Вече не си спомням какво точно беше това – да се събудиш на Земята. Изминаха 5 месеца от нашето „кацане на Марс” и всеки нов ден под белия купол, насред полето от червена лава, започвам с въпроса: Имаме ли достатъчно мощност, за да включитм отоплението? Ще ни позволи ли времето да облечем скафандрите и да проверим оранжериите? Ще заработят ли моите въздушни вентилатори?
Докато всички тези мисли се въртят в главата ми, аз вървя надолу за първата чаша с нещо горещо. Там ме очакват новини за ватове, милиметри живачен стълб, проценти на влажност и градуси по Целзий. Ще разбера какво се е случило през нощта в нашия хабитат и около него и какъв запас от енергия ни остава до края на деня. Ще чуя как бълбука водата в хидропонните ни системи, как тихо жужат ярко розовите лампи за осветление на растенията в нашата биологична лаборатория. Ще видя същите тези членове на екипажа, същата кухня и илюминатора от половин метър в диаметър, които виждам всяка сутрин в продължение на пет месеца. Изгледът на назъбените скали навън служи като постоянно напомняне, че светът, в който решихме да прекараме една година, в рамките на експеримента за живот на Марс, е враждебен и изключително загадъчен.
Нека поясня: имитацията на Марс – строго погледнато, е нашият свят. Ние шестимата се приземихме на голям остров на Хаваите в края на август 2015. Обучението ни отне няколко дни – как да използваме системата за енергоснабдяване, как да включваме резервоара с вода, как да обличаме скафандрите, без да счупим и развалим нещо – и вратата на шлюзовата камера се затвори. Ние се оказахме „извън планетата” за една година и един ден, разгръщайки лагер по склоновете на Мауна Кеа (угаснал вулкан на остров Хавай, бел.пр.). Нашият „космически”екипаж специално беше направен много разнообразен: космически архитект, инженер, трима учени и лекар (аз). Приключвайки на 28 август 2016 г. своята „марсианска“ мисия, ние ще бъдем ветерани, защото това ще бъде най-дългата в история имитация на престой на Марс, в рамките на програма на НАСА.
Вулканите Мауна Кеа (отгоре) и Мауна Лоа (отдолу) на остров Хавай в Тихия океан
В началото мисията ни привлече много скромно внимание. След това „Марс” беше показан и се започна. Започнаха да звънят журналисти, но всичките им усилия бяха напразни, защото ние не можем да използваме телефона. Цялата година ние трябва да живеем в условията на 20-минутно забавяне на връзката в двете посоки, тъй като именно такова е аберационното отклонение от Земята до Марс, тоест, за това време сигналът стига от едната до другата планета, когато се намират на максимално разстояние. За добро или лошо, ние не можем да разговаряме по телефона или да комуникираме чрез Skype. Не можем да разговаряме с медиите в пряка транслация, не можем да бъдем записвани с камера, снимани и записвани по какъвто и да било начин – всичко това можем да правим само ние самите.
Това забавяне във времето е ефективен филтър, но и не само това. То е и важен психологически момент, който ни принуждава да действаме така, сякаш наистина сме на Марс. Имитирайки разликата във времето, създадена от огромно пространство в милиони километри, изследователите могат да изучават как работи връзката и работи ли изобщо, ако изпращането на съобщение и получаването на отговор отнемат 40 минути. Представете си как такова забавяне би се отразило на класически филм за космоса: „Хюстън, имаме проблем … чакаме отговор от вас след 40 минути“.
Въпреки че това забавяне ни спасява от някои проблеми, с него животът ни става все по-сложен. 20-минутното закъснение, макар и изкуствено, за нас и за купола, в който живеем, е реално. Да вземем за пример спешните медицински случаи. За разлика от открития космос, тук аз мога да набера 911. Въпреки това, докато получим отговор, ще минат часове. А какво ще стане в случай на медицинско бедствие? Това е моя задача, за космичесият лекар – да реша проблемите, ако е възможно.
Същото е и с инженерните проблеми. Имахме изтичане на вода в шлюзовата камера. Както навсякъде във вселената, различните уреди и апаратура имат обичай да излизат от строя, а нашите водородни горивни клетки не работеха както трябва. С тези проблеми се заемат главният инженер и екипажът, ако могат да направят нещо. Що се отнася до това, което ядем и пием, периодично получаваме доставки. До пристигането им ядем това, което имаме, както това с времето ще правят и марсианските екипажи. И ние правим всичко възможно, за да не превишаваме лимитите и да се храним икономично.
Това необходимо чувство за независимост от Земята и взаимна зависимост един от друг е огромен плюс, който ни помага да забравим дългото и мрачно 20-минутно закъснение на връзката. И тъй като нито телефон, нито интернет отвличат вниманието ни, ние можем да вършим много работа. Освен това, при липсата на обичайните средства за комуникация в нас се създава напълно реалното усещане, че сме сами на друга планета. А то се създава доста лесно, ако живееш на пуст и лишен от растителност склон на вулкан, в купол на височина две хиляди и петстотин метра над морското равнище.
Научихме се как да ремонтираме, преправяме и адаптираме неща за други цели, което никога преди това не сме умеели. В продължение на месеци синият латексов турникет закрепва частите на моя велосипед с динамо за генериране на електричество. Разбрахме, че осемлитровата пластмасова кутия под сушилниците е идеален контейнер за култивиране на някои видове бактерии, както и за филтриране на вода чрез вулканична скала. В нашата станция, където няма нито пари, нито места, където могат да бъдат похарчени, стойността на вещите, задачите и дори на хората се определят единствено от тяхната полезност.
Животът на симулирания Марс, както и на реалния Марс, е прост и елементарен. Основните ни грижи и проблеми се въртят около слънцето, въздуха, водата и камъка, а именно: какво можем и какво не можем да направим с тези четири основни неща при правилното им съчетаване. Слънцето създава за нас енергия. Ние, от своя страна, трансформираме тази енергия в изкуствена светлина, в цветове от спектъра, които се харесват най-много на нашите растения. Растения консумират вода, а ние пускаме корените им в камъни, които събираме от повърхността. Стъблата им са привлечени от светлината, а нашата надежда расте заедно тях: тя диша от зелените им листа, ражда се в цветовете им, които се превръщат в плодове.
Снимка от повърхността на Марс, NASA
Всичко това трябва да бъде правено в рамките на купола. Това е аналог на този живот, който някога може да възникне на Марс. Аналог, естествено, несъвършен. На истинския Марс въздухът е много разреден и се състои предимно от въглероден двуокис. Тъй като Марс не е защитен от големи радиационни пояси, както Земята, неговата атмосфера постоянно е отвявана от Слънцето. Според данните, събрани от спътника на НАСА в орбита около Марс – Maven, слънчевият вятър унищожава около 9,6 тона атмосфера на ден. И което е още по-лошо, марсианската повърхност се облъчва така, както повърхността на Земята никога преди не е била облъчвана, най-малкото след зараждането на живота. Тук, в станцията, условията са много по-добри, доколкото има пригоден за дишане въздух при комфортна температура и налягане, което се поддържа от земната гравитация. Имаме естествена антирадиационна защита, а роботите редовно ни снабдяват с храна и вода. Трябва да се отбележи, че това се случва рядко, но получаваме достатъчно, за да живеем и работим.
В периодите между посещенията на роботите ние се възползваме максимално от всичко, което можем да намерим. При подходящи условия можем да събираме вода от земята с помощта на малки пластмасови козирки. На бъдещите екипажи на Марс ще им се наложи да открият свои методи за намиране на местни източници на вода. Ние взехме със себе си семена, почва и специален вид бактерии. Цианобактериите, както подсказва и името им, са зелени на цвят. В бутилката те изглеждат тънки и флуоресцентни, като концентрат от желе, преди да се втвърди напълно. Тези лесно приспособими малки същества могат да преобразуват въглеродния двуокис във въздух за дишане. Те са в състояние да пречистят водата. Те могат да се хранят от бедното марсианско меню – с азот от въздуха и с минерали от почвата. Те могат да използват за това дори урината ни и да разлагат отпадъците ни. Докато живеят, дишат, хранят се и отделят, тези бактерии превръщат изсушената и изпържена под розовото марсианско небе почва в използваема растителна среда и при този процес произвеждат много полезни неща – от биогорива до протеини. При това ги произвеждат с тонове, потенциално – за бъдещите марсиански колонизатори.
