Интервю на Христина Христова с доц. Дарина Григорова
Доц. Григорова, в началото на нашия разговор искам да ви поздравя с прекрасната премиера на Вашата книга „Империя феникс“. Нещо светло и почти неуловимо витаеше в залата, беше вдъхновяващо да присъстваме на това събитие, с всички специални хора наоколо. Отзивите за книгата бяха блестящи, анализите и представянето – наистина вълнуващи. Ето това ми направи впечатление – вдъхновението, с което едни от най-утвърдените български историци говореха за Вашата книга. Книга, за която Вие сте избрали едно недвусмислено метафизично заглавие. Само наука ли е историята? Има ли в нея метафизика? Може ли все още историята да вдъхновява съвременния човек?
За мен беше голяма чест академични колоси и мои преподаватели като проф. д.и.н. Андрей Пантев, проф. д.и.н. Христина Мирчева и проф. д.ик.н. Нина Дюлгерова да представят “Империя феникс” точно на празника на Св. Климент Охридски пред толкова разнообразна, мислеща аудитория, обединена от жаждата за нова вест за Русия след 1991 г. Дали историята е наука зависи от коректността на историка, от изворите, на които стъпва, от аранжимента на фактологията – дали от нея произтича теорията му или напротив, нагажда фактите към нея, все детайли от кухнята, които остават незабелязани за нетренираното око, а оттук и огромното значение на съвестта на изследователя за неговия текст. За метафизика не бих говорила, защото историята по-скоро е занаят. Метафизика има в създаването на душата на нацията, каквото прави националната история с митологичния образ на ниво училище и общество, докато работата на университета е да разрушава митовете, макар и сред академичната общност. Докато има хора, ще има история, т.е. памет, и понятието “съвременен човек” ми се струва излишно усложнено, защото националната история създава човека независимо от времето, в което живее – дали ще е българин, руснак или французин, е въпрос на исторически спомен и съзнание. В този смисъл работата на историята е не да вдъхновява, макар че си има муза, и тя е и за читателите, не само за пищещите, а да дава зрение, имунна система и изправена снага, т.е. здравият дух прави здраво тялото, не обратното.
Книгата Ви е посветена на Русия. Още в самото заглавие думата „империя“ не е натоварена с негативни конотации. И тук неизбежно идва аналогията – най-близкото ни национално минало, както и настоящето ни, са белязани от съдбоносното присъствие на две империи – Съветската и Американската. Оценките и за двете са противоречиви. Едно ни дадоха, друго ни взеха. Моля Ви, кажете като историк – има ли „добри“ и „лоши“ империи? И ако въпросът е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед – кое е златното сечение във взаимодействието между хегемона и територията на неговото влияние? Всъщност, възможен ли е светът без империи?
Понятието “добър” и “лош” е морална категория, не историческа, и не за империи, нито за други политически системи. България винаги е била между или в рамките на империи. Това белязва и историческото ни поведение, което в идеалния случай следва националния ни интерес, а в повечето го неглижира. Златното сечение е пропорция, Леонардо я онагледява в хармонията на човешкото тяло, но в историческото тяло, било то империя или не, тя рядко се спазва, а оттук и вечната борба за историческо присъствие. Колко народи и държави не са оцелели, и обратно, ние сме сред дълголетниците в това отношение, благодарение на историческата фортуна. Империята е сложен многонационален организъм на голяма територия и много важно условие за съществуването й е търпимостта към другия – религиозна, културна, всякаква.
Ако питате за хегемон, няма постоянен такъв, историческото време е променливо, не позволява монополярност, освен за кратко. Заблуда и самозабравяне е желанието за тотална власт, и освен до войни, до друго не довежда, защото лесно е да завладееш територия, но е трудно да я запазиш под контрола си.
„От Съветското минало към Евразийското бъдеще на Русия“ – казахте Вие. Каква е разликата между двете?
Най-съществената разлика е идеологическата, не малка такава е и териториалната, но това е променлива величина. Общото е геополитическото влияние като империя с национални интереси извън политическите граници, общо е и европейското културно присъствие, защото и съветите, и Русия преди 1917 г. и сега, европеизират Изтока. Мисля, че съществена разлика е и колониалният подход – съветската власт раздаваше щедро държавни ресурси на съюзниците си в периферията, както и на третия свят, за сметка на собствените си граждани. Това съвременна Русия няма да повтори, а ще се концентрира върху националните си интереси с минимални разходи навън.
Във Вашата книга отделяте специално внимание на две държави, чиято историческа съдба е била свързана силно със Съветския съюз и с Русия. Защо днес се получи така с Беларус и Украйна? Защо двете държави са в двата диаметрално противоположни геополитически полюси спрямо Русия? Беше ли възможен майдан в Беларус и защо? А възможно ли е примирие между Украйна и Русия?
Няма как да се изследва руската национална идентичност без дъщерните й нации – украинската и беларуската, които са продукт на ХХ в. След 1991 г. Беларус и Украйна поемат по различен път. Първата запазва адекватното отношение към съветското наследство и го използва за изграждане на силна държава, втората, обратно, се впуска по спиралата на тоталното отричане на съветския си опит, който включва и доста територии, дарени от болшевиките преди Крим от Хрушчов. Оттук и равносметката – Беларус от бедна република се превръща в уредена средноевропейска държава без комплекси за национална непълноценност, докато Украйна от богата (една от най-богатите впрочем съветски републики) и процъфтяваща, в момента е почти на ниво трети свят, плюс фрустрирано не без външна помощ национално съзнание. Съветофобията и русофобията не водят до положителни резултати, а разрушават. При Лукашенко майдан не би бил възможен, защото този тип преврат се случва при нестабилна власт. Украйна и Русия ще се примирят за пореден път, кръвта вода не става, но дотогава жертвите ще са много, те вече са много.
Искам да Ви попитам и за Православието. Може ли днес религията и общото духовно наследство да бъдат причина и фактор в геополитическите движения на европейския континент?
Ако питате за европейския континент като географско пространство, то тук е имало доста и различни духовни и религиозни общности. Ако говорите за “Европа” като културен феномен, то тя е съчетание на Античност и Християнство (в цялото му разнообразие – православие, католицизъм, протестанство). Православието е фундаментален идентификационен маркер за нас, българите, за част от южните славяни, за гърците, румънците, гагаузите и за безбрежната руска шир, т.е. това е част от Източна Европа, по-голямата част от Балканите и цялата руска Евразия – до Владивосток. Докато има Православие, ще има българи, защото църковно-славянският език – това е средновековният български, т.е. латинският за православните народи, които четат молитвите си на него и до днес, а такива освен нас са руснаците и сърбите (дано и македонците). Съвременна Европа се отказа от християнската си идентичност, което я деевропеизира, нещо като отключване на геополитическо автоимунно заболяване. Какви ще са последствията за Западна Европа, за нас не е толкова важно. Тя никога не се е смятала за част от културното ни пространство, въпреки византийското наследство, породило Ренесанса – напротив, ние сме я припознавали като част от нас, което допълнително ни обогатява и ни защитава от антиевропейския глобализъм в атлантически фастфуд дух.
Русофобството в политическите среди в България стигна зловещи размери, заплашвайки с крайностите си в определени моменти дори националната ни сигурност. Ето тези дни парламентът реши, че самолетните двигатели на българските МИГ-ове ще се ремонтират в Полша, въпреки абсурдната противоречивост на ситуацията. Защо беше възможен този краен антируски дух на отрицание у нас? Защо това се случи?
Русофобията у нас след т.нар. преход е като русофилията (или по-точно съветофилията) преди него – политическо лакейство. Но ако преди 1989 г. имаше съзидателен резултат за държавата, сега е анти такъв. Казвам го без всякаква идеализация на режима на Живков. МИГ-овете са само поредният пример на не толкова политическа, колкото икономическа недалновидност, защото ние имаме собствени възможности за ремонт, с наши кадри. Зловещи са размерите на некомпетентността, защото филията и фобията са само словесна риторика или по-скоро невроза при повечето бивши номенклатурни чеда и настоящи транслиберали. На дело е важен професионализмът, а той липсва и щетите са огромни. Това се случи не само у нас, а в цяла Източна Европа. Ние сме част от този външно дирижиран срив на източноевропейските държави от края на 80-те години.
Възможен ли е българският Феникс, доц. Григорова? Питам ви и в исторически, и в метафизичен смисъл. Какво се случва с нашата България? Защо тя днес е толкова безпаметна? Ще отмине ли това, и ако да – каква е нашата роля?
България не веднъж е показвала, че е способна да се възроди от нищото. Не забравяйте, че Балканите са ветровито място, брулено от какви ли не сили. За съжаление феникс без пепел не може и ние в момента сме в мъждукащата жарава, но с все още живи въгленчета. Паметта има свойствата да се съхранява, притаява, ако щете, тя е в кръвта ни, в ритъма на музиката ни, независимо от коя от фолклорните ни зони – забележете, че нашите емигранти разучават българските народни танци и това е нишката, която ги държи изправени през поколенията. Дори планинската ивица по небето ни прави хоризонта наш, одомашнява го – т.е. природната естетика на България също е вградена в нас. Може да звучи излишно лирично, но политиката е само един от пластовете, при това най-тленният. Дълбочината на българщината е скрита, за да се опази. В момента историческият ни път е на ръба на глобалната пропаст, дано я прескочим като Левски.
Кой е въпросът, на който нямате отговор?
Колкото повече се разширява кръгът от знания, толкова по-голяма е повърхността му и допира с непознатото се увеличава, т.е. осъзнатото незнание расте със знанието. Проф. Александър Фол често казваше, че въображението идва с познанието и донякъде е прав. Знанието захранва фантазията и творческата искрица в човека. Т.е. въпросите, на които нямам отговор, се множат с годините, само в пубертетната възраст всичко е ясно и морето е до колене. Всъщност за някои тази хормонална надменност остава до края, малцина се решават да извървят пътя на себепознанието, защото е труден и на моменти болезнен. Не слушайте историк, който тропа по масата и твърди, че неговият отговор е верният, това е най-добрата индикация за наличието или отсъствието на историческа съвест. Ние сме само интерпретатори на нашия вариант за осмисляне на миналото, но не и негови заклинатели.
Оставяне на коментар