Д-р Цветеслава Гълъбова: У нас психично болните са изхвърлени в кофите за боклук

Hilari

 

1112

Д-р Цветеслава Гълъбова е завършила медицина в Медицински университет – София  и бизнесадминистрация в УНСС. От 1994 година работи в Държавната психиатрична болница „Св.Иван Рилски“ – Нови Искър, където 4 години е била лекар ординатор, 11 години – началник на отделение за мъже с остри психози, а от 2009 г. е директор на болницата. Съдебен експерт по психиатрия повече от 15 години. Национален експерт по психиатрия на Българския лекарски съюз.

Интервю на Цеца Христова с д-р Цветеслава Гълъбова за Мемория

– Защо избрахте да станете психиатър, д-р Гълъбова?

– Защо не зная, но все още помня как го избрах – бях в девети клас и прочетох книгата „Мъжът и жената интимно”, която моята майка учителка беше надлежно скрила, защото това беше тема табу. Когато ми попадна тази книга, я прочетох на един дъх и реших да стана сексолог. Малко след това ми попадна една самиздатка на Фройд /в далечната 1982 година Фройд у нас беше забранен/ и тогава реших, че моята съдба е психоанализата. Вече като съзнателен лекар, избрал психиатрията като своя специалност, избрах попрището на биологичната психиатрия, т.е. лечението с медикаменти. Сега – след почти 25 години психиатрична практика, отново съм увлечена от психотерапията и имам идея за развитие именно в това направление на психиатрията. А на въпроса защо съм избрала психиатрията – може би тя ме е избрала. Аз съм от щастливците, на които Господ е посочил пътя и никога не ми се е налагало да мисля какво искам да правя, просто следвах мечтата си.

Защо лудите в България са по улиците, поне такова е впечатлението, което се създава? Извинете ме, че използвам този термин, не влагам в него нищо обидно. В хората се създава страх, още повече, че не са малко случаите на агресия от страна на психично болни хора към околните, включително не липсват и случаи с фатален изход…

Не е коректно да питаме защо са на улиците – защото на всеки жив човек мястото му е в социума. Въпросът е защо са в този вид на улиците – често пъти неугледни, нeдоогледани, с видима болест, безработни, отхвърлени, различни. Отговорът е, че държавата ни е напълно абдикирала от грижите за тези хора, отритнала ги е, отрекла се е тях и те са изхвърлени в кофите за боклук, където нерядко ровят, за да се прехранят. Социалната система не ги приема, по отношение на хората с тежки психични болести тя е напълно пробита и не функционира. Когато психично болният не може да се грижи сам за себе си, когато близките му не желаят или не могат да осигурят грижа у дома, следва да бъде настанен в подходяща социална институция. Но там има листа на чакащи и понякога това чакане трае 5-8 години. Да, толкова е средната продължителност за пациентите от нашата болница, които на практика живеят в лечебното заведение, от подаването на документи до настаняването в подходяща социална институция.

Освен това няма дневни центрове, няма социални асистенти, няма грижа за тях. Сега у нас положението е следното – средностатистическият психиатричен пациент е млад човек, без работа, пенсиониран по болест, с минимална пенсия и цял ден е оставен сам на себе си. Е, как няма да ходят по улицата, да употребяват алкохол, да вършат асоциални неща.

0812158001456147415_527061_600x458

Страхът на хората от агресия от страна на психично болните е преувеличен и се базира на непознаване естеството на тези страдания. По статистика едва 6 процента от психично болните вършат противоправни деяния и едва половината от тях извършват тежки противоправни деяния. Останалите правят дребни кражби, хулигански прояви и т.н., които са свързани с десоциализацията на психично болните. И отново опираме до липсата на социална грижа за тях, което е задължение на ДЪРЖАВАТА!!!

– Дори за средно информиран човек е ясно, че държавата не се грижи достатъчно за психичното здраве на българите и това е силно подценяван проблем. Може ли той да бъде решен със създаването на клинични пътеки по психиатрия, за което от гилдията ви настояват от години? Или тогава Здравната каса ще фалира? Простете иронията ми…

– Проблемите са много, но базисният е, че системата ни функционира с 40 години назад във времето, тя не е реформирана – колкото и да се изхаби от употреба тази дума, а тежко деформирана. И един от многото проблеми е липсата на клинични пътеки. Но за това положение, както и за липсата на реформи, аз лично поставям на първо място липсата на ясна и конкретна ОБЕДИНЕНА позиция на цялата психиатрична общност. Защото – ще кажа може би нещо, което ще прозвучи на някои психиатри на отговорни позиции скандално, ние сме на този хал, защото има силна съпротива вътре в общноста срещу промени. Защото настоящият хаос е удобен за ръководещите лечебни заведения – търговски дружества и те категорично се противят на промени, вкл. и налагането на клиничните пътеки като начин на финансиране, както е в цялата медицина у нас. Защото така им е удобно. За мен лично липсата на единство е причината да няма интерес към нас като професия, специалност, проблематика и т.н. и това пряко рефлектира върху нашите болни. Поради наличните вътрешни съпротиви – и то от колеги, които са „фактори”, през последните 25 години нищо в болничната психиатрия не се промени за добро.

– Къде е професионалната организация в тази проблематика?

Българската психиатрична асоциация отсъства, няма я. Тя се ръководи от мениджъри на търговски дружества и може би няма интерес ситуацията да се промени. Къде са националните консултанти по психиатрия, какво са свършили? Не че намирането на „виновен” ще оправи нещата. Но е хубаво да си казваме нещата честно и най-вече да се обединим в битката си за промяна.

– Само липсата на пари в системата на здравеопазването ли е причината хората с психични проблеми да не се лекуват адекватно? Каква е ролята на семейството и на близките на хората с психични проблеми? Все още съществува разбирането, че психичното заболяване е нещо срамно и по тази причина много хора не търсят психиатрична помощ за себе си или за близките си.

– Причините са комплексни. За мен базисната е, че няма разбиране за важността на психичното здраве като част от общото здраве на човека. Имаше години, в които се твърдеше, че психичното здраве е приоритет, но това си остана на хартия. А приоритет означава не само пари, означава много работа по промяна на обществените нагласи към психично болните, техните близки и професионалистите, грижещи се за тях.

– Доболничната психиатрична помощ като че ли изобщо отсъства в държавната здравна стратегия, а знаем колко важни са профилактиката, скринингът и ранната диагностика за всякакъв вид заболявания. Силно впечатление ми правят разказите на мои приятели, живеещи в Унгария, където преди да се даде направление за специалист заради общо или друго заболяване, почти винаги пациентът първо минава през кабинета на психиатър или психотерапевт. Отразява ли се грижата за психичното здраве  положително на общата заболеваемост?

Душевно_болни_хора_04c36_3406245– Би се отразила, но за съжаление психиатрията я няма на полето на медицината. В доболничната помощ се направи опит за реформа, имаме прекрасни специалисти, те могат да дадат и дават медицинската грижа. И го вършат перфектно. Но освен от медикаменти болните имат нужда от много други социални грижи, от дневни центрове, от социални работници, психолози и психиатрични сестри, от арт терапевти т.е. много специалисти непсихиатри, цяла армия, която да полага грижи за болните извън стационарите. Много колеги от амбулаторията се опитват да вършат и социалната работа, но не им е по силите. А психотерапията пък отсъства от дейностите на касата. И за това пак ние – професионалистите, сме си виновни. Защото нямаме единна позиция по въпроса, която да защитаваме. Всяка коза за свой крак – това е принципът в нашата професионална общност.

– Известни са ни много случаи, когато психично болни хора са изоставени от близките си и буквално живеят на улицата. Такива хора са опасни както за околните, така и за самите себе си. В този случай законът помага ли, или пречи, за да бъдат „въдворени“ такива хора в специализирани здравни заведения? Вие отказвали ли сте да приемете такъв пациент и защо?

– Нека да изясним, че няма „въдворяване” в специализирани здравни заведения. В здравните заведения пациентите се настаняват до овладяване на острото състояние. След това следва да бъде настанен в социална институция, където да живее и да бъде обгрижван. Няма нормативна уредба, съгласно която психично болен да бъде принудително настанен в социално заведение. А социалните, когато един такъв опасен или кръжащ по улиците като свободен електрон болен, бъде настанен в лечебно заведение, слагат „човката”, че задачата е изпълнена и повече не се интересуват или пък активно отказват да сътрудничат и да си свършат работата.

– Българите по-„луди“ ли сме от другите нации? Каква е статистиката?

– Не сме по-луди и по-болни. Просто по-лошо си гледаме болните и затова ги виждаме в този вид по улиците.

– Води ли се в България реална отчетност на хората с психични заболявания? Тези от нас, които са живели и в годините на соца, си спомнят много добре за „жълтите книжки“ и как не можеше да се запишеш в университет, ако не си минал през „психото“.

– За мен отчетът е реален, но данните не са достоверни, защото липсва информация кой къде, кога, как и колко пъти се е лекувал. И най-важното защо се е налагало да постъпва често. Всяко заведение си води собствена статистика, няма единна информационна система.И най-важното – има силна съпротива от гилдията да се изгради такава система. Познайте защо.

А онези репресивни практики за бележки преди университета и брака трябваше да отпаднат. Лошото е, че нищо не замени онази наистина компроментирана система – по стар обичай разградихме без да изградим.

– Що се касае до болничната психиатрична помощ – като директор на държавна психиатрична болница как оценявате грижата на държавата? Кои са най-големите ви проблеми? Ще се опитам да позная – свързани са пари…

– Проблемите са много – мизерна база, бараки, хвърлени в гората, малко персонал с ниски заплати, тежко демотивиран от безпаричието и лошите условия. На тази болница мястото й не е в гората, а в града, където са другите болници. Трябва да има достатъчно мотивиращи заплати, които ще станат и един от лостовете за подбор на кадри и изисквания към работещите в тази система. Нашата болница е част от системата за психично-здравна помощ в страната и доколкото цялата система има нужда от дълбока и коренна промяна, то и нашата болница има такава нужда. Всичко в една система е свързано, като при зъбчатите колела. Като се счупи едно зъбче и от най-малкото колело, всичко започва да скърца. А в нашата система са счупени и малки, и големи зъбци, и цели колела. Какво да очакваме от една болница, пък била тя и голямата психиатрия на европейската столица София?

– Настоящото ръководство на Министерството на здравеопазването опитва ли се да промени нещо, или и там удряте на камък?

– При липса на активност от страна на професионалната общност как да очакваме Министерството на здравеопазването да промени нещо? Нали идеите трябва да дойдат от професионалистите?

– Достатъчен ли е броят на психиатричните клиники в България?

3306314422

– Даже предостатъчен. У нас има впечатление, че е недостатъчен, защото я няма социалната грижа за нашите пациенти и все още битува мнението, че те трябва да бъдат изолирани до живот. Няма такова нещо – те трябва да живеят сред нас, но по достоен и човешки начин. Да се върви в посока увеличение на леглата, за да ги „държим” някъде и да са ни далеч от очите, не е решение на проблема.

– Според Вас отнасят ли се психиатричните клиники с необходимия респект и внимание към човешкото достойнство на пациентите си и техните близки? Смята се, че „човешко достойнство“ на практика не присъства в речника на здравните мениджъри в сферата на психично-здравната помощ, да не говорим за персонала.

– За съжаление има доста истина в тази констатация. Институционализмът като начин на лечение на психично болните все още битува в главите на много професионалисти в тази сфера. И част от това е лошото отношение към пациентите. А не бива да забравяме, че често пъти тези лечебни заведения са мизерни, отдалечени от населените места, изолирани, с лоши битови условия не само за лекуващите се, но и за работещите в тях. А това е една много „хубава” основа за деморализиране на персонала, за дезинтересиране и лошо качество на работата, част от което е и недостойното отношение към болните. Заплатите в тази сфера, особено в психиатричните болници, са мизерни, унизително ниски и категорично не могат да се ползват като инструмент за подбор на персонал. Лекар в държавна психиатрична болница, началник на отделение получава чисти 900 лв, медицинска сестра с 30-годишен стаж – 600, санитар – минималната работна заплата за страната. Е, за какъв подбор да говорим?

–  Казвате, че днес психиатрията е извън медицината. Много тъжна констатация…

– За съжаление е вярна. Извън сме – цялата медицина се финансира по клинични пътеки /с всичките ми резерви към този начин на финансиране/, ние – не. А вътре в самата система има различно финансиране – психиатричните болници на „исторически бюджет”,  а останалите – по Методиката са субсидиране на МЗ, защото са търговски дружества. И трябва да печелят като зарзаватчийници?!? И как се печели. Е, от оборот на психично болни – лечението им продължава 10-15-20 дни, след което се изписват в недобро състояние или се превеждат в държавните психиатрични болници за продължаване на лечението. На самите болни и близките се обяснява, че „нямат право да продължават лечението повече от 20 дни”?! А това е откровена лъжа, мотивирана само и единствено от необходимостта да се „върти” оборот, от който ще се осигурят по-високи заплати.

