От „Среди зиме, по Коледа“ до… „Тъй беше!“

12431445_10205723476027659_1459606793_n

Десислава Тихолова

ПРАЗНИКЪТ

Коледа – най-обичаният семеен празник, най-таченият ден в българския традиционен календар. Ден, в който Слънцето умира, за да се роди като Млада Бога, а всички светци, начело със Самси Господ и Стара Божа майка, слизат „на гости” при хората, влизат в къщата на „стар старнино”, който размита дворове „нашироко, нависоко” с „метлица босилкова”, постила „се постилки копринени”, слага сребърни столове със златни възглавнички. Божественото шествие слиза, за да утвърди раждането на Новата година, да свидетелства за първото време и да благослови с присъствието си земята. В реда на християнския пантеон се „провиждат” чертите на незабравеното време отпреди християнството – Самси Господ язди сур елен, Божа майка – на кошута, свети Иван на гълъби – златокрили и среброусти, свети Георги на кон и с набодена на маждрак мряна риба. Посреща ги свети Никола – стария старнино, домакинът, яхнал златоног сокол – пречистил пространството и времето – за да сготви от рибата „девет манджи, три курбана”, които нарича „курбан светиниколов”.

12431192_10205723476067660_470074810_nНяма друг празник в българския календар, чийто протокол да включва толкова много персонажи, практики, вярвания, забрани и препоръки. Победеното езичество и победилото християнство, се съчетават за да сътворят най-ярката картина на древно знание, пренесено през вековете, пазено като „зеницата на окото” и предавано от поколение на поколение.

НАСЛЕДЕНИЯТ КАЛЕНДАР

Забранените през 680 г. от поредния Константинополски църковен събор Календии – основни празнични дни в началото на всеки месец, устойчиво заемат своето място в традицията на новосъздадената българска държава и не променят съдържанието си и до днес. Наследената от гърци и римляни, а вероятно и от траки традиция, почита различни божества и с богатството на обредни практики цели нормалната смяна на старата с Новата година, тя е естественият „разрез” във времето и пространството, който хората осмисляли като опасен и вредоносен.

Времето на бог Кронос (Сатурн) – осмисляно като „златен век” на човечеството, се почитало с продължителни празници, обилни трапези и временно заличаване на социалните неравенства. Избираният Цар на Крониите бил ритуално развенчаван и убиван, за да поеме върху себе си негативите на старата година.

janus-statueПоради приликата на тази смърт със „страстите господни”, църквата официално забранява празнуването на Крониите и те са заменени от януарските Календии – празници в началото на всеки месец. Януарските били особено почитани, поради култа към двуликия бог Янус – небесен пазач, вратар на небесните порти, господар на изгрева и залеза на другия небесен бог – Слънцето. Изобразяван с две лица, Янус символизира и безкрайността на течащото време, сливането на началото и края, изобразявано и до днес в образа на змия, захапала опашката си.

Култът към времето-баща и земята-майка в образа на Кронос и Деметра почитал и „брумалиите” – най-късите дни в годината – 24 и 25 декември, времето, в което слънцето „изчезва”, най-далечната точка във видимия път на слънцето, както и времето на символичната смърт на зърното в земята. Празничните практики се правели нощем, а в чест на боговете се колела свиня – най-плодовитото животно, поради което също попаднали под забраните на църквата.

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО

С установяването на християнството като официална религия новосъздадената църква отстъпва отчасти в борбата с езичеството и създава нов празник – Рождество Христово, официално признат през 431 г. Първоначално датата на празника е 6 януари, установила се устойчиво в източните предели на Византия, но с времето устойчивите предхристиянски вярвания официално връщат празника към 25 декември – денят на зимното слънцестоене, ден на слънчевото божество и на змееборецът Митра.

26277.bКомпромисът между „старите вярвания” и „новата религия” ражда най-устойчивия празник, съхранил под опеката на християнството най-древни вярвания, представи и обредни практики. Нещо повече – в удобните образи на Бога Отец и Божията майка, в образите на светците останали непроменени чертите на божествата-владетели на небесното, земното и отвъдното пространство, съхранили човешката памет за времето на първотворението.

12399121_10205723476427669_1401531776_nВ обредните песни по Коледа откриваме истински, непроменени „вкаменелости” на архетипното мислене отпреди християнството, което пък, от своя страна, с поредица от императиви, пренася това знание, наречено от Димитър Маринов „Жива старина”, до наши дни.

Така във времето на зимното „средоточие”, наречено „среди зиме, по Коледа” се вместват и представите за смъртта на старата година в образа на посечения змей на дълбините, но и надеждите за Новата година, в която слънцето ще тръгне отново по своя вечен път, за да оплодява земята.

ПРАЗНИКЪТ ИГНАЖДЕН

Посветен на св. Игнатий Богоносец, празникът Игнажден, наричан още Игинажден, е осмислян като Единажден – денят единак, първи от новата слънчева година. Семантиката на „първи ден” е категорично заявена в обредните практики – повсеместната вяра в „полазването” и „полазника” – първият човек, който влезе в къщата на този ден. Стопаните му дават да мъти яйце” в кринче, пълно с трески от дръвника – категорична памет за „посечената” стара година и „излюпването” на новата от световното яйце. Съхранената „енергия” на празника отключва и множество гадателски практики за „новото време” – момите се посипват с ечемик на дръвника и наричат „който ми е на късмет, да ми дойде на сън, да ожънем заедно”, стопанките удрят малките деца със сурови пръчки да растат с младата година, а по далака на закланата свиня гадаят за плодородието през новата година.

Ignajden_4Обредната трапеза на Игнажден е първата от трите „кадени” вечери, когато всички се събират на постна вечеря, а най-старият мъж в семейството прекадява трапезата.

В селата по поречието на р. Русенски Лом на тази вечер моми и възрастни жени „пазят квас”. Обичаят, наречен Варден квас, се извършва в пълна тайна, в специално избрана къща – докато баби, булки и моми пеят и играят, две моми (първа и последна на родителите си), застанали гърбом една към друга, замесват „кваса”. Поставят го в тава, захлупват го с друга тава и го слагат на тайно място, където цяла нощ го пазят възрастни жени, като почукват тавите с дървени лъжици. Останалите участници също будуват до сутринта. След изгрева на слънцето квасът се разпределя на толкова части, колкото са участниците и се прибира на „тайно място”. Използва се през годината като лечебно средство. Пазеният в пълна тайна от мъжете обред, семантиката на „замесвания квас” ни връщат отново към времето на „първотворението”, когато според апокрифните разкази господ замесва земята и я благославя да „кабардиса” – да надебелее и стане плодородна. Устойчивостта и значимостта на обреда отбелязва големият български фолклорист Димитър Маринов, записал сведения за обредните практики на Игнажден, 1889 г. от Баба Тонка: „Баба Тонка Обретенова като млада участвувала в един подобен обред, но щяла да яде добър лобут от дяда Тиха, затова и не повторила.”.

В песните за Игнажден денят отново е „първи” – от него до Коледа Божата Майка се мъчи да роди Млада Бога. Симетрично спрямо празника се разполагат Никулден и Ивановден.

6-dekemvri-sveti-nikolayПървият е посветен на „Стар свети Никола”, покровител на водната стихия, спасител на кораби. В образа на светеца и действията му откриваме черти на стария шаман – покровител и водач на човешките общности. В своя „кораб” свети Никола пренася спасените човешки души от морето към земята, от стихията, към устойчивото пространство или от старата, умираща година, към новата.

Вторият празник, посветен на свети Иван или Кум Иван – покровител на кумството и побратимството, който, наред с Млада Бога, кръщава земята и водата, за да приключи окончателно с езическото време на така наречените Мръсни дни, Мръсници, Погани (езически) дни.

182OВ този период (от Коледа до Ивановден) когато старата година се изпраща (ритуално убивана, изгаряна, посичана в образа на ламя или змия) и посрещането на новата Сурва (сурова, дива, неопитомена, некръстена), според народната вяра земята се отваря (или става на решето) и оттам излизат вампири, таласъми, караконджули, буганци (поганци). Техните „набези” в човешкото пространство приемат конкретните образи на чудовището караконджул, който идва да пие кръвта на убитата свиня. Описват го като хвърковат кон с човешка глава , като четирикрако животно с глава на таралеж, със свинска четина на гърба и гола опашка, завършваща с топуз, което ходи на задните си крака, носи на врата си гребенец от дарак и възсяда срещнатите нощем хора, а буганците – като голи човеци или като брадати ездачи на еднокраки коне.Тези описания и успоредяването им с изображения на митични същества върху амулети от Първо българско царство са вероятни реликви от култове към предци-покровители. В периода на мръсните дни, подобно на далечното слънце, християнството остава ням свидетел на жилавите традиции, в очакването на „кръщаването” и християнизираното „установяване” на новия небесен господар в образа на Млада Бога.

БЪДНИ ВЕЧЕР

Бъднивечерската трапеза е своеобразен залог за очакваното от човека (и измолено от небето) плодородие и благополучие. Съвкупността от практики, вярвания и забрани, свързани с празника и празничната трапеза, заедно с ореола на светото раждане ни пренасят в отминалото време на първотворението и ние като истински фолклорни човеци преживяваме чудото на съзиданието отново и отново. Името на празника, разпознавано от нашите възрожденци в надеждата държавата ни да „пребъде” в очакваните славни „бъднини” има и друга етимология – „дъно”, която в митологията на някой от индоевропейските народи се свързва и със „змея на дълбините” (дъното).

Post_32Уподобяването на старата година с обреченото на смърт чудовище, застращаващо световния ред, намира израз в редица практики, свързани с отрязването на дърво за бъдник, внасянето му в къщата, наричане за плодородие, миросване и изгаряне. Почтителното отношение към бъдника цели не само нормалното ритуално-символно „жертвоприношение” на старата година, но и трогателните опити на нашите прадеди да я почетат подобаващо, за да не я разсърдят и да активират вредоносните й сили. Когато внасят бъдника вкъщи като последен акт на уважение и признание младите мъже наричат „Язе вкъщи и бог с мене!” – едва ли има по-откровено признание за „слизащия на земята бог”, който със смъртта си ще изкупи старите грехове на човеците.

Бъднивечерската трапеза е система от знаци и символи не само на очакваното плодородие с множеството храни, семена и зърна, но и на паметта за митичното време на първотворението. Тя се постила на земята, под иконата, върху „ръженица” и в песните е възпята като „шестореда и седмопола” – поредното признание на паметта за „Златния век”. Затова в някои краища на трапезата се слага и пясък, заменен почти повсеместно и в по-новите времена със сол, защото в коледните песни се разказват истории за създаване на света от морски пясък, изваден от световния океан по молба на Господ от Черен гарван (Чер галунчец).

Kartichka1

И така – редом с обяснимите имитативно-магически практики – да не се става от трапезата, за да „станат класовете” или да вървим приведени, за да се приведат от зърно шестват и необяснимите, но пазени грижливо обреди, пренесли паметта за друго време. И макар и непонятно на пръв поглед, но напълно в „обредния” ред на празника, след прекадяването на трапезата и произнасянето на „Отче наш” стария стопанин – сам или със стопанката преди да преломи хляба, призовава божествата за свидетели и сътрапезници, изричайки думите „Ела, боже да вечеряме!”. Бъднивечерската трапеза е единственото време, в което се призовават Бог и Богородица, а в някои краища на страната и Герман Градушкар. И отново в руслото на необратимо преплетените вярвания и представи – трапезата, сложена върху „слама ръженица” – залог за плодородиене – не се вдига, а само се изтегля настрани и се покрива с кърпа – за да слезе и Богородица – родилката, да хапне след раждането! А със сламата – същата, на която редом с добитъка се ражда Младенеццът, постелена под обредната трапеза, върху която се търкалят децата и търсят зрънца за късмет, се захранват животните, правят се венци, които се закачат на къщата, на кошарите и обора, а един от тях се закача на дървен стожер насред гумното на двора и се запалва – поредното признание към „по-старите” от християнството дни.

КОЛЕДАРИТЕ

348183_375_282_4x3Традицията на коледуването е подробно описана от старите ни фолклористи и особено актуална дори в годините на най-мрачно отричане от наследството. Известен факт е, че коледуващите са мъже, водени от най-възрастния в групата, наричан с различни имена във фолклорните текстове и изпълняващ различни функции. Той е „Станеник” – когато посреща и изпраща момците от къщата си, „Цар” – защото им е предводител с жезъл, „Поп” – защото благославя, а ако с коледарите върви маскарадна „баба” или „невеста” той е неин „Съпруг”. Водач по условие, този персонаж често пъти играе ролята си пожизнено, особено ако е „речовит” и добър стопанин. Той има правото да определя пътя на дружината, да следи за спазването на правилата, да се разпорежда с приетите дарове, а „момците-коледарци” от неговата дружина му оказват почит като на кум. В ръката си носи „ела” или „китка” – трирога пръчка с кравай върху нея и набодени върху рогата варакосани ябълки. Наричан в Североизточна България „стрела”, този атрибут на водача ни връща отново към митовете за небесния гръмовержец и неговия мълниеносен жезъл.

4000-lv-nagraden-fond-za-koledarski-konkurs-43363

Коледарите, обединени в „дружина”, „куда”, „кол”, „чета”, обикалят определените предварително къщи, пеят песни на стопаните, благославят обредните краваи, а стопаните ги даряват. Строгата процедура на обредните действия, наименованията на персонажите и обредните атрибути, както и разгърнатата в песните митологична картина на света ни отвеждат към стари посветителни или воински практики. Християнският мотив за „даровете” и по-стари представи за „общност” и общо благо завършват празника на следващия ден с организирано „наддаване” за коледните краваи, а събраните пари се даряват на училището, читалището или за построяването на войнишки паметници особено в периода между двете световни войни.

Има още много обреди в Коледния цикъл, както го наричат помежду си фолклористите – и надълбоко и нашироко – като бъднивечерската „небесна” трапеза – шестореда и седмопола, с „пещим” хляба и ведро вино на нея, с „поканените” Господ, Богородица и светци…

Паметта е специално място и време. Запаметила съм много неща от моя учител по фолклор – сега професор Анчо Калоянов – но заговоря ли за Коледа, в ума ми винаги се откроява разказът му за последния „станеник” – така наричат коледуването в с. Аспарухово, Варненско – през януари 1969 г., когато жителите на селото трябвало да го напуснат, за да стане дъно на язовир. В обичайните за всяка къща благословии станеникът няколко пъти прекъсва речта с призива „Речете, дружина, Амин!” и дружината в един глас отговаря „Амин!” (Да бъде). В това последно обредно сбогуване с миналото и предците, сами влезли в ролята си на предци и свидетели на умиращото време и пространство, момците коладници отговаряли „Тъй беше”!

Използвана литература:

Калоянов, А. Славите ли млада бога, liternet.bg
Калоянов, А. Добър юнак с добра коня,1986, Варна
Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи.1994, София

Използвани са снимки и от архива на Асоциация „Онгъл“ (снимките със Змея и Златната птица).

Скъпи приятели и читатели на Мемория,
Ако нашият проект е полезен за вас и желаете да участвате като дарители, можете да ни подкрепите чрез PayPal или по БАНКОВ ПЪТ.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Още от автора: Десислава Тихолова

Десислава Тихолова

Десислава Тихолова е заършила Българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Фолклорист, уредник в отдел „Етнография” на Регионалния исторически музей в гр. Русе. Дългогодишен теренист, изследовател на българската фолклорна култура по всички краища на етническото землище. Майстор на традиционни бижута и аксесоари от мъниста.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни