Ердоганизъм (същ.) – кратък речник на постсветската турска държава

Не е тайна, че „Нова Турция“ на президента Реджеп Тайип Ердоган, обявена още преди 5 години за модел на работеща ислямска демокрация, сега не изглежда толкова привлекателна. Днес Турция попада в новините не заради вътрешни реформи или влиянието си в региона. Днес тя е известна с все по-авторитарния си режим и с честите терористични атаки.

Защо „Нова Турция“ се провали? Отговорът е достатъчно прост: виновно е опиянението от властта. Партията на справедливостта и развитието (ПСР) дойде на власт през 2002г. Тогава тя беше партия на бивши ислямисти, които искаха да докажат на светското население в Турция и на западните страни, че са демократи. Властта им беше силно ограничена – сред чиновниците преобладаваха кемалистите, последователи на основателя на съвременна Турция Мустафа Кемал Ататюрк. Но при управлението на ПСР кемалистите – в това число и армията – бяха или обезоръжени, или подчинени.

Първоначално този процес приличаше на демократизация на страната, но се оказа, че без кемалистите властта на ПСР не е ограничавана от нищо. И именно тази неограничена власт разврати президента и неговата партия.

Освен това държавната философия на Ердоган лека-полека се превърна в новата официална идеология на Турция, заменяйки властващия през почти целия ХХ век кемализъм. Някои наричат тази идеология „ислямизъм“, но това не е съвсем така. По-скоро тази идеология (както и кемализмът преди нея) се явява култ към личността на един човек и най-точното определение в този случай е „ердоганизъм“.

Тази идеология изкристализира през последните три години. Сега Ердоган е най-могъщият турчин след Ататюрк. На него са подвластни партията, правителството, парламента, той контролира ключови фигури в съдебната власт, поне три четвърти от турските медии и дори част от деловия свят (осигурявайки държавни контракти на определени компании). „Той контролира парите, – неотдавна с гордост ми заяви негов привърженик в Анкара. –  Именно затова той е велик човек.“

Ердоганизмът промени самите правила на турските политически игри. Той дори създаде собствен език за описание на героите и злодеите в днешна Турция. За да бъде разбрана новата турска държава на Ердоган, трябва да се проумее какви концепции и слогани поддържат неговото съществуване. Затова по-долу привеждам кратък речник:

Не мислете, че ердоганизмът отхвърля демокрацията. Напротив,  той превъзнася демокрацията, но примитивната демокрация. По думите на самия Ердоган и неговите привърженици „демокрацията – това е гласуването“. Победилият кандидат се явява израз на „националната воля“ – метафизична сила, която не е ограничавана от закони, традиции, международни норми или ценности. Противниците на „националната воля“ са предатели. Те са или бездушни дегенерати, или (което е още по-лошо) част от петата колона, служеща на интересите на чужди страни.

Антиправителствена демонстрация на площад Таксим в Истанбул, юни 2013г.

Например, протестните акции парка Гези през юни 2013 г., започнали заради решението на правителството да построи на мястото на парка търговски център, бяха определени от ПСР като противодействие на „националната воля“, следователно, това е бил „опит за преврат“. Пропагандистите демонизираха протестиращите, след което полицията ги разпръсна жестоко (загинаха седем души).

С тази титла Ердоган е увенчан от своите поддръжници. По думите им той е първият всенародно избран президент на Турция – през 2007 г. беше приета конституционна поправка, според която президентът се избира, а не се назначава от парламента. „Човекът от народа“ е самата нация в плът, пряк израз на „националната воля“.

Хората протягат ръце към Ердоган по време на предизборната му кампания, 10 август 2014 г.

На практика това означава, че Ердоган директно се съотнася с Турция. „Ердоган – това е Турция“, пише в своята колонка един от привържениците му. „Съдбата на Турция е неотделима от съдбата на Ердоган“, приглася му друг. Неотдавна един от съветниците на президента каза, че „В Турция никой освен Ердоган не бива да се занимава с политика“.

„Човекът от народа“ е въплъщение на народа и да го оскърбиш е престъпление. Именно заради това от встъпването на Ердоган на президентския пост за „обида на президента“ бяха осъдени над две хиляди души, сред тях и журналисти. „Оскърбленията“  могат да бъдат различни –  от това да наречеш Ердоган „нищожен диктатор“ до това да го сравниш с Ам-гъл от „Властелина на пръстените“. „Оскърбяването на президента“ може да ти струва работата – например, университетски професор беше изгонена от работа, след като нарече Ердоган „груб и недодялан“.

Наследен от ерата на кемализма, този термин се използва като главното страшилище на ердоганизма. Той беше популяризиран от либералите, критикуващи извънредното влияние на армията върху народните избраници. Но избавянето от военната опека се оказа недостатъчно за Ердоган – сега той и неговите поддръжници порицават „съдебната опека“, „опеката на пресата“ и дори „либералната опека“.

Главният редактор на опозиционния вестник „Джумхуриет“ Джан Дундар (вдясно) и шефът на столичното бюро на вестника Ердем Гюл (вляво) след освобождаването им от затвора през февруари 2016г.

Всяко решение на съда, нов сюжет в медиите или либерална критика, които вредят на „човека от народа“, се описват като опит за „опека“ над великата национална воля на Турция.

Така например, Конституционният съд през последните няколко години предизвиква раздразнението на Ердоган – съдът отмени забраната на „Туитър“, въведена от президента, отмени закона, с който частните училища, които не се харесваха на Ердоган, бяха закрити, и освободи двама журналисти, арестувани заради разследване за доставка на турско оръжие в Сирия. В отговор Ердоган и привържениците му не само се нахвърлиха с критика срещу съда, но и подложиха на съмнение неговата легитимност – по думите им Конституционният съд се стреми да наложи „опека“ над „националната воля“.

Ердоган въведе този термин в обществения живот преди около две години, предполагайки, че съществува някакъв „кукловод“, който контролира събитията в Близкия изток. Тази тайнствена сила плете заговори против невинните народи на Изтока и бъдещия им спасител – „Нова Турция“.

След това привържениците на Ердоган бързо подхванаха термина и определиха САЩ, Великобритания и ционистите като „кукловоди“ и заедно с това рисуваха схеми на техните безкрайни заговори. „Ислямска държава“, например, съвсем не е резултат от разпространението на ислямизма или войните в Близкия Изток, а от действията на невидим „кукловод“. Всяка критика на Ердоган от Запада се възприема като част от заговора, което само сплотява ердоганистите около „човека на народа“.

Предателството спрямо Турция е главна тема в пропагандата на Ердоган. Има два вида предатели: предатели извън партията (либерали, леви, кюрди), служещи на „кукловодите“, и предатели в самата партия, които разкриват себе си, критикувайки президента или отказвайки да се подчиняват на неговите заповеди.

Полицаи разпръсват демонстрантите със сълзотворен газ в Анкара, юни 2013г.

Двама от тримата души, които преди 16 години основаха ПСР – бившият президент Абдула Гюл и бившият председател на парламента Бюлент Арънч, сега са обвинени от радикалните ердоганисти и от партийните медии в предателство. Един от радикалите, главен редактор на проердоганския ежедневник Milat, дори нарече Гюл „Гюлизабет“, намеквайки за сътрудничеството му с британската корона. Бившият премиер Ахмет Давутоглу, наскоро отстранен от Ердоган, е обвинен в предателство на страниците на тайнствен блог, за който се смята, че се списва от близък до Ердоган журналист.

Сред всички предатели най-страшни предатели са „паралелистите“. Този термин се отнася за движението на Гюлен – най-мащабното ислямистко общество в Турция. Гюленистите имат много активни привърженици в системата на образованието, благотворителните организации и медиите от цялата страна, и което е още по-важно – и сред държавните чиновници.

Демонстрант държи плакат с портрета на Ердоган (вляво) и на турския проповедник Фетхуллах Гюлен (вдясно) по време на антиправителствените демонстрации в Истанбул, 30 декември 2013г.

В полицията и в съдебната система има много привърженици на движението, а някога те бяха главен съюзник на Ердоган в борбата със светския истаблишмънт. Но Гюлен и неговиге хора станаха заклети врагове на президента – полиция и прокуратура, за които се смята, че са действали по указания на Гюлен, започнаха разследване по дела за корупция срещу ключови фигури в правителството през декември 2013 г.

Ердоган нарече разследването „опит за преврат“ и обвини движението в намерение да създаде „паралелна държава“ вътре в Турция. Той обяви война на привържениците на Гюлен, нарече ги „терористична организация“ и за последните две и половина години арестува хиляди членове на движението.

Да, последователите на Гюлен действително проникнаха на ключови постове в правителството и това действително беше проблем за страната, но ловът на вещици, обявен от Ердоган, се превърна в къде по-сериозен проблем. Благодарение на него Ердоган и хората му успяха да вземат под контрол всички държавни институции в страната, а риториката на борбата с гюленистите много напомня на риториката на борбата с „троцкистите“ през 30-те години на миналия век в СССР. „Паралелистите“ са под всеки камък, зад всеки акт на саботаж. Дори и тези, които нямат никакво отношение към движението на Гюлен,  са наричани „криптопаралелисти“ и се изключват от партията, от чиновническия апарат или от медиите, голяма част от които днес се контролират директно от президента.

Ислямизмът не е единственият компонет на ердоганизма, но е един от главните. Но този ислямизъм е разбираем в турския контекст. След идването си на власт ПСР никога не е искала въвеждане на нормите на шериата – само преосмисляне на заявената в конституцията светска държава и нейната съвместимост с исляма.

Ердоган по време на петъчна молитва в Джакарта, 31 юли 2015 г.

Но в своята пропаганда Ердоган все по-често използва религиозни теми и символи. Себе си изобразява като надеждата на умма, т.е.- на световната общност на правоверните. Заедно с това той противопоставя добрите мюсюлмани на империалистическите западни страни, „обожаващи да гледат смъртта на мюсюлмански деца“,  и на светските турци, които Ердоган рисува като „алкохолици“, привърженици на късите поли и кръвопийци.

Ердоган се надява да ислямизира страната, въвеждайки постепенно религиозното образование, съкращавайки употребата на алкохол чрез данъчни тежести и забраната за рекламиране на алкохолни стоки и подкрепяйки ислямистките организации. Ще доведат ли тези мерки до построяването на праведно общество или пък до ответен удар от привържениците на светската държава, още не е ясно. Засега тази политика разединява страната – религиозните консерватори горещо поддържат президента, а болшинството от светски настроените турци с безпокойство гледат в бъдещето.

Ислямизмът на Ердоган  е свързан с популярните в консервативните среди идеи за връщане на старата слава на Османската империя, управлявала целия Близък изток. До разпадането й в края на Първата световна война Османската империя в продължение на векове е била знаменосец и защитник на ислямския свят.

Принц Чарлз и Ердоган пред мемориала на мъчениците от Чанаккале в Турция, 24 април 2015 г.

Днес Ердоган призовава турците-мюсюлмани да се завърнат на световната арена и да приемат своята съдба на лидери на ислямския свят след 90 години бродене в тъмнината. Разбира се, Ердоган е лидерът на това възраждане, мечтаещ „отново да направи Турция велика“. Именно затова всичките му критици не са нищо повече от дегенерати, предатели, шпиони и слуги на Запада.

Ердоганизмът е една популистка авторитарна идеология, благодарение на която Турция вече се превърна (в най-добрия случай) в неолиберална демокрация, където се провеждат свободни избори, но либералните ценности и институции бавно се рушат.

Какво е бъдещето на ердоганизма? Малко са онези, които се съмняват, че Ердоган няма да се откаже от властта. Той иска да приеме конституционни поправки, които ще доведат до това, което турският премиер вече нарече „фактически неограничена президентска власт“.

Ердоган е на 62 години и не се оплаква от здравето си. Това означава, че ще остане в центъра на турския политически живот още десетилетия. Но му е нужна народната подкрепа и поради това е длъжен да управлява наратива на турското общество.

Затова е трудно да си представим, че Ердоган ще се откаже от авторитарната си власт. По-скоро в бъдеще ще виждаме още конфискации на опозиционни вестници, заглушаване на протестите и ограничаване на съдебната власт. Ще продължи и борбата с кюрдите – този конфликт, колкото и да е кървав, дава основания на президента да поддържа извънредното положение.

„Нова Турция“ ще бъде създадена – но не такава, каквато Ердоган обеща.

Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro

Източник: Foreign Policy

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК