Осъмнах на брега на тишината.
Зад мен – скали от тъмни векове
рисуваха замислено платната
на кораб, имал някога море.
На този бряг защо дойдох, не зная.
Усещах как ме стапя есента.
Ръцете ми докоснаха безкрая…
и нямах повече гърди, бедра.
Не бях жена. Бях сън, магия, цвете.
Потъвах в белокоса тишина.
Не помнех името си, а мъжете
ме викаха с различни имена.
Пропука се челото на скалата,
изригна полудяла светлина.
Единственият мъж, когото чаках,
окървавен и бос при мене спря.
Косите ми се плиснаха горещи
и себе си видях като в магия:
По пясъка горяха бели свещи.
Душата ми се казваше Мария.
Оставяне на коментар