Нелепостите на мозъка
Еволюцията, както се оказва, най-малко прилича на плавно натрупване на благодатни заложби. Тя се лута насам-натам и понякога предлага безумни решения на назряващи пробивни процеси. В това отношение на човека не му е провървяло особено. Той явно не става за образец на „венец на творението“. Потомъкът на Адам от самото начало е бил несъвършен по природа. Бог не е имал отношение към мозъка като към най-велико творение. Еволюцията постоянно търси ефективно решение за по-нататъшна динамика. Но при това от време на време набира нелеп, абсурден ход. За да даде поне някаква представа за това, Гари Маркъс използва думата „kludge“*, взета от техническата практика. Ако ви се налага набързо да разрешите конкретен проблем, вие може да използвате kludge. Така постъпва и еволюцията.
Впрочем, това се отнася не само за мозъка. Всички живи организми най-малкото могат да се асоциират с идеална инженерна конструкция. Организмът е произволна мозайка на отделни фрагменти, случайно пригодени към съзидание. Що се касае до човека, то той е прекалено далеч от съвършенството. В съответствие със съвременното мислене Гари Маркъс търси в природата конструкция, а не еволюция, машина, а не жив, спонтанен, противоречив процес; устройство, а не развиващо се същество. Според Маркъс, мозъкът не е най-безпомощното творение, но все пак е механизъм с дефекти. Ние пък не забелязваме неговата непълноценност. Време е трезво да погледнем на нашите странни предразсъдъци, безотчетни страсти, лоша памет. Еволюцията, според него, не се отличава нито с ум, нито с пресметливост, нито с отговорност.
Човешкият гръбначен стълб, разсъждава Маркъс, е най-отвратителното решение за проблема на поддържане на двуногото същество във вертикално положение. И действително, защо нашият родоначалник е отправил поглед към небето? Много по-смислено е да се разпредели живата тежест на човека върху четири опори. Ако нашият родоначалник не бе погледнал към небето, то той, говорейки с думите на Имануел Кант, не би се сдобил с двете чудеса: нравственият закон вътре в нас и звездното небе над нас.
Във философската антропология отдавна е известно, че човекът се намира в авантюрата на собственото си развитие. Всяка придобивка на потомъка на Адам е имала своите положителни и отрицателни страни. Изправяйки се вертикално, нашият родоначалник е видял небето. Не е изключено именно така да е възникнало в човека и трансцедентното чувство.
Откъсвайки се от природното царство, човекът е станал заложник на страха и безпокойството. След като създаде машината, той започна да разглобява на технически детайли самия себе си. Но кой би могъл да даде на еволюцията тази инженерна задача? А и в това ли е Божият замисъл за човека?
Текстът на книгата на Гери Маркъс на места напомня на профсъюзно събрание с критика на местния комитет. Човешкото тяло е набор от несъвършенства, с безполезна издатина над ноздрите, със зъби, подлежащи на гниене. Краката го болят, кръста го върти, кожата му е оголена и нежна. Дори шимпанзетата са по-бързи от човека. Ретината на човека, която възприема светлината, е разположена отзад напред и е обърната към задната част на главата. Резултатът е чудовищната зрителна аберация. Реалността застава пред нас по особен начин, в частност в очите на човека има слепи петна – области, нечувствителни към светлината.
Само да не си помислите, че човекът е жертва на еволюцията, нейния доведен син. Предателството на природата касае всички живи твари. Човекът се гордее не с гърба си или с гръбначния стълб. Той е упоен от мозъка си. Да не би Аристотел да не е наричал човека „мислещо животно“? Да не би икономистите да не са тръгнали от постулата, че в икономическата сфера човекът е успешен понеже се опира на здравия смисъл и ясното разбиране на собствените си интереси?
Въпросите, които задава Гери Маркъс, разбира се трябва да бъдат обсъдени. Например, защо на еволюцията й е притрябвало детеубийство? Ако ние съществуваме като резервоари, в които се размножават гените, защо тогава родителят може да убие своето дете? Отговорът се подразбира от само себе си: не всичко е изцяло обусловено от гените. Та нали и Кант е недоумявал: защо младенецът гръмко плаче, привличайки към себе вниманието на хищниците? Защо природата не е заложила в поведението на детето необходимата предпазливост? Но може ли да се предполага, че зад всеки каприз или несъвършенство на природата се крие стратегия за приспособяване към околната реалност?
Известният учен Ричард Докинс доказваше, че еволюцията не е могла да създаде някакъв сложен вид или орган само с едно усилие. Затова биха били необходими много удачни мутации, които би трябвало да се извършат едновременно. От друга страна, нека бъдем справедливи: еволюцията успя да демонстрира не само пропуски и грешки. Тя е донесла и неоспорими преимущества. Нашите визуални системи, въпреки големите компютърни постижения, продължават да превъзхождат визуалните възможности на каквато и да било техника. Мрежата на паяка е по-здрава от стоманата и по-еластична от каучука. С времето видовете (и органите, от които те зависят) все по добре и по-добре се приспособяват към окръжаваща среда – понякога дори достигайки теоретични предели, както е в случая с гореспоменатата чувствителност на окото. Хемоглобинът (основна съставка на червените кръвни телца) великолепно е адаптиран към задачата да доставя кислород, като се настройва към дори незначителните колебания при различните видове така, че може да натоварва и разтоварва запаса от кислород по начини, оптимално съответстващи на преобладаващото атмосферно налягане. Започвайки от биохимията на хемоглобина и завършвайки със сложните оптични системи на окото, има хиляди прояви на биологията, когато тя поразително е близка до съвършенството.
Мозъкът без психика
В неврологичните науки се обсъжда още един скандален въпрос, свързан с десакрализацията на мозъка: разполага ли той със собствено съдържание или като цяло е само „преразпределителен пункт“? Иначе казано, действително ли мисълта възниква в мозъка? Връзката на мозъка и човешкото съзнание като че ли не предизвиква въпроси. Известно е, че контузията на мозъка или кислородна недостатъчност могат да доведат до загуба на съзнанието. Употребата на психеделици или лекарства променя формите на съзнанието. Обаче световно известният неврохирург Уайлдър Пенфийлд в своята книга „Тайните на съзнанието“ изрази съмнение в това, че съзнанието е продукт на мозъка.
Много учени доказват, че съзнанието изобщо не е задължително да е продукт на мозъка, и свързват това заблуждение с механичното мислене. На фона на тези разсъждения, въпросът за дефектите на мозъка в значителна степен отпада, понеже в този случай той се оказва само транслатор на съзнанието, което не се ражда в самия мозък. Може би наистина мозъкът не се явява идеален предавател на информация, която получаваме от други източници. Ако е така, то това означава, че мозъкът не е източник на мисълта и човешките страсти. Няма основания да му се приписват и нечувани озарения, за които говореха философите и поетите.
Между другото, невронауката продължава да се опитва да обвързва цялото богатство на човешките състояния с отделни части на мозъчната тъкан. Оказва се, че разнообразието на психологическите процеси е строго инициирано от конкретен участък на мозъка. Пространството на човешката воля всъщност постепенно изчезва. Да вземе например съпружеската невярност, обусловена не с обедняване на моралните императиви, а с наличието на гена на изневярата. Ако мъжът или жената генетично са наследили такъв фермент, то изневярата на законния съпруг е гарантирана. Женкарите и леките жени са мутанти. При тях е променен генът, който е свързан със системата за възприятието на удоволствието от секса. Изкушението възниква тогава, когато в мозъка се впръсква допамин – хормон на удоволствието.
Все по-често се повтаря мисълта: свободната воля е химера. Физиологът Беджамин Либет установи ефект на „потенциала за готовност“ към действие. Човекът още не е успял дори да помисли за това, как трябва да постъпи, а в определен участък на мозъка в микроскопичен отрязък от времето вече се е формирала конкретната реакция. По време на проверочен експеримент бе демонстрирано, че човекът, осъзнал своя избор, задължително ще натисне онова копче, където такъв вариант е предварително подготвен. Неврофизиологът Джон-Дилан Хейнс и колегите му, участвали в този експеримент, стигнаха до извода, че мрежата на участъците на мозъка, които са отговорни за приемането на решения, започва да се формира още преди ние да заподозрем за това.
Човекът, както показаха опитите на американския професор Роджър Спери, може да демонстрира два независими избора, но и двата са предизвикани от тъй наречения ген на Бога, тоест мозъчната тъкан, която изцяло обуславя възможното ни поведение. Вие включихте телевизора и сте сигурни, че това е ваше безупречно желание. Но това не е съвсем така. При хора с прерязано мазолесто тяло (така се нарича свръзката, която съединява лявото и дясното полукълбо на мозъка) се раждат две независими личности (едната в дясното, другата в лявото полукълбо). Тези две личности, което е парадоксално, не са в конфликт помежду си и дори не подозират за съществуването един на друг.
Мозък, контролиращ и най-малкия нюанс в нашето поведение и вече предварително знаещ за него – не ли е това изчадие на ада? Човек, загубил свободата на избора и безпрекословно подчиняващ се на получените сигнали – не ли е това крах на някогашната сакралност на мозъка?
Текстът е част от монографията на Павел Гуревич „Философска антропология“, 2015. Т. 1. No 1. С. 6–1
––
*„kludge“ – техническо решение, най-често програмен код, създаден на бърза ръка, небрежно, като спешно и временно решение.
Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro
Свързана публикация: Десакрализацията на мозъка – 1 част
Източник: Журнал Интелрос
Оставяне на коментар