Абрахам Лърнър (1903-1982) е американски икономист с руски произход, от Бесарабия. Завършва Лондонското училище по икономика. Шестмесенен престой в Кеймбридж през 1934-1935 г. го среща с Джон Менард Кейнс. През 1937 г. Лърнър емигрира в САЩ. Там той се сприятелява с интелектуалните си противници Милтън Фридмън и Бари Голдуотър.
Най-значимият труд на Лърнър е относно т. нар. Функционални финанси и напълно отрича неолибералната постановака за “стабилните финанси”.
Матю Форстейтър е професор по икономика в Университета на Мисури, град Канзас, и научен ръководител в Института за непрекъснат просперитет „Binzagr“.
Изследванията на Форстейтър са в областта на заетостта и политиката на федералното бюджетиране. При изследването на потенциалната роля на пълната заетост в условия на намаляване на дефицита и технологическата промяна, той използва историческия подход, вземайки под внимани и други социални науки.
Настоящият текст представя основните тези на неговия икономически труд “Функционални финанси и пълна заетост: Уроците на Лърнър за днешния ден“.
1.Пълната заетост, ценовата стабилност и приличният жизнен стандарт за всички са фундаментални макроикономически цели. Отговорност на правителството е тяхното постигане.
Аба Лърнър (1941 г.) оприличава виждането за ненамеса на държавата в икономиката с отказ да държиш “волана на икономиката”. Правителството е длъжно да използва силата си и “да изпълнява двете си задължения – недопускане на депресия и поддържане стойността на парите” (1947, 314).
Пълната заетост увеличава ефективността. Отнемайки заплахата за работниците, идваща от резервната армия от безработни, работниците ще се чувстват по-уверени и ще се преместват от една работа на друга. Често това означава преместване от по-ниско продуктивна към по-високо продуктивна работa (1951, 32).
Личната икономическа сигурност е дори още по-важна придобивка, отколкото увеличаването на произведените стоки и услуги (1951, 33). Въпреки че това преди всичко ще означава лична икономическа свобода за работниците, правителственият ангажимент към пълна заетост има важно стабилизиращо въздействие върху увереността и на бизнеса, получено от осъзнаването, че държавата се е ангажирала да поддържа съвкупното търсене на нужното за печалбите им ниво (1951, 33).
Политиката на пълна заетост намалява расовата и друга дискриминация при назначаването на работa (1951, 36). В икономическа система, характеризираща се с наличието на масова безработица, съществуват стимули за работниците, каращи ги да търсят начини, с които “да защитават работата, която имат, за да не могат да бъдат уволнени лесно” (1951, 34). “Икономическият интерес на група работници, защитаващи оскъдните работни места срещу конкуренция отвън”, така често изразявана чрез расова или друга дискриминация, значително би намалял с отстраняването на недостига на работни места (1951, 36-37). В допълнение, работодатели, които имат възможност да се отдават на собствените си расови и други предразсъдъци при наемането на работниците при наличието на широко разпространена безработица, вече не биха били в състояние да правят това в икономика с пълна заетост (1951, 36). Пълната заетост помага също за премахването на разликата в заплащането, която е добре известно, че е свързана с расата и пола. (1951, 37).
Пълната заетост е ключът за социална стабилност (1951, 37ff.). Без трудова заетост и сигурни доходи гражданите са податливи на опасни идеологии, лов на вещици и антидемократични политически движения.
Пълната заетост и поддържането на стойността на валутата са ключови, начални предпоставки за постигане на приличен жизнен стандарт за всички. Да ги оставиш на произвола на пазара би било като да караш кола без волан. За радост хората не карат колите си без да използват волана.
“Но дали те постъпват разумно и с другите неща по начина, по който смятат, че е нужно да управляват автомобилите си?… Не позволяват ли на иконическите си автомобили да се удрят от депресия в инфлация в широки и неконтролируеми криви? В несуспеха си да избегнат безработицата и бездействащи заводи, не са ли виновни, точно както лудите шофьори, които прегазват някой пешеходец…? (Lerner, 1951, 4-5).”
2. Икономическата политика трябва да се оценява според възможността й да постига целите, за които е предназначена, а не според някакво абстрактно понятие като “солидна”, или която е свързана по друг начин с догмите на традиционната икономика.
Това разбира се са Функционалните финанси на Лърнър (1943). Държавата може да подпомага пълната заетост и ценовата стабилности и би трябвало да използва правомощията си, за да го стори:
“Основната идея е, че правителствената фискална политика, правителствените разходи и облагането с данъци, заемането и обратното плащане на дълг, издаването на нови пари и изтеглянето на пари от икономиката, всички тези неща трябва да се правят с наблюдение на произтичащите от тях резултати в икономиката, а не да се спазва някаква изградена, традиционна доктрина относно това какво е стабилно и какво не е стабилно. Този принцип – да се правят изводи единствено според ефектите – се прилага в много други сфери на човешката дейност, където е известен като метода на науката, противопостовящ се на метода на схоластиката. Принципът фискалните мерки да се оценяват според начина им на работа или функциониране в икономиката, можем да наречем Функционлани финанси… Правителството би трябвало да настройва количеството разходи и данъци така, че общите разходи в икономиката (правителствените и тези на частния сектор) да са нито по-големи, нито по-малки от тези, които да са достатъчни за изкупуването на цялата продукция, изработена от икономиката при пълна заетост при текущи цени. Ако това означава, че ще има дефицит, повече заемане, “печатане на пари”, и т.н., тогава тези неща, сами по себе си, не са нито добри, нито лоши – те са просто средствата за постигането на желаните резултати – пълна заетост и ценова стабилност (1943, 354).”
Този принцип е толкова прост и въпреки това, явно, е толкова труден за осмисляне. Ако поддържаш балансиран бюджет като правилното средство за постигането на някакакъв икономически резултат, това е в пълно съзвучие с принципа на функционалните финанси. Балансираният бюджет не е нещо “свещено”, то е само средство за постигане на желани цели. По този начин трябва да се съгласим също, че ако някакво друго съотношение между правителствени разходи и приходящи данъци би било най-доброто средство за постигането на тези цели, балансираният бюджет би трябвало да бъде изоставен и да се използват другите средства. Но ако някой работи за балансиран бюджет като цел, сам по себе си, като “правилното” нещо за постигане, и ако счита, че би било “безотговорно” да стори нещо друго, и да не взима под внимание потенциалните ефекти и жертването на макро целите, то това не е в съзвучие с принципа на функционалните финанси. Това може да се нарече нефункционални финанси.
Ако си против правитеслвеното заемане, кредитиране, таксуване, разходване, купуване или продаване, то би трябвало да е, поради това, че едно такова действие ще предизвика безработица, инфлация, дефлация или някакъв друг, нежелан, макроикономически резултат, или пък защото би попречило на премахването на тези нежелани, макроикономически проблеми. Но ако те подпомагат желаните макроикономически цели или прекратяват нежеланите макро проблеми, то тогава те би трябвало да се използват с тази цел. Няма нищо изначално “добро” или “лошо” относно някакво конкретно съотношение между правителствените разходи и данъчните постъпления. Всичко зависи от икономическите обстоятелства и от резултатите, които едно такова съотношение би подпомогнало при дадените обстоятелства. Ако сумата на данъците, разходите, заемите, кредитите, покупките или продажбите биха били в конфликт с принципите на “солидните финанси” или на балансирането на бюджета, или на ограничаването на правителствения дълг, толкова по-зле за тези принципи (1951, 11).
3. “Парите са творение на държавата”.
Възможността на правителството да провежда фискална и монетарна политика според принципите на функционалните финанси е породена от факта, че “парите са творение на държавата” (1947). Държавата има силата не са мо да облага с данъци, но и да определи нещото, което ще приема за погасяване на данъчното задължение. Така държавата може да създаде търсене за иначе ненужни късове хартия, което води до общото им приемане. Държавата може да издава тази валута и да я използва за купуването на стоки и услуги от частния сектор:
“Съвременната държава може да превърне всяко нещо, което пожелае, в приемани от всички пари и по този начин да определи стойността им, без изобщо то да има някаква връзка със златото или каквото и да е друго покритие. Вярно е, че само една проста декларация, че това и това ще се счита за пари, няма да постигне целта, дори и ако избраното нещо е подкрепено от убедителния, конституционен, абсолютен суверенитет на държавата. Но ако държавата с желание приема предложеното за пари нещо като плащане на данъци и други задължения към себе си, трикът ще работи. Всеки, които има задължения към държавата с готовност ще желае да приема тези късове хартия, защото знае, че данъкоплатците също ще ги приемат. От друга страна, ако държавата откаже да приема някакъв вид пари като плащане на задължения към себе си, би било трудно да се вярва, че те ще запазят много от всеобщото си приемане… Това означава, че каквато и да е историята на златото, в днешно време, в една нормално работеща икономика парите са творение на държавата. Всеобщото им приемане и употреба, което е важен техен атрибут, зависи от това дали държавата ги приема като плащане към себе си.” (Lerner 1947, 313)
4. Данъчното облагане не служи за финансиране на правителството.
След като парите са творение на държавата, а правителственият бюджет трябва да се оценява според макроикономическите резултати, решенията относно данъчното облагане трябва да се правят единствено с поглед върху икономическите ефекти, в смисъл на подпомагането на пълна заетост, ценова стабилност или други икономически цели и никога заради това, че “правителството се нуждае от тях, за да прави парични плащания” (1943, p. 354)
5. Без наличието на политика на пълна заетост обществото не може да се облагодетелства от спестяващия труда технологичен напредък; с други думи – ефективността става неефективна. С политика на пълна заетост спестяващите труда технологични постижения стават наистина полезни за обществото.
В условията на непрекъсната пълна заетост ресурсите са оскъдни, затова създаването на технически или организационни нововъведения, които биха освободили част от заетите, за да могат да се пренасочат в други необходими дейности, са добре дошли с цел икономисване на реалните ресурси. Но в икономика с псотоянна безработица,това което би било ефективно, става неефективно:
“Когато съществува безработица… не е важно или дори полезно да се използват по-малко ресурси за изпълнението на всяка дейност… Няма смисъл например някои дейности да се извършват с по-малко използване на труд, ако са налице много безработни, защото освободените от подобрението работници просто ще се влеят в редиците на безработните. Където има безработица, подобряването на ефективността във всеки даден производствен процес не води до повишаване на ефективността в икономиката като цяло. (Lerner, 1951, p. 143)”
Лърнър разглежда възможността, при която вместо да произвежда същото количесто продукция с по-малко работници, обществото би могло да произвежда повече продукция със същото количество работници (при пълна заетост). Въпреки това, ако вследствие на увеличения доход, придружаващ по-високото ниво на производство, спестяванията нараснат, и ако тогава липсва точно толкова голямо количество инвестиции или правителствени разходи, новото по-високо производствено ниво на икономиката няма да може да се задържи, понеже цялата продукция няма да бъде продадена и фирмите ще намалят производството си, уволнявайки работници и служители. При липса на политика за пълна заетост:
“Икономисването на ресурси чрез използването на по-ефективни методи е като наливането на вода в счупен съд с голяма дупка, в който вече има толкова вода, колкото може да побере. Колкото и повече вода да наливаш в него, нивото на водата ще си остане толкова, колкото е било преди. Спестяванията, постигнати благодарение на по-голямата техническа ефективност, просто ще се прахосат чрез безработните, точно както допълнително налятата в съда вода ще изтече през дупката.”(Lerner, 1951, p. 144)
“Нито пък е вярно, че тези технически напредъци са неутрални. Те могат да бъдат вредни. Първо, вместо да дадат възможност за повече свободно време, заместващите труда технологични подобрения ни носят не спокойствие и отмора, а отчаяние от невъзможността да намерим работа.” (Lerner, 1951, p 144).
Второ, заменящите труда технологични нововъдения могат да доведат до по-малко съвкупно производство и доход. Това може да възникне, ако резултатът от техническите промени е преразпределение на доход от работните заплати към печалбата, или от тези хора с по-висока пределна склонност на потребление, към онези с по-ниска такава. В този случай агрегатните разходи (общото харчене) ще спаднат, намалявайки ефективното търсене и съответно общото производство и доход.” (Lerner, 1951, pp. 144-45).
С политика на пълна заетост, изместващата труда технологическа промяна е истински ефективна, тъй като нарасналата ефективност няма да доведе до безработица. По този начин техническият напредък може да бъде добре дошъл за обществото, тъй като е наистина от полза.
6. Без наличието на политика за пълна заетост една държава ще страда поради външнотърговския си дисбаланс. При наличето на политика за пълна заетост не трябва да се притесняваме за това, че вносът ни е “твърде голям” спрямо износа.
При отсъствие на пълна заетост, гарантирана от функционалните финанси, една държава трябва да се притеснява от нарастващата безработица, произлизаща от нарастването на стойността на вноса спрямо стойността на износа. Така по-големият внос спрямо износа се счита за “неблагоприятен външнотърговски баланс”, а обратното се счита за “благоприятен външнотърговски баланс”. Но Лърнър гледа на външната търговия като “средството, чрез което получаваме произведени в чужбина стоки за наша, собствена употреба”. (Lerner, 1951, p. 321):
“Вложеното във външнотърговската индустрия са усилията, нужни за производството на нашия износ… Крайният продук на външнотърговската индустрия е всъщност вносът, който ни е предоставен за собствена употреба.” (Lerner, 1951, p. 321, original emphasis)
С други думи износът е разход, а вносът придобивка. По този начин, с реален ангажимент за поддържане на пълна заетост, едно нарастване на вноса спрямо износа е увеличение на придобивките. Единствено при липса на политика на пълна заетост това би влошило положението, тъй като едно такова развитие ще има отрицателно въздействие върху съвкупното търсене, общо производство, доход и заетост. Така страните се опитват да увеличат заетостта чрез подпомагане на износа и възпрепятстване на вноса, т.е. подтиквайки разходите и спъвайки придобивките.
7. Когато има безработица, недостатъчни са работните места и парите, а не ресурсите и стоките.
В икономиката на пълна заетост ресурсите са оскъдни. Икономиите са важни – когато ресурсите се използват за една дейност, те не могат да бъдат използвани за друга. В икономическа система с безработица обаче стоките не са оскъдни, тъй като могат да бъдат произведени повече чрез включваенто на неизползваните преди ресурси и хора. Но в икономика, страдаща от безработица, има друг вид недостиг:
„Това което недостига, е пари. Липсата на пари за закупуване на стоки е това, което пречи на незаетите ресурси да участват в производството на повече стоки. Нещо повече – вместо да е проклятие, работата е желана повече от всичко друго, защото алтернативата е не наслаждаване на свободното време, а страдание от безработица и недоимък. Разбира се, ако хората можеха да се сдобият с доход, без да работят, те не биха се противели твърде много (въпреки че аргументът за самоуважението им, затова че са полезни членове на обществото, които сами си изкарват своя дохода, е лесно пренебрегнат). Но само намирането на работа би могло да им предостави дохода, от който се нуждаят. (Lerner, 1951, 147-48)
8. За да постигне пълна заетост, правителството трябва да включи директно създаване на работа.
Традиционната фискална и монетарна политика могат да се окажат неефективни за постигането на пълна заетост. Може да е необходимо директно създване на работни места в публичния сектор, за да се достигне и поддържа пълна зетост и ценова стабилност. (1944, 315ff). Дори такава заетост в обществения сектор, която не произвежда видими стоки и услуги, е от полза, тъй като пак създава работа за безработните и увеличава общото производство и доход с всички придружаващи ги ползи. Но няма никакви причини заетостта в обществения сектор изобщо някога да не бъде продуктивна, тъй като има толкова много обществени и социални услуги и дейности, от които частният сектор обикновено страни, и които облагодетелстват икономиката и обществото по многобройни начини.(see, e.g., 1951, 90ff).
Общественият сектор може да увеличи производителността на частния сектор. В допълнение на това заетостта в публичния сектор е ключът за задоволяване на желанието на хората да да не сменят местожителството си, за да могат да си намерят работа, което избягва разбиването на семейството и общността.
Превод: Райчо Марков / Memoria de futuro
Източник: Levy Iinstitute
Добре звучи, но прилагано ли е някъде на практика? Че като гледам си ни действат по южноамериканските сценарии с бордовете, дълговите спирали и дивашките приватизации…
САЩ го прилагат по време на Втората световна война, когато наистина им трябва икономиката да работи на пълни обороти. Вярно е, че тогава държавният дефицит достига близо 30% от БВП, но е известен също и фактът, че след войната САЩ излиза като икономически най-силно развитата държава.
След войната обаче политиката на пълна заетост постепенно се изоставя по идеологически причини, тъй като бизнесът и големите корпорации виждат в наличието на масовата безработица средство за поддържане на работниците в подчинено състояние.
държавните работи не са опитно поле за начинаещи …….