Смъртта на Трифон Иванов докосна сърцето на всеки българин и се прокрадна неизбежно в онова най-чисто кътче на душата, където повечето от нас все още пазят искрата на националния дух. Прощаването с Туньо беше едновременно малка смърт и плахо възкресение – имплозия на онази красива, жива и дръзка българска мечта, в която Вярата, Надеждата и Любовта летят с копнеж към своето бъдеще. Днес вече знаем – в този толкова бърз и устремен полет изгубихме зад себе си Мъдростта.
Днес близките плакаха за човека и приятеля.
Но България страдаше за Вярата, Надеждата и Любовта, които неусетно изгуби заедно Мъдростта. Днес България издигна фланелката с тройката като хоругва на Троицата – с упованието, че чудото може пак да се случи. И че Големият мач може би предстои, а ние отново ще излезем на терена, за да влезем в Играта, в която народите воюват за своята съдба и за съдбата на света.
Затова всички се стекоха на Смъртта на играча, станал герой. Гладни за късче сакралност. Жадни за славните спомени. Най-много – за оня миг на гордост, в който заедно ставахме едно под звуците на „Мила Родино“.
Туньо беше повод. Причината е България, която не успяхме да забравим.
Предлагам ви да спрем с оплакването.
И да се попитаме дали сме достойни.
Дали ни стиска да сме нещо повече от публика, която гледа жалкия мач на аматьорите в телевизора. Да спрем да псуваме съдията, който не свири за нас. Да, не свири за нас! Значи продължаваме нататък.
С мрънкане няма да влезем отново в Играта.
С оплакване няма да си върнем честта и мъжеството.
Затворете лаптопа.
Изключете телевизора.
И се попитайте какво можете да направите вие. Лично вие. Персонално и точно вие.
Имате време.
Всички имаме време до края на мача.
Оставяне на коментар