Успя ли властта да привлече учителите на своя страна?

Интервю на Цеца Христова с Юлиян Петров за Мемория

– Г-н Петров, бяхте ли учуден днес от думите на премиера Бойко Борисов, че е научил от медиите за 10-процентното увеличение на учителските заплати, което министър Кунева обеща на т. нар. учителски събор в неделя?

– Не съм учуден от мнението на премиера, защото то е отражение на отношението към образованието от години наред. Приоритетът „образование“, макар и да беше приет от парламента, се размива с обяснения за очакване.

В крайна сметка ние подписахме Колективен трудов договор (КТД), където записахме едни параметри на минимални увеличения на някои допълнителни плащания и в допълнение към това –  пожеланието за „работа за повече пари за образованието“. Една малка част от тези пари биха отишли за увеличение на работните заплати – нещо, което е визирано като 10-процентно увеличение. То беше заявено на учителския събор от министъра на образованието. Надявам се всички заедно да осъзнаят нуждата от тази първа стъпка, която е само една много малка част от това, което трябва да се случи в частта „Финансиране“ и не само там, за да очакваме някаква промяна в българското образование.

Снимка – в-к Капитал

– Параметрите от КТД станаха известни. Това 10-процентно увеличение, макар и в условно наклонение, записано ли е в договора? И ако е в условно наклонение, по какъв начин ангажира правителството и МОН като работодател?

– За съжаление текстът, който се отнася към увеличението на заплатите, е „при възможност на бюджета“, с други думи – при финансиране, различно от това, което е тази година. Ангажиментът на МОН би трябвало да бъде пак в едни бъдещи договорености и в една, по-скоро, борба за повече средства за системата. На този етап не виждам някакви заявени отношения от страна на парламент и правителство към това, което беше обещано от министъра на образованието.

Надявам се обаче това да се случи, защото системата е под огромно напрежение. Донякъде това беше и целта на проведения учителски събор – учителят да се припознае като авторитет, като човек с признание, като двигател на реформата, но оттук нататък да му се даде и възможност да бъде в центъра на системата, да реформира и всичко да бъде насочено в крайна сметка към детето и ученика. Започнахме с първите букви от азбуката, следва да започнем и да редим думи с тях. Така че, нещата са още в зародиш, но ако ги анализираме, никак не звучат добре за българското образование. Дори и с това учудване на премиера, че е станало дума за увеличение на учителските заплати. И то при положение, че учителите в България са с най-ниски заплати, дори с Румъния не могат да се сравнят. А в същото време се равняваме по европейските и световните образователни стандарти. А само преди две седмици анализирахме ниските резултати от матури и външно оценяване.

– Излъга ли учителите Меглена Кунева?

– Нека самите учители да кажат дали се чувстват излъгани.

Надявам се, че министър Кунева е казала това с голямото желание то да се случи, защото е от малкото министри, които заявиха категорично, че заплатите трябва да се увеличат и че ще се борим заедно това да се случи. Учителят векове наред е бил една икона, която в момента е доста размита и олющена, и трябва да се върне на мястото си. Нека приемем, че с този събор министър Кунева се е опитала да направи това.

Българските учители са били лъгани много пъти. И бедата не е за самите тях, бедата е за цяла България, защото образованието е най-важната инвестиция и ако това не се случи сега, нещата ще продължат да вървят надолу. Говоря не само за успехите от матури, а въобще за развитието на държавата.

Димитър Рачков и Мария Игнатова се грижеха за доброто настроение на учителите в зала Арена Армеец / снимка – в-к Капитал

– Да, но това са пожелания, които чуваме от години и десетилетия, без да последват никакви конкретни действия.

– Не знам българското общество от кого очаква действията. Нормално е тези, от които зависи – политици, правителство – да признаят проблемите и да променят каквото трябва. А ако това не се случи, ние се връщаме веднага в 2007-ма година, когато видяхме пак много учители, но не на събор, а на едни други места. И може би не сме далече от този момент, защото българският учител е много интелигентен, много търпелив, но чашата е доста пълна вече, почти на преливане е. Идва нов закон, идват много други допълнителни ангажименти. Много от тях са безсмислени и трябва да ги премахнем, за да може учителят да си изпълнява призванието и да работи с ученика, а не да изпълнява безсмислени административни функции и операции заради факта, че в училищата и регионалните инспекторати няма достатъчно щатове. Това е част от реформата, която трябва да се случи.

Но скритото напрежение в учителските колективи е огромно. Със сигурност още един месец ще бъде спокойно, но от август месец не съм сигурен дали ще е така, ако ги няма ответните действия нагоре по йерархията.

– Вие като синдикат сте мощен инструмент за оказване на натиск. Гледайки КТД, който сте подписали, виждам, че поетите ангажименти от страна на работодателя са твърде малко. Да речем – увеличение с 5 лева на заплащането за класен ръководител, или още половин заплата от догодина към 10-те, които ще се изплащат при пенсиониране след 1 август 2016-та. Върху какво можете да стъпите, за да окажете този натиск, след като липсват ясно разписани ангажименти? Този договор е сключен за 2 години, но ще издържи ли дотогава търпението на учителите?

– В този КТД, макар и със скромните седем малко по-големи придобивки…

– …Това са трохички.

– Да, много са скромни новите неща в този договор, но пък има много други неща, които си остават същите и те са важна договореност за системата. Но ако  говорим за заплащане, за промяна, този КТД в никакъв случай не показва такава.

Часове след приключването на Националния учителски събор учителските синдикати и МОН подписаха новия Колективен трудов договор

Но когато трябва да се случи промяна, тя трябва да се случва в социалния диалог. В момента правим държавни образователни стандарти и огромна част от нашите предложения не влязоха в тези стандарти. Стандартите са по-скоро административно изготвени, с някои от тях категорично не сме съгласни. А ние все пак сме организация на учителите и на директорите и това, което сме обобщили и дали като предложения, е плод на десетки и стотици предложения от колегите от страната. Предложенията на двата синдиката са обобщените предложения на учителите, но почти винаги тези неща не се вземат предвид и тези стандарти се изготвят административно.

Така че социалният диалог трябва да се случва всеки ден и да се вслушват в тях. Това е силата на синдиката. Не в това да правим стачки. Да, и това го можем, доказали сме го. Но силата на синдиката е в това да покаже кое не е добро и кое трябва да се промени. Стачката може да постигне увеличение на заплати, може да свали и правителство, но самата система няма да се поправи и пак ще трябва да започнем отначало. Силата на синдикатите е да показват верния път, а тези, от които зависи, да се вслушат – това е добрият диалог. Но в България той е в много начална фаза и затова отстрани нещата звучат много фалшиво. Затова водим и подобен разговор. Колективният трудов договор е вид продължение на няколко наредби, на закона – той е много малка част от промяната, която българският учител очаква.

– На мен лично тези нови образователни стандарти ми звучат като ТПТИ – всички говорят за тях, но никой не ги е виждал. Включително и учители след събора споделиха, че са очаквали да бъдат запознати с тях.

– Не, не мисля, че са тайна. Стандартите всъщност са няколко малки закона или законови промени. Някои от тях са публикувани като вече действащи наредби. Между другото, нека си спомним, че в началото на годината точно един подобен стандарт доведе до рокади в управлението на системата, което с нищо не й помогна. Проф.Танев тогава беше набеден, че екипът му не е изготвил най-добрия стандарт, но това беше по-скоро освобождаване на политическото напрежение през най-лесната за това система. Другите системи, които явно бяха по-важни за правителството, си останаха теми-табу.

Пак казвам – стандартите не са тайна, учителите ще научат за тях, защото трябва да ги изпълняват. Но веднага мога да ви кажа един стандарт, който много искахме и още по време на обсъждането на закона на зам.-министър Милена Дамянова няколко пъти й казахме – да има стандарт за физическата среда. Той обяснява как да изглежда едно училище или една детска градина – колко кабинета да има, колко физкултурни салона според броя на децата, колко басейна и т.н. Но понеже това кореспондира с финансови средства, не го записаха. Записаха други неща, които индиректно бяха свързани с това как да изглежда едно училище.

СОУ „Христо Ботев“ – Враца

Или за преминаването на едносменен режим – то е свързано с много нови учебни сгради. Защото големите, „елитни“ (макар че няма такава рейтингова система в момента) училища, които са желани и през които минават хиляда-две хиляди ученика, са на двусменен режим – една много порочна практика, която не е в европейският формат. Да, но на този етап МОН и правителството нямат стратегия, да се хванат ръка за ръка и да кажат: да, за 5 години ще излезем от двусменния режим и ще навлезем в този европейски и световен формат – децата да идват в 9 часа, следобед да се занимават с извънкласни форми и училището да бъде желана територия за тях. Но за това не се говори, защото трябва да пренаредим бюджета и този приоритет „Образование“ с факти и действия да го направим такъв.

До момента само си говорим, че е приоритет, само си говорим и това, което вчера (на учителския събор – бел.ред.) дори и президентът каза – че учителят е в центъра и образованието е приоритет, но оттам нататък липсват действията на тези, от които зависи. Политици, правителство, парламент – всички са виновни. Не казвам, че и ние като синдикати не сме виновни, но ние поне казваме какво трябва да се случи. И в един момент ще започнем по другия начин да го казваме. По начин, от който се страхуват и начин, по който като кажем нещата, и вече ни слушат. Начинът, когато хората вече са на улиците със знамената и вече искат нещата да се случват директно, а не по цивилизования начин – чрез социалния диалог, който в момента се опитваме да променяме. Правим го бавно, цивилизовано и в необходимата посока, но смея да твърдя, че почти не ни се получава.

Най-голямата учителска стачка от есента на 2007 г.

– Добре, а какъв беше тогава смисълът на това мероприятие, наречено с гръмкото име „събор“? Отстрани изглеждаше като спешен пиар, в който бяха привлечени и президентът, и кметът на София. Трябваше ли да се потрошат половин милион лева, след като въобще не се чу мнението на учителите? Въпросът ми е като към участник в събора и партньор в социалния диалог.

– Съборът постигна една голяма цел, но не по отношение на това, което беше заявено. Българските учители бяха много ентусиазирани да се видят заедно. Толкова учители на едно място от много години не бяха се виждали. За тях това беше нещо грандиозно и велико. Но то беше, както казах и преди малко, първата буква от азбуката. Оттук насетне трябва да следват много подобни срещи, разбира се, не говоря за събори от такъв мащаб. Но нека да не смятаме събитието в пари – може да е бил половин милион, може и 200 хиляди,  не знам колко е струвало. Какво означават тези пари за образованието? Нека видим колко дават европейски страни, близки до нашата ситуация, за образованието. Дори да се върнем 50-60, че и 80 години назад и да видим, че хората са продавали къщи, ниви, кой каквото е имал, за образование. А ние искаме всичко да ни се дава отгоре безплатно и да е най-доброто. Няма как да стане. Когато говорим за образование, трябва да спрем да смятаме и да даваме толкова, колкото трябва.

– Лично аз не бих имала нищо против да се дадат и 5 милиона лева за такова събитие, стига да се постигнат големите цели. Но много хора изтълкуваха това като опит властта да привлече учителите на своя страна.

– Не мисля, че властта успя да ги привлече на своя страна. Да, имаше я еуфорията вчера, може би днес още отшумява, но от утре вече няма еуфория и идва реалността. Като казвам утре, го казвам за след месец, защото учителите имат право на заслужен отдих и отпуск. Но оттам нататък, като започне през август подготовката на новата учебна година, тогава тази еуфория съвсем ще е забравена и трябва да дойдат конкретните действия.

Аз съм много притеснен по много поводи – и те не са само финансови. Много неща трябва да се случат. Няма лошо, че училищата са на делегирани бюджети, но нека първо сметнем колко пари ще трябват и какъв трябва да бъде размерът на единния разходен стандарт, за да могат да стигнат тези пари.

Да помислим за равния шанс на учениците – нека тези търсени училища да ги има, но да се работи така, че всяко едно общинско училище или т.нар. държавни училища да дават равен шанс и същите възможности, както и другите, които са много търсени.

Разпределението на учениците по училища – нещо, което го имаше и след 1990-та беше забранено. Сега имаме много хаотично разпределение, още с приема за първи клас, и немалко корупция. За второто държавата трябва да се намеси, в т.ч. и общините, и регионалните инспекторати, но това носи и отрицателни политически дивиденти и затова е тема-табу. Опитват се да хвърлят вината на директорите и това е друго нещо, което категорично трябва да се промени. Трябва да се помисли за подготовка на управленческите кадри в образованието, за кариерното развитие на учителите – един учител да може да стане директор, без да е член на определена политическа сила, а само с това,че е способен и е преминал определено обучение. Защото, нека да припомня, за директорите няма изискване да имат специалност Управление на образованието, Мениджмънт или нещо подобно, а само да имат 3 години (по новия закон) учителски стаж. Това също е много порочна практика и предразполага към намеса на определени „фактори“ при назначаването на директори, а като резултат немалко от тях след това се научават трудно да стават директори, а някои въобще не се научават за цялото време на управлението си.

Няма как за изброя всичко. В рамките на социалния диалог сме предлагали стотици неща, но най-често не ни чуват. Нека и управляващите, и МОН да използват целия капацитет на синдикатите и на работодателските организации, защото те са тези, които могат да покажат най-правилния път. Никой администратор или директор на дирекция няма капацитета на синдикатите, защото те обобщават мнението на стотици и хиляди учители, с които контактуват.

– Не знам доколко е вярна тази статистика, но се очаква до няколко години да се пенсионират половината от педагозите и това ще отвори голям дефицит за кадри в образованието.  Как ще бъде запълнена тази празнина, очаквате ли да настъпи процес, в който мястото на високо квалифицирани учители с голям опит ще бъде заето от нискоквалифицирани и немотивирани млади хора? Ако въобще тези млади хора се навият да стават учители.

– Напълно е възможно системата да изпита огромен глад за кадри след 2-3-4 години. Сега средната възраст на учителите е 59 години, а немалко от тях вече са в пенсионна възраст. Това означава, че ако работодателите използват хипотезата да ги пенсионират, тогава много от учебните заведения ще останат без кадри.

За съжаление при младите статистиката от 5 години е почти една и съща – учителите до 30 години са около 1 %, по-малко от 5 % са до 35 години. Очакванията на младия учител (на възраст около 25-30 г.), влизайки в системата, са за около 1 500 лева заплата. А той влиза със 600 лева заплата, която, дори и да се увеличи на 660 лв. след обещаните вчера 10%, пак няма да бъде нещо, което да го привлече в системата. 

Другата статистика е, че само 10% от завършилите педагогически специалности започват да работят като учители.  И още – най-лошо класиралите се студенти влизат в педагогически специалности. Тази година дори бяха запазени със закон, бяха задържани във ВУЗ-овете педагогическите специалности, за да ги има изобщо. Получава се един голям порочен кръг .

Друг е въпросът, че учителите не са достатъчно подготвени. Те се подготвят по доста стара програма, отпреди 20-тина години. Висшите училища много по-бавно правят тези промени. Ако говорим за дефицити в средното образование, дефицитите във висшето образование са много, много по-големи по отношение на подготовката на педагозите.

– Звучи като колосален проблем, който ни очаква.

– Да, системата може да бъде изправена пред голям глад за учители. Най-вероятно ще бъдат задържани да работят, колкото могат. Не е задължително да бъдат пенсионирани, но все пак картината – 60 години средна възраст, се различава с 15 години от средната възраст на учителите в Европа.

Това е нещо, което поставя и немалка дистанция между учениците и преподавателите, което пак не е в полза на учениците. Прекалено голяма става тази дистанция и трябва да се мисли как да влязат повече млади учители и да се задържат в системата.

Да не говорим пък за мъжете, заети в образователната система, които в България са под 10 процента, при европейски стандарти от поне 20 процента. А повечето от тези 10 процента у нас са най-вече на ръководни постове – като директори, а преподавателите-мъже все повече намаляват и по нашите разчети вече са останали около 8 процента…

Това са едни процеси, които си вървят, правят се статистически анализи, но няма конкретни действия, за да се преодоляват. Дори и да останат колегите и да има учители, които да работят, този проблем в един момент ще се стовари изведнъж върху държавата.

– Да, ние добре ще я реформираме тази система, но като се окаже, че липсва основен компонент от нея?

– Ами аз се радвам, че вчера поне казаха, включително и президентът, че учителят е центърът на образователната система. Тя, безспорно, е насочена към децата и учениците, но ако ги няма квалифицираните учители, нещата няма как да се случат.

– Счупен ли е духът на българския учител?

– Поочупен е, но не безвъзвратно. Има го духът на учителя, просто той трябва да бъде оценен и всеки трябва да помогне с това, което може. Дори и медиите. Защото ако го няма учителят или е поставен на колене, държавата също ще рухне. А виждаме държави, които за 20-тина години, с много добро образование и с учителя на пиадестал постигат грандиозни резултати. 

– А за да има мотивирани ученици, трябва да бъдат обучавани от мотивирани учители…

– Всичко е свързано и трябва да работим комплексно за промяна на цялата система. Не бива да забравяме и професионалното образование, което остана много назад, висшето образование, което пък оформя бъдещите учители, връзката между средно и висше образование, между които съществува немалко ревност. Всичко трябва да се напасне и да се постигне баланс, но изводите в момента са печални и балансът в образователната система е силно разлюлян.

– Кога ще си признаем, че образователната система в България беше разрушена и подменена? И сега трябва едва ли не отново да я изграждаме.

– Ако бъдем откровени, много хубави образователни традиции бяха скрити и образованието беше използвано за политически, тяснопартийни и комерсиални интереси.

Скоро четох една статистика за 1945 г. – че  тогава е имало 10 хиляди училища в България. В момента имаме 2 500. Тоест, онази бедна България е можела да си позволи във всяко едно малко населено място да има училище, а сега, понеже вече станахме европейци и се опитваме да правим модерно образование, за 10 години закрихме 2 хиляди училища. И ето, че вече има глад за училища, особено в големите градове. Ако този процес не се обуздае, сигурно вече и на три смени ще започнат да учат. Всичко това доведе до трайни и порочни тенденции и за съжаление те не се променят.

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК