Джоузеф Стиглиц е американски икономист, професор в Колумбийския университет. Носител е на Нобелова награда от 2001 г. и на Медал „Джон Бейтс Кларк“ (1979). Бивш старши вицепрезидент и главен икономист на Световната банка. Той е може би най–известният съвременен икономист с леви убеждения и с критични виждания за глобализацията и неолиберализма. Към юни 2010 година Стиглиц е на второ място по цитираност според класацията на IDEAS/RePEc сред икономистите в света.
Да се твърди, че еврозоната не е достатъчно ефективна заради кризата от 2008 г., не би било коректно. В страните от еврозоната нещата са по-зле, отколкото в страните от ЕС извън еврозоната, и много по-зле, отколкото в САЩ, които бяха в епицентъра на кризата.
Страните от еврозоната с най-лоши икономически показатели изпаднаха в депресия или дълбока рецесия; положението им – спомнете си за Гърция – в много отношения е по-лошо от ситуацията в различни страни по света по време на Голямата депресия от 30-те години на миналия век. Страните от еврозоната с най-добри икономически показатели, като например Германия, изглеждат добре, но само в сравненията. Нещо повече, техният модел на растеж се основава отчасти на политиката на принципа „разори съседа“ (“beggar-thy-neighbor”), когато успехът се постига за сметка на бивши „партньори“.
Съществуват четири типа обяснения, които описват това състояние на нещата:
Германия обича да обвинява за всичко жертвата, сочейки разточителството на Гърция или размера на дълговете и бюджетния дефицит в други страни. Но в този случай каруцата се поставя пред коня: преди кризата Испания и Ирландия имаха бюджетни излишъци и ниско съотношение на дълга към БВП. Именно кризата предизвика увеличение на дефицита и държавния дълг, а не обратното.
Фетишизмът по отношение на бюджетния дефицит без съмнение e един от проблемите на Европа. Например, Финландия с големи усилия се адаптира към множеството шокове, с които трябваше да се сблъска – през 2015 г. БВП на страната беше приблизително 5,5% под пиковото ниво от 2008 г.
Други критици, склонни да обвиняват жертвите, посочват като причина за безпокойството в еврозоната „социалната държава“ и излишните мерки за защита на пазара на труда. Въпреки това някои от най-добре представящите се страни в Европа, а именно Швеция и Норвегия, имат най-силната система за социална подкрепа и защита на пазара на труда.
В много от страните, които сега са с лоши показатели, нещата вървяха много добре – над средното европейско ниво – преди появата на еврото. Спадът там не е резултат от внезапни промени в трудовото законодателство или епидемия от мързел. Там беше променена валутната система.
Председателят на Европейския съвет Доналд Туск, председателят на Европейския парламент Маргин Шулц и председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер
Вторият тип обяснение се свежда до пожеланията, че, видите ли, Европа можеше да има по-добри лидери – мъже и жени, които са по-добре подковани в икономиката и провеждат по-качествена политика. Няма съмнение, че погрешната политика направи нещата по-лоши – и не само политика на бюджетни икономии, но и така наречените структурни реформи, които водят до увеличаване на неравенството, а оттам и до по-нататъшно отслабване на съвкупното търсене и на потенциала за икономически растеж.
Но еврозоната е политическа институция, в която неизбежно гласът на Германия се чува най-силно. Всеки, който е имал вземане-даване с германските политици през последните 30-тина години, би трябвало да знае предварително какъв би бил резултатът. И най-важното – като се имат предвид наличните инструменти, дори и най-видният цар на икономиката не би могъл да осигури просперитет на еврозоната.
Третият набор с обяснения за слабите показатели в еврозоната е типичната за десните критика към ЕС за склонността на еврократите към задушаваща регулация. Тази критика също не попада в целта. Еврократите, както и трудовото законодателство и социалната държава, не са се променили внезапно през 1999 г., когато беше въведена системата на фиксирани валутни курсове, или през 2008 г., с началото на кризата. В един по-фундаментален смисъл това, което е важно, е стандартът на живот, качеството на живот. Всеки, който отрича, че ние на Запад живеем добре със „задушаващо“ чисти въздух и вода, би трябвало да посети Пекин.
И като резултат идва четвъртото обяснение: еврото е по-виновно, отколкото политиките и структурните особености на отделните страни. Еврото има вродени дефекти. Дори и най-добрите политици, които светът някога е виждал, не са в състояние да накарат тази система да работи. Структурата на еврозоната наложи строги икономии, които се свързват със златния стандарт. Единната валута лиши държавите-членки от най-важния механизъм за корекция – обменния курс, ограничавайки тяхната монетарна и фискална политика.
Отговор на асиметричните шокове и различия в нивото на производителност би трябвало да бъде корекцията на реалния (коригиран с инфлацията) валутен курс, което означава цените в периферията на еврозоната да паднат в сравнение с цените в Германия и Северна Европа. Но доколкото Германия е непреклонна по отношение на инфлацията (цените в страната са в стагнация), корекцията можеше да бъде постигната само чрез налагане на дефлация в други страни. Като правило това води до болезнена безработица и отслабване на синдикатите. Най-бедните страни в еврозоната, и особено работещите в тях, понесоха основната тежест и бремето на корекцията. В резултат планът за стимулиране на конвергенцията между страните от еврозоната се провали с трясък, а различията между тези страни – и вътре в тях – растат.
В дългосрочен план тази система не е в състояние и няма да работи: нейният провал е гарантиран от демократичната политика. Само чрез промени на правилата и институциите в еврозоната еврото може да заработи. За това ще са нужни седем промени:
– Отхвърляне на критериите за конвергенция, според които бюджетният дефицит трябва да бъде по-малко от 3% от БВП;
– Замяна на политиката на строги икономии със стратегия за растеж, подкрепена от Фонд „Солидарност“;
– Демонтаж на склонната към кризи система, в която страните са принудени да взимат заеми във валута, която не е под техен контрол; Вместо това да се използват еврооблигации или подобни механизми;
– По-добро разпределение на тежестта в период на корекции: страните с излишък по текущата сметка да повишават заплатите и да увеличават бюджетните разходи, като се гарантира, че цените в тези страни ще растат по-бързо, отколкото в страните с дефицит по текущата сметка;
– Промяна на мандата на Европейската централна банка, която сега се фокусира само върху инфлацията, за разлика от Федералния резерв на САЩ, който отчита и нивото на безработицата, темповете на растеж, стабилността;
– Въвеждане на единна система за застраховка на депозитите (това ще спре изтичането на пари от страните с лоши икономически показатели), както и на някои други елементи на „банковия съюз“;
– Стимулиране, а не забрана на индустриалните политики, насочени към подпомагане на изоставащите страни от еврозоната, така че те да се изравнят с нейните лидери.
Протестиращи срещу строгите икономии гърци със запалена евро-банкнота пред офиса на ЕС в Атина
От икономическа гледна точка тези промени са малки, но днешните лидери на еврозоната им липсва политическата воля, за да ги извършат. Това не отменя фундаменталния факт, че построената наполовина къща е негодна за живот. Системата, която трябваше да насърчи просперитета и по-нататъшната интеграция, постигна обратен ефект. В тази ситуация развод по приятелски е по-доброто решение от сегашната безизходица.
Разбира се, всеки развод излиза скъпо. Но още по-скъпо ще бъде бавното и упорито влачене, което по същество не променя нищо. Както видяхме това лято във Великобритания, ако европейските лидери не могат или не искат да вземат трудни решения, европейските избиратели ще вземат решенията вместо тях. И лидерите навярно няма да са щастливи от резултатите.
Превод: Memoria de futuro
Източник: Project Syndicate
Богатите стават по-богати не е „принцип“ а следствие на използването на „фиатни“ пари подпряни с обещания, без значение от кого ;-). т.Е. „богатите“ са първите по веригата от пускането на тез „пари“, да се разбира като пара на водата :-), в обращение.
Ето ви обяснението от „Атлас изправи рамене.“ на Айн Ранд :
„- Още не. Причината, поради която семейството ми е просъществувало толкова дълго е, че никой от нас не си е позволявал да си въобрази, че е роден Д’Анкония. Трябва да стане такъв.
Той произнесе името си, сякаш искаше слушателите му да бъдат поразени и да паднат на колене само като го чуят.
Себастиан д’Анкония, неговият прародител, беше напуснал Испания преди много векове, когато Испания е била най-силната страна в света, а той е бил една от най-значимите й фигури. Тръгнал си, защото Великият инквизитор не одобрявал начина му на мислене и по време на един дворцов прием предложил да го промени. Себастиан д’Анкония плиснал остатъците от виното си в лицето на Великия инквизитор и избягал, преди да бъде заловен. Изоставил богатството си, имението си, мраморния си палат и момичето, което обичал — и отплавал за един нов свят.
Първото му имение в Аржентина била дървена колибка в полите на Андите. Слънцето осветявало като фар сребърния герб на Д’Анкония, закован над вратата на колибата, докато Себастиан д’Анкония копаел за мед в първата си мина. Прекарал години с кирка в ръка, трошейки скали от изгрев до залез, с помощта на няколко заблудени скитници — дезертьори от армиите на неговите сънародници, избягали престъпници, умиращи от глад индианци.
