да се опитам да разбера Османската империя, ако наистина исках да разбера и Балканите.

В тези дни, г-н Ердоган успя да ужаси много хора от средната и висшата класа – прозападните и светските жители на Истанбул. Той беше свързан с ислямистка партия в град, който винаги е търсил път към Европа. Но в края на краищата, той въведе някои радикални социални реформи и драстично подобри неговата инфраструктура, от системата за рециклиране на отпадъци до транспорта. Програмата на ООН за населените места му даде силна подкрепа. Исках да говоря с него, за да чуя какво има да каже. И той се съгласи.

Вместо религиозен фанатик, видях един егоцентричен, отрупан с работа и прагматичен политик, популист.

„Говорите ли турски?“ – попита ме той вместо поздрав.

„Не добре“- отговорих аз – „Само няколко думи.“

„Виждате ли!“ – извика той триумфиращо. „Вашият турски е лош, но можете да произнасяте името на моята партия (Refah Partisi) перфектно, без никакъв акцент! Това вече не е ли доказателство колко важни, колко незаменим сме ние?“

***

Не бях сигурен в това… аз се опитвах да го разбера, да следвам логиката му. Трябва да призная, че се чувствах по-комфортно в един окоп в Югославия, отколкото да съм там, в Истанбул, лице в лице с този непреодолим човек, който очевидно беше поел по пътя на великото си его.

Но той продължаваше да си върши работата. И голямата част от турския народ продължаваше да гласува за него, докато през 2003 г. той стана министър-председател, а през 2014 г. – президент на Турция.

52697.jpg.pagespeed.ce.32e-Ntdpr5

Срещата между българския министър-председател Бойко Борисов и турския президент Реджеп Ердоган на 26 август 2016 в Истанбул

 

***

Ислямист или не, от 2003 г. насам Ердоган не беше отхвърлян от Запада; той де факто беше лидер на страна, която е твърд и безусловен член на най-мощния западен съюз – НАТО. И той не направи опит да прекъсне връзките.

Периодично, Турция имаше някои дребни кавги със Запада, с неговите партньори и „зависими“ държави, но нищо, което наистина би застрашило съюза. След нападането на насочилия се към Газа турски кораб „Мави Мармара“ – довело до смъртта на членове на екипажа – през 2010 г. Ердоган открито се конфронтира Израел, но главно вербално. Военните връзки не бяха прекъснати: например, Турция не спря обучението на израелски бойни пилоти на военното си летище до Коня.

Нямаше ли обаче твърде много противоречия? Определено!

***

В Турция всъщност е изключително трудно да се разбере „кой кой е?“ Обвързаностите се променят, позициите на лица и организации се променят също.

Твърди се, че по време на едно от посещенията си в Турция като държавен секретар, Хилъри Клинтън поискала от турското правителство да закрие Aydinlik Gazetesi, този важен социалистически и националистически вестник. На няколко пъти Aydinlik ме интервюира. Аз също интервюирах неговия главен редактор и други членове на редакцията. Работих в тясно сътрудничество с присъединената телевизионна станция Ulusal Kanal, в която работеше един от най-плодотворните създатели на турски документални филма (и мой приятел) Серкан Коч.

Серкан и неговите колегите ми помогнаха много по време на снимките на моята документална поредица за южноамериканската телевизия Telesur: от събитията през 2013 г. в парка Гези в Истанбул, до обучаването на бойци за Ислямска държава в „бежанските“ лагери и по граничната зона със Сирия, около град Хатай.

Беше ми обяснено как терористите са били обучени в бежанския лагер Апайдин, както и в известното съоръжение на НАТО до град Адана – военновъздушната база „Инджирлик“. На три пъти успях да снимам и двете бази, често рискувайки живота си.

the-pride-of-Incirlik-768x512

Гордостта на Инджирлик / Снимка – Андре Влчек

 

Но попитайте крайнолевите в Турция, особено комунистите, за медиите Aydinlik и Ulusal Kanal, и отговорите, които ще получите, ще бъдат много далече от еднакви!

