Интервю на Христина Христова с доц. Иво Христов за Мемория

– Здравей, Иво. Последното ни интервю с теб беше преди 9 месеца. Тогава ти каза „Историческият лимит изтича през пръстите ни“. Какво остана в твоите шепи оттогава? И моля те, не ми казвай, че не е останало нищо.

– Останаха зърната на горчивия песимизъм за сбъднатото предсказание. Не се изживявам като пророк, нямам такива претенции. Пък и не е много трудно да бъдеш негативен пророк в страна като България и в ситуация като нашата. Негативните предсказания много често се сбъдват и тук всеки втори може да бъде Касандра, прорицаваща негативното бъдеще. За съжаление нашето бъдеще е свито в една сингулярна точка в настоящето. В този смисъл ние вече нямаме бъдеще. Пак в този смисъл отговарям напълно на създадените вече за мен клишета като за мрачен предсказател, който умира от удоволствие да предсказва негативизма на ситуацията. Но няма да се уморя да казвам, че по-добре да знаеш истината и да имаш мъжеството да я погледнеш в очите, отколкото да сложиш розови очила.

– Знаеш ли колко хора се надяват да им кажеш нещо обнадеждаващо? Защо не го казваш никога? Наистина ли нямаш никаква надежда?

– Преди време казах, че ние българите имаме един голям дефицит и той се казва липса на култура на личната вина и личната отговорност. Това е от огромно значение. Много често причина за несбъднатостта, дори на едно индивидуално съществуване, не е световният империализъм, капитализмът или комунизмът, четирите годишни времена, ционисткият заговор и други такива алабализми. А е липсата на воля, липсата на дисциплина, ориенталският мързел, разпуснатостта, откровената глупост и най-вече отсъствието на най-важното, което прави от индивида личност – да разбира, че животът е задача, която той трябва да реши. Че живеенето, битието, не е просто като в един много хубав руски романс –„Жизнь – тропинка от рожденья к смерти”… Но докато преминаваш от точка А до точка Б, е много важно как ще живееш, казваше моят дядо. Така че много често външните фактори, каквото и да означава това, служат като удобна легитимация за липсата на собствена воля, на собствен гръбнак, на собствено мъжество да погледнеш пропастта и да се изправиш срещу нея.

– Последния път с теб си говорихме и за образованието. Днес темата е особено нагорещена. Сравнявайки съвремието с Възраждането, ти беше казал: „Сега защо да е важно образованието? 20-25 години нас ни управляват откровено деградирали същества, не само морално и емоционално, а и образователно.“ Ето, днес вече си имаме една определено образована личност за министър. Даже вчера в МОН досегашният министър Танев я нарече „едно от най-добрите интелектуални бижута“. Вече спокоен ли си, че имаме образована личност, която ще се грижи за просветата?

– Нека се върнем към по-големия въпрос. Върви една мантра, която за обикновеното ухо звучи много добре, но за сметка на това няма нищо общо с истината. Училищата щели да се оправят (не знам какво означава това), ако сме заложели на образованието. Тоест, на образованието като самоцел, образованието едва ли не като deus ex machina*, който да обърне нещата. Това показва, първо, липса на елементарна социална и историческа грамотност – кога, защо и при какви обстоятелства образованието, и то масовото образование, е ставало социален фактор. Това го знае всеки среден специалист по история, а именно, че с възникването на масовите индустриални общества възниква и нуждата от масово среднообразовано население, което да изпълнява функциите на войник, работник, чиновник и т.н. в структурата на националната държава и националната индустрия.

Не е нужно до ходим много надалеч – дайте да видим в английската или френската история от близкото минало, а може и в историята на нашето Възраждане, която сега куцо и сакато цитира, без да познава. Кога възниква борбата за българска просвета и култура и за независима църква? След кърджалийската епоха, когато българите първо се виждат с оръжие в ръце и разбират, че техните 500-годишни господари имат същата кръв отвътре, както и раята им. Тоест, когато придобиват боен опит. Второ, след кърджалийската епоха, когато българите за първи път започват да просперират икономически (защото чисто ситуативно се оказва, че българските земи са най-близко до центъра на империята, когато се е заела с това да се реформира по европейски образец), има нужда от занаяти, индустрия, търговия и т.н. Едва тогава се оказва, че индустрията, търговията, занаятите изискват грамотни хора – тоест, да правиш разлика между 5 круши и числото 5. Тогава възниква и повикът за масово образование.

Защо казвам всичко това? Образованието не е самоцел. Образованието е средство. Хайде сега да се пренесем 200 години след началото на българското Възраждане и да видим каква е в момента ситуацията. Коя точно система в България има нужда от образовани хора и от какъв тип образованост имаме нужда? Искам веднага дебело да подчертая – има разлика между това да си информиран и това да знаеш. Това са две съвършено различни неща. Второ, контекстът, в който България е поставена, казвам го със съжаление, е изключително мощният процес на трансформацията на националните общества в една мултикултурна, нищо незначеща симбиоза от индивиди, лишени от памет, лишени от връзки с миналото, лишени от опора в миналото, за да бъдат лишени от гръбнак в бъдещето. Следователно, отсъствието на система на образование в България, и по-скоро съществуващата система за необразоване в България, не е случайно явление или продукт на някакви лоши хора, които са се събрали някъде и решили да лишат българите от грамотност. Това е следствие от цялостната логика на вкарването на България, всмукването на България в един нов геополитически проект, в който тя играе ролята на периферия със затихващи функции. Образованието, и по-скоро липсата на образование, е елемент от този много важен процес. Докато не разберете логиката на мащабния процес, не можете да разберете защо недоразумение като Кунева може да бъде начело на българската образованост. Само че назначаването на Кунева (не визирам дори конкретната личност), а нещо като Кунева начело на образоваността, и нещо като Танев начело на министерството на образованието, е закономерност. То не е случайност. Защото точно такъв тип персонаж трябва да изпълни задачата, която му е поставена.

Така че предпочитам да ходя без „бижута“ и ланци, ако може.

– В последните месеци сме свидетели на цяла поредица от верижни скандали. Дори ваксините на Москов обаче не отпушиха толкова силно, макар и само виртуално недоволство, както скандала с учебните програми. И какво излиза сега – българинът цени повече духа от тялото, от здравето, от живота?! Питам те, защото българинът явно не се впечатли дори от драстичното орязване на достъпа му до здравеопазване, но се впечатли от това, че ще му отнемат Паисий и робството?! Ти беше казал, че нов Паисий не е възможен. А ето виж какво стана – бурен обществен дебат. Как ще коментираш това?

– Този, последният казус, има два пласта. Първият е чисто ситуативният, който можем да изкоментираме. Другият вече е дълбинният.

Да започнем от ситуативния. За пореден път българското общество показа колко е инфантилно. Колко е незряло. Колко му липсват елементарни критични сетива. Активното мероприятие „смяна на министъра Танев” беше опаковано като борба за българските светии едва ли не, за българското Възраждане, за нашето минало, за робство, иго и каквото друго се сетите. Българите за пореден път бяха „сготвени“, в буквалния смисъл на думата, и така нареченият български интелектуален елит даже не разбра как е бил употребен в едно активно мероприятие. А активното мероприятие беше много просто. Без да имам и грам симпатия към министър Танев, пред нас беше разиграна сценка, в която участваше една антибългарска телевизия в резултат на което министър Танев беше сменен, за да дойде удобното „бижу”, тъй като трябва да се усвояват 1 милиард и половина. Толкова е просто, че няма накъде. Нито един от непрекъснато шестващите по медиите специалисти не си зададе точния въпрос – къде собствено се намира прочутият текст за съжителството, да речем. Но манипулаторите на българите за тия 25 години много добре знаят болезнените точки, на които общественото съзнание може да подскочи без да мисли (естествено, то затова е и обществено съзнание, защото не може да мисли рационално). Те просто натиснаха тези няколко болезнени точки и се получи точно по Иван Вазов: „Братя, въздухът трепери! Да живей! Всички на Балкана!“

Вторият аспект е много по-важен. Къде беше българското обществено съзнание и неговите критични сетива, когато за тези 25 години първо му разрушиха и отнеха индустрията, която му гарантираше достойно място в модерния свят; къде беше, когато 2 и половина милиона българи се евакуираха от територията и когато прогониха неговите деца, неговите близки, бащи, роднини, майки; къде бяха 500 хиляди българи, които да излязат на площада пред Народното събрание и да пометат всяка корумпирана власт, когато ликвидираха българската оръжейна индустрия; къде бяха тези българи, когато подмолно 25 години се подменяше психоисторическият код на българите, който ги правеше да не бъдат стадо; къде бяха критичните сетива на българите, когато, след като ни отнеха всичко това, в момента ни отнемат най-важното, последното нещо, което ни е останало – мистичната връзка с нашите предци, които са ни дали възможност от стадо да бъдем нация? Къде бяха?! Не ги видях!

Трябва да има нещо, което се нарича критични сетива. Те отсъстват. И в момента отново сме в този водевил. 25 години нашето общество е водено за носа по най-елементарен начин. И нито един не се изправи да каже, че този маскарад трябва да престане.

Апропо, подмяната на психоменталния код на българина, който минава през учебниците, през образованието, през тези мощни системи за промиване на съзнанието и премоделирането на българската нация и превръщането й в мултикултурно стадо, не е никак случайно. Това е лигично в контекста на цялостния социополитически, геополитически модел, в който България е поставена. Повтарям за пореден път – така нареченият „цивилизован” свят няма нужда нито от българи, нито от България като общност. Той има нужда само от територията.

– Казваш, че човекът се променя. Променят се обаче и децата. От първи клас те вече ще учат „Предприемачество и технологии“, вместо „Ръчен труд“, а дори не могат да го произнесат. В края на миналата година пък гледах детската Евровизия, организирана от БНТ, и в детската „визия“ за пореден път не видях нищо детско. Децата имитират възрастните и се държат като възрастни, и това недвусмислено се поощрява. И имам чувството, че някой сковава тяхната детска чистота и непосредственост. Посегна ли някой на нашите деца?

– Охо, отдавна! Добро утро! Виж само извратената матрица на нещото като Евровизия. Или пък „България търси талант”. Забележи какъв е основният лайтмотив на този тип изключително прецизно замислени манипулаторски операции. Никъде не се поставя като творческа задача детето, творецът, независимо кой е той, да покаже оригинален, собствен творчески принос. Насърчава се имитацията на чужд културен образец, на чужд индивидуален образец. Отварям една скоба – само у нас има такъв феномен: да сте чули в някоя съседна балканска държава някой да слуша българска музика? В Гърция, в Турция, в Сърбия? Хайде, Македония няма да я броим, защото сме едно (смях). Това показва огромни национални комплекси и много несигурна национална идентичност в българското национално тяло. В нито един балкански народ няма такъв феномен като гъркомани, сърбомани, с които е изпълнена българската възрожденска история. В нито един балкански народ не е бил успешен процесът, да речем, да откъснеш 2 милиона души от тоя народ и да ги направиш коренно различни. Българи срещу така наречените „македонци“. Имаме огромни проблеми с основанията и стабилността на нашата национална идентичност 200 години след началото на българското Възраждане. И аз се боя, че процесите, за които говориш в момента, са елемент, който много лесно премахва тухличките на националния идентитет.

Знаеш ли, че една от най-бързо нарастващите български емигрантски общности в чужбина е тази във Великобритания? Говори се, че там вече са емигрирали над 250 хиляди души, и то по системата баба-внуче, тоест, заминават от бабата до внучето, директно три поколения. И знаеш ли защо след първоначалното стъписване англичаните вече насърчават, но без да го афишират, българската емиграция в Англия? Знаеш ли кой е един от най-интересните резултати, записан в британските документи – това е общност, която изключително бързо се асимилира. Децата вече не знаят български и не ги интересува.

– Но този процес на подмяната в самите деца, на тяхната детска същност – това е глобален процес.

– Да, това е глобален процес и е ясно защо – трябва да бъде създадено едно стадо от биороботи, които да бъдат употребени. Между другото, това е част от цялостния комплекс на „префабрикуване” на активното човечество и в този контекст можем да поставим и така нареченото активно мероприятие „бежанци в Европа”, което има за задача да постави Европа в стрес, да демонтира онова основно градиво, което прави Европа уникален културен, цивилизационен, икономически, военен и какъвто искате феномен – конституирането на национални държави с памет. Това е превръщането на Европа в мултикултурно стадо, което да бъде лесно управлявано и да бъде клиентела на транснационалните корпорации. В този смисъл, вкарването на вируси под формата на бежанци допълнително трябва да разхлаби, така да се каже, имунната тъкан на европейското цивилизационно тяло.

– В този ред на мисли – според теб успешно ли се подменя естествената природа на човека? Днес той става все по-безполов например. Не знам дали си запознат, че според анкета, проведена в Германия, 40% от германските мъже искат да бъдат домакини. В същото време жените стават все по-амбициозни и се окичват с мъжки функции. Какво мислиш за това? Какво мислиш за трансхуманизма, който има претенцията да подмени биологичната същност на човека? Това конспирация ли е или е реалност?

– Никаква конспирация няма. Най-перверзното в ситуацията е, че това се разкрива пред нас, пред очите ни, само че ние гледаме с широко затворени очи на това, което се случва. Това е само елемент от един много отдавна започнал процес. Той носи своето начало от италианското Рисорджименто, тоест, от т.нар. Възраждане, което е един много успешен мит. Цялата промяна на цивилизационната матрица на западноевропейското християнство, поставянето в центъра на човека, на хуманизма, на човека като мярка на всички неща (което на пръв поглед звучи много привлекателно), превръщането на човека в самоценност, като ценност сама за себе си; оттам желанието на човека да бъде богоравен и след това безсмъртен – това превръща именно човека, човешкото тяло и самия човешки индивид в самоцел сам за себе си, без значение на каква цена. И тук се сещам за великите думи наДостоевски: „След като няма Бог, всичко е позволено”. Именно поради тази причина ние в момента наблюдаваме закономерните резултати от този много отдавна тръгнал процес на мутация на европейската цивилизация. Това е изключително и само европейски феномен. Нито една друга цивилизация нама такъв проблем – нито ислямът, нито Китай, нито индуистката цивилизация.

– Забравяш САЩ… Повечето от днешните промени, касаещи човешката природа, идват в Европа оттам, все пак…

– САЩ са кошмарът. Те са „завършеното творение“, което води своето начало от дълбините на западноевропейския Ренесанс. И в това има абсолтно логична последователност, верига. А именно – разпадането на всички видове колективни дадености, които дават опора, идентитет на индивида. През род, през семейство, през племе, по-късно през народ или нация, трансформацията му в индивиди (защото това е най-лесният начин за манипулация), след това лишаването на тези индивиди от памет, след това вменяването на тези индивиди на нови идентичности и накрая превръщането на индивида в някаква мутация на трансчовек. А оттук вече се движим към следващия етап, за който много малко хора говорят, макар че специалистите много добре знаят за какво става въпрос – не е много далеч времето, когато ние ще имаме не просто социален въпрос, ние ще имаме биологичен въпрос и той се изразява в следното: господарите на света просто ще си сменят ДНК-матрицата и ще се превърнат не просто в друго човечество, а в друг вид: те ще живеят по-дълго, ще гонят безсмъртието във фаустовския смисъл на думата, няма да страдат от нашите болести, няма да имат нашите емоции (макар че се съмнявам и че в момента ги имат). Те ще имат съвършено друго битие и в този смисъл пропастта между нас и тях ще стане възможно най-голямата, която можем да си представим. Най-тежките футуристични кошмари ще се сбъднат, и то в рамките на нашия живот.

– В рамките на нашия живот?!…

– Да, в рамките на нашия живот. Тъй като, както казва Юрген Хабермас, историята има свойството да акселерира.

***

Втората част на интервюто –  Песимизмът на разума и оптимизмът на волята – по молба на читателите добавяме и тук като продължение на тази първа част, въпреки че двете части на интервюто вече са публикувани в Мемория като отделни публикации)

– Да продължим нашия разговор… Значи смяташ, че вече не може да бъде спасен „класическият“ европейски човек? Имам предвид човекът, който носи в себе си паметта за своята унаследена същност?

– Не, не съвсем. Просто онзи процес е с изключително мощна инерционна сила, зад него стоят могъщи икономически, социални, чисто военни и културни фактори. Това съвсем не означава, че този процес е с предизвестен край.

– А какво ще се случи с човешката душа – не само като религиозно, но и като цивилизационно понятие, присъстващо в представите ни още от зората на човешкото съществуване?

– Няма такова нещо като човечество, първо това трябва да кажем. „Човечеството“ е европейска измислица. Няма такава субектност – „човечество“, това е идеологическо клише. Ислямът например въобще не работи с такива категории, той говори с Дар ал-ислам и Дар ал-харб – Светът на исляма и Светът на войната. Той не говори в универсални категории, в които всички са равни по своему. По същия начин е в юдаизма. Там се говори за богоизбран народ, изначално. За никакво човечество не се говори. Това са клишета.

Ако говорим за нашия народ, неговите съпротивителни сили са много малки. Основният проблем тук, но не само за българската общност, е липсата на разбиране за драматизма на ситуацията. Забележи, че не говоря за нация, а за общност – ние деградираме обратно – от нация се движим към етнос, а оттам – към общност. И това не е случайно, това е част от процеса за деконструиране на етническото национално тяло, което все пак беше субект на тази територия. Това е и европейски проблем, тъй като закономерно следствие от европейската материалистична цивилизация беше нейната десекуларизация. И това ти го казва човек, който не е вярващ. Но аз гледам на християнството като на много важна социокултурна, цивилизационна матрица. Е, тя беше загърбена, прескочена и това не е случайно, това е абсолютно закономерно следствие, с което ние много се гордеехме. Като едно от най-големите постижения на модерността се считаше секуларизацията, превръщането на човека в самоцел. Оттам до Кончита Вурст има само една крачка.

– Въпреки че не си вярващ (имай предвид все пак, че аз не ти вярвам за това), кажи ми, отива ли си религиозният човек от нашия свят?

– Той отдавна си е отишъл оттук, от европейския свят.

– Тоест, Homo religiosus не е просто маргинализиран, а е изчезнал?

– Естествено. И да не правим генерални изводи от частни случаи като Полша или Унгария, това са изключения.

– И какво ще прави Европа без религиозния човек?

– Първо, няма такова нещо като „Европа“. Нека първо да поговорим за субектността „Европа“. Това е същото клише като „човечество“. Европейският проект беше демонтиран преди очите ни. Европа, потенциално и теоретично, беше единственото място, което разполагаше с цивилизационни, икономически, военни, финансови и всякакви други ресурси да се превърне в геополитически център на света. Само че Европа беше демонтирана. Това се случи през 1945 г. Първата и Втората световна война бяха последните акорди в шансовете на Европа. Разбира се, първоначално през 1945 г. тя беше разделена като протекторат на две извъневропейски, но имащи своя генезис в Европа сили, а след това просто беше декомпозирана.

– Под религиозен човек християнския човек ли разбираш?

– Религиозният човек в Европа, поне от 1300 години, е преди всичко християнският човек. Ако към това насложим, обаче, античността, нещата стават по-различни. Но аз лично съм дълбок песимист за шансовете за ренесанс на религиозното начало в Европа. За съжаление вече е премината точката. Моят приятел Андрей Фурсов казва: „Европа е музей на открито.“

– В целия цивилизационен и геополитически хаос, и на фона на дълбоката криза в идентичността на обезсилената Европа – кажи ми, според теб можем ли да се опрем морално на страните от Източна Европа, които в момента формират нов център, нова Средна земя – в географското сърце на Европа, и оттам се опитват да окажат последна съпротива в защита на своя суверенитет, на своята национална, религиозна и културна идентичност?

– Знам за тази лебедова песен, че Вишеградската четворка е, така да се каже, Terra Christiana, Последната земя по Толкин. Нека да бъдем реалисти, обаче. Тя не разполага нито с икономическия, нито с военния, нито с чисто човешкия ресурс да се превърне в някакво ново качество. Да не забравяме, че част от страните, които влизат в тази Middle Europe, всъщност бяха използвани – чрез традиционната полска русофобия или пък чрез патологичната ненавист към всичко руско и православно в Прибалтика – за разрушаването на Европа през 90-те години. Използвайки естествените фобии на балтийци, поляци, донякъде румънци и унгарци, беше създаден и реализиран санитарен кордон от Балтийско до Черно море, който да откъсне Русия от Европа, разбирай Германия от Русия. Активното мероприятие „бежанци“ не беше насочено срещу тях, а срещу Германия и германския свят. Това беше поредният опит за доубиване на духа на Вагнер, Шилер, на Гьоте и на Кант. Вишеградската четворка всъщност се сдържа в това консистентно състояние, защото тя е нужна за натиск на Изток, срещу Русия. Как иначе можем да си обясним шеметния възход на Полша през последните 15-20 години? Така че тук бих се отнесъл с разумен скептицизъм.

– Добре, тогава къде е изходът? Какво можем да направим?

– Въпросът ти донякъде е неправилно поставен, следователно какъвто и отговор да дам, той също ще бъде неправилен. Има едно основно правило, което не се спазва – абсолютно безразборно преминаване от макрониво, в което има социална и всякаква друга макрологика, на лично, индивидуално ниво. Проблемът на големите социални тела и проблемът на индивида не са едно и също, не се движат по една и съща логика. Просто така наречената Европа е имала една своя тъмна епоха след падането на Римската империя до Каролингското Възраждане по времето на Карл Велики. Така че, защо смяташ, че историята е само низ от победи? Просто ще минем и през този тъмен етап.

– Ще преминем ли?

– Аз изповядвам веруюто на Антонио Грамши, който казва, че човек трябва да има песимизъм на разума и оптимизъм на волята. Това са две неща от различен порядък, които битуват в един и същи човек. Т.е. човекът е едновременно рационално, но и емоционално същество и се намира в една такава дуалистична ситуация, която го прави уникален и непредсказуем.

Така че, никой не ни е обещавал светло бъдеще. Това съвсем не означава да скръстиш ръце и да не се бориш. Има обаче огромна разлика между обективния социален анализ и субективните усещания за действие. И това, между другото, нашето не особено сложно общество не може да разбере. Първо, част от неговия инфантилизъм е, че то се опитва да решава сложните проблеми по прост начин. Сложните проблеми се решават по сложен начин, те затова са сложни. Второ, опростяването на проблема е правият път към опростачването, към което ние вървим с пълна сила. Справка: в българския национален архетип в момента шества с големи крачки, вече 15 години, „ерата Борисов“ – убеждението, че индивидът може да реши системния проблем. Не, не може! И третото, много важно нещо – във военната наука и военното дело на кого имате доверие, когато сте във война? На разузнаването, което ви казва, че противникът ви има еди-какъв си ресурс, сили, дислокация и вашите слаби места са тези и тези, следователно трябва да се действа по еди-какъв си начин, или на разузнаването, което ви слага розови очила и ви казва, че всичко е наред, само и само да получите спокойствие и да можете да спите?

– Добре, и какво да прави социалното тяло, ако пред него е една нощ, която тепърва има да се преминава, а няма светлина в тунела?

– Социалният аскетизъм, вътрешната събраност и самодисциплина, борба въпреки всичко – това са много рядко срещани качества, а в нашия затънтен край са направо изключение. Веднага ти давам пример с два наши съседни народа. Какви точно позитиви можеше да има, да речем, Гърция и гръцкият народ, когато 500-хилядната армия на Вермахта беше надвиснала над северната гръцка граница, на линията Метакса? Но гърците излязоха и казаха „Охi!“, „Не!“. С ясното съзнание, че ще бъдат пометени от най-великата военна сила в историята на човечеството – германския Вермахт. И въпреки всичко гърците не се прегънаха, казаха „Охi“ и дадоха милион и половина жертви, за които българите даже и не знаят. А какво направиха сърбите по време на същата тази Втора световна война? Те казаха: „По добре гроб, отколкото роб!“. Много добре съзнавайки, че това, което ги чака, е кръв, пот, сълзи и смърт. Но те се бориха!

– Тоест, нашият народ не е способен на това?

– Не е доказано.

– В такъв случай ще ти задам най-трудния въпрос. Какво или кой може да обедини българската общност? Как ще коментираш лидерската криза в България? Имам сериозни наблюдения, че хората търсят някого, който да ги обедини и да застане пред тях в името на спасяването на това, което остана от България. Казвам „спасяване“, защото съм съгласна, че днес положението е катастрофа и нищо по-малко от това. И в случая не говоря за революция или майдан.  Говоря за коректив, за артикулиране на нуждите на социума. За това някой да застане пред тези хора в името на една елементарна съпротива към безобразията на властта. Нещото, което драматично липсва у нас, е качествен лидер.

– Спасяването, както ти се изрази, означава, че има проблем, който е общосподелен. Само че няма такова нещо. Първо, няма такова нещо като проблем, съществуващ обективно.Защото тази омерзителна ситуация, в която ние присъстваме и която аз и ти разбираме, и други наши приятели и близки интерпретират като омерзителна, като мъртвешко статукво, като път към социална смърт, за едни други групи и хора се счита за манна небесна. Това статукво за тях е най-добрият от всички възможни светове. Следователно, ние нямаме общо разбиране, че имаме проблем, за да можем на тази база да имаме някакво разбиране, че този проблем трябва да бъде решен по един или друг начин. Това трябва да бъде казано много ясно и то не е усложняване на задачата, това е обективното състояние на нещата.

Преди малко се опитах да щрихирам логиката на геополитическата ситуация, в която България е засмукана още преди 25 години. Как собствено си представяш, че някой ще остави тази територия и това изпаднало в социална анестезия население да спре този процес, да излезе от тази геополитическа логика, която е изключително мощна, и да има съвършено нова историческа и социална съдба? Нека да си го кажем честно! Кой ще ни остави, дори да има такава предпоставка?! А дори да си представим, че това е така – я се огледай, колко хора има наоколо, които са в състояние да направят това? Готови ли са българите да скочат като един и да кажат, че социалния дръвник, към който ни карат – втория цивилизационен Батак, към който са ни повлекли и в който главите падат всеки ден, без дори да разберем – готови ли сме да кажем, че ние не искаме да умрем по този начин?! Не! Според една значителна част от населението, на битово ниво, то живее в най-хубавия от всички възможни светове.

– Защо у нас не може да се получи обединяване на хората, на индивидите в една общност? Кои са тези мистични сили, които ни липсват?

– Защото, за да има такива сили, трябва да ги има във всички. Аз съм категоричен противник на приспивната песен да започнем с малките стъпки, които щели да променят нещата. Това е другото име на социалното пораженчество и на избягването на разрешаването на основния проблем. Частните проблеми са функция на нерешения общ, системен проблем. Опитите да решаваш частните проблеми, като страхливо избягваш да се изправиш пред генералния проблем, не е нищо друго, освен отказ да решиш фундаменталния проблем, който генерира малките.

– Тоест, пътят минава през всеки един от нас? Имам предвид всеки да поеме отговорността лично в самия себе си, отговорността към всички?

– Първо човек да започне да поема отговорност за самия себе си – което казах и в началото на нашето интервю. За това, че примерно скотският му и дори малоумен живот в една значителна степен се дължи и на собствените му негативи, на липсата на воля, на дисциплина, на събраност, на липсата на желание за борба, липсата на желание да се самоусъвършенстваш. За това, че си се пуснал по течението. Я отиди и ги обясни всичките тези неща на стадото, което е плъзнало по моловете, че нещо не мога да схвана – как точно ще се разберете?

– Има ли нещо, което не те попитах, а искаше да кажеш?

– Има много незададени въпроси и още повече отговори, които могат да се дадат, но понякога мълчанието говори повече, отколкото излишните думи. Аскетизмът на говоренето понякога е за предпочитане пред разпасаното словоблудство, което е елемент от удавянето на националната общност.

– Тогава последен въпрос.  Ще те попитам наистина сериозно, и се надявам да ми отговориш сериозно, но моля те – не отново с апокалипсис. Коя е твоята надежда за Европа и коя е твоята надежда за България?

(Дълго двеминутно мълчание, през което се чува само часовникът на стената и капчуците отвън; реших, че няма да получа отговор и преди да посегна към диктофона, последва дълбока въздишка)

– Надежда е другото име на опита да убедиш себе си, че има смисъл… Когато намерим смисъл за битието и когато намерим смисъл да се борим за това битие, тогава ще имам надежда и за Европа, и за България – ако все още я има. Ще ти цитирам по памет Иво Андрич: „Българите са развили до съвършенство изкуството да оцеляват. Но забравиха защо оцеляват.“

– Благодаря ти за това интервю.

– И аз.

*Deus ex machina (лат.) – „бог от машината“. Произлиза от древногръцкия и римския театър, когато някой бог или богове били спускани с помощта на кран (махина) на сцената, за да сложат край на безизходна ситуация. 

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК