Интервю на Христина Христова
Г-н Методиев, експертните анализи, предвещаващи разпада на ЕС, вече не са новина, нито сензация. Нещо повече – дори премиерът на Бавария отправи ултиматум към канцлера Ангела Меркел, като заплаши, че ще оттегли Християн-социалния съюз от правителството. Тоест – наблюдаваме едно фрагментиране на външно устойчивите държавни и междудържавни фундаменти, които крепят геополитическото статукво. Какво обаче става отвътре? Кое е това, за което казионните медии не говорят, а казионният европейски елит се прави, че не забелязва?
Самият въпрос, който ми задавате, е почти невъзможен в казионните медии. В Източна Европа все пак се прокрадват някакви свободни мнения и се водят по-откровени дискусии, докато в западната част на континента политическата коректност и либералните мрежи отдавна удушиха реалния политически дебат.
Европейският съюз днес буквално се разкъсва по цялото си протежение. Бежанската криза, макар че по същество е криза на нелегалната имиграция, катализира процеса на разделение. Направи различията по-видими. Брюксел от години е едно капсулирано номенклатурно тяло, което се откъсна от дневния ред на редовия европеец. Привилегиите и страхът са господарите там. Кризата иска бързи и категорични решения. Такива се взимат от лидери, а не от чиновници. Източна Европа (с болка изключвам България) започна сама да търси решения, които да удовлетворяват националните интереси на унгарци, чехи, словаци, поляци, румънци. Брюксел се оказа в отбранителна позиция. Това, което започна Орбан в Унгария, привлече на негова страна и останалите от Вишеградската група. Хървати и румънци започват да гравитират около тях. Оформя се общ фронт. И то на базата на общи ценности, традиции, обща история. Борбата тук не е за еврофондове или пари, което е голямата разлика с южния евроскептицизъм на гърци, португалци, испанци.
Всичко това може да се види в казионните медии, но покрито с едно тесте либерални етикети и обиди – националисти, национал-популисти, национал-комунисти, фашисти, анти-хуманност и т.н. Обидите са признак за политическа немощ.
Цивилизационно ние принадлежим към Източния Блок. Трябва гордо да заявим, че сме източноевропейци. Ние сме страни с близка история, обща историческа съдба, близки култури, многовековни отношения. За мен и ние би трябвало да сме в тази група в рамките на ЕС, но политически превес днес имат тези, които предпочетоха да не дразнят султана, да ни вкарат в някакво русло на балкано-ориенталщина. Цял един политически елит ни предаде. Това е уникалното у нас спрямо останалите страни от източната част на съюза.
Страните от Вишеградската четворка заговориха отново на общ език. Неотдавна в София се проведе среща и на т.нар. Крайовска тройка – между премиерите на България, Румъния и Сърбия. Какъв е Вашият коментар за тези оформящи се нови ядра в поведението на страните от бившия Източен блок на ниво лидери? Какви са сигналите им към Брюксел и можем ли да се надяваме, че срещата в София би оказала влияние на българската позиция по отношение на горещия въпрос, свързан с мигрантското преселение към Европа? Лично аз не зная дали мога да се надявам на една по-твърда и националноотговорна позиция от страна на българското правителство.
Не се надявайте. Дори да има публично изразена такава, тя ще си остане на вербално ниво, а неин адресат ще са единствено оредяващите редици на българските избиратели. Нима мислите, че най-голяма управляваща партия може да роди и да прокара такава позиция? Та само преди месец елитът й в „Арена Армеец“ посрещна с бурни ръкопляскания думите на лидера си, че „бежанците бягат от ятаган и трябва да ги приемаме“. В същото време президенти и премиери из цяла Европа даваха мощен отпор на нашествието. Залепянето ни за Меркел и Юнкер вече има не само унизителен, но и деструктивен характер.
Срещите на Крайовската тройка са маневра на българския премиер, за да парира обвиненията, че е низвергнат от останалите източноевропейски страни в ЕС. Този формат може да е полезен, но няма стратегическо бъдеще.
Вишеградската група преоткри националната държава. Елити и народи се обединиха около идеята за защита на собствения интерес. За връщането на държавите в икономика. За търсене на опора в религията и традиционното семейство. Все неща, които са дефицитни в западната част на съюза. Това е звучен шамар за мечтите на Брюксел за федерализиране на Европа, за превръщането й в мултикултурен меланж, в осмиването на религията и набутването на семейните ценности в ъгъла.
Възможен ли е според Вас Балкански съюз, отстояващ интересите на нашия регион? Около тази стара тема сякаш отново прехвърчат искри в последно време. Има ли все пак геополитическо значение и Православието като обединяващ фактор, който сродява и оформя един по-специфичен културно-исторически център на Балканите?
Не мисля, че е възможен точно Балкански съюз. Прекалено много са наслояванията от миналото. Прекалено много са различията и недоверието. Може да има близки отношения, сътрудничество по някои въпроси, общи политики, но за Балкански съюз днес е много рано да се говори. Православието има своята роля, но за разлика от другите религии, е много свързано с конкретен народ, историческа традиция и държава. Нашите църкви не са универсалистки, а са на българи, руснаци, сърби, румънци и т.н. Видяхме колко хубава позиция изрази Светият синод по повод на бежанската криза. Тя беше държавническа. Църквата пое кръста да каже истината за бъдещето на страната вместо днешните ни политици. Православието може да е елемент, който улеснява междудържавните отношения, но българското православие винаги е било една идея по-встрани от останалите православни църкви. Не го казвам в негативен контекст, а като уникалност и опит.
И понеже стана въпрос за религия, искам да Ви попитам и за идентичността. Защо Западна Европа се оказа по-неустойчива по отношение на запазване на своята цивилизационна същност? Защо Източна Европа настръхна срещу „централата“ в Брюксел, когато беше заплашена директно нейната културна идентичност? Не само Унгария чрез Орбан, но и повечето източноевропейски държави оказват ясна съпротива срещу мигрантското преселение. Защо Западна Европа все още сънува своя евроатлантически сън, при положение, че стотици хиляди мигранти буквално превземат отвътре нейната територия? Не е ли това абсурдно?
Трите бича на Запада се наричат либерализъм, мултикултурализъм, глобализъм. И трите ужилвания са смъртоносни за обществата, каквито ги познаваме. Източна Европа идва с наследството на тоталитарната съветска система. Така че либералният дневен ред не успя да се наложи лесно и бързо. В Прага, Братислава, Будапеща и Варшава са много чувствителни на тема свобода, налагане на чужди модели, намеса във вътрешните работи, всякакво потисничество. А в Брюксел „национална идентичност“ се превърна в мръсна дума.
Демократичният характер на институциите се оказа една химера. Бащата на тоталитаризма, Жан Жак Русо, има едно ключово изречение в своята книга „За обществения договор“ – „Който откаже да бъде свободен, ще бъде принуден да бъде свободен“. Горе-долу дотам се докараха европейските институции. Това се вижда по намесата във вътрешните работи на Унгария, по задължителните квоти за бежанци и по реакциите на изборната победа в Португалия. Това вече не е демокрация.
Източноевропейците отказаха да приемат ценностите на новия европейски морал. Обожанието, идеализацията на Запада от 90-те години премина в отрезвяване през първото десетилетие на ХХ, за да стигнем днес до открито противопоставяне. Местата се смениха. Просто източноевропейците не можаха да преглътнат Кончита Вурст. Казвам го като символичен пример. Ренесансът на социалния консерватизъм в Източна Европа днес дава малко надежда, че нещата могат да се оправят. Стигнахме дотам, че в западноевропейската провинция, където беше изтласкана средната им класа, завиждат на източноевропейците за куража, позициите, героизма да се борят.
Според Вас пази ли България своята идентичност? Способен ли е българският народ да я защити, ако тя бъде непосредствено заплашена?
Тя е под постоянен натиск. Не съм сигурен, че държавата я пази. Концепцията за отворено общество, отворена икономика, отворена култура, отворени граници, отворени (електронни) избори минава през трупа на националната идентичност. Виждаме, че се дава отпор, но засега е хаотичен, разпокъсан, на крипто ниво. Страхът е голям. Зависимостите са плъзнали навсякъде. Изборите го демонстрираха по превъзходен начин. Имаме цяло поколение интелектуалци, които биха изтрили тази идентичност като тебеширена линия. За щастие, напоследък чуваме все повече гласове в защита на българското. Не са звучни, силни, политически представени и единни като в Източна Европа, но вече се чуват.
Една от големите битки, които подценявахме в миналото, е тази за историята. Не случайно атаката срещу нашата история е толкова мощна. „Разбиването“ на митовете се оказа доходоносен грантов бизнес за цели катедри. Няма уважаваща себе си държава, която да го позволява. Същото е дереджето и при социалните науки. Искам да напомня, че Българското Възраждане започва с няколко реда, написани от един монах: „О, неразумни юроде! Поради что се срамиш да се наречиш Болгарин…“ Така че първата битка е за историята. Ударят ли ни там, може и да паднем.
Каква е вашата геополитическа прогноза за бъдещето на Европа?
Имаме сблъсък на две визии – федерация с брюкселски център или съюз на национални държави. Първото е статуквото – доминиращо, силно, въоръжено с тояга и морков. Второто е набиращото сили движение, което се надига из цяла Европа. При всички случаи, ако някой си мисли, че Европейският съюз може да остане във вида, в който е днес, е политически наивник. Който си мисли, че може лесно да се разпадне, също. Ключовата дума е промяна. След такава криза или се променяш, или умираш. Не съм сигурен, че изпадналите в застой западноевропейски режими са склонни да се променят. Ние трябва да си гледаме нашата референтна група. Западът никога няма да ни приема като равни. Поне не още.
Кой е въпросът, на който нямате отговор?
Не знам кога България ще разбере сериозността на собственото си положение. Не знам кога народът ще разбере, че да си закован на позорното 28 място не е развитие, а агония. Когато това се разбере, вече ще може да говорим за програма за ускорено догонване на източноевропейските страни, от които сме цивилизационна част. Тогава в обществото ще трябва да се говори за съзидание, икономическо развитие, справедливост, ред, организация, ценности, национални интереси. Сега не може, но тогава ще трябва да се работи в тази посока.
Благодаря Ви за това интервю.
Една култура, която зависи от това „държавата да я пази“ е жив труп.
Искате пример? Културата (българщината) се е развила и устояла в условията на липса на собствена държава и под властта на чужда и враждебна държавна култура (отоманската).
Българщината е (или не е) във всеки индивид, в неговото семейство. Държавна „грижа“ не е нужна, защото е роднина на пропагандата.
И защо историята да е неприкосновена? Това не е ли индоктринация? Кое гарантира, че родната ни история, писана в руски и австрийски кабинети и разпространявана и втълпявана безпрепятствено от чужди мекерета в България е единствената и чиста истина. Отделно, че предметът на историческата наука е винаги в развитие, с оглед на нови данни от хроники археология и т. н.
Нечистоплътна е тази статия.