Попитайте и хората от Aydinlik за тежкото положение на кюрдския народ и за ПКК, и вие ще получите не само пренебрежителни, но дори изключително критични изказвания.

Разбира се, повечето от кемалистите, и почти всички националисти, са срещу борбата на кюрдите за независимост или за някакъв вид автономия. Те са убедени, че трябва да има една силна, светска турска държава, и точка – а ПКК е просто една терористична групировка.

От друга страна, много турски комунисти са съпричастни на тежкото положение на кюрдите и са много критични към националистите и техните медии.

Но къде реално стоят ПКК политически? Е, всичко зависи от това, кого питате! Някои казват, че това е кюрдско националистическо движение и че то е безспорно „ляво крило“. Други категорично не са съгласни, открито определяйки ги като „пета колона“, и дори като имплант на ЦРУ.

Но „кюрдският въпрос“ не е единственият, по който никой в ​​Турция изглежда не е на едно мнение. Попитайте за арменския геноцид, и вие веднага ще  разберете, че току-що сте скочили с парашут точно в средата (вече споменахме по-горе) на едно минно поле. Повечето хора дори от турското ляво крило решително ще отхвърлят определението „геноцид“. Вие можете да загубите за една-единствена нощ голяма част от приятелите си, ако просто вмъкнете в разговора си кюрдския и арменския „проблем“.

Объркващо? Все още не, може да стане много по-лошо. Ако ви се беше наложило да шофирате, преди 2014 г., до затвора Силиври, на 80 км от Истанбул, в европейската част, щяхте да разберете какво е истинско объркване! Това съоръжение, което е с висока степен на сигурност, е използвано за задържане на стотици висши турски военни, генерали и офицери, както и на някои интелектуалци и активисти. Всички те са били там, защото са предполагаеми участници в опита за светски военен преврат от 2003 година, известен като операция „Чук“ (на турски: Balyoz Harekâtı).

Silivri-prison-768x512

Затворът Силиври / Снимка – Андре Влчек

 

Но кои са тези генерали, и кое е това, което наистина стои зад техния арест? Срещнах семействата на някои от тях и заснех техните свидетелства. Някои от тях силно се противопоставяха на Ердоган и на неговата партия ПСР. Някои вярват в турското „евразийство“, докато други (макар и много малко и не винаги открито) са против членството на Турция в НАТО.

Каквато и да е била истинската причина, правителството счете генералите и техните съюзници за неудобни и дори опасни. Делото срещу тях беше най-вероятно изфабрикувано и беше силно критикувано в страната и в чужбина. Но Ердоган имаше силен поддръжник – движението Джемаат – ислямистко движение, водено от духовника в изгнание и (тогава) близък съюзник на ПСР, Фетхуллах Гюлен!

Не е изненадващо, че след като ПСР и Гюлен се спречкаха през 2014 г., обвиняемите бяха освободени от затвора, а на 31 март 2015 бяха оправдани всички 236 заподозрени.

И сега президентът Ердоган обвини Фетхуллах Гюлен, че стои зад най-новия, неуспял кървав преврат, като настоява за екстрадирането му от САЩ обратно в Турция! Колко бързо, колко коренно се променят нещата в тази страна!

За да бъде всичко още по-сложно, мои турски колеги от лявото крило – разследващи журналисти – ме помолиха още през 2012 г. да им помогна да разследват дейността на движението Джемаат като цяло и на Фетхуллах Гюлен в частност, в Африка (където тогава бях базиран), най-вече във връзка с изграждането на училища и с разпространението на всякакви видове опасни форми на екстремистко религиозно учение. По това време Фетхуллах Гюлен все още се считаше в Турция за близък съюзник както на Съединените щати, така и на ПСР!

В един момент “неоосманизмът“ на ПСР излезе малко „извън контрол“, така че Западът беше загрижен, но като цяло Турция поддържаше курса на подкрепа на Запада и на неговата империалистическа политика в региона. И основният съюзник на ПСР от близкото минало (въпреки че сега му е враг), Фетхуллах Гюлен, е част от този курс.

gulen2-645x440

Фетхуллах Гюлен

 

Моят приятел, Ийт Гюнай, писател, историк и журналист, обясни няколко месеца преди последния преврат:

„Политиката беше наречена нео-османизъм. Идеята беше, че правителството на ПСР, или самата Турция, ще работи като подизпълнител на западния империализъм в региона, и именно като подизпълнител ще разшири своята собствена зона на влияние в тези региони. По онова време го имаше и движението на Гюлен, базирано в САЩ. В момента правителството и движението са врагове, но преди те бяха свързани. Движението на Гюлен бе особено активно в Африка, защото тяхната основна претенция за изграждане на репутация беше да се отварят училища и университети. Те имат много пари. Четох доклад, че през 2013 г. движението е имало само в САЩ около 130 „чартърни училища“ (термин, използван в САЩ и Канада, за училища, които получават държавно финансиране, но се управляват частно – бел. ред.) А ако имате чартърни училища, получавате милиони долари, платени от американските данъкоплатци. Също така, те са много добре организирани; имат огромни компании; те са богати. И използват това богатство, за да увеличават влиянието си.

На практика, когато Арабската пролет започна, сегашният президент Реджеп Таип Ердоган и ПСР бяха много скептични. Те не разбираха какво наистина се случва, докато американците не им казаха…

„Не се притеснявайте: ние сме тези, които го правят…“

Имаше един момент, когато силите на НАТО започнаха да бомбардират Либия, и Ердоган произнесе реч, като в общи линии каза: „Какво, по дяволите, прави НАТО, бомбардира Либия?“ И два дни по-късно Турция стана част от мисията. Американците му казаха „Тъп ли си? Не виждаш ли какво става?“ И той бързо промени мнението си.

Но основната идея зад всичко това беше: Арабската пролет е всъщност полезна за ПСР. Тя е това, което се нарича „смяна на режима“ в целия регион. Новите режими са предимно ислямистки, и така ПСР имаше възможност да получи влияние вътре в тях.“

cedc066f-1944-468b-a4fd-854ee78df357

Барак Обама и Реджеп Ердоган, Париж, 1 декември 2015 / AFP photo

 

Всичко, което описах по-горе, е само за да илюстрирам сложността на турския политически лабиринт.

Тук няма почти нищо постоянно; идва ми на ум „подвижни пясъци“, като най-подходяща метафора.

***

Накъде в действителност се насочва Турция този път?

Наистина ли е възможно тя да се обърне на изток?

Разбира се, надеждите са големи. И разбира се, тези надежди могат да бъдат поне отчасти оправдани. Но аз си имам едно наум и не бързам с празнуването.

Западът напълно осъзнава, че „загубата на Турция“ би била мощен удар по неговите геополитически интереси. Твърде невероятно би било да остави тази огромна държава, на едно от най-стратегическите географски места на Земята, да си тръгне мирно и безпроблемно.

Ако турският президент не отстъпи пред Запада, ако той решително изтегли държавата си от НАТО, ако затвори военновъздушната база „Инджирлик“ (заедно с около 50-те намиращи се в нея ядрени ракети), и особено ако след това той даде достъп на Русия до същите тези турски военни съоръжения, Западът със сигурност ще отговори със сила, дори с бруталност. От какво ли ще се състои „менюто“ този път: опит за покушение, още един военен преврат или бунтове, провокирани от външни сили? Не знаем, но можем да предполагаме: ще има ужасяващи кръвопролития.

