Усещането за Родината е метафизично в своята същност.
Това си мислех, когато след 15 години отново прекрачих прага на училището, в което преминаха пет от най-смислените ми години – тези с моите ученици. Беше цяла епоха от моя живот. И до днес то си остава най-истинското ми време. Нямаше как да се повтори отново, затова заедно с тях си тръгнах и аз. Извикаха ме други пътища – невидими и неизбежни.
Не се бях връщала в Гимназията с преподаване на чужди езици в Плевен, откакто прекрачих прага навън. Силните спомени не са лесни за спомняне. Тягата им е като песента на сирена. Затова остават дълбоко заключени, докато времето им се изпълни отново.
Беше вълнуващо да се окажа пак в учителската стая. Сред колегите, които бяха останали на поста си.
Поклон пред тях доземи!
Минах като насън по коридорите покрай вратите на класните стаи. Исках да вляза в която и да е от тях и да застана отново пред дъската. А пред мен да бъдат очите им. И цялото време – пред мен и пред тях.
Затварям очи и виждам почерка на всеки един от тях. Усмивките и сълзите, надеждите и разочарованията, падането и ставането. Тяхното и моето. Учех се заедно с тях. И търсех заедно с тях. Всеки своята душа, и заедно – общата ни душа. Онази душа, невидима в своята същност, която ни събираше на общата земя и под общото небе. И която поетите наричаха Родина.
Днес учениците бяха други. Не познавах очите им. Не знаех какво става в душите им. Бях сама срещу тях на нашата среща в залата на гимназията. Сред тях – и колегите ми. Те обаче знаеха. Защото бяха останали тук.
Времената оттогава се промениха. Всичко днес е още по-различно. Но училището е същото. Залата е същата. Прозорците са същите. Аз съм същата. Само моите ученици не бяха тук.
Но онази душа, общата ни душа – тя беше тук. Никога не си беше тръгвала. И се усмихваше – будна и бдяща. Незаобиколима.
Нататък беше лесно.
Просто звънецът удари и влязох в часа.
Благодарна съм за този ден в нашето училище в навечерието на Деня на будителите. Благодаря на всички млади същества за прекрасния празник и за нашата среща. На колегите – за топлината. Благодаря ви, че ми позволихте за един час да бъда отново Учител.
След срещата с учениците от Езиковата гимназия, празникът продължи пред Драматичен театър „Иван Радоев“. Беше пълно с народ. Факлите чакаха да бъдат запалени. Музиката вълнуваше и галеше общата ни душа – душата на нашата България.
После се чу гласът:
Будете, бдете, бъдете българи!
Будете, бдете, бъдете българи!
Будете, бдете, бъдете българи!
Всички го повториха, потретиха, а после го запяха. Факлите пламнаха и множеството тръгна към паметника на Апостола. Отпред – иконата на Св. Иван Рилски и портретите на будителите. Духовият оркестър и факлоносците. И стотици млади същества след тях. С учителите си.
Хората се спираха, усмихваха се и очите им се пълнеха с живот.
Да, видях как очите им се пълнят с живот. Как споменът за България искри в тях. Как още помнят, че доскоро бяхме един народ. Че имахме обща душа. Само преди някакви си 25 години. Само преди някаква си малка вечност.
После, пред паметника на Васил Левски, музиката спря, за да започне Словото. Нещо в мен подскочи, щом чух собствените си думи, изречени там. Когато двете момичета извикаха в микрофоните „Губим България“, ято гарвани се изви над паметника на Апостола. Граченето им разцепи тревожно и зловещо въздуха в небето. Всички бяхме там – до бесилото. Никога не съм предполагала, че ще попадна точно в този миг. Че ще потъна във фунията на Времето и ще почувствам Неговата самота. Самотата на будителя, който вика народа си да излезе от мрака.
Усещането за Родината е метафизично в своята същност.
То е факла и гарван, слети в едно. То е Феникс, който в последния миг на последното отчаяние решава да възкръсне от пепелта. То е надеждата, че утре пак ще ни има. И че няма да изгубим България.
Благодаря на будителя Ангелина Иванова, на всички учители и ученици от Езикова гимназия – гр. Плевен, за прекрасния празник! Благодаря им, че ме поканиха да се върна в най-свещеното си време – макар и за един ден, макар и за един час. Благодаря им, че са будни и бдят, докато бесовете беснеят в отечеството. Благодаря им, че мият срама от челата ни – от челата на всички нас, които допуснахме безродните да погубят родината. Да я разграбят, да я насилят, да я потъпчат – безсрамно, нагло, жестоко.
И точно в този ден, като в сбъдната антиутопия, ние ще отидем в училищата, но не заради празника, а за да ги изберем отново.
Ще споделя с вас словoто на Яна Добрева, с което учениците огласиха паметника на Апостола:
„Господи, това ли е България! Всеки ден ние сме унизени, смазани, обезверени. Всеки ден напълно загубваме смисъла на нещата, защото всеки ден се случва по една история на улицата, в трамвая, в магазина… Навсякъде. Историята се състои от различни факти, от различни оскърбления, но всъщност това е една и съща история – тази на пълното унижение на човешкото достойнство. В крайна сметка в момента се пише историята на унищожението на българския дух.
Отричам се от тази България, в която живеем днес и сега. Отричам се от тази България, която е рай за мошениците, крадците, убийците. И ад за честните и почтените хора. Отричам се от тази България, в която властва Абсолютната Безчовечност. Отричам се от тази България, в която вече няма ценности. Няма идеали. Няма достатъчно смели хора и истински родолюбци. Не е останала никаква чувствителност и никакво уважение към личността. Има само изтребление на таланти и чудовищна, крокодилска посредственост навсякъде.
Е, господа, вече не милея за вашата България. Та вие така и така си взехте всичко. Взехте ни и силите да се борим да останем тук. И все пак ще има проблем. Един единствен проблем. Колкото и да не ви се вярва, Ботев и Левски ще ви гледат отнякъде. Тях не можете да ги разстреляте отново. Няма как да ги обесите. Няма как да ги пребиете. Няма как да ги предадете. Те са тук. Те никога няма да емигрират.“
Но ние си знаем, нали?…
Не може да изгасне туй, що не гасне.
Все още птиците долитат от долната земя и пращат своите знаци в небето на горната земя. Все още имаме очи да ги видим и уши да ги чуем. Все още пламъкът гори.
Нищо не е изгубено, докато децата ни палят огъня на факлите и носят иконите в нощта.
Будете, бдете, бъдете българи!
Честит празник!
Снимки: Плевен за Плевен
Много е пресилено това слово на Яна Добрева-вместо да дава надежда на младите хора още повече ги обезверява. Не е вярно , че в България властва абсолютната безчовечност, ад за почтенните и рай за престъпниците. Примери за хора , които постигат добри нешща с честен труд има много, както и прояви на алтруизъм и човещина. Страшно се дразня от това тотално смазване на духа на млади и стари с подобни речи. Преди време четох как един Афганистанец се възхищава от Американците- от тяхната вяра в позитивното, той казва Позитивизма е направил Америка велика, за Бълфгария мога да кажа – песимизма е направил България жалка! Опомнете се хора и станете будители с вяра и позитивизъм!
Напълно съм съгласен с последния коментар.
Не е необходимо да се самосъжаляваме допълнително.
Много е добре да се изтъква добрия пример, както го прави Христина Христова.
Да се оживява осъзнаването на значимото за нас. То да живее чрез нас. Тогава то просто го има.
Христина, БЪЛГАРИЯ е прекрасна, познавам много, много учители будители, родители, които са също достойни будители и децата им са огледалца на тях. Ние българите, дето живеем тук, сме железни, падаме ,ставаме и пак продължаваме. Тук в РОДИНАТА има много работа, стига да му се работи на човек и пари може да печели . За да започнат децата да се тупат в гърдите си и да казват : Аз съм БЪЛГАРИН ! не е нужно да се оплюва всичко и всички – тук е мястото на БУДИТЕЛИТЕ. Има една група хора, дето имат дежурни лафове- Ми то тук нищо не става ,ми няма работа и тръгват да берът ягоди и живеят по фругони или метът по 40 входа или тоалетни , ама в чужбина. За тези БЪЛГАРИ в страната,дето се трудят, дето сменят професии, местоживеене и дето обичат РОДИНАТА, съм аз ,за песимистите, и тези дето все търсят косури ми са смешни и жалки .