Мозъкът – невероятното творение на Бога. В неговите сложни и хитри гънки възникват паметта и разумът. Не напразно Шекспир е казал, че мислите са откърмени от мозъка. А и не само мислите. Емоциите и страстите на човека също се раждат в пространството на неговите две полукълба. Величието на човека в продължение на многото векове, макар и не винаги оправдано, се е свързвало с размерите на мозъка. В живата природа няма по-продуктивен орган. Той се състои от почти 100 милиарда неврони. Специалистите казват, че ако всеки от тези неврони би бил звезда, то в черепната кутия би се поместила една трета от Галактиката – Млечният път.
От най-древни времена мозъкът се счита за вместилище на душата. Тя, ако се разглежда като фина материя, може да се разпространява чрез мозъка със скоростта на мълнията. Обаче на хората им е било пределно трудно да разберат как функционира това чудо на Вселената. Едва в епохата на Ренесанса Църквата е разрешила да отварят тялото на покойника. Скалпелът с всички сили е бързал да проникне в мозъка на човека, да разгадае неговите тайни. На учените им се е струвало, че ще се окажат на прага на потресаващи открития, ако успеят да разберат как работи мозъкът. Но и в наши дни, когато науката е изучила едва ли не всяка гънка, всяка ганглия на мозъка, неговата тайнствена същност остава неуловима, тя не разгръща трансцедентни хоризонти. Поразява скоростта на предаването на информация в сивото вещество. Изумява броят на мислите, които навестяват буйните глави на земляните. Очарова дълбочината на паметта. Възхищава силата на енергията на мозъка, дори и на спящия. Мозъкът – символ на нечувани озарения, хранилище на немислимо количество идеи. Неговото любимо занятие е креативността, съзиданието на новото и небивалото.
Но колкото повече напредвали учените в изучаването на мозъка, толкова по-често възниквали разочарования. Навярно такова смутно чувство са изпитали и онези мъже на науката, които изобретили гръмоотвода. Първоначално си мислили, че вече ще могат да опитомят мълниите. Но това не се случило. Изследователите потиснали своя възторг и даже допуснали, че кълбовидните мълнии притежават разум… И все пак, представите за уникалността на мозъка и за невъзможността той да бъде опитомен, се разклатиха.
Изучаването на мозъка и натрупването на революционни знания доведоха постепенно до това, че аурата, обгръщала сивото вещество, започна да помръква.
Сякаш изчезна вълшебството – мозъкът се оказа не по-различен от едно устройство, каквото например е машината. Да, той притежава скорост и енергия, вместимост и относително универсалност. Но хората изобретиха компютъра и това породи илюзията, че и мозъкът може лесно да се поддава на конструиране. Съревнованието между мозъка и компютъра натрупа аргументи в полза на предимствата на мозъка. Да, той сам по себе си има и множество дефекти и само на пръв поглед има идеални характеристики. „Изработен“ е грубо, съшит е с бели конци. Природата дълго и томително се е трудила, залагайки в него огромен потенциал, но сякаш не се е справила докрай и като че ли е загубила интерес към собственото си чудно творение.
Какво ще кажете например за това откровение: глупостта, оказва се, е вродено качество на човешкия мозък? Струва ви се, че умствената изостаналост е синоним на безмозъчност. Демонстрирайки тъпота, човек губи мъдростта на мозъка. Във всеки случай, така е мислел Еразъм Ротердамски, възвеличавайки с ирония глупостта. Въобще, интелектът се намира в сложни отношения със способностите на човека. Индивидът може с поразителна скорост да усвоява информация от различен вид. Но това съвсем не свидетелства за развитие на интелекта. По какъв начин в процеса на еволюцията мозъкът е укрепил в себе си участъка на глупостта? Защо му е притрябвала „област на злото“, където се е вселила и вродената жестокост?
Удивително нещо: вместо едно или друго откритие на неврологията да носи увереност за съвършенството на мозъка, той все повече започва да наподобява мощна, но дефектна машина, способна дори да погуби човечеството. А и самият характер на тайните постиженията на мозъка, днес е лишен от онзи свещен трепет, който се долавя от платната на Ренесанса в очите на хората, съзерцаващи Разпятието. Мозъкът вече не поражда предишната нуминозност, защото става обект, притежаващ количествени и качествени характеристики. Изследователите разсъждават основно за блоковете, биоритмите и структурите на мозъка. Вълшебството се трансформира в инженерните и научни проекти на неврологията.
Анализирайки романа на Флобер „Възпитание на чувствата“, Андре Мороа отбелязва, че на писателя му е било трудно да примири двете полукълба на своя мозък. Разбира се, Мороа не е знаел за това, че мозъкът има функционална разделителност. Той е имал предвид метафорите на романтика и реалиста Флобер. В наши дни, след откритието на Роджър Спери, се говори предимно за разделението на мазолестото тяло, съединяващо двете полукълба на мозъка. Процесите във всяко полукълбо протичат независимо, сякаш действат два различни човека. Мозъкът е един, а жизненият опит е различен. Изследователите, сякаш наговорили се помежду си, се насочиха именно към анализа на тази личностна раздвоеност. Мозъкът се оказа децентриран, в него бяха открити многобройни полюси, и за цялостно единство на мозъка като че ли вече и дума не става. А щом е така, значи няма и единство на съзнанието, способно за адекватно възприемане на реалността.
Угасналият разум
И така, кога е започнал този процес на десакрализация на мозъка? Има основания да се предполага, че той е бил провокиран от изучаването на болния мозък. „Угасналият разум“, ако говорим с думите на Шекспир, съдейки по всичко, успя косвено да утвърди величието и безценността на мозъка. Обаче границата между нормата и патологията се оказа прекалено неустойчива, което неволно предизвика страх пред самото сиво вещество. Какво става, когато мозъкът е болен и надвисва над пропастта на безумието? Вярно ли е, че разумът принадлежи на човека, а безумието го лишава от антропологичния статус? Мозъкът носи смисъл, а безумието – безсмисленост.
А какво подсказва интуицията на Шекспир? Той влага в устата на Лаерт фразата „Лудостта е по-пълноценна от смисъла“. Психиатрите на ХІХ век вече не са толкова сигурни, че мозъкът притежава чудодейна сигурност. Безумието във всичките си лица преследва хората. И заедно с това доказва, че именно „безумните“ могат да раждат гениални идеи. Например във възпаления мозък на Фридрих Ницше възникна идеята за свръхчовека. В интуитивните прозрения на психиатрите се заражда мисълта: да не би безумците да правят историята? По-късно това убеждение ще изкаже и Мишел Фуко: безумието и нормалният разсъдък се раждат заедно, по едно и също време.
В началото на ХХ век Карл Ясперс е завладян от проблема за съотношението на мозъка и психиката. Той е убеден, че тялото въздейства върху душата не пряко, а само чрез мозъка. Но как мозъкът на свой ред въздейства върху душевния живот? Ясперс пише: „Ние с еднакво основание може да кажем: душата пребивава в цялото тяло – душата се намира в мозъка – душата се намира в определено място на мозъка – душата пребивава никъде; и всяко ново твърдение поражда определен вид опит, съдържа собствена истина“. Философът бил сигурен, че напредването в познанието за мозъка, придвижването към неговите локализации не позволява да се разбере душевния свят на човека.
Безусловно, органичните заболявания на мозъка винаги променят движението на психическия живот. Но означава ли това, че психичните процеси могат пряко да се влияят от физиологията? Междувременно много изследователи стигнаха до извода, че спектърът от психическите състояния трябва да има свои аналози в структурата на мозъка. Колкото повече учените се задълбаваха в изучаването на мозъчните гънки, толкова по-доказуема е тази мисъл. На практика тя води не само към омаловажаване на душевните състояния, но и фактически към ликвидация на тяхната психологическа автономност. Бихевиористите започнаха вече да разглеждат съзнанието като верига условни рефлекси. Всичките процеси, които се свързваха с мозъка, се подлагаха на чисто количествено пресмятане. Като единствен научен метод бихевиористите провъзгласиха измерването на капките на слюнката, която изтича от фистулата на кучето.
