от Жан-Пиер Шевенман
Апокалипсисът не се състоя. Вместо предизвестен катаклизъм Брекзитът е според Жан-Пиер Шевенман шанс за сепване. Нова страница, която се отваря в историята. Жан-Пиер Шевенман изследва предишните векове, за да анализира по-добре бедите в нашата епоха. Той вижда в “неуважението към себе си, на което се подчинихме след края на Втората световна война”, дълбоката причина за екзистенциалната криза на съвременна Европа.
– Отвори ли се с Брекзита нова страница в историята?
– Без съмнение. Трябва да преосмислим Европа, изхождайки от изискването за демокрация. Британците бяха стъпили с единия крак в Европа, но искаха да запазят способността си да решават сами онова, което ги засяга. Те са привързани към своя парламент. Те не искат да бъдат управлявани по непрозрачен начин от анонимни хора, които не са избрани от тях. Демокрацията живее в нациите. Тя предполага чувство за принадлежност. Единствената легитимна демократична инстанция в днешна Европа е Съветът на държавните и правителствени лидери. Но тя не е замислена да решава. Що се отнася до Европейския парламент, той би спечелил, ако произтича от националните парламенти. Няма европейски “демос”. Никой не познава своя “евродепутат”. Нациите трябва да се върнат и да направят завой, за да бъде пресъздадена демократично Европа.
На второ място, Европа такава, каквато е замислена от Жан Моне и Жак Делор (единен пазар, единна валута), страда от своето устройство: тя никога не е била стратегическо образувание. Тя не предлага никаква защита срещу заплахите и предизвикателствата, които ни очакват. Предлагам голяма конференция, на която да бъдат преразгледени договорите в светлината на тези две забележки. Ако това не е възможно, французите трябва да бъдат попитани на референдум.
– Англия възражда националния си разказ, казват “брекзитърите”. Страда ли Франция от това, че вече не познава своята история?
– Трудно е за един народ да продължи без ясна концепция за своята история. Аз съм много привързан към запазването на националния разказ, който разграничавам от националния роман. Не мисля, че историята на Франция трябва да бъде представяна като роман. Тя понася истината. Тя очевидно има сенчести зони, но също така и големи петна от светлина. Тя притежава особен смисъл. Франция е политическо творение, тя е плод на историята и можеше и да не съществува. Тя се е обособила в Европа независимо от Свещената римска империя и Англия, чийто крал дълго време е бил френски принц, благодарение на своите континентални владения (имам предвид, разбира се, Плантагенетите). Революцията от 1789 г. увенча с успех този процес. Републиката е неговия завършек.
– Написахте предговор към училищен учебник и подчертавате значението на “националния разказ”. Как определяте това понятие? По какво се различава то от “националния роман”?
– На въпроса “Какво място отделяте на националния роман?” председателят на Висшия съвет по учебните програми Люсо се измъкна с отговор, който искрено ме учуди: “Не разчитайте на нас да разочароваме Бианкур” – наричайки така учителите. Но онези, които аз познавам, искат една структурирана история на Франция, опираща се на хронология, белязана от ключови личности, които служат за ориентири. Люсо отхвърли националния роман, но не спомена националния разказ, който е необходим все пак за формирането на гражданско съзнание: трябва ли да бъде отхвърлен онзи, който се стреми към обективност?
Програмите по история в началното училище отделят прекалено много място на хоризонтални теми, като например земеделското изкуство през вековете, различните начини да се обработва земята и т.н., без да отделят достатъчно място на историята на Франция. Трябва да се припомни създаването на франкско кралство от Кловис след падането на Римската империя, появата на Западнофранкското кралство след подялбата на Вердюн, изграждането на капетингската държава от 987 г. от Хуго Капет… Но кой се спомня все още за всичко това? Впрочем чувството за принадлежност е нужно на демокрацията.
За да разберем добре Франция, трябва да отделим място на историята, но също така и на географията. Франция е провлак между Ламанша и Средиземноморието. От това географско положение произтичат, както видя Бродел, нашите големи насоки на развитие и политики. Ние сме едновременно обърнати към континента, към океана – големия шир и колониите – и чрез нашата средиземноморска фасада – към Ориента и Африка. От особеното географско положение на Франция произтича нейната специфичност.
– В предговора си вие пишете: “Бих искал да се покаже, че крахът от май-юни 1949 г., преди да бъде военен, е бил политически: това е крахът на нашите объркани елити…”.
– Объркването на националния разказ през ХХ век се корени в обезценяването на националния факт. Първата причина за това е следната: днес отказваме да видим, че през 1914 г. Франция беше нападната страна. Най-цитираният труд по повод избухването на Първата световна война е на Кристофър Кларк, “Лунатици”. Тази книга впрочем прикрива отговорността на германския Генерален щаб, пропит с пангерманските идеи, който е замислил още през 1905 г. плана “Шлифен”, т.е. плана за превантивна война, която трябва да извади от строя Франция за шест седмици, преди да се обърне срещу Русия. Тези факти са скрити, защото изграждането на Европа от Жан Моне предполагаше дискредитиране на нациите и на нашата в частност.
Вторият упрек към Франция засяга Версайския договор. Критиката за репарациите дойде от Кейнс. Но се забравя, че тези репарации всъщност не са били платени. Плановете за разсрочване на плащанията – планът „Дауес“ от 1924 г., планът „Юнг“ от 1929 г. – след това мораториумите, обявени от канцлера Брюнинг, след това от Хитлер, намалиха значително репарациите, които Германия трябваше да плати. Последното уреждане беше през 1950 г. в началото на Студената война.
Третият упрек към Франция е, че не е могла да се изправи срещу Хитлер. Но това означава да се забрави, че САЩ не изпълниха ангажиментите, поети от Уилсън пред Клемансо през 1918 г. – САЩ сключиха сепаративен мир с Германия, те отказаха да станат част от Обществото на народите и не дадоха никаква гаранция на Франция в случай на ново германско нападение. Това е голямата слабост на Версайския договор. В продължение на 20 г. ние бяхме пленници на политиката на умиротворяване на Великобритания, която ни попречи да реагираме, както трябва, особено в момента на окупацията на левия бряг на Рейн през март 1936 г.
Разбира се, Франция има своята отговорност, но по онова време тя не си е представяла да реагира без подкрепата на своя британски съюзник. Блум дава същото оправдание за ненамесата на Франция в Испания по време на гражданската война. Също по тази причина Даладие подписва Мюнхенското споразумение през 1938 г., следвайки британския министър-председател Невил Чембърлейн. През 1939 г., когато Полша беше нападната, ние тръгнахме към война, която не бяхме започнали, странна война.
– Провалиха ли се елитите?
– Един германски историк, Ернст Нолт, развива тезата, че Европа след Първата световна война е била сцена на истинска гражданска война между болшевизма, който възтържествува през 1917 г. в Санкт Петербург, и фашизма и нацизма, които през 1920 и 1933 г. взеха властта в Италия и Германия. Основната част от тази война се разигра между нацистка Германия и комунистическия СССР. В действителност нашите политически и военни елити не искаха нова война с Германия. Те искаха, ако тя избухне, да бъде между Германия и СССР. Това обяснява поведението им, глупавата им отбранителна доктрина, противоречаща на нашата външна политика в подкрепа на страните от Малката антанта (Чехословакия, Югославия, Румъния) и отказа от сближаване със СССР – когато това все още беше възможно, т.е. подписването на Мюнхенското споразумение.
Затова припомням след забравения днес Марк Блок, че крахът ни през 1940 г., преди да бъде военен, беше политически.
– Прочутото “странно поражение” на Марк Блок…
– Наистина в “Странното поражение” Марк Блок разказва, че на 26 май 1940 г., 15 дни след пробива на Гудериан в Седан, той чува един високопоставен френски генерал да казва: “Не виждам друго решение освен капитулацията”. Нито един военачалник не би трябвало никога да произнася подобно съждение.
Призовавайки за примирие по радиото, маршал Петен предизвиква почти пълна демобилизация на френската армия и безпрецедентно поражение. Тя води до пленяването на близо два милиона от неговите войници. Това поражение трайно и дълбоко бележи националното несъзнавано.
Въпреки това Франция понесе най-тежкото бреме на Първата световна, оказвайки се през 1939 г. трагично изолирана. Тя има своите смекчаващи вината обстоятелства: германо-съветския пакт, поведението на САЩ, които по онова време правеха “кеш енд кери” на Великобритания, която изпрати само осем дивизии във Франция и отказа намесата на своята ескадрила от изтребители в трудните моменти, защото ги пазеше за битката за Англия.
Така че през 1940 г. Франция беше сама. Това с нищо не извинява отговорността на елитите, особено военните. Но ми се струва, че нашият народ плаща прекалено тежък данък на историята на ХХ век такава, каквато я разказват.
Когато се изучава Окупацията и режимът във Виши, се разбира, че масовият арест на евреи във Вел д’Ив, разпореден от Буске, би бил невъзможен без присъствието на германски военни части на наша земя и на Гестапо на Карл Оберг, който е диктувал волята си. Но двама президенти на Френската република правят заключението, че Франция, а не френската държава са отговорни. Това е важно за представата, която Франция може да изгради за самата себе си.
Трябва накрая да се върнем към обвинението, отправено повърхностно от Петер Слотердайк, който твърди, че Франция е фалшифицирала историята на Втората световна война чрез голисткия мит и философията на обвързването на Сартр. Френско-германските отношения би трябвало да бъдат основани на общата представа, че по време на Втората световна война нашите две страни са достигнали дъното.
Понякога си представям положението на един германец през 1945 г., когато към моралната разруха се прибавя материалната. Било е трудно да изкачи склона, но Германия го направи с упоритост, смелост и интелигентност до постигането на своето единство и централното си място днес в Европа. Би трябвало да се пренапише историята на ХХ век. Търся историка, който би могъл да свърши тази важна работа, която през ХIХ извършиха Мишле или Лавис. Пиер Лабори пося семена, които ще покълнат.
– Днес политическата власт изглежда безсилна пред икономическите, социални и културни кризи, които се трупат. Отново ли сме на път да преживеем едно “странно поражение”?
– Днешната ситуация не е същата, но забравата във Франция сега е по-силно изразена, отколкото през 1939 г. Неуважението към самите себе си, на което се подчинихме след края на Втората световна война, е задкулисието, през което трябва да разбере изумителното оттегляне не само на Франция, но и на цяла Европа.
– Предпочитате понятието “съзнание” пред това за “покаяние”…
– Покаянието е понятие, което никога не използвам. Това, което може да се иска от един народ, е ясно съзнание за неговата история. Съществува индивидуална отговорност, но няма колективна отговорност. Трябва народът да има съзнание за своето минало, за да може да си изгради бъдеще.
Европа трябва да продължи след Брекзита на нови основи, опираща се на своите нации и на политически проект. Не е нужна технократска Европа, управлявана от непрозрачни инстанции, които не произтичат от всеобщото избирателно право и от народното доверие. Трябва да се помисли за друг начин за изграждане на Европа, като продължение на Франция, а не като неин заместител.
Превод от френски: Галя Дачкова
Източник: Гласове
Оставяне на коментар