– Вие сте на мнение, че психиатричните центрове трябва да се върнат към болниците. Но за да бъде взето някакво решение, първо трябва да се признае, че има проблем. Защо държавата извръща глава от тези проблеми, в крайна сметка това е бумеранг който ще се завърне с пълна сила в обществото ни, ако не е се е върнал вече. Какво трябва да се направи, за спре държавата да се прави, че не забелязва тези хора, да започне да се грижи за тях? Срамно е за държавата ни и за века, в който живеем, да има здравни заведения, в които хората са набутани и се третират като животни.

– Центровете за психично здраве трябва да се разгърнат като извънболнични структури, предлагащи гамата услуги за лечение в общността. И, разбира се, да се разкрият още десетки центрове за дневни грижи – във всяка община. А настоящите центрове за психично здраве, които са 12 на брой /бившите диспансери/, по чисто финансови причини се трансформираха лека-полека в стационарни структури с над 1400 легла, които обаче са търговски дружества и гонят оборот. Затова лечението в тях продължава за ограничен перид и след това по гореописаната схема пациентите или се изписват без да е постигнат достатъчен ефект, или се превеждат в психиатричните болници.

Да, срамно е, че си гледаме психично болните по този начин. Все пак е 21-ви век и от десет години сме членове на ЕС. Не знам защо ЕС не види тази нечовешка мизерия и не ни санкционира адекватно за този срам. Хубаво е да се грижи за щастието на прасетата и кокошките, за кучешките приюти и да ни хока, че не спазваме правилата, но защо проспива копторите, наречени психиатрични болници?

radnevo

– Конкретно в болницата, която ръководите, справяте ли се с кадровия проблем, който заплашва да стане повсеместен в здравеопазването заради изтичането на млади и обучени кадри? Неотдавна цитирахме една прогноза, че след няколко години ще има огромна криза за учители. Да не останем и без лекари?

– Да, ще останем – и без лекари, и без сестри. Защото у нас, за съжаление, го няма разбирането, че здравеопазването и образованието са темели на националната сигурност. И не може работещите в тези сфери да са мизерно заплатени или да са принудени да въртят оборот, за да си осигурят някакви прилични доходи. Където се срещат Търговския и Здравния закон, вторият е винаги губещ. Не може да пуснем търговците в храма и да очакваме нещо различно от това, което ни се случва. Щом на пациента се гледа като на субсидия или клинична пътека, и заплатата на работещите ще зависи от броя на пациентите, ще бъде това, което сега виждаме.

В нашата болница проблемът е от години и се задълбочава – 5 незаети лекарски щата, 13 – сестрински. Средна възраст на лекарите 49 години, на сестрите – 57. 25 процента от персонала е с инвалидизация от ТЕЛК. Картинката има само едно име – катастрофа. За какви стандарти си говорим, за какво качество на диагностично-лечебния процес може да става дума?

– Какъв съвет бихте дали на хората, които започват кариерата си като психиатри?

– Да отидат да специализират в психиатричните болници, колкото и мизерни да са условията в тях. Защото именно в тези лечебни заведения ще видят всякаква патология – там не се прави подбор на пациенти, които могат да бъдат изписани след 10-15 дни, това е, както се казваше навремето, предният фронт на психиатрията и там е мястото, където може наистина да се научи много за психичните болести, отношението към тези пациенти и техните проблеми.

– Има ли някакви уроци, които сте научили от своите пациенти?

– Да – търпение и никакъв максимализъм. Моите пациенти ме държат здраво на земята, не ми позволяват да се взема насериозно или да си повярвам, че съм много велика. Много отдавна осъзнах, че лекарят – каквато и да е неговата специалност, не е Господ, а само инструмент в ръцете на Бог. Може да бъде добър или лош инструмент – в зависимост от знанията си, уменията си, опита си, но си остава инструмент и е длъжен да бъде добър – и като човек, и като професионалист. За мен това са две неразривно свързани неща – не приемам, че може един лекар да е отличен професионалист, а да не е добър човек. Защото състраданието и съпричастността към болката на нашите пациенти са базата за професионализма. Ако ги няма простите човешки добродетели в основата, къщата ще остане на глинени крака и ще се срути.

– И накрая – четете ли Юнг? Коя е вашата лична алхимия?

fdfdf– Да, чета Юнг, особено в трудните си периоди в личен план. А моята лична алхимия е любовта. За мен е важно да съм във вихъра на емоцията. Господ така ме е създал и аз не му се противя – винаги съм влюбена и обичам – децата си, приятелите си, близките си, народните танци, хипокси тренировките, професията си и всякви занимания, които ми носят радост и различни емоции. Такова беше и участието ми в конкурса мисис Баба. За което, много странно от моя гледна точка, получих много упреци… от колеги психиатри. Било излагане на професията. Но, всеки има право на преценка. За себе си знам, че в центъра на моя личен свят са двете ми прекрасни дъщери, тяхната сестра и прелестният ми внук. И народните танци.

Още от автора: Д-р Цветеслава Гълъбова

Д-р Цветеслава Гълъбова

Д-р Цветеслава Гълъбова e директор на Държавната психиатрична болница „Св. Иван Рилски“, където работи от 1994г. Завършила е медицина и бизнесадминистрация. Национален експерт на БЛС по психиатрия. Съдебен експерт по психиатрия повече от 15 години.

  1. Zora Popova каза:

    Загрижена е ЕС за формата на чушките и други подобни проблеми си има на главата и ще ни санкционира, че те се грижим достатъчно за незаконно налуващи гпупи афгатистанци, ме български пенсионери и хора с нервно- пссихични пробл. ЖИВЕЯТ С ПО-МАЛКО СРЕДСТВА ОТ БЕЗДОМНО КУЧЕ – НИЩО!

  2. Безименен :-) каза:

    По просто е, докато се плаща на бройка болни а не за здрави, „медиците“ винаги ще са заинтересовани от повече болни от колкото от здрави.

    Как беше лафа, като се знам какъв съм инженер ме е страх да ходя на доктор :-). Така, че намирането на лекар е като шестица от тотото :-). Лично мнение, е че процента на лекарите спазва строгата форма на закона на Парето а не „нормалната“. :-)))

    На Фройд не съм му фен, виж Юнг е друга бира ;-).

    http://www.stream.pm/videos/kQRRDm

    Та-а, Сабина Шпилрейн е може би най-добрия съветски психиатър от онез времена. Доказателството е, че на нейна преценка и още двама нейни колеги е била специалната „школа“ за децата на съветския елит :-))). Например Василий Сталин, известен плейбой и т.н. :-). Немците я убиват през 43-а при Сталинград с двете и деца :-(. И до ден днешен си е непризната, наскоро започнаха да я оценяват :-).

    Юнг е имал богата съпруга ;-). Така, че оценката рядко се измерва според способностите, по-скоро според лоялноста/послушноста. И дори човек от класата на Юнг е доказателство. За днес да не говорим ;-). Добър пример е Рупърт Шелдрейк, например. Който е почти юнгианец.

  3. Безименен :-) каза:

    И докато хората чакат държавата, т.е. чиновниците, да напрявят подбора и оценката според тях работата ще до под крушата.
    Ей го в съседна Турция новия „пророк“ Rдоган ще е и здравен експерт :-))). Което няма как да не повлече народа там към „райските“ градини пълни с гурии :-).

    https://www.youtube.com/watch?v=5RDMdc5r5z8

  4. Безименен :-) каза:

    А виж с „болните“ от „висините“ кой ще се занимава.

    В това е въпроса :-).

    https://www.youtube.com/watch?v=syZaWUfif_Q

    ‘Щото това няма как да стане ако си при тях на заплата :-))).

  5. луди сте до един каза:

    По-психично болни от политици, папи и други подобни няма…Тези са на свобода и прибират измъчени хора по лудниците. От дете не проумявам как хората могат да ви се връзват и да ходят да ви се молят в църквите…Създали сте религията, за да побъркате населението и да го манипулирате по-лесно. Четох една статия как папата съветва Кирил Петков как да се бори с корупцията и ви се изсмях…Създавате шизофренични игри като ‘Дявола и Господ’ и си играете със съдбите на хората. От малка не проумявам как женените са благословени да правят секс, а останалите са греховници…

Оставяне на коментар към Безименен :-)

Отказ

Всички обозначени полета (*) са задължителни