Чакай малко, ще кажете вие. Да не искаш да кажеш, че ядете зелени бактерии? Засега отговорът е отрицателен, но ако френският ни астробиолог постави пред мен чиния с такава храна, бих опитала. Когато всяко парче храна от запасите е нещо бързоразтворимо, от типа „просто добавете вода“, дори бактериите започват да изглеждат по-привлекателни, не само заради вкуса, но и по здравословни причини. Ние трябва да се храним с нещо живо, за да сме живи ние самите. Затова и работим като екип от учени-фермери и всеки от нас отглежда или култивира нещо: билки, грах, треви (изключително вкусни), домати, хляб, кисело мляко. Без тези култури здравословната храна ще бъде недостъпна за нас и животът ни ще бъде застрашен.
Сътрудничеството е един от основните мотиви, които стоят зад нашия марсиански проект. Ние трябва да разберем какво е нужно на хората, за да живеят, работят и оцелеят заедно на други планети, и как да им го дадем. По принцип идеята изглежда много проста, но е много по-трудно да се приложи на практика. За ефективна съвместна работа хората не се нуждаят само от храна, вода и енергия. Важно е да имат общи цели, но и това не е достатъчно, за да прави хората щастливи в продължение на месеци. Какво още е нужно?Вярата и надеждата в това, че има правилна рецепта, която да позволи на правилните хора, при наличие на правилните инструменти , да живеят заедно в малко пространство в условия на стрес в продължение на много години, и при това да работят почти на предела на възможностите си, както правят това астронавтите в околоземна орбита на Международната космическа станция. Нашата задача е да влезем в ролята на такива астронавти и в условията на симулация да тестваме възможните съставки на тази рецепта.
А това означава, че животът тук е разнообразен, пълен с експерименти, а понякога и непредсказуем. Има планирани задачи, непланирано време за отдих и почивка, експериментални методи за комуникация, виртуални пътешествия из земни плажове и гори, както и дълги разговори между членовете на екипажа. Преместването в купола е равносилно на това изведнъж да се окажеш с петима съпрузи. Бързо научаваш, че това, което за теб изглежда уместно, прилично и приятно, не винаги ще бъде приемливо за другите. Тъй като всички ние сме тук за дълго – раздялата не е опция по време на космическа мисия – трябва да се адаптираме към всяка от петте различни посоки колкото е възможно по-бързо и през това време да не спираме работата си.
Да се научиш как да правиш това е най-трудната част от приключението. На повърхността всичко изглежда просто и ясно. Аз съм космически лекар. Грижа се за здравето на екипажа, докато всички ние преминаваме през издигнатия пред нас физически, психологически и емоционален лабиринт. Звучи доста футуристично, но в известна степен е точно така. Но без болница, аптека и медицинска лаборатория космическата медицина е доста примитивна, както едно време. Медицинските услуги в станцията напомнят времето, когато лекарите са се учили на практика с няколко инструмента и бедно оборудване и са ходили на домашни посещения.
Космическата медицина в марсиански вариант ще бъде пътуване в неизвестното. Не можеш да вземеш със себе си на Червената планета всичкото оборудване, лекарства и уреди, но когато в пространство с размерите на скромен апартамент живеят шестима души, трябва бързо да вземат нетрадиционни решения. Например, къде да лекуваш хората, ако всеки квадратен сантиметър от пространството е зает от научни прибори или функционира като общо работно пространство? Голяма част от медицинските си запаси държа в биолабораторията, но там няма обособено място за прегледи. Така че аз, като баща ми, който е психиатър и приема пациенти в домашния си кабинет, лекувам членовете на екипажа в своето „жилище”. В моята стая, най-малкото, има място, където да се легне свободно, има врата, която може да се затвори, за да разговаряме свободно с човека за неговите проблеми, били те ментални или физически.
Превръщайки своето жилищно помещение в лекарски кабинет, аз реших един проблем. Но останаха много други, които е трудно да бъдат решени. Преди всичко се тревожа за това, че имам много ограничени възможности за лечение на хората. И отново обръщам поглед към миналото, за да приложа опита си в настоящето, като например, как вместо хапчета да използвам прахчета или компреси. На такова място, където средствата и ресурсите са оскъдни или недостъпни, предлагам нещо, което имам в изобилие: медицинските ми познания и съображенията ми за това, което изпитват пациентите, защо и как да действам, докато раната заздравява сама. Такъв начин на действие понякога ме кара да се чувствам професионално непригодна. Но тогава си спомням, че още преди раждането на цивилизациите лечителите и знахарите са използвали същите методи.
Може би тук, на ръба на цивилизацията, е много подходящо място за това, по стара традиция да седнеш, да изслушаш човека, да питаш и да обясняваш. Да, аз не мога да напиша рецепта и да изпратя пациента у дома, където да се лекува с хапчета. Но и никой не очаква това от мен. Пред вратата на кабинета ми няма опашка. Имам цялото време на света. Само трябваше да напусна планетата, за да го намеря. По този начин марсианската станция е нещо като сбъдната мечта. Но в останалото време тя е ежедневен кошмар – що се отнася до лекарства, изследвания и лечение.
В този бял купол на Червената планета всички ние се срещаме лице в лице с това, което обичаме, с това, което ни липсва, с това, което ни е нужно, за да живеем, и с това, от което най-много се страхуваме. Аз съм лекар, който скача с парашут, кара мотоциклет и пътешества по света. Никога не съм имала големи потребности и големи страхове. След дипломирането си бродих из Австралия с една раница на гърба. Повече от седмица живях на брега на морето, ядях боб и каквото можех да намеря из шубраците. И се чувствах страхотно. Като дете се страхувах само от едно нещо: от Юпитер. Имах повтарящ се сън, в който летях до газовия гигант, заобикаляйки ледената повърхност на Европа и Ганимед. Приближавайки се към Йо с неговите вулканични циреи, си мислех: „Твърде близо, твърде близо!“. И в този момент идваше пробуждането. Други кошмари, преди да вляза в медицинския факултет, не съм имала. Там, когато дремех на койката в някой тъмен ъгъл, страхът от гигантската планета се трансформира в ужас, че мога да проспя някакъв важен момент в болницата. Събуждах се рязко, сигурна в това, че съм пропуснала повикване от болен, спешна операция или последния си шанс да се сбогувам с пациент.
На марсианската станция непрекъснато ме съпровожда страх от друг вид. Този път се страхувам от това, че когато има спешно повикване, аз ще съм на мястото, но няма да бъде в състояние да помогна. Няма да имам вентилатори, реанимация или инструменти за преливане на кръв. Слава Богу, все още не ми се е наложило да разбера какво ще се случи. Единствената операция, която съм извършила досега, е отстраняване на брадавица. Макар че ми харесва да слагам хирургичната манта, да държа в ръка спринцовката с упойка и скалпела, аз ще бъда щастлива, ако моята марсианска хирургическа практика приключи с тази брадавица. Това е другото странно нещо в Космоса: това, което на Земята може да изглежда като скучно ежедневие, тук произвежда голямо вълнение. На Земята инфарктите и инсултите са рутинна и ежедневна работа. Тук животът е толкова ценен, труден и опасен, че да направиш шев на член на екипажа, паднал върху камък, е равносилно на маневра от най-високо ниво.
Нищо от това, което правех преди (дори и нощните смени в интензивното отделение) не ме е принуждавало да мисля толкова напрегнато за крехкостта на човешкото тяло, както облечения скафандър. На нашата марсианска станция по правило скафандърът трябва да се носи винаги, когато излизате навън, така, както ще го правят и хората, които стигнат до Марс. Космическият костюм е цяла екосистема, която се грижи за вас, храни ви и ви топли. Скафандърът показва нагледно колко нежни създания сме, от един тих и спокоен свят. Повиват те, опаковат и защитават до такава степен, че можеш да посетиш места, до които нашата форма на живот не е проектирана да стигне и да се върне невредима.
От началото на експедицията изминаха пет месеца и ние много тъгуваме за тази земна среда, която сме свикнали да възприемаме като даденост. Симулацията на марсиански условия означава цяла година да не почувстваш пряка слънчева светлина или полъха на вятъра върху лицето си. И никакъв дъжд. Дори тези от нас, които са от Южна Калифорния, са свикнали да виждат дъжд от време на време. А на Марс водата не е падала от небето (то и не се нарича небе!) от….стотици милиони години. В бъдещето, което се опитваме да изградим, ще ни се наложи да се учим как да не се страхуваме от различните лишения. Трябва да се научим да се изправяме срещу тях лице в лице, започвайки от нашите собствени, много истински, човешки недостатъци и ограничения.
Аксиома е, че успехът на една бъдеща колония на Марс ще зависи от развитието на необходимите технологии. Но решаващият урок, който трябва да научим от престоя си в купола е, че технологията е най-малкият общ знаменател. Механичните решения, позволяващи екипажът да се достави до тук и обратно жив, с времето със сигурност ще се появят при наличието на пари. Но това, което не може да се изобрети и конструира, са хората. Физически, умствено, емоционално и духовно ние сме черните кутии в белия купол, пътуващ към Червената планета.
Трудно е да се надхитри физиологията, макар че имаме известен напредък. С изкуствена гравитация и добра защита от радиация можем да предотвратим най-лошото, което може да се случи на човешкото тяло в Космоса. Какво в такъв случай остава да направим, за да преодолеем това, което стои между нас и постигането на целта да станем междупланетен вид? Трябва да преодолеем същите сили, които определят нашето поведение на тази планета: нашата индивидуална психология и групова динамика. От начина, по който се отнасяме един към друг (и със самия себе си), зависи успехът на нашите изследователски мисии или техния провал. За разлика от температурата, влажността и доставката на енергия, психическото състояние не може да бъде отчетено предварително. Или пък може? А ако съществува някаква тайна за живот в хармония, която успеем да открием, докато живеем на псевдомарсианската станция?
Затова и ние шестимата сме тук: за да се научим да живеем в съгласие един с друг и в този процес да помогнем на човечеството да излезе във Вселената, извън пределите на земното притегляне. Да се приближи денят, в който хората ще стъпят на марсианската повърхност и ще започнат да търсят признаци за минал или настоящ живот. В същото време, намирайки се на този пуст планински склон, ние откриваме нещо много важно за човешката природа. Вярно е, че всеки път, когато сме в пустинята, ние се сблъскваме с границите на собствената си самодостатъчност и започваме да зависим повече от другите. Също така е вярно, че повечето от нас не са опитвали нищо по-интензивно от туристически поход с нощувка в палатка, когато е напълно възможно да се изгубиш, но рано или късно ще се върнеш в цивилизацията, или тя сама ще те потърси. На Марс и отвъд неговите предели този опит се изкачва на ново ниво. Замислете се – как ще се промени вашия светоглед, ако всеки човек, който срещате в продължение на много години, е необходим за собственото ви оцеляване? Такъв е животът под нашия купол, такъв ще бъде и на истинския Марс. Далечен, негостоприемен, обитаван от хора, без които не можеш да оцелееш, и които не могат да оцелеят без теб.
Представях си много неща за това пътуване. Бях обучавана дълго време, за да отида на Марс. Оказа се, че Марс е просто едно място, на чиято повърхност се намира купол. Самият купол е една кутия, пълна с чудеса. Когато люкът е затворен, светът е намален не до 111 квадратни метра складови площи, стаи с научно оборудване и медикаменти, а до шест човешки тела. Ние образуваме едно цяло, което не се поддава на точна характеристика, но е напълно познаваемо. С мощен колективен ум и сложно минало. Имаме различни убеждения, предпочитания и желания. Точно в това се заключава и днешният свят – в нас самите.
Когато се събудя утре, целият свят ще бъде на една ръка разстояние. Никога преди не съм била в състояние да го кажа. И без значение къде ще отида по Земята в бъдеще, аз никога няма да бъда в състояние да го кажа отново.
Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro
Източник: Aeon
Оставяне на коментар