Покрай визитата на Вартоломей и надменното му фанариотско незачитане на патриарх Неофит (обърна се към него като към епископ, не признавайки сана му, и нарече Църквата ни “поместна”, не “автокефална”) си струва да си припомним как са се борили българите с гърчеенето преди Освобождението.
Вероятно повечето от нас са скътали живи примери в родовата си памет от това време, от което ни делят само няколко поколения, една ръка разстояние. В случая тази ръка е на прадядо ми Силвестър Милчев, който без специално образование, написва през 1942 г. краеведска история на родното си село Расово, Ломско. В неговите разбирания ролята на историка е с “увлечение и оживляване да възкресява миналото”, за да “въодушевлява бъдещите поколения на нашето село” (в момента с. Расово се стапя като повечето български села).
Къде е мястото на “праотеческата вера” на расовчани?
Първата църква на селото е землянка: “малка изкопана в земята църквица”, “прилича повече на мазе и покрита с тръстикови стебла, а отгоре със земя”, но “при все, че е малка, в нея има икони и богослужебни книги”, а преди нея се черкували в “църквица под дърветата, покрити отгоре с черги”, без камбана, турците не позволяват, а само с клепало. Църковните книги “се доставят по контрабанден начин от Русия”, а след Хатихумаюна поп Вълчо Расовски и цялото село събират пари за строеж на масивна църква, като първо внасят таксата за “позволително” от властите – 5000 гроша.
Двуглавият орел на Русия и расовската църква?
За църквата прадядо ми описва легенда, че е получила плочата си с двуглавия орел като дар от руски губернатор по време на руско-турската война (1828–1829) и когато я построяват, расовчани я слагат на видно място. Видинският митрополит Неофит веднага нарежда да я махнат, но расовчани вместо да го послушат, я вграждат в пода, за да се знае, че е стигал руски крак в селото през войната, по времето на която бие и камбаната, окачена на две дървета.
Поп Вълчо Расовски и гръцките епископи
Към “скромното дело на събудените люде” в Расово е подвигът на поп Вълчо, абсолютен възрожденски българин, който не допуска гръцките владици да облагат с данък съселяните му и е готов да поеме отговорността дори когато е подлаган на физически мъчения. “Поп Вълчо Расовски, на ръст едър, висок, с бяло лице и с буйна дълга брада.. с чисто народно облекло”, слага расо само на черква, а домът му е “всякога убежище на четници и харамии”, през него минава и Софроний, като му оставя препис на Паисиевата книга, “която да препише и разпръсне между населението”.
Поп Вълчо “страда много от врачанските епископи, гърците Антим, Методи и Агани, а после и от берковския Доротей”, който е българин. Гръцкият епископ Антим събира владишкия данък от селото, но поп Вълчо Расовски “поради буйност и непокорство към тези алчни за пари владици” не иска да внася таксата. Поп Вълчо не плаща и глобата от две турски лири, които расовчани трябва да съберат, и понася наказание: “държат го цели седмици затворен в специална стая за провинени в службата си, непокорни ли неизправни в задълженията си свещеници”. Това не вразумява непокория поп Вълчо и гръцкият владика го подлага на физическо изтезание: “в стаята има изправено и забито в земята дебело дърво, раздвоено на две, през което минават железа с бурми, подобно на менгеме. Владиката хваща брадата на своята жертва и я пъха между разделените на две дървета, които притискат брадата и не му позволяват да седне, нито пък да помръдне. Това варварско наказание поп Вълчо понася с необикновено търпение и издържливост, въпреки че многократно е подлаган на него”.
Сигурна съм, че всяко село има поне една подобна история, не на всяко обаче тя е записана. Струва си да не пускаме подадената ръка от родовата ни памет, за да ни държи изправени. Ръката, която поддържа Силвестър Милчев, е тази на майка му Неделя, чиято съдба е една от многото в последните години на предосвобожденска България. Нейната фамилия е била от тези, “които не могли да издържат на това насилие и са въставали, но тежко са изпатвали” – родът на Черганците. Ценко Чергански отказва да нареди на домочадието да приготвят баница на агата, който им досадил с всякакви искания и като отмъщение срещу дома им са пратени черкезите, които ограбват и изколват жестоко семейството, оставят живо само вързопчето в люлката – прапрабаба ми Неделя.
Не пускайте ръката на рода си, под каквато и форма да е запазена – семейна легенда, любима песен, мотив от стих, мирис на гора със свои пътеки. Колкото и да е “скромно делото на събудените люде”, то изгражда нашата общност, какъвто и път да изберем.
Защо затриха Северозападна България? Защо позволяваме да се отнасят с този край, все едно е чужда територия? Унищожихте всичко! От 1989 г.много хора умряха! Не се питайте защо? Защо не обичате северозападна България?? Там се работи, там се раздваш нс щирина, простор, благодат! Обичам тази плодородна земя и ми много тъжно, като ходя там! Аз не сем се отродила от баща ми, майка ми, лека им пръст! Но не знам докога! ЗЗащото ми се плаче, не само за майка ми и татко ми, а защото трябва да изкарвам пари от това, което съм учила! Това не ми пречи да милея за този край!!!!Аз съм Наташа Пешева!