Тайната за смъртта на Йоан Павел I остава неразкрита и до днес
В един от непоносимо горещите дни на август 1978 г. авторът на тази статия – по това време кореспондент ТАСС в Рим – стоеше в тълпата от журналисти на площад Свети Петър. Най-накрая от комина на Апостолическия дворец се появиха кълбета бял дим. Това означаваше, че „зазиданите” според древната традиция в Сикстинската капела кардинали са избрали нов Папа, на мястото на починалия папа Павел VI. Малко след това един от тях се появи на балкона и обяви на латински: «Annuntio vobis gaudium magnum: HABEMUS PAPAM!» („Обявявам ви голяма радост! Имаме Папа!“).
За нов ръководител на Римокатолическата църква беше избран венецианският кардинал Албино Лучани. Но „голямата радост“ не продължи дълго – след 33 дни новият папа внезапно почина. Според официалната версия – от инфаркт, въпреки че беше само на 66 години, отличаваше се с крепко здраве и неуморимост. Затова и почти веднага в Рим плъзнаха неясни слухове, че новият папа не е починал от естествена смърт…
Необичайният папа
Новият Папа не прилича на своите предшественици, той е първият Папа не-аристократ. Албино Лучани е роден в малкото планинско селце Канале д’Агордо, на 120 км от Венеция. Семейството му било бедно, както и цяла Италия по това време. Баща му, работник, социалист по убеждения, постоянно скитал в търсене на работа из Европа. Живеели в стара плевня, отоплявана с печка на дърва. Хранели се с царевична каша, ечемик, макарони и зеленчуци. Месото било голяма рядкост. От ранна възраст Албино в пълна степен познал нуждите и проблемите на обикновените хора.
Бъдещият папа четял много, жадно поглъщал всички произведения на Дикенс и Жул Верн. Такова страстно увлечение по книгите било необичайно за Италия, където по това време половината от възрастното население не е умеело да пише. Надарено с изумителна памет, момчето на практика запомняло всичко прочетено, което веднага било забелязано от неговите учители. Рано открил склонността си към духовния път и бил изпратен в духовна семинария. Животът зад стените й обаче се оказал твърде суров. Събуждането било в 5.30. Отопление нямало, така че водата за миене често била покрита с лед. Семинаристите разполагали с половин час, за да се изкъпят и да застелят леглата си.
През 1935 г., на 23 години, Албино Лучани е ръкоположен за свещеник. През 1937 г. е назначен за заместник-ректор на Семинарията в Белуно, където той самият учил допреди няколко години. След това се дипломирал в Григорианския университет в Рим, защитил дисертация, станал доктор по теология и продължил да работи в семинарията. Бъдещият папа водел необикновено скромен начин на живот, пътувал из цялата епархия с велосипед, много и с голямо желание разговарял с обикновените хора и скоро се превърнал в популярна фигура сред местните жители. В тези години Италия е окупирана от войските на Хитлер. В края на войната семинарията на Лучани станала убежище за участници в съпротивителното движение. Ако германското командване научело за това, сигурна смърт очаквала не само бойците от съпротивата, но и самия Лучани.
След края на войната новият папа Йоан XXIII назначил популярния свещеник за епископ на областта Витория Венето. Лучани събрал местните църковни служители, които, според традицията, му донесли подаръци, храна и пари. Но всички дарове той решително отказал. „Дойдох тук, без да имам и пет лири. И искам да си отида, без да имам и пет“, – казал новият епископ. През 1969 г. той е назначен за патриарх на Венеция, а четири години по-късно получава кардиналска шапка.
Конклавът, който се събрал след смъртта на Папа Павел VI, се очертавало да бъде продължителен заради острите разногласия между фракциите на реформаторите и консерваторите. Въпреки това, съвсем неочаквано, кардиналите се договорили за компромисната кандидатура на Лучани. Той не членувал във фракции и именно заради това кардиналите спрели избора си на него.
Високият пост не главозамаял Лучани, който бил излязъл от обикновено работническо семейство. Както и преди, той се отличавал с дружелюбие, простота и сърдечност в отношенията си хората, за което получил прозвището „усмихнатият папа“. В чест на своите предшественици – Йоан XXIII и Павел VI, Лучани приема името Йоан Павел, ставайки първия папа с двойно име.
Простота и сърдечност
За краткото си пребиваване на папския престол Йоан Павел I не е имал време за нито една енциклика или за друг официален акт, по които да съдим за неговите планове за реформа. Но той веднага се опитал да прекъсне старите традиции, премахвайки външните признаци на папско господство. Дори ръкополагането му протекло необичайно. Простотата и искреността на церемонията оставили чувството, че новият папа действително смята не да господства, а да служи. Той се отказал от помпозната тиара, не седнал в Sedia gestatoria (папския трон за придвижване), а отишъл сам до олтара. Вместо от традиционния грохот на оръдия, интронизацията била съпроводена от мелодичните звуци на папския хор.
На папския си герб Йоан Павел I съхранил като мото единствената дума, която красяла още епископския му герб: Humilitas (Смирение). На първата си пресконференция той непринудено се шегувал с репортерите, а по време на проповедите, когато искал да демонстрира една или друга ситуация, често викал при себе си деца. Поначало той отказал да ползва преносимия папски трон, но след това бил пинуден да отстъпи, тъй като вярващите се оплаквали, че не могат да го видят по време на шествията (Лучани бил твърде нисък). В първата си публична реч новият папа признал с изумителна откровеност: „Знам, че не разполагам нито с дълбоката мъдрост, винаги вярна на сърцето, която притежаваше папа Йоан, нито колосалната подготовка и образованост на папа Павел; но ето че сега съм на тяхното място и възнамерявам да продължа това, което те започнаха.“ Изглеждало, че новият папа, излъчващ надежда и християнската вяра, бил точно този, когото светът очаквал …
Но не всички мислели така. Новият папа се отнасял пренебрежително към дипломатическите интриги и когато се изказвал, предпочитал да импровизира, вместо да чете подготвените му от ватиканските чиновници речи. Но църковните йерарси били разтревожени най-вече от това, че „народният” Папа възнамерявал веднага да направи сериозни промени в ръководстото на Ватикана, заменяйки редица високопоставени лица, в това число и могъщият държавен секретар на Ватикана – кардинал Жан-Мари Вийо (на снимката).
Точно за това разговарял с тях и в навечерието на смъртта си, заявявайки, че възнамерява да разследва скандалните афери на IOR – най-голямата банка на Ватикана, която тогава се оглавявала от влиятелния американски епископ Пол Марцинкус. (на снимката)
Но веднага усетил глухото съпротивление срещу тези планове. Според близките му, ако в първия ден от избирането си за папа Йоан Павел I е бил „оптимист и весел“, малко преди смъртта си е бил „много притеснен и тъжен.“
Съдбовната нощ
Вечерта на 28 септември, след вечеря, носейки със себе си листовете с плановете за преобразувания, папата отишъл в кабинета си, от който повече не излязъл. На следващата сутрин, точно в 4.30 (папата ставал много рано) сестра Винченца, както обикновено, внесла таблата със сутрешното кафе в покоите на папата. Почукала и казала: „Добро утро, свети отче!“. Никой обаче не й отговорил. Петнадесет минути по-късно тя повторила опита си – и отново мълчание. Тогава монахинята се осмелила да влезе в спалнята: Албино Лучани лежал в леглото, с поставени очила и няколко листа хартия в ръка. Обикновено веселото му и усмихнато лице било изкривено от гримасата на предсмъртните болки …
Пръв в спалнята на починалия папа от длъжностните лица влязъл кардинал Вийо, този, когото починалият планирал да смени. Сега, след смъртта на Лучани, именно той ставал кардинал-камерленго, глава на Ватикана до избирането на нов папа. Вийо съобщил официалната версия за смъртта на понтифика: инфаркт на миокарда. Аутопсия обаче не е извършена, покойникът не бил огледан от лекар, а тялото му е балсамирано набързо.
Освен това, както станало ясно по-късно, от папската спалня изчезнали някои важни улики: очилата, домашните чехли, листовете с назначения, които папата държал в ръката си, лежейки в постелята, както и стоящото на масата шише с лекарство, от което е пиел вечер заради ниското си кръвно налягане. За тях споменала сестра Винченца, но в описа тези предмети липсвали. Из коридорите на Ватикана говорели, шепнейки, че сигналната лампа за извикване на дежурния служител в папските апартаменти е светела цяла нощ, но нейзнайно защо никой не се е отзовал на повикването…
„Бомбата“ на Дейвид Ялоп
„Бомбата“ на скандала избухна през 1984 г., когато от печат излезе книгата „В името на Бога“ на британския журналист и писател Дейвид Ялоп. Той лансира сензационна версия – Папа Йоан Павел I всъщност е бил убит, отровен с неизвестно вещество. Ялоп направил щателно разследване на случая, събрал много убедителни писмени свидетелства, както и документи, потвърждаващи тази версия. Ето защо, според него, са изчезнали и шишето с лекарството, и очилата, и чехлите, по които е имало следи от отровата, причинила повръщане. А изчезването на документите е било изгодно за тези, които папата е смятал да замени.
Освен това, първият опит за убийство на папата според Ялоп е направен още по-рано – по време на церемонията по ръкополагането му, на която е присъствала и делегация на Руската православна църква, начело с митрополита на Ленинград и Новгород Никодим (Ротов). На него по погрешка подали чаша с кафе, която е била предназначена за папата. Митрополитът го изпил и малко след това паднал мъртъв. Неговата смърт също е обяснена с „инфаркт“.
Ватиканът излезе с опровержение на обвиненията на Ялоп и писателят се обърна публично към Курията с редица конкретни въпроси, но отговорите им така и не бяха получени. А да се установи действителната причина за смъртта вече беше невъзможно, дори и в случай на ексхумация на покойника – в резултат от балсамирането изчезват всички остатъци от токсини в организма.
Между другото, версията за убийството беше огласена по-късно и във филма „Кръстникът-3“. В него Лучани присъства под името кардинал Ламберто, който изповядва обръналия се към него за помощ Майкъл Корлеоне. Ставайки папа Йоан Павел I, той безмилостно разследва злоупотребите на висши църковни служители, но умира, отровен от влиятелни заговоници.
Кому е изгодно?
Кой имаше полза от „ликвидирането“ на новия папа? Разбира се, на първо място – тези църковни йерарси, които той смяташе да смени, и които се страхуваха от замислените промени във Ватикана. Италианският седмичник „Панорама“ също направи сензация: не само Марцинкус и Вийо са били заинтересувани от това на папския престол да седне нов човек. Според вестника почти всички лица в Римската курия, които папата е смятал да замени … са били членове на масонската ложа. Член на масонската ложа е бил и самият Вийо под името „Жани“, който встъпил в нея в Цюрих през август 1966 под кодов номер 041/3. Масони са били и Пол Марцинкус, и викарият на Рим кардинал Уго Полети, и „външният министър“ на Ватикана Уго Казароли. Списъкът с тези лица е бил представен пред смаяния поглед на папата, който е бил наясно, че принадлежността към масонството се наказва с незабавно отлъчване от църквата.
Но големият скандал с масонска ложа Р-2 избухна в Италия през 1981 г., вече след смъртта на Лучани. Тогава стана известно, че в тази тайна ложа, която е подготвяла десен преврат в страната, влизат и много министри, генерали, членове на парламента, ръководители на разузнавателни служби, дипломати, индустриалци и други „силни на деня”, които накрая се оказаха зад решетките. Бяха открити писмени доказателства за тесните връзки на ложата с десни терористични организации, с мафията и с неофашисти, извършили през тези години чудовищни терористични актове на Апенините. Заради скандала италианското правителство беше принудено да подаде оставка.
Списъци на ложата бяха открити във вила „Ванда“ в Арецо, която, както се оказа, е принадлежала на главата на Р-2 , „великият майстор“ Личо Джели, предприемач с фашистко минало.
Носеха се слухове, че е станал несметно богат, когато след края на войната превозил от Италия заловеното от Мусолини злато на югославската банка, част от което изчезнало безследно. Джели успял да се сдобие и с част от секретното досие на тайната полиция на Мусолини – ОВРА, с чиято помощ е могъл да шантажира влиятелни лица, „изцапани” от сътрудничеството си с „черните ризи”.
За вербовка „Почетния магистър“ използвал безподобния имитатор на гласове – италианския комик Алигеро Носкезе, „човекът с хиляда лица“, както го наричаше италианската преса. Той имитирал гласовете на Никсън, на Голда Меир и на други известни политици. Журналистите стигнали до заключението, че използвайки феноменалните способности на Носкезе, Джели е организирал измами, фалшифицирал е банкови нареждания и т.н. По-късно Носкезе се самоубива. Джели е арестуван, но избягва мистериозно от женевския затвор „Шат-Долон“ и след това изчезва безследно.
Друг обвиняем по скандала с ложа Р-2 стана банкерът Роберто Калви, който също е бил тясно свързан с финансиста на Ватикана Пол Марцинкус.
Неговата банка „Abroziano“ – една от най-големите частни банки в Италия, рухна. Калви успя да избяга, но не за дълго. Обесеното му тяло беше намерено под лондонския мост „The Black Monk“ (Черните монаси) – между другото, по странно съвпадение така се наричаше и една от английските масонски ложи.
Същата печална участ очакваше и неговия съучастник, банкера Микеле Синдона (на снимката), също свързан с Ватикана и с P-2 – по-късно той беше отровен с цианкалий в милански затвор.
Но дългият списък с жертвите на скандала около Р-2 не свършва дотук. През 1979 г. в Рим, по класическия за мафията начин – с изстрел в устата („не говори!“) беше убит Мино Пекорели, главен редактор на „Осерваторе политико”. Само за няколко дни преди смъртта си Пекорели публикува статия, озаглавена „Истината за преподобния мастер на масонска ложа Р-2.“ В статията той пише, че „италианското масонство е организация, подчинена на ЦРУ“ и публикува списък с имена във Ватикана, които са били членове на тайни масонски организации.
„Златна мина“ за шпиони
ЦРУ винаги е следяло отблизо делата във Ватикана. Още през 1944 г. Папа Пий XII награждава американския генерал Уилям Донован с Големия кръст на Ордена на Св. Силвестър – най-старият и почетен от всички папски рицарски ордени. Донован получава рицарско звание заради услуги, извършени по време на Втората световна война, когато той оглавява Офиса на стратегическите служби (OSS), който по-късно се преобразува в ЦРУ.
Според американското списание „Mother Jones „, издавано в Сан Франциско, награждаването на Донован е сложило началото на близки отношения между Ватикана и американското разузнаване, които се поддържат и до днес.
Друга сфера на влияние на ЦРУ е Малтийският орден – легендарният ватикански орден, създаден по време на кръстоносните походи, когато монасите-воини са съставяли армията на католическата църква. Сега знаем, че гръбнакът на Малтийския орден са най-богатите и силните в света. 40 на сто от неговите 10 хиляди рицари произхождат от най-старите и влиятелни католически семейства на Запад. Рицари на Малтийския орден са били също директорът на ЦРУ Уилям Кейси и бившият държавен секретар на САЩ Александър Хейг. Богатството е необходимо условие за бъдещия кандидат за рицар, а всички кандидати биват подлагани на щателна проверка.
С ЦРУ е тясно свързана и друга силна и влиятелна организация на Католическата църква, „Opus Dei“ („Дело Господне“). Тя има над 70 хиляди членове в 87 страни по целия свят. Свещениците в нея са незначителен брой, останалите са бизнесмени, военни, държавни служители. Особено силна тази организация е в Италия и Испания.
„През вековете – пише „Mother Jones“ – Ватиканът беше един от главните обекти на международния шпионаж. Като най-големия в света център за концентриран интелект, той е златна мина за шпиони.“ Този източник на информация е толкова богат, че скоро след войната ЦРУ създадава в управлението си по контраразузнаване специален отдел за обработка на информацията и наблюдение на събитията във Ватикана. Разбира се, тези американски „куратори“ и подотчетната им ложа P-2 не могат да позволят на папския престол да действа понтифик, който има намерение да изгони ватиканската клиентела.
Знаел ли е за масонския заговор новият папа „на народа“? Дори и да не е знаел всичко, вероятно е било много, за да реши незабавно да отстрани от Ватикана членовете на опасната масонска ложа и свързаните с нея църковни йерарси.
Наивният провинциалист, издигнал се внезапно до върха, искаше да промени Ватикана, да изчисти Курията от заговорниците и интригантите, и плати скъпо за това …
Гробът на Папа Йоан Павел I в базиликата „Свети Петър”, Ватикана
В книгата си Дейвид Ялоп пише, че през септември 1978 г. Марцинкус, Вийо, Калви, Синдона и Джели са имали добра причина да се страхуват от понтификата на Йоан Павел I. „Също така – продължава той – няма съмнение, че всички те по редица причини щяха само да спечелят от скоропостижната смърт на папа Йоан Павел I. И Папата умря … „
„Сигурен съм – заключава Ялоп – че вечерта на 28 септември 1978 г., един от тях петимата е предприел стъпки, за да премахне препятствието, в което Албино Лучани се превърна от първия ден на своя понтификат. Един от тях е бил в центъра на тайния заговор, предполагащ единственото, традиционното за Италия решение на проблема.”
Но всички тези разобличения останаха на хартия. Официалната версия за внезапната смърт на папа Йоан Павел I и до днес е същата. Истинската тайна на смъртта на „усмихнатият папа” така и остава неразкрита.
Превод: Цеца Христова / Memoria de futuro
Източник: журнал „Столетие“
Оставяне на коментар