…
Глава XII
Аристокрацията на връзките
…
Застанал незабелязано на края на групата, Риърдън чу една жена с огромни диамантени обици и увиснало, нервно лице, да пита напрегнато:
— Сеньор д’Анкония, какво мислите, че ще стане със света?
— Точно каквото заслужава.
— О, колко жестоко!
— Не вярвате ли в действието на моралния закон, госпожо? — сериозно попита Франсиско. — Аз вярвам.
Риърдън чу Бъртрам Скъдър, извън групата, да казва на едно момиче, което се възмущаваше от чутото:
— Не му позволявайте да ви обърка. Знаете ли, парите са коренът на всяко зло, а той е типичен продукт на парите.
Риърдън не мислеше, че Франсиско е чул това, но го видя да се обръща към тях със сериозна, вежлива усмивка.
— Значи мислите, че парите са коренът на всички злини? — каза Франциско Д’Анкония. — Запитвали ли сте се някога какъв е коренът на парите? Парите са средство за размяна, което не може да съществува без произведени стоки и хора, способни да ги произведат. Парите са материалната форма на принципа, че хората, които искат да правят сделки помежду си, трябва да го вършат чрез покупко-продажби, като дават стойност за стойност. Парите не са средството на лентяите, които просят от това, което имате, със сълзи, нито на мародерите, които ви го отнемат със сила. Парите са станали възможни единствено благодарение на хората, които произвеждат. Това ли смятате за злина?
Когато приемате пари като отплата за усилията ви, го правите само заради убеждението, че ще ги замените срещу продукта от усилията на други хора. Не просяците и мародерите придават стойност на парите. Нито океан от сълзи, нито всичките оръжия на света могат да превърнат онези късчета хартия в портфейла ви в хляб, който ви е нужен, за да преживеете утрешния ден. Онези късчета хартия, които би трябвало всъщност да са злато, са знаците на честта, вашият дял от създаденото от хората, които произвеждат. Портфейлът ви е израз на надеждата, че някъде по света около вас има хора, които не биха пренебрегнали моралния принцип, в който се корени смисълът на парите. Това ли смятате за злина?
Търсили ли сте някога корените на производството? Разгледайте един електрически генератор и се опитайте да си кажете, че е бил създаден от физическия труд на безразсъдни добичета. Пробвайте да отгледате поне едно зрънце жито без знанията, оставени ви от хората, които е трябвало първи да открият как се прави. Пробвайте да се сдобиете с храна само чрез физически действия и ще разберете, че човешкият ум е коренът на всички произведени стоки и на цялото съществувало някога на земята материално богатство.
Вие обаче твърдите, че парите се печелят от силните за сметка на слабите? Каква сила имате предвид? Не е силата на оръжието или на мускулите. Благосъстоянието е продукт на способността на човека да мисли. Тогава дали парите се печелят от човека, който е изобретил двигател за сметка на тези, които не са го изобретили? Дали се печелят от интелигентните за сметка на глупавите? От способните за сметка на некомпетентните? От амбициозните за сметка на мързеливите? Парите биват изработени — преди да могат да бъдат изпросени или ограбени, — изработени от усилията на всеки честен човек в съответствие с конкретните му способности. Честен човек е този, който знае, че не може да потребява повече, отколкото е произвел.
Да търгува с помощта на парите е общоприетото правило за всеки добронамерен човек. Парите се крепят на аксиомата, че всеки човек е собственик на своя ум и на усилията, които полага. Парите не позволяват на никоя друга сила да предписва каква да бъде стойността на вашите усилия, освен на тази на доброволния избор на човека, който ви предлага в замяна своите усилия. Парите ви позволяват да получите за своите стоки и своя труд толкова, колкото те струват за хората, които ги купуват, но не повече. Парите не позволяват никакви други сделки, освен взаимно изгодни, в съответствие с независимата преценка на участниците в сделката. Парите изискват от вас да признаете, че хората трябва да работят за собствената си полза, а не в своя вреда, за собствената си печалба, а не за своя загуба — това е признанието, че те, хората, не са някакви товарни животни, родени да носят теглото на своята нищета; че трябва да им предложите ценности, а не рани; че общата връзка между хората е не обмяната на страдания, а на стоки. Парите изискват да продавате не своята слабост на хорската глупост, а своя талант на техния разум; те ви налагат да купувате не най-големите боклуци, които ви се предлагат, а най-доброто, което можете да получите за парите си. И когато човечеството се ръководи от принципите на търговията — а това значи на разума; а не на насилието като върховен арбитър, — тогава печелят най-добрият продукт, най-доброто изпълнение, човекът с най-добрата преценка и с най-високи способности — а размерът на възнаграждението на отделния човек се определя от нивото на неговата производителност. Това е моралът на битието, чийто инструмент и символ са парите. Това ли смятате за злина?
Парите обаче са само инструмент. Те ще ви отведат, където пожелаете, но няма да ви заместят на шофьорското място. Те ще ви дадат средството да осъществите своите желания, но няма да определят какви да са желанията ви. Парите са проклятие за хората, които искат да обърнат наопаки закона за причинно-следствената връзка — хората, които се стремят да заменят ума, като заграбват продуктите на ума.
Парите не ще купят щастие на човека, който няма понятие какво иска: парите няма да му дадат ценностни принципи, ако е пропуснал да се научи какво да цени, и няма да му посочат цел, ако е отбягвал да я търси. Парите не ще купят интелигентност на глупака или адмирации на страхливеца, или уважение на некадърния. Човек, който се опитва да купи мозъците на онези, които го превъзхождат, и да ги накара да му служат, като замества преценката си с парите си, в края на краищата става жертва на онези, които той самият превъзхожда. Интелигентните го напускат, но измамниците и мошениците се тълпят около него, привличани от закона, който той не е открил: че никой не може да бъде по-малък от парите си. Това ли е причината, поради която ги наричате злина?
Само човек, който не се нуждае от тях, е годен да ги наследи — човекът, който би натрупал богатство независимо от къде започва. Ако един наследник е достоен за парите си, те му служат; ако не е — го унищожават. Но вие гледате отстрани и надавате врява, че парите са го покварили. Наистина ли? А не е ли той покварил парите си? Не завиждайте на неуспелия наследник — неговото богатство не е вашето богатство, а и самите вие нямаше да го оползотворите по-добре от него. Не смятайте, че е трябвало то да бъде разпределено между вас — обременяването на света с 50 паразита повече вместо с един нямаше да върне погубените добродетели, които това богатство преди е олицетворявало. Парите са жива сила, която, лишена от корените си, загива. Парите няма да служат на ума, който не им подхожда. По тази причина ли ги наричате злина?
Парите са вашето средство за оцеляване. Присъдата, която произнасяте за своя източник на препитание, е присъдата, която произнасяте за своя живот. Ако източникът е покварен, вие заклеймявате собственото си съществувание. Чрез измама ли се сдобихте с парите си? Поставяйки се в услуга на човешките пороци и човешката глупост? Угаждайки на глупаци с надеждата да получите повече, отколкото способностите ви заслужават? Занижавайки стандартите си? Вършейки работа, която ненавиждате, за клиенти, които презирате? Ако е така, тогава вашите пари няма да ви донесат нито един миг радост, който да струва и пукната пара. Тогава всичко, което купувате с тях, няма да е похвала за вас, а упрек, няма да е придобивка, а напомняне за срама. И тогава ще се разкрещите, че парите са злина. Злина, защото не биха заместили самоуважението? Злина, защото не биха ви позволили да се наслаждавате на покварата си? В това ли се корени омразата ви към парите?
Парите винаги ще останат следствието и няма да ви заместят на мястото на причината. Парите са продукт на добродетелите, но няма да ви дадат добродетели и няма да изкупят греховете ви. Парите няма да ви подарят онова, което не сте спечелили — нито материалното, нито духовното. В това ли се корени омразата ви към парите?
Или имахте предвид, че любовта към парите е коренът на всяко зло? Да се обича нещо означава да се познава и обича неговата същност. Да се обичат парите значи да се познава и обича фактът, че парите са творение на най-доброто у вас и те са вашето разрешително да обменяте своите усилия срещу усилията на най-добрата част от човечеството. Именно онзи, който би продал душата си за жълти стотинки, прокламира омразата си към парите най-шумно — той наистина има основание да ги мрази. Обичащите парите са готови да работят за тях. Те знаят, че са способни да ги заслужат.
Нека ви подскажа една тънкост при разгадаването на човешките характери: човекът, който заклеймява парите, ги е придобил по нечестен път; човекът, който ги уважава, ги е спечелил.
Бягайте презглава от всеки, който ви каже, че парите са зло. Подобно на хлопката на прокажения това изречение ви известява за приближаването на мародер. Докато хората живеят на земята заедно и се нуждаят от средство за размяна помежду си, единственият заместител, ако изоставят парите, е дулото на пистолета.
Но парите изискват от вас най-висши добродетели, ако желаете да ги спечелите и да ги запазите. Хората без кураж, гордост или самоуважение, хората, които нямат етично чувство за своето право да притежават парите си и не са склонни да ги бранят, както биха защитавали живота си, хората, които се извиняват, че са богати, няма да останат богати дълго. Те са естествената стръв за гъмжилото от мародери, които от векове се спотайват на скрито, но изпълзяват щом подушат някой, молещ прошка за вината си да притежава богатство. Те ще побързат да го освободят от вината му — а и от живота му, както заслужава.
Тогава ще видите появата на хора с двойни стандарти — те живеят чрез насилие, а разчитат стойността на заграбените пари да бъде създадена от онези, които търгуват с труда си, — появата на хора, очакващи удобния момент да яхнат почтеността. В едно морално общество това са престъпниците и законите се пишат, за да ви предпазят от тях. Но когато едно общество създава престъпници по право и мародери по закон — хора, които използват сила, за да си присвоят богатството на обезоръжени жертви, — тогава парите отмъщават за своите създатели. Такива мародери смятат за безопасно да обират беззащитните, след като веднъж са прокарали закон за тяхното обезоръжаване. Но плячкосаното от тях става притегателна сила за други мародери, който им го отнемат, както те са го отнели. Тогава надпреварата става не за най-способния в производството, а за най-безскрупулния в жестокостта. Когато насилието е мерило, убийството печели срещу джебчийството. И тогава обществото изчезва сред всеобхватна разруха и кръвопролития.
Искате ли да знаете дали този ден наближава? Наблюдавайте парите. Парите са барометър за достойнствата на обществото. Когато видите, че покупко-продажбите се извършват не със съгласие, а по принуда; когато видите, че за да произвеждате, ви е нужно разрешението на някой, който не произвежда нищо; когато видите, че парите се стичат при онези, които търгуват не със стоки, а с влияние; когато видите, че някои хора стават по-богати чрез подкупи и облагодетелстване, отколкото чрез работа, и вашите закони не закрилят вас от тях, но закрилят тях от вас; когато видите корупцията да се възнаграждава, а честността да се превръща в саможертва — тогава трябва да знаете, че обществото ви е обречено. Парите са средство толкова благородно, че те не се конкурират с пушките и не влизат в съглашателство с жестокостта. Те не биха позволили една страна да оцелее като полусобственост, полуплячка.
Всеки път, когато сред хората са се появявали разрушители, първата им работа е била да съсипят парите, защото парите са закрилата на хората и основата за морално живеене. Разрушителите си присвояват златото и оставят на неговите притежатели фалшиви купища хартия. Това убива всички обективни стандарти и изоставя хората на произвола на случайно избрани ценности. Златото е обективна ценност, еквивалент на произведеното богатство. Хартията е ипотека върху богатство, което не съществува, поддържана с оръжия, насочени към онези, които се очаква да го произведат. Хартията е чек, издаден от узаконени мародери въз основа на сметка, която не е тяхна — въз основа на добродетелите на жертвите. Следете за деня, в който той ще се върне с клеймо „Кредитът по сметката превишен“.
Щом сте превърнали в злината в средството за оцеляване, не очаквайте хората да останат добри. Не очаквайте да съхранят морала си и цял живот да бъдат плячка за неморалните. Не очаквайте от тях да произвеждат, щом производството се наказва, а ограбването се възнаграждава. Недейте пита: „Кой унищожава света?“. Вие го правите.
Намираме се в разгара на най-великите достижения на най-великата и най-продуктивна цивилизация, а вие се чудите защо всичко около вас се разпада, докато вие проклинате жизнената му сила — парите. Вие гледате на парите, както са го правили диваците преди вас, а се чудите защо джунглата бавно пълзи към периферията на градовете ви. През цялата човешка история парите винаги са били присвоявани от мародери от един или от друг вид, чиито имена са се сменяли, но методът им е оставал същият: да си присвоят богатството чрез сила и да държат производителите зависими, унизени, опозорени, лишени от достойнство. Фразата за злото на парите, която произнасяте с такова праведно безразсъдство, идва от времената, когато богатството е било произвеждано с труда на робите — робите, които повтарят движенията, открити някога от някого и с векове останали неусъвършенствани. Докато производството е било управлявано със сила, а богатството е било завоевание, е имало твърде малко за завладяване. И въпреки това, през всичките векове на застой и гладуване, човечеството е величаело мародерите като аристократи на шпагата, аристократи по рождение, аристократи по длъжност и е презирало производителите — като роби, търговци, като занаятчии, като индустриалци.
За слава на човешкия род имаше, за пръв и единствен път в историята, една страна на парите — и аз нямам по-висша и по-благоговейна възхвала, която да отдам на Америка, защото това означава: страна на разума, справедливостта, свободата, производството, достиженията. За първи път разумът и парите на отделния човек бяха освободени и нямаше състояния, натрупани от завоевания, а само състояния, натрупани чрез работа, и вместо копиеносци и роби, появи се истинският създател на благосъстоянието: най-великият работник, най-висшето човешко същество, издигналият се със собствени сили човек — американският индустриалец.
Ако поискате да назова най-забележителната особеност на американците, бих избрал факта, че те са създали фразата „правя пари“. Никой друг език или нация не са използвали преди тези думи, човечеството винаги е гледало на богатството като на статично количество — което да бъде присвоено, изпросено, наследено, споделено, заграбено или придобито в знак на благосклонност. Американците първи разбраха, че богатството трябва да бъде създадено. Думите „правя пари“ съдържат същността на човешката етика.
Но въпреки това тези са думите, заради които американците бяха отречени от загнилите култури от континентите на мародерите. Сега грабителското кредо ви е докарало до състояние да смятате най-забележителното си достижение за позорно клеймо, благополучието си — за вина, най-великите си личности, индустриалците — за мерзавци, великолепните си заводи — за продукт и собственост на физическия труд, труда на подтиквани от камшиците роби, нещо подобно на египетските пирамиди. Мерзавецът, който лукаво твърди, че не вижда разлика между силата на долара и силата на камшика, трябва да изпита разликата на собствения си гръб, което, мисля, ще се случи.
Докато не откриете, че парите са коренът на всяко добро, сами си просите унищожение. Когато парите престанат да бъдат инструментът, посредством който хората правят сделки помежду си, тогава хора стават инструменти на други хора. Кръв, камшици и пушки — или долари. Направете своя избор — друг няма, а времето ви изтича.
Франсиско не беше погледнал и веднъж Риърдън, докато говореше, но в мига, когато приключи, очите му се приковаха в лицето на Риърдън. Риърдън стоеше неподвижно, виждайки единствено Франсиско д’Анкония, отвъд движещите се фигури и ядосаните гласове помежду им. Имаше хора, които бяха слушали, но сега бързаха да се отдалечат, имаше и други, които казваха:
— Ужасно… Не е вярно… Колко злобно и себично… — и го казваха високо и предпазливо едновременно, сякаш искаха съседите им да ги чуят, а Франсиско — не.
— Господин д’Анкония — заяви жената с обиците, — не съм съгласна с вас!
— Ако можете да оборите дори и едно изречение, госпожо, ще ви изслушам с благодарност.
— О, аз не мога да ви отговоря, нямам никакви отговори, умът ми не работи по този начин, но чувствам, че не сте прав, така че знам, че грешите.
— Откъде знаете?
— Чувствам го. Не се водя по главата, а по сърцето си. Може да сте добър в логиката, но сте безсърдечен.
— Госпожо, когато всички видим хората да умират от глад около нас, вашето сърце няма да бъде от никаква полза за тяхното спасяване. А аз съм достатъчно безсърдечен, за да кажа, че когато закрещите „Но аз не знаех!“ няма да получите прошка.“
https://chitanka.info/book/6744-atlas-izpravi-ramene
Самото оръжие е също такъв продукт на човешкия ум първо и после разумен труд.
Не случайно се нареча на името на създателя му, а не на името на работника произвел болтовете за сглобяването му или управляващия го :-), не обезценявам труда им.
Ей ви пример не от Америка, за да не ме обвините в про-американизъм цитирайки ви родената и живяла в Русия , по време на Революцията, Санкт Петербург/Ленинград, Айн Ранд ;-).
https://www.youtube.com/watch?v=nXkqKCAIB64
Rand, ама не корпорацията :-), развива доста интригуващи тези в тая част на книгата си :-).
Например тезата за „ездачките“ :-))).
“ — Знаеш, че винаги съм ти се възхищавал, Лилиан, като на една наистина ненадмината жена.
— Осъзнавам го.
Слой насмешка покриваше леко меките нотки на гласа й като лак. Той я изучаваше нагло.
— Трябва да ми простиш, ако мисля, че известно любопитство е позволено между приятели — каза той, без тон на извинение. — Чудя се от какъв ъгъл разглеждаш възможността за някои финансови ангажименти — или загуби, — които да се отразят на твоите лични интереси.
Тя сви рамене.
— От ъгъла на ездачка, скъпи. Ако имаш най-силния кон в света, му стягаш юздите толкова, че да те носи удобно, дори и това да означава да пожертваш пълния му капацитет, дори и пълната му скорост никога да не се види и огромната му сила да се похаби. Ще го направиш, защото ако го оставиш на пълна скорост, ще те хвърли за нула време… Все пак финансовите аспекти не са основната ми грижа, нито пък твоята, Джим.
— Наистина съм те подценил — бавно каза той.
— Е, това е грешка, която искам да ти помогна да поправиш. Знам какви проблеми ти причинява той. Знам защо те е страх от него, а и имаш добри причини да е така. Но… ти си в бизнеса и в политиката, така че ще се опитам да го кажа на твоя език. Един бизнесмен казва, че може да достави стоките, а политическият агитатор казва, че може да достави гласовете, нали така? Това, което искам да знаеш, е, че аз мога да ти го доставя когато пожелая. Можеш да действаш съобразно това.
Според кодекса на приятелите му разкриването на някаква част от личността си означаваше да дадеш оръжие на врага си, но той прие признанието й и му отвърна:
— Де да бях толкова умен като сестра ми.“
Или пък „инвестирането“ ;-).
„Докато се обръщаше, за да го придружи до Черил, Тагарт дочу лек звук, който идваше от Бъртрам Скъдър — беше зародиш на кикот. Тагарт знаеше, че хората, които се тълпяха в краката му преди миг, чиято омраза към Франсиско д’Анкония беше вероятно по-голяма от собствената му, все пак се наслаждаваха на спектакъла. Последствията от това бяха сред нещата, които не се опитваше да назовава.
Франсиско се поклони на Черил и я поздрави, сякаш беше булка на престолонаследник. Докато наблюдаваше нервно, Тагарт усети облекчение и някакво неясно възмущение, което, ако беше назовано, щеше да му даде да разбере, че му се иска поводът да заслужава величието, което маниерите на Франсиско му придаваха за миг. Страхуваше си да остане до Франсиско, както и да го остави на свобода сред гостите. Той направи няколко колебливи стъпки встрани, но Франсиско го последва с усмивка.
— Не си мислел, че ще пропусна сватбата ти, Джеймс, при условие, че си ми приятел от детинство и основен акционер?
— Какво? — Тагарт се задави и веднага съжали: звукът признаваше паниката му. Франсиско изглежда не го забеляза и каза с весел и невинен глас:
— Разбира се, че знам. Познавам подставените лица зад подставените лица зад всяко име в списъка на акционерите на „Д’Анкония мед“ Изненадващо е колко много хора с имена като Смит и Гомес са достатъчно богати, за да притежават солидни парчета от най-богатата корпорация в света, така че не можеш да ме обвиняваш, че съм бил любопитен да науча какви важни личности, всъщност имам сред миноритарните си акционери. Изглежда мога да се похваля с удивителна колекция от публични фигури от целия свят, включително и от народни републики, където човек може да си помисли, че не са останали никакви пари.
Тагарт каза сухо и намръщено:
— Има много причини, свързани с бизнеса, човек понякога да не инвестира направо.
— Едната причина е, че човекът не иска хората да разберат, че е богат. Другата е, че не иска да знаят как е станал такъв.
— Нямам представа какво искаш да кажеш или защо имаш нещо против.
— О, аз нямам нищо против. Оценявам го. Страшно много инвеститори — от старото поколение — ме изоставиха след мините „Сан Себастиан“. Изплаших ги. Но модерните имат повече вяра в мен и действат, както винаги са го правили — на доверие. Нямам думи да изразя колко много го оценявам.
На Тагарт му се искаше Франсиско да не говори толкова високо, щеше му се хората да не се събират около тях.
— Справяш се изключително добре — каза той с безопасния тон на професионален комплимент.
— Да, нали? Чудесно е как акциите на „Д’Анкония мед“ се качиха през последната година. Но не мисля, че трябва да се надувам много за това — в света не остана много конкуренция, човек няма къде да инвестира парите си, ако случайно забогатее бързо, но съществува „Д’Анкония мед“, най-старата компания в света, най-сигурният избор векове наред. Помисли си само какво е преживяла през годините. Така че ако вие сте решили, че това е най-доброто място за скритите ви пари, което не може да бъде разрушено, че трябва да се появи някакъв изключително необичаен човек, за да разруши „Д’Анкония мед“ — е, прави сте.
— Чувам, че си започнал да взимаш отговорностите си сериозно и си се заловил с бизнеса. Казват, че работиш доста усилено.
— Нима някой го е забелязал? Старомодните инвеститори смятаха за важно да наблюдават какво прави президентът на компанията. Модерните инвеститори не мислят, че е важно да знаят. Не мисля, че дори поглеждат дейността ми.
Тагарт се усмихна.
— Но гледат данните от борсата. Това казва всичко, нали?
— Да. Да, така е, дългосрочно.
— Трябва да кажа, че съм доволен, че не се интересуваш само от партита през последната година. Резултатите личат в работата ти.
— Нима? Е, още не съвсем.
— Предполагам — каза Тагарт с внимателен тон, който съдържаше непряк въпрос, — че трябва да се чувствам поласкан, че си решил да дойдеш на този прием?
— О, но аз трябваше да дойда. Мислех, че ме очакваш.
— Ами не, не… тоест…
— Трябваше да ме очакваш, Джеймс. Това е великото, официално преброяване, на което жертвите идват, за да покажат колко лесно е да ги унищожиш, а унищожителите сключват пактове за вечна дружба, които траят по три месеца. Не знам към коя група точно принадлежа, но трябваше да дойда и да ме преброят, нали?
— Какво, по дяволите, си мислиш, че казваш? — изкрещя бясно Тагарт, виждайки напрежението в лицата наоколо.
— Внимавай, Джеймс. Ако се опиташ да се престориш, че не ме разбираш, ще го кажа много по-ясно.
— Ако си мислиш, че ще ти позволя да твърдиш…
— Мисля, че е забавно. Беше време, когато хората се страхуваха някой да не разкрие някоя тяхна тайна, която е неизвестна на тези около тях. Днес се боят от това, че някой ще назове онова, което всички знаят. Вие, практичните хора, замисляли ли сте се, че това е напълно достатъчно, за да разруши цялата ви голяма, сложна структура, с всичките ви закони и пушки — просто някой да назове истинската същност на онова, което правите?
— Ако си мислиш, че можеш да дойдеш на тържество като тази сватба, за да обиждаш домакина…
— Джеймс, аз дойдох тук да ти благодаря.
— Да ми благодариш?
— Разбира се. Направи ми голяма услуга — ти и твоите момчета във Вашингтон, и тези в Сантяго. Само се чудя защо никой от вас не си даде труда да ме уведоми. Тия директиви, които някой е издал тук преди няколко месеца, задушават цялата медодобивна промишленост в тази страна. И резултатът е, че изведнъж трябва да внасяте много по-големи количества мед. А къде по света има останала мед, ако не в „Д’Анкония мед“? Така че, виждаш, имам солидни причини да съм благодарен.
— Уверявам те, че нямам нищо общо с това — припряно каза Тагарт — и освен това, жизненоважната икономическа политика на тази страна не се определя от съображения като тези, за които намекваш, нито…
— Знам как се определя, Джеймс. Знам, че сделката е започнала с момчетата в Сантяго, защото са на хранилката на д’Анкония от векове — разбира се, „хранилка“ не е блага дума, по-точно е да кажем, че „Д’Анкония мед“ им плаща пари за защита от векове, нали така му викат вашите гангстери? Нашите момчета в Сантяго му викат данъци. Получават си дела от всеки продаден тон мед на д’Анкония. Така че имат солиден интерес да продавам колкото се може повече тонове. Но в един свят, който се превръща в Народна република, това е единствената страна, където хората не са принудени още да копаят за корени в гората, за да оцелеят, така че това е единственият пазар, останал на Земята. Момчетата в Сантяго искаха дял от този пазар. Не знам какво са предложили на момчетата във Вашингтон, или пък кой е изтъргувал нещо и с кого, но знам, че и ти си някъде по веригата, защото притежаваш солидно парче от акциите на „Д’Анкония мед“. И със сигурност ти е доставило удоволствие — тази сутрин, преди четири месеца, в деня след издаването на директивата — да видиш какъв невероятен скок постига „Д’Анкония мед“ на борсата. Направо е изскочила от листа с цифрите и те е праснала по лицето.
— Кой ти даде основание да измисляш подобна възмутителна история?
— Никой. Не знаех нищо за това. Просто видях скока на акциите онази сутрин. Това ми каза всичко, нали? Освен това момчетата в Сантяго лепнаха нов данък върху медта още на следващата седмица и ми казаха, че не бива да имам нищо против, не и след внезапното качване на акциите ми. Казаха, че работят изцяло в мой интерес. Питаха ме какво ме е грижа — в крайна сметка съм по-богат от преди. Вярно. Така беше.
— Защо настояваш да ми кажеш това?
— А ти защо отказваш да приемеш поздравленията, Джеймс? Това не е характерно и със сигурност не съвпада с линията на поведение, в която си такъв експерт. В епоха, когато хората съществуват не по право, а по милост, човек не отхвърля благодарен гост, опитва се да сграбчи в капана на благодарността колкото се може повече хора. Не искаш ли да съм един от хората, които са ти задължени?
— Не знам за какво говориш.
— Помисли каква услуга получих без каквото и да е усилие от моя страна. Никой не ме попита, не ме уведоми, не помисли за мен, всичко беше уредено без мен и всичко, което трябва да направя сега, е да произведа медта. Това беше велика услуга, Джеймс — и можеш да си сигурен, че ще ти се отблагодаря за нея.“
https://www.youtube.com/watch?v=kJF6QCvGtf0#t=1190