В съвременното съзнание неочаквано започна да набира популярност идеята за вродената и еволюционната порочност на мозъка. Откъде въобще е възникнало убеждението в целесъобразността и непогрешимостта на еволюцията? Кому е хрумнало, че мозъкът е идеалната придобивка на природата? Напротив, днес специалистите невролози с всички сили развенчават мозъка. Те вменяват на Бога обвинението, че не е съумял в качеството си на вселенски дизайнер от раз да създаде съвършен механизъм, който да бъде достоен подарък за човека.
Американският неврофизиолог Пол Маклийн, разочарован от мозъка, привежда множество примери, които, според него, свидетелстват за това устройство като за биологична халтура. Той отбелязва, че при някои насекоми например черепите са толкова масивни, че преобръщайки се по гръб, насекомите вече не са в състояние да се върнат в изходно положение и загиват. Подобна ситуация откриваме при Кафка в неговата повест „Метаморфозата“, когато обикновеният търговски пътник Грегор Замза, събуждайки се рано сутринта, открива, че се е превъплътил в огромно насекомо. Лежейки на твърдия си черупчест гръб, той установил, че при повдигане на главата си губи равновесие, а пред очите му безпомощно мърдат множество крачка, отчайващо тънки в сравнение с едрото тяло.
Пол Маклийн е смятал, че всички безгръбначни са попаднали в задънена улица, която е поставила предел на развитието на техния нервен апарат. Нервните възли при тях са разположени около храносмилателната тръба и в случай на по-нататъшно разрастване биха я притиснали по недопустим начин. Но какво е общото тук с човешкия мозък? Той също се е оказал грешка в конструкцията, предизвикана от „взривообразната“ еволюция. Оказва се, че човешкият мозък не се е образувал веднага в своя готов, съвършен вариант. В хода на еволюцията могат да бъдат разграничени три разновидности на мозъка – стар, среден и нов. Те представляват нещо като трислоен „пай“ на мозъка.
Първоначалният, така нареченият рептилен мозък, е направлявал дейността на инстинктите, позволяващи оцеляването и запазването на вида. Той е обкръжен от сложна лимбична система, която специалистите наричат мозък на бозайник. Обезпечавал е елементарни познавателни навици и емоционални преживявания. Третият слой на „пая“ може да бъде наречен мислещ. В него става сбор, сортиране и анализ на получените сведения от сетивните органи. Неокортексът е свързан с паметта, интелекта, речевата дейност и съзнанието.
Тези три отдела на мозъка изпълняват сходни функции. Оцеляването зависи в голяма степен от качеството на обработката на информацията, постъпваща от външния свят. Тези три слоя обаче се различават по химичен състав, структура, действие и стил. Може да се предположи, че щом човекът има три мозъка, то това му дава огромно преимущество пред другите живи същества. Но се оказва, че тези три участъка на мозъка далеч не винаги действат съгласувано. Това е възможно само в пикови, стресови ситуации, когато се мобилизират всички ресурси на човека. По-често възниква смущение между съзнателното и безсъзнателното, между рационалното и ирационалното, между разсъдъчното и емоционалното, между ритуала и символа.
Оказва се, че основната опасност за бъдещето се крие във възможността да проспим вопиющата заплаха – нарушената комуникация между споменатите видове мозък. Старият мозък е разполагал с палеокортекс, присъщ на рептилите, следващият в развитието си мозък – с мезокортекс, който са имали низшите бозайници, новият – с неокортекс, който е присъщ на висшите бозайници и на човека. Дефектът в координацията се забелязва дотолкова, доколкото много функции на филогенетичните нови отдели на мозъка се дублират филогенетично с по-стари негови отдели. Последните „ръководят“ безсъзнателните вегетативни процеси в организъма. Обаче те влияят и на менталните и емоционалните навици.
По този начин в човешкото съзнание се намират в съседство два самостоятелни екрана: на единия от тях се проектира груба и опростена скица на действителността, която се съпровожда с насочване към низшите инстинкти и невербалните емоции. А на другия екран се обозначава по-точен, диференциран и в определена степен автентичен образ на света. Следователно, на човека по определение му е присъща психологическа раздвоеност.
