Панама и скандалите от миналото

от Антоан Бургийо в Геополитика · 06/04/2016 · 12:13

Облигация на Compagnie universelle du canal interocéanique de Panama от 1888 г.

Много преди преди публикуването на милионите „документи от Панама“, с тази страна е свързан един грандиозен скандал в Третата република, който ни загатва това, което можем да очакваме през 2016 г.

1500 Уикилийкс-а. Теч в безпрецедентен мащаб. Десетки хиляди документи за укриване на данъци и скандал, който засяга много страни по света. Връщането на изтеклите зад граница пари би позволило на европейските страни да балансират бюджетите си. Но къде е източникът на грандиозния скандал, който, между другото, е само началото, защото тепърва ни очакват нови разкрития? В Панама.

За много французи името на тази държава е тясно преплетено със скандала около изграждането на канала със същото име в края на XIX век. В него са замесени политици, банкери и журналисти. Нека си припомним тези отдавнашни събития, които може би ни намекват какво да очакваме през 2016г.

Завършеният през 1869 г. Суецки канал бързо доказва своята полза и неговият създател – Фердинанд дьо Лесепс, става знаменита фигура. Неговият проект за изграждане на 75-километров канал в Панама, който да свърже Атлантическия и Тихия океан, получава подкрепа от международния конгрес, който през 1879 г. решава работата по строителството на канала за започне. Стойността му се оценява на 600 милиона франка, като две трети от тях е следвало да бъдат осигурени чрез облигации.

Строежът започва през 1881 г., но среща редица сериозни проблеми. Техническите трудности били скривани умишлено или сведени до минимум, за да се получи одобрението на конгреса. Работниците били покосени от епидемии, както и при строителството на Суецкия канал. Решението да се изгради канал на морското равнище (въпреки факта, че някои части от трасето са 60 метра над него) се оказва катастрофално. Набирането на средства също се оказва пред провал – получени са едва 300 милиона от планираните 400 милиона франка.

Строителството на Панамския канал, 1881 г.

Три години по-късно бюджетът бил практически изчерпан при изпълнение на по-малко от 10% от строителните работи. Истинските мащаби на ситуацията са скрити от широката общественост. Една година по-късно, в опит да се избегне спирането на проекта, Фердинанд дьо Лесепс решава да пусне облигации за дребни инвеститори. Но това изисква приемането на закон. Тогава Лесепс си осигурява подкрепата на двама бизнесмени – Корнелиус Херц и Жак Рейнах, които срещу 10 милиона франка се съгласяват да използват своите финансови и политически лостове за влияние върху френските парламентаристи. Херц имал тесни връзки с президента на Републиката Жул Греви. Освен това той финансирал вестник La Justice, чийто директор тогава е небезизвестният Жорж Клемансо.

Корнелиус Херц (вляво) и барон Жак Рейнах

Тази тройна офанзива в парламентарния, финансовия и информационния сектор води до приемането на необходимия закон през 1888 г., след като много депутати и журналисти са получили пари в замяна на активното си лобиране. Появата в проекта на Густав Айфел, който предлага да изгради шлюзове на канала, също изглежда убедителна за инвеститорите. Но вече е твърде късно: на 4 февруари 1889 г. Compagnie universelle du canal interocéanique de Panama започва процедура по банкрут. Близо 85 000 дребни инвеститори губят натрупаните си спестявания.

Изненадващо е, че скандалът избухва три години по-късно. При това началото му поставя не анонимна фигура, а вече придобилият известност полемист Едуар Дрюмон, главен редактор на открито антисемитския вестник La Libre Parole, който през септември 1892 г. започва да пише за вината на Херц и Рейнах (и двамата евреи). Дрюмон телом и духом се посвещава на разобличаването на „известния, влиятелен и активен еврейски банкер, барон Жак Рейнах, (…) продукт на парламентарната република“. На 19 ноември 1892 г., два дни преди насроченото явяване в съда, Рейнах е намерен мъртъв. Резултатите от аутопсията показват сътресение на мозъка. Самоубийство или убийство, смятат хората.

След това, седмица след седмица, излизат нови имена. (На снимката – заглавната страница на в-к La Libre Parole, 22.11.1892 г.) Вътрешният министър Емил Лубе, който се опитва да забави разследването, е принуден да подаде оставка през януари 1983 година. Клемансо, чийто вестник е получавал пари от Херц, е дискредитиран. Година по-късно той губи депутатското си кресло. „Клеветете, клеветете – казвал той. – Не можете да ме лишите от всичко“.

Срещу Лесепс и Айфел е възбудено дело с обвинение в измама и злоупотреба с доверие. Те са признати за виновни, но успяват да избегнат затвора само заради нарушение на съдебните процедури. През 1985 г. Айфел е реабилитиран – адвокакът му убеждава съда, че не е знаел нищо за незаконното присвояване. Независимо от това инцидентът оставя върху него дълбоки следи. Името му е покрито с кал. Улиците, носещи името му, са преименувани, включително и в родния му Дижон. Говори се дори за лишаване на знаменития архитект от Ордена на Почетния легион, но съветът подава колективна оставка, като по този начин членовете му протестират срещу политическия и информационен натиск върху Айфел. Така или иначе, той е изтласкан от обществения живот във Франция.
Корнелиус Херц е финансирал вестник La Justice. Това е всичко, в което можели да упрекнат Жорж Клемансо. Но бизнесменът се е компрометирал чрез скандала и бил евреин. Националистите буквално се пръскали по шевовете. В края на 1892 Пол Дурулед обвинява Клемансо в корупция, а той му отговорил с покана за дуел (без пострадали). Една година по-късно Le Petit Journal, La Cocarde, Le Petit Marseillais и La Croix започват кампания срещу него: измамник, парвеню, английски шпионин… Ударите (наистина доста подли) падат един след друг. Клемансо губи изборите през 1893 г. След това решава да се съсредоточи върху вестника и се оттегля от политиката.

Скандалът засяга много политици, журналисти и бизнесмени. Еврейският произход на Херц и Рейнах е експлоатиран от националистическата и антисемитската преса, както става и в разгорялата се след 1897 г. афера Драйфус (която, между другото, позволява на Клемансо отново да се върне на преден план на политическата сцена).

Карикатура във в.Grelot, 27.11.1892

Пресата осветява много корумпирани политици, но и самата тя е критикувана за прикриване на случилото се. Що се отнася до главните политически герои на скандала, те се измъкват от него без особени проблеми. След кратко „ходене из пустинята“ Емил Лубе е избран за ръководител на Сената през 1896 г., а след това и за президент на Републиката ( 1899-1906).

През август 1914 г. е открит закупеният от американците Панамски канал. Единствените реални жертви на скандала са 85 000 разорени вложители, както и доверието във френските политици и пресата, което почти 30 години след това носи белезите на това позорно дело. Така че, какво ще остане от „панамските документи“ след 30 години? Уви – нищо, което вече да не знаем.