Интервю с проф. Валери Стефанов на БГНЕС
– Проф. Стефанов, в социалните мрежи предложихте една тъжна гротеска, редакция на българската литература, която илюстрирахте с примерен текст на част от стихотворението на Ботев „Елегия”. Докъде може да стигне политкоректната инерция, която обхваща като вирус всички страни на обществения живот, водеща до брутални последици за паметта и християнските ценности?
– Литературата е емоционална версия на историята. Тя е фундамент на колективната памет. За разлика от историята, литературата е ангажирана и реторична, тя борави с експресии, търси силни внушения. Националната литература е създала митовете на модерната нация. Сега искаме да разбутаме и „разобличим” митовете, без да имаме кой знае какво да разположим на тяхно място. Така наречената „политическата коректност”, в най-уродливите си подходи и комични версии, е принуда към един емоционално обран, пресметлив и лицемерен език. Бавно, но сигурно, тя е на път да организира мащабна кастрация на националната памет, на експресиите на миналото, на словесните екстази.
„Историческата наука” била самата обективност и тръбач на истината. Не е така, историческата наука е интерпретативна наука с идеологически и ценностни залози. Затова с ирония, но и с предупреждение, предлагам една неотложна и всеобхватна работа. Всички думи и „опасни” словесни експресии, които съставят фонда на световната словесност и подтикват към някаква форма на дискриминация, следва да бъдат премахнати, заменени със стилистично неутрални или подчертано дружелюбни словесни конструкции.
Тъй като настървено ни убеждават, че думата „робство” е исторически неточна, политически некоректна и емоционално обременена, предлагам да се редактира цялата българска литература. Да се приведе в съответствие със световните политкоректни стандарти. Само преди няколко дни братският канадски народ ни показа, че е готов да промени дори националния си химн, за да го направи „полово неутрален”. Време е и ние да затвърдим нашия „цивилизационен избор”!
Можем веднага да започнем от книгата, която е родила колективната идентичност на модерните българи – „Славянобългарска история” на атонския монах Паисий. Той би трябвало да всява истинска паника в ушите на политически коректните пазванти, понеже непрестанно заявява, че пише „на пакост” на гърци и турци. Така пише атонският монах, тъй като те от векове задушават паметта българска и са затрили народностното самосъзнание.
След като се справим с Паисий, следва да продължим през Чинтулов, през Ботев, през цялата словесност на българското Възраждане. И по-нататък… Иронично предложих една редактирана версия на последната строфа на „Елегия”, написана от политически некоректния поет Христо Ботев. Примерно, стиховете „…без срам, без укор, броиме време,/ откак е в хомот нашата шия,/ откак окови влачи народа…”, могат да станат „…без срам, без укор, броиме време,/ откак е с проблеми нашата шия,/ откак резигнация мъчи народа…”
Не е имало „хомот”, нито пролята кръв, имало е цивилизаторско „присъствие” и неизбежни здравословни проблеми за българското население. С опита си върху Ботевата „Елегия” не подканям към разпалване на вражда и не искам да възпитавам в омраза, а създавам гротеска. Гротеската изкривява, за да покаже някаква скрита същност, да проговори някаква дълбинна тревога. Подобна провокативна версия е подкана за размисъл върху далечните последици от зле разбраната „политическа коректност” и за опасната работа на политкоректните редактори и хирурзи.
– Тези лъжезнаци за толерантност и „висока култура” защо не срещат спирачки сред хората на изкуството и хуманитарните науки?
– Хората са охотно склонни да предават свободата си. Да кастрират чувствата си. Да предават миналото си. Миналото не е пациент на клиника по пластична хирургия. Не можем да го направим нито по-красиво, нито по-младо. То е такова, каквото е. Хората от миналото са живели в достъпния им хоризонт от думи, представи, знания, емоции… Да се намесваме в този хоризонт, да го редактираме според собствените си разбирания и пристрастия, е интелектуално немощно начинание. Утре някакво лудо бъдеще ще започне да ни редактира и нас, да ни обезобразява, според актуалните си норми за красота и толерантност.
– Пораженията върху българската история вече са в ход в учебниците. Много са примерите на манипулиране на фактите, на премълчаване на събития и на принизяване на светли и трагични страници от нея, а тази процес е с активната роля на чиновници от образователното министерство. Всичко това само политика ли е?
– Нямам конкретни впечатления за облика на учебниците по история. Но ние трябва да покажем на децата, че живеем в сложен свят, който не се нуждае от лицемерни препаски, а от извличане на поуки и формиране на хуманитарна култура. Който обезобразява миналото си, унищожава бъдещето си. Да уважаваш другия, да зачиташ чуждите ценности, не означава непременно да обезличиш себе си, да кастрираш езика си. Младите хора трябва да знаят, че езикът назовава света по много сложен начин. Думите са резервоари на значения, експресивни машини. Политическата коректност иска да опразни резервоарите, да ни принуди да заживеем в рамките на един език скопец.
– Днешните ученици и студенти дали са жертви на глобален процес или са обучени да следват консуматорските страсти на чужд на природата ни модел, удобен за външни на страната ни интереси? Защо няма съпротива?
– Днешните млади хора са влачени от мощните ефекти на глобализацията. Не казвам, че те са само негативни. Светът наистина се смалява, но проблемът е, че и способността за ориентация в него се смалява. Хората с настървение пасат из полята на Гугъл, но това не е сигурен белег за нарастваща грамотност, нито е най-ефективната рецепта за идентификационно оцеляване. Миналото е далечна и „чужда страна”, която не бива да се редактира, а да се разбира. Само когато се научим да се ориентираме из сложните пътища и кръстопътища на историята и на съвременността, ще можем да кажем, че мъдростта, човешката зрялост и толерантността ни принадлежат истински. Всичко останало са деяния на невежи хора, на отмъстителни хирурзи и самонадеяни арбитри.
– Казвате, че общественият договор за българското образование е разписан фалшиво. И се възмущавате, че варварството шета по улиците на Европа, крещи от екраните и е заседнало до болка в главите ни. Къде е спасителният бряг, възможно ли е персонално бягство от тази матрица?
– Фалшив е, защото договарящите се са се подписали под клетвата да се лъжат взаимно. Варварин се става лесно, трудно се става Сократ и Платон. Варваринът е човек, който не само говори неясни езици, той живее в семпли, битово ориентирани езици. Варваринът не знае, че има мълчание, което не можем да чуем. Че някъде има страдание, което не сме способни да усетим. Че съществуват тайни, които не можем да разберем. За мен спасителният бряг е брегът на умните хора, на хората, познаващи опита на болката, на съмнението, на духовното съсредоточаване.
Не ми се иска да живеем в свят на лъчезарни инфантили. Не ми се иска децата ни да четат само политкоректни версии на „Червената шапчица”, където никой никого не изяжда и ничий търбух не се разпаря. И всички мирно и дружелюбно се разделят в гората-райска градина. Иска ми се да помним, че приказките са механизми за социализация, че огнищата, където са се разказвали приказките са хилядолетната класна стая на човеците. Там се преподава не само красотата на доброто, но и мощта на злото.
Източник: БГНЕС
Великолепен анализ!
Мога само да ви благодаря за този материал!
Ефектът на махалото. Самоцензурата се завръща.
Прочитът на това интелектуално свежо четиво породи в съзнанието ми представа, в която човечеството, след корабокрушение над Тускарора (глобалната системна криза), се бори отчаяно за оцеляването си. Сред всеобщия хаос се чуват виковете на отделни умни хора, които уведомяват давещите се, че съществува „спасителен бряг, бряг на умните хора, познаващи опита на болката, на съмнението, на духовното”. Но тези умни хора дали знаят, – или само си въобразяват – че такъв бряг действително съществува, е въпрос, който остава без отговор. Но най-страшното е, че те не сочат посоката и средствата, с които човечеството би могло да доплува до него, спасявайки се от долитащият нов щорм (световна термоядрена или някаква още по-унищожителна война).
Професор Стефанов, Вие сте лицемер, защото точно вие и подобните на Вас си служехте с удобни и лицеприятни за властимащите тези. Това наложи и кастрацията на изучаваното в учебниците , където имаше само леви творци( не че не си заслужава и те да се изучават), а целият друг спектър на творчески търсения беше зачеркнат. За учениците не съществуваха нито Чавдар Мутафов, нито Марангозов, нито Яна Язова, нито дори Дора Габе и …има ли нужда да изреждам! Това кара учениците ми наивно да ме питат ЗАБРАНЕНО ЛИ Е ДА СЕ ИЗУЧАВАТ ЖИВИ АВТОРИ, ЗАБРАНЕНО ЛИ Е ДА СЕ ПИШЕ ЗА БОГАТИ И УСПЕЛИ ХОРА, САМО СОЦИАЛНИ ЛИ СА ПРОБЛЕМИТЕ НИ.Расте критично поколение ,което не иска да слуша „оглупялата Ви мъдрост“, то чете , но чете Борис Виан,Чарлз Буковски,дори чете Георги Господинов и Милен Русков! А аз искам да му преподавам „Балада за Георг Хених“ , искам да му преподавам и Смирненски, но не „Ний“, а „Приказка за стълбата“ и по този повод да разкажа как партийните другари, които впрочем и тогава като партия , представена в парламента, са получавали държавни субсидии, са изоставили „вечния юноша“ болен , без пукнат лев! „Приказка за стълбата “ не е само поетическа метафора , а изстрадана истина, поглед към това, което неминуемо ще се случи.Новите хора четат тъжни приказки,антиутопии, понеже са отвратени от лицемерието и лъжата, които им сервираме с години ние с Вас!
Случайно влизам във вашия сайт! Името ми е Никола Цветков и съм автор на един изключително сериозен текст, свързан не само с националната ни история, а и с проблемите на човешката агресия, която за съжаление се тиражира и от литературната Институция, чийто представител е и проф.Валери Стефанов. Става дума за романа ми „Прелюбодеянието на времената“, срещу който тече и до ден днешен една НЕВЕРОЯТНО ПРИКРИТА кампания за обезличаването му от страна на същата тази Институция, към която принадлежи и В.Стефанов. За онези, които се интересуват, могат да прочетат етюда ми от цели 310 страници, в който задълбочено съм анализирал с факти! дори деянията на същата тази „литературна Институция в продължение на вече близо 27 години на практика! Бих искал да изразя своето огорчение и тотално възмущение от поредната демагогия на проф. Валери Стефанов, който и досега не ми е отговорил на мой адресиран до него имейл от 06.06 тази година, в който изрично го моля /в качеството му на практика не само на завеждащ катедрата по българска литература към периода 2015-та година, а и като временно завеждащ университетско издателство към датата на имейла ми от 06.06 2017-та г./ да ми посочи КАК бих могъл да достигна до труда на неговия колега от катедрата по българска литература проф.Ив.Иванов, труд изключително ОСПОРИМ дори само като заглавие доколкото създава предпоставки за недобросъвестно вглеждане в историята на най-съвременната ни литература и за изкривяване в посока изгодна именно на Институцията за действителните причини за ЛЪЖАТА и МАНИПУЛАЦИЯТА в тази най-чувствителна област на съвременната ни култура. За сведение тази книга изобщо не фигурираше поне до края на юли тази година в нито един каталог на нашите ведомствени библиотеки, в това число и в Университетската, и Националната!
И до днес проф.Стефанов не ми е отговорил!
ЗА КАКВА ЕТИКА и за КАКВО ПРАВО НА ИНФОРМАЦИЯ да говорим когато същият този човек се обявява за глашатай на Доброто?! Смешно и жалко, пародия направо! Да не говорим, че проф.Стефанов е бивш сътрудник на ДС! Лично той го признава в свой материал в Мрежата! Материалът, в който В.Стефанов дава някакви мъгляви обяснения по този въпрос в Нета, лъжлив ли е?…! И ако не е – за какво става дума тогава?!