Провалът на демократичния фундаментализъм на САЩ

image(1)

от Матю Бок-Коте

Канадският социолог Матю Бок-Коте за провала на американската идеология на демократично световно месианство.

След публикуването на доклада “Чилкот”, който прави главно отрицателна равносметка на войната в Ирак, предизвикана през 2003 г. от американската империя и нейните съюзници, Тони Блеър и Джордж Буш се върнаха отново към темата. Общо взето, дори и да не изпитват вече патриотарската и шумна гордост от 2003 г., те дават изцяло положителна оценка на тази операция. Те искат да вярват и да внушат, че нашествието в Ирак си остава славната страница на един демократичен кръстоносен поход.

Тяхната защитна линия е същата: светът се чувства по-добре без Саддам Хюсеин.

Формулата поставя капан: никой няма да съжалява за един кръвожаден тиранин, умножил кланетата. Повечето от онези, които се противопоставяха на нашествието в Ирак, не се възхищаваха на диктатора, но въпреки това се страхуваха, че след едно зло ще последва друго, още по-голямо: че страната ще експлодира например и ще изпадне в гражданска война, а сътресенията в региона ще засегнат планетата. Очевидно не са се излъгали. С падането си несъмнено омразната иракска власт рискуваше да хвърли Близкия изток в ужасен хоас.

Но извън доклада “Чилкот” трябва да се върнем към онова, което бихме нарекли

идеологически и философски основи на нашествието в Ирак.

Кампанията в Ирак бе замислена до голяма степен от т.нар. неоконсерватори, които се представяха за пророците на  форма на демократичен месианизъм в Близкия изток. Тя се вписваше в една визия за света, която не е мъртва и която иска да превърне външната политика на западните страни в инструмент за политическа революция в световен мащаб. Обявената цел е ясна: да се демократизира планетата, за да се умиротвори.

Това беше часът на демократичния фундаментализъм.

Спомняме си теорията, която изтъкваха американските неоконсерватори, когато искаха да оправдаят нашествието в Ирак. Те говореха за теорията на демократичното домино. Би било достатъчно, така да са каже, да бъде свален един диктаторски и корумпиран режим в Близкия изток и да бъде заменен с примерен демократичен режим, за да бъде тласнат регионът към демократичната цивилизация. Демокрацията е заразителна и е достатъчно да се посее, със сила, ако е необходимо, за да се разпространи. Това е така, понеже тя отговаря на един универсален човешки стремеж, и то в нейната американска форма.

Войната в Ирак беше идеологически тест и страната се смяташе за изключителна политическа лаборатория. Само че нещата рядко се случват така, както бихме желали, и американците направиха едно изненадващо откритие: не цялата планета мечтае да се американизира и не е достатъчно да внесеш в една страна конституция по западен модел и да наложиш пазарна икономика, за да я превърнеш в образцово общество, което на свой ред достига края на историята и се избавя от политическите и религиозни страсти.

Демокрацията не расте като гъба

и не е достатъчно малко институционално инженерство, за да се зароди.

С други думи, влизайки в Ирак, американците извършиха огромна антропологическа грешка. Те пренебрегнаха факта, че демокрацията е плод на дълга историческа подготовка и не може да бъде постановена с декрет на един народ, който не е подготвен за нея. Тя ще се установи още по-трудно в страна, в която националното съзнание е минимално и която е прекосявана от дълбок религиозен конфликт, който само е бил сдържан, за добро или за лошо, от една авторитарна репресивна политика. Противно на онова, което може би си е мислел Джордж Буш, на планетата няма дълбок демократичен стремеж, който просто трябва да се изрази политически.

Тук стигаме до една голяма линия, която бихме могли да наречем американската идеология и на която неоконсерватизмът е може би само карикатурният образ.

Америка трудно възприема сериозно многообразието на цивилизациите, народите и религиите.

Според нейната визия за света културите са не толкова реалности, вкоренени в историята, колкото фолклорни обичаи, които могат да бъдат приватизирани, стига да бъде намерен подходящият конституционен модел. Изхождайки от своя собствен исторически опит, тя е убедена, че културите са запаси от фолклорни обичаи, които могат да бъдат приватизирани, превръщайки ги в лични предпочитания.

Пристигайки в Ирак, Америка се оказа пред религиозен конфликт, абсолютно неразбираем единствено в термините на демократичната рационалност. Причината е, че тя се придържа по-лесно към политиката на принципа за възможно най-добрия режим, отколкото на този за най-малкото зло. От тази гледна точка Америка е склонна да вярва, че е достатъчна малко добра воля и вяра, за да бъдат заличени архаичните антагонизми, продължаващи от векове. Тя си представя, че цялата планета е готова да чуе праведното демократично слово.

Да продължим по-нататък: Америка е склонна да вярва, че е универсална. Тя няма специфична култура, а култура, която е валидна за цялото човечество. 

Според нея планетата мечтае да й подражава.

Това е изкушението на империята в наши дни: тя си въобразява, че е носител на опит, който е валиден за цялото човечество. Многообразието на света й изглежда като остатъчна реалност, която е призвана рано или късно да изчезне. С подходяща конституция, съчетана с насаждането на подходящите за пазарната икономика кадри, тя вярва теоретично, че е способна да превърне всяка страна в малък Ню Джърси.

Тук американският универсализъм разкрива своите граници, които Вашингтон се затруднава обаче да признае. Това кара Америка да практикува

хуманитарен империализъм, 

представяйки се за извисилата се сила, натоварена да осигури световната стабилност, докато другите страни, и главно европейските страни, са все още затънали в националните си партикуларизми. Америка е не просто страна, нито дори империя: тя е демократичното съзнание на човечеството, което върви към помирение. Тя се затруднява да повярва, че при някои обстоятелства просто би било по-добре да не се намесва в онова, което не я засяга. Тя би трябвало да разбере, че няма правото да упражнява философска опека над цялата планета.

Тази склонност надхвърля политическите експерименти в Близкия изток. От време на време

Америка мъмри Европа

и я упреква главно, че не се слива с модела на американската модерност. Това се вижда най-вече, когато става дума за религиозната свобода, която тя иска да съхрани на всяка цена, сякаш не знае, че Европа има силна памет за религиозните войни. Тя вижда в религията не само индивидуална духовност, а социална сила, която винаги се стреми да завземе публичното пространство, за да наложи своя закон. Америка не успява да разбере френския лаицизъм.

Америка се затруднява също да разбере европейската тревога пред исляма

и не гледа на масовата мюсюлманска имиграция в страните от Стария континент като завземане на една цивилизация от друга.

Тя се затруднява да разбере също цивилизационната сила на една граница, която разделя хора, прекалено различни помежду си, за да участват в едно и също политическо тяло. Очевидно универсализмът не е лишен от основание, но той трябва да се развива, изхождайки от предварителното условие на многообразието в света, което не е призвано да изчезне, което е тук, за да остане. Човек има нужда от посредничество, за да стигне до идеята за универсалното. Когато го лишат от неговата култура, го осакатяват.

Откриваме границите на американския универсализъм, когато стане дума за Русия при Путин,

с която Америка е изкушена да изиграе стария филм за Студената война. Несъмнено Путин не е възхитителен либерален демократ според западния модел. Но би било погрешно да виждаме в него превъплъщение на Сталин. Би било погрешно да му се възхищаваме, би било погрешно също да го изключваме от регистъра на цивилизованите нации, още повече че той, по свой начин, се вписва в дългата история на Русия и освен това открито е подкрепян от своя народ, дори и Русия да е по-скоро авторитарен режим, отколкото западна демокрация.

Всъщност Русия се опитва да развие собствена визия за света,

своя собствена политическа философия, която се позовава на определена форма на историческия консерватизъм, опиращ се на представата за едновременно вкоренения и традиционен човек. Можем и да не я ценим, но ще разберем посланието, отправено към Америка: има повече от един начин да принадлежиш към света, има различни начини да бъдеш част от човешката ситуация.

Русия е отделна цивилизация, която не възнамерява да се подчини на американския свят

и която утвърждава своята идентичност, афиширайки своето различие спрямо Западна Европа.

Каквото и да смятаме, Русия при Путин свидетелства конкретно за онова, което би могло да се нарече многообразието на света: тя представлява историческа и политическа другост, която не можем просто да окарикатуряваме като враг на либералната цивилизация. Тя ни призовава да проявим антропологична скромност: нациите и цивилизациите не възприемат бъдещето на света по един и същ начин и те са в правото си не само да ценят своите интереси, но и своята идентичност, дори и тя да се сблъсква често с либералните ценности, на които западните страни основателно държат.

Многообразието на света, стига да го вземем на сериозно, би трябвало да ни помири с онова, което ще наречем многообразие на режимите. Това очевидно не означава, че трябва да свикнем лесно с тираниите, но че ще се откажем все пак от желанието си да възпроизведем политическия живот на цялата планета според този на западните демокрации, които нямат обаче, както рискуваме да открием в близките години с появата на въпроса за идентичността, една и съща концепция за добър живот и общо благо.

Да се върнем към войната в Ирак. Това не означава да изпаднем в антиамериканизъм, а

да предупредим САЩ срещу всяка форма на демократично високомерие.

Заставайки срещу войната в Ирак през 2003 г., Франция доказа истинска политическа мъдрост. Това, което прояви Франция, е не толкова пацифизмът на евнуха, колкото истинско благоразумие, опиращо се на автентична дипломатическа традиция, с която би трябвало да се гордее. Тя знаеше, че несъвършените политически режими не се побеждават, като бъдат заменени с козметични имагинерни конструкции, които могат да тласнат света към хаос.

Жалко е, че Франция се остави през 2011 г. да бъде превзета от форма на неоконсерватизъм, хвърляйки се в либийския капан противно на всяка политическа предпазливост. Бихме могли да видим в това френска война по американски. В известен смисъл радикалният и имперски радикализъм е лошата човешка страна на демокрацията, възприемана много често по-скоро като религиозно откровение, отколкото като режим, който организира живота на един народ, дори и да можем с пълно право да смятаме, че тази организация е най-добрата.

Страните от стария свят са пазители на мъдрост, която липсва на новия свят. 

Те би трябвало да виждат в нея по-скоро ценен капитал за човечеството, отколкото демодирана вехтория.

Превод от френски: Галя Дачкова

Източник: Гласове

  1. Н. Михайлов каза:

    Много добър анализ, поздравления. Не съм съгласен обаче, американската външна политика, през този период, да бъде определяна като неоконсерватизъм, тъй като неоконсерватизмът е идеологическа система която регулира преди всичко вътрешно-политическите отношения. По точното понятие с което би могла да се определи външната политика на САЩ е „Неоатлантизъм“, тъй като тя следва една и съща линия на проявление независимо от това дали управляват републиканците или демократите. Американският неоконсерватизъм, защото неоконсерватизмът не е универсална политическа доктрина, а е различни типове: американски, руски, британски и др. е присъщ за управлението на републиканците в полето на националните политики.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни