1393 г. – Падналият Търновград се прощава с Патриарх Евтимий. Според житието на светеца последните му думи били: „На Светата Троица ви предавам и сега, и во веки.
Вярно е, че конкретният повод да пиша този текст е разгорялата се в публичното пространство дискусия около употребата на понятията „робство“, „съжителство“ и „владичество“ за периода от 1396 до 1878 год. в историята на България. Вярно е също така, че тази дискусия препотвърждава отново и отново драматизма в българската колективна психика, която продължава по един абсурден начин да изпитва затрогващо блаженство от представата, че нашите прадеди са били роби, за разлика от нормалните нации, които всячески се опитват да омаловажат срамните периоди в историята си и да ги спестяват на бъдещите поколения дори и с цената на истината. Но не по-малко вярно е, че самата тази дискусия като на тепсия ми предоставя възможността да споделя изводи, които са станали реалност през многото години на изследователската ми работа във връзка с предложението ми към психологическото познание – изведените от мен принципи и парадигма на Критическата психология като превод на Кантовата критическа философия и възраждане на старата психологическа традиция от Вилхелм фон Хумболт и Вилхелм Вунд в полето на съвременната психология.
Известно е, че поне от два века насам в западното социално и хуманитарно познание властва Хегелианският принцип, съгласно който ние сме в състояние да опознаем същността на нещата, които изследваме. Точно тази познавателна перспектива предполага илюзията, че ние можем да изразим същността на нещото, което изследваме, в една дефиниция или дори в едно-единствено понятие. В резултат на този абсурден познавателен принцип към днешна дата в западното социално и хуманитарно знание присъстват стотици дефиниции на едни и същи факти, всички те претендиращи да представят тъкмо тяхната „същност“. Тази познавателна трагедия става окончателна тогава, когато по лични предпочитания преподавателите в западните университети възприемат една или друга дефиниция като „същност“ и я преподават на студентите като „истина от крайна инстанция“, изисквайки от тях да научават и да възпроизвеждат тъкмо тези „същности“ и „крайни истини“ без да се замислят дали това наистина е така. С други думи, Университетът в западния свят започва да произвежда единствено „новите варвари“, по думите на Хосе Ортега-и-Гасет, но заедно с това същият този Университет окончателно скъсва с фундаменталното кредо на университетското образование в социалните и хуманитарното познание, а именно свободата и критическото преосмисляне на „крайните истини“. Що се отнася до широката публика, съюзът между такова университетско образование и властта на медиите осигурява превръщането на масите в безмозъчни същества, които са готови да се поддадат на всяка илюзия, на всеки -изъм, както казваше Карл Густав Юнг – комунизъм, фашизъм, демократизъм и т.н.
В противовес на Хегелианския принцип в познанието, както предложих и в моята Критическа психология, стои Кантианската познавателна логика, според която ние не сме в състояние да представим същността на нещата в една дефиниция или в един термин, тъй като тази същност е непознаваема, защото е дадена на разума a priori като чисто разсъдъчно понятие, докато е познаваема безкрайната поредица от проявления на същата тази същност a posteriori в опита. С други думи, да, в социалното и хуманитарното познание ние сме в състояние да опознаваме непрекъснато множеството нови и нови проявления на същността на нещата, но е абсурдно да си мислим, че познавайки проявленията, можем да претендираме, че сме опознали веднъж и завинаги самата същност. Иначе казано, споменатите стотици определения и дефиниции са определения и дефиниции не на „същността“, а на безкрайната поредица от нейните проявления, което прави комична претенцията същите тези дефиниции да бъдат представяни като „крайни истини“, които студентите трябва да научават наизуст като „същности“, а пък чрез тях медийните институции да промиват мозъците на широката публика.
Очевидно е, че от Критическа гледна точка е проява на фундаментално недоразумение опитът да се представя същността на един исторически период от 500 години в една дефиниция или в едно-единствено понятие. В този смисъл, ако загубата на българската държавност в рамките на Османската империя е едно чисто разсъдъчно понятие, дадено като същност на разума a priori, то поредицата от неговите проявления a posteriori в опита може да бъде обозначавана и с конкретни понятия като „Османско владичество“, „Османско робство“, „съжителство“ и т.н., и т.н., тъй като тази поредица от проявления може да бъде безкрайна. Във всеки случай обаче, „турско“ като определение за всяко едно проявление е абсурдно, тъй като турската нация (тук е абсолютно прав Божидар Димитров) се образува едва след 1922 год. чрез революцията на Мустафа Кемал Ататюрк и неговите последователи срещу Османската империя. И още – в рамките на строгото изследване на перспективите и илюзиите на познанието емоциите и предразсъдъците нямат място!
Знам, че масовата публика няма да ме разбере, както впрочем и голямата част от „новите варвари“, които, въоръжени с илюзиите на традиционното университетско образование, се държат като всеки религиозен фанатик и реакциите им биха били като неговите, ако му кажеш, че Бог евентуално може и да не съществува. Знам също така, че дори напротив – ще си навлека отново и отново гнева на огромната част от целокупното българско народонаселение, което продължава да се затрогва от идеята за „турското робство“ и да смята по един абсурден начин, че, ако си български патриот, то непременно трябва да пееш мантрата за „робството“. Представяте ли си парадокса – истинският патриот да си отстоява робството?!
Въпреки това, въпреки очакваните реакции, няма как да не споделя това, което мисля, няма как да не изкажа отново оценката си за познавателните илюзии, в които продължава да живее не само нашето, но и западното социално и хуманитарно знание, чрез което осакатяваме не само студентите, но с помощта и на медиите полираме мозъците на „обикновените“ хора. Няма как да не споделя и интерпретацията от Критически позиции на този период от 500 години в историята на България, защото като психолог съм категоричен, че „робският комплекс“ непрекъснато затлачва българската национални психика, че пречи на поколения българи да бъдат възпитавани в духа на свободата, в духа на непримиримост към всеки и всичко, което ги унижава и прави живота им непоносим.
Иначе ми е мъчно за това, че ние продължаваме да се самоунищожаваме, но все си мисля, че една от основните причини е тъкмо фактът, че още от ранно детство българските поколения се възпитават в отчайващите стратегии за индивидуалното оцеляване и отсъствието на всяка мисъл за общност, единение, и колективно действие.
И много моля в коментарите си „патриотите“ да спестят имената на Левски и Ботев, защото те са трагични герои, трагични, защото тъкмо народът не е успял да се извиси на тяхното ниво! Но това е друга тема, която ще следва…
Оставяне на коментар