По мнение на друг автор – писателят и учен Артур Кьостлер, настанало е време да се разкрият патологичните черти на човешкото съзнание. Според него безумието пронизва цялата история на човека като особен вид. Работата е там, че еволюцията прилича на лабиринт с множество задънени улици. Трябва ли да се учудваме, че природната екипировка на човека, макар и да превъзхожда тази на другите биологични видове, има в своята конструкция гибелен дефект? Ако човечеството не иска самоунищожение, трябва спешно да се поправят грешките на еволюцията.
В нашата черепна кутия, написа през 70-те години на миналия век Артур Кьостлер, са разположени един до друг крокодил, кон и разумен човек. Обаче първите две твари далеч не винаги се подчиняват на своя предполагаем господар. Парадоксът е в това, че те властват, подчинявайки неокортекса. Човекът реализира своите ниски инстинкти. Какво трябва да прави онзи слой на мозъка, който е по-развит и диференциран? Разбира се, да налага забрани или да осъжда морално. Обаче вербалното мислене се опитва да рационализира, да оправдае тези примитивни прояви на инстинкта с всевъзможни афекти. За такъв дефект свидетелстват Зигмунд Фройд като психолог и Вилфредо Парето като социолог.
Какви са последствията от тази десакрализация на мозъка? Еволюцията е наградила човека с превъзходен орган – мозък, но не го е научила да го използва. Онези ресурси, с които разполага старият дял на мозъка, не могат да спрат човека по пътя на деконструкцията и безумието. Но може би човекът е способен да се опре на онези механизми, които действат вътре в инстинкта и носят възпиращ характер? В животинския свят като правило отсъства самоизтреблението на вида. В света на инстинктите „братът не убива брата“. В този случай човекът би могъл да се ориентира към „новия мозък“, продуциращ разумност.
И тук Пол Маклийн и Артур Кьостлер попадат в собствената си клопка. Убягва им фактът, че цивилизацията, апелираща към разумност, все пак е неспособна да „окултури“, да „облагороди“ хората. Напротив, варварството превръща по вероломен начин цивилизацията в пространство на дивото. Руският учен-философ Нели Мотрошилова фиксира мощните прояви на варварство в историята на цивилизацията. Варварството се разглежда от нея като „наследствен код“ на относително младата човешка цивилизация, и по-специално – като обратната страна на съвременната цивилизация. Може ли в този смисъл да вярваме, че аналогични механизми от разумен характер – на ниво нов мозък – все още не са изработени? Има ли основания да се предполага, че разумността сама по себе си, независимо от по-раните слоеве на мозъка, притежава деструктивна мощ?
Към какво, по мнение на Кьостлер, е довело деформирането на интегративната тенденция в дейността на мозъка? Човекът се оказа единствен биологичен вид, за когото различията вътре във вида са по-важни от вътрешната общност на вида. Пол Маклийн и Кьостлер се безпокоят от това, че в дейността на мозъка се е нарушила комуникацията. Именно езикът като достояние на мозъка и като средство на общуване и единство, поражда разпри и вражда. Образът на Вавилонската кула постоянно изниква пред очите на човечеството. „Призраците“ на съзнанието, съгласно Френсис Бейкън, са породени от несъвършенството и неточността на езика. „Идолите на площада“ създават мъките на комуникацията. Оказва се, че човекът не може адекватно да възприема изпращаната му информация. Американският психолог и психиатър Ерик Бьорн отбелязва, имайки предвид този дефект на мозъка, че ако би било иначе, човекът би напомнял сметачна машина, правеща съвършено точни и еднозначни изчисления на данните от външния свят, постъпващи на нейните клавиши. Човекът би се оказал парче глина, което съхранява правилния и непроменим отпечатък от всеки предмет, открит по пътя му. Днес настъплението на техническите средства за общуване така или иначе не означава готовност за контакти.
Надареният със съзнание човек разбра, че съществуването му не е безкрайно. Това откритие принадлежи на „новия мозък“. Но архаичният инстинкт за оцеляване не иска да се примири с тази перспектива. Функционирайки и натъквайки се на очевидното, той не е в състояние да го преодолее. Така културата населява пространството с химери и блянове. Възниква раздвояване на съзнанието. Броят на шизофрениците, както показва статистиката, расте. Човечеството се шизофренизира. Тоталното безумие е готово да порази света.
Художник – Лидия Рабровянска
В тази ситуация няма основания да се надяваме на плавно развитие на еволюцията. Кьостлер предлага да пришпорим еволюцията, или казано по-просто, да я радикализираме. Човечеството няма време да чака кога ще се преместят стрелките на времето. На дневен ред е изкуствената адаптивна мутация. Кьостлер призова за помощ неврофармакологията. Неотложна задача – да се преустрои и хармонизира работата на мозъка и на човешкото съзнание. Важно е да се синтезира такова хапче, което попадайки в човешкия организъм, да може да обезпечи контрол на разума върху инстинкта. Това ще компенсира и недостига в комуникационните канали между старите и новите дялове на мозъка. Така ще бъде усъвършенствано Божието творение.
Но не са ли опасни подобни мутации? Има ли възможност да се предвидят всички последствия от такава крачка? Кьостлер първо се позовава на факта, че изкуствени мутации вече е имало в историята на медицината. Той причислява към тях начините за борба с ендемични патологии, добавяне на йод във водата за пиене в районите със заболяване на щитовидната жлеза, масовата ваксинация срещу едра шарка. Искате още примери? Заповядайте – разпространение на най-новите хормонални контрацептиви. И така – ето ви насилие над човешката природа. Но според Кьостлер, това са все пак не чак толкова радикални мерки, както да речем евгениката или неврохирургичният контрол върху поведението. Но готови ли са хората за такава екзекуция? На тях им е дадено право на избор. Те могат съзнателно да изберат хапчето, но също така са способни и да последват влиянието на модата. Започнала в едно място на Земята, привлекателната мутация ще прекрачи всички бариери. Тя ще придобие лавинообразен характер.
Хапчето – това е алхимичният еликсир на живота. Той противостои на mortido (влечението към смъртта – бел. прев). Затова хората, които Кьостлер нарича „раса на душевноболните“, имат своя шанс.
(следва)
Свързана публикация: Десакрализацията на мозъка – част 2
Превод: Снежана Лоза / Memoria de futuro
Източник: Журнал Интелрос
Хубав философски етюд. Бих го сравнил с фантазиите на индианец, който е чувал за компютър, но на практика тепърва се е срещнал с безжичен рутер и се мъчи да обясни неговите свойства единствено с познанията си за дървеното сметало.
Все едно се върнах в ученическите години – учехме по руската мода и авторите на учебниците по подобен начин си подреждаха мислите – изредят десетина човека какво, според тях мислели и толкова – мнението на автора просто го няма.
Изцяло не съм съгласен, наивно е желанието освен мозък, Творецът да ти даде и разум, за да го използваш разумно, разумът си е лично задължение, инфантилно е това желание. Проблем за автора е и дуалността на мозъка, смята го за несъвършен, ами може би точно това е целта, постоянното противоборство на инстинкта и разума, така порастваме и се усъвършенстваме, подчинявайки инстинктите си на разума, тече и естествен отбор вътре в популацията, защото не всички го могат в еднаква степен, някои се раждат доста неразумни и първични, веднага се сещам че авторът обобщава за човешкия мозък, а се раждаме много различни индивиди.
В света на инстинктите „братът не убива брата“. Не е вярно, вътре във вида, племето, стадото, тече постоянна жестока борба за ресурси, гонят чуждите и странните индивиди, убиват ги, бащите убиват чуждите деца, за да си родят свои… Всички биологични закони в природата важат с пълна сила и за човека.
Такива разсъждения като горните, са характерни за непълноценните, денеративни индивиди, осъзнали своята вродена дефективност, се опитват да коригират Твореца с човешки закони – „толерантност и мултукултурност“, достигащи до нетърпимост, гаври и преследване, само защото са се родили нормални, талантливи и способни. Такъв пример е насила наложената „политическа коректност“, на въпрос „как си“, не трябвало да казваш добре съм, защото другият можел да не е добре и да се засегне – сякаш си виновен че той не е дибре, имаме масово вменяване на вина на нормалните хора.