И от коя страна ще застанат турските интелектуалци: всички тези известни журналисти, артисти и академици? Те често са много смели (в новата си книга с Чомски ги нарекохме „едни от най-смелите на планетата“), но къде лежи тяхната истинска политическа принадлежност? Някои от тях са същински социалисти, дори марксисти, но със сигурност не всички. В действителност мнозина от тях гледат право на запад: Париж, Лондон, Ню Йорк и Берлин.

c5d4af948ed556374b1b0199f9289529_big

Арести на журналисти в Турция след неуспешния опит за преврат, юли 2016

 

Мой приятел и един от хората, които публикуваха моите книги, вече починал, международно признатият турски физикохимик и молекулярен биофизик Октай Синаноглу (често наричан „турският Айнщайн“), беше един от най-отявлените критици на западния империализъм. Но той също така беше и дългогодишен професор в университета „Йейл“, а последните си години прекара предимно в имота си на плажа във Флорида. Любовта му към Турция според мен бе твърде „от разстояние“, твърде „платонична“.

Турските интелектуалци не могат да постигнат съгласие дори по отношение на това на кои автори да се възхищават. Двама от най-известните съвременни турски писатели, Орхан Памук и Елиф Шафак, са възприемани от мнозина като посредствени драскачи, които са се продали на Запада и описват Турция по желания от техните чуждестранни издатели и читатели начин.

Много млади и образовани турци напоследък се насочват към Латинска Америка, където да изучават новите революционни тенденции, правителствата и популярните движения. Други пътуват към Азия. Живеещите в Истанбул интелектуалци, например, са много по-космополитни от техните изненадващо евроцентрични и провинциални колеги в Атина. Но европейският секуларизъм и либерализъм са все още основното мерило и дори цел за голяма част от градското население на Турция.

Те могат да бъдат „срещу НАТО“, както и „срещу външната политика на САЩ“, но често не става ясно какво всъщност подкрепят.

Биха ли подкрепили правителството, ако то реши да изрита НАТО и на негово място да се сближи с Русия и Китай? Биха ли искали Турция да се присъедини към държавите от БРИКС?

Chinese President Xi Jinping (R) stands next to Turkey's President Recep Tayyip Erdogan, as they attend a signing ceremony at the Great Hall of the People in Beijing, China July 29, 2015. REUTERS/Ng Han Guan/Pool - RTX1M991

Си Дзинпин и Реджеп Ердоган, 29 юли 2015

 

Ердоган е обигран и прагматичен политик. Той знае всичко за търговията и „разменните монети“. Той знае и колко голяма стойност има страната му – както за Запада, така и за тези, които му се противопоставят!

Популярността му в страната е много голяма – подкрепят го близо 70% от хората. Неговите „морални убеждения“ са ясно видими, когато той критикува Запада – било то заради това, че подкрепя (или предизвиква) скорошния опит за преврат, или най-малкото за това, че не направи нищо да защити „законното правителство“ на Турция във време на тежка криза.

И сега, за първи път, Западът приема заплахите му сериозно.

Ако се позоваваме на досегашната история, Ердоган може да започне много тежко пазарене с Вашингтон, Берлин и другите западни столици. Скорошното „обръщане към Изтока“ би могло да бъде просто един изключително ефективен блъф!

И Обама, и Путин са наясно с това. Това е причината американските власти да не са твърде „обезпокоени“ за ядрените ракети, съхранявани в Турция. Затова и Путин бе много учтив на срещата си с Ердоган в Санкт Петербург: учтив, но не много повече от това.

Всички очакват следващия ход на Турция. А Ердоган може и да не бърза, докато действително предприеме нещо. Времето е на негова страна. Сега той може да изправи двата лагера един срещу друг, за да получи собствена изгода. Което му върши работа по-добре!

Русия и Китай (освен по-близки в исторически план) могат да предложат много в чисто практическо отношение: Новият Път на коприната, простиращ се до Истанбул чак от Тихия океан и вървящ заедно с високоскоростни железопътни линии, достъп до нови информационни технологии, тръбопроводи, както и цялостното поправяне на изстрадалия турски енергиен сектор – това са само част от потенциалните ползи.

Silk-Road

Турция би очаквала Западът да предложи повече от това, много повече, за да победи офертата, направена от Изток.

За съжаление изглежда, че всичко това няма нищо общо с някаква идеология или дори с най-прост възглед за „правилно и грешно“; става въпрос единствено за студен прагматизъм и практически изчисления.

Но, както написах в началото на това есе: аз все още не считам, че наистина разбирам Турция! Дори някои от турските ми приятели ми пишат и споделят, че те също не могат да я разберат!

Там всичко може да се промени. Хората могат да се променят. Прагматичният баща на съвременна Турция, Мустафа Кемал Ататюрк, бе един истински турски националист, но и силно повлиян от „светския Запад“. Освен това, за да запази нацията си силна, обединена и независима, му се наложи да се бори със западните сили и да приема значителна военна и икономическа помощ от Съветския съюз.

Днес президентът на Турция държи бъдещето на региона и на света в ръцете си. Той много добре го осъзнава. Той може да направи история с едно единствено драсване на химикалката.

В случай, че вземе добро решение, си пазя бутилка добро шампанско в хладилника. Добре охладено е и е готово да бъде отворено във всеки момент. Надявам се, че скоро ще има повод корковата тапа да отскочи до тавана.

Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro

Източник: COUNTERPUNCH





Още от автора: Андре Влчек

Андре Влчек

Андре Влчек е разследващ журналист, режисьор, и писател - прекарал по-голямата част от живота си в Ню Йорк, но работил и живял във всички континенти по света; с руски произход. Отразявал е войни и конфликти в десетки страни. Последните му книги са: "Разобличаване на лъжите на империята" и "Борбата срещу западния империализъм". „Океания“ е книгата му за западния империализъм в Южния Пасифик. Негова е и провокативната книга "Индонезия - Архипелагът на Страха". Андре снима филми за Telesur и Press TV. След като е живял в продължение на много години в Латинска Америка и Океания, Vltchek понастоящем пребивава и работи в Източна Азия и Близкия изток.

  1. гг казва:

    жалко че затоплянето на отношенията с Русия беше блъф за да може да влязат по-лесно в северна Сирия, американците пък подхлъзнаха кзрдите като даже ги конфронтираха с правителството на Асад и резултатът е буферна зона в Сирия с концентрация на американски военни и турска войска с много танкове. нещата загрубяват.

  2. лакотавакан казва:

    Погледнато от двора на България, турския президент е опасен и нестабилен съсед, дори враг, но пък погледнато обективно, силен политик е и много, много умен. Но се питам, а бе, Турция, каква ѝ е армията? Ей го, част от турските военни направиха опит за преврат, а другата част ги смазаха. Хиляди военни бяха арестувани, а за колко не знаем… Та … бая армия ще да е… И сега въпроса – зад гърба ти са близо 70 % от 75 милионен народ, армия модерна и бая на брой, икономика… хм, май не е като нашата… и ти ще си стоиш мирен при това бурно и „интересно“ време?!!! Това да не ти е Плевнелиев и нашата неотразима бойна армия с един кораб?!!! Искал да влезе в Европейския съюз. Да бе, кой ще го пусне, като знае, че въобще няма да има чупки в кръста пред г-жа Меркел и сие? Дали като нас ще си нареже модерните оръжия и с радост ще плесне с ръце и ще запее: „Мен (нас) вече ни пази НАТО!“ ‘Айде де…ама надали…
    Та…не е глупав г-н Ердоган, някой май друг ще е такъв…

  3. БЪЛГЪРИН казва:

    КАРОЧЕ!НИКОГА НЕ ВЯРВАИТЕ НА ТУРЦИЯ!ВИНАГИ ИМАЙТЕ ЕДНО НАУМ!ОСОБЕНО БЪЛГАРИЯ!

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни