Небесната България

17715873502_b5ed884879_o

„Няма страшно. Има една Небесна България. Нея винаги ще я има.“

Това ми каза неотдавна моя приятелка на нашата случайна и първа среща на живо под шарената сянка на дърветата край Боянската църква. Каза го спокойно и усмихнато. И някак си уверено. А това е най-умната жена, която познавам, затова нямах основания да не й повярвам.

Знаех, че тя имаше предвид онзи фундамент от минало и бъдеще, битуващ като сакрална свръхреалност над плоската, банална и профанна неосъзнатост, в която тече настоящето. Моята приятелка владееше способността да отсява непреходното от делничното, да вижда как хоризонтът на историческото време бавно се огъва като небесна дъга над бушуващите превратности и затваря фрагментите в целостта на кръга, в неговото вечно движение. Тя знаеше, че там се пази делото, съграждано през вековете от устремените в бъдещето царе, от мълчаливо вглъбените в сумрака монаси, от полетелите на крилете на свободата воеводи, от будните, Луди глави… От всички, подслонили в душата си онази Искра – древната и вечно млада мечта – България.

Може би наистина я има… И някъде там, над нас, от чистата Небесна България тези славни водачи се спускат невидими в преизподнята на настоящето, бродейки в мрачните ни сънища, за да разпалват Искрата в душите на своите пророци…

Исках да не свършва този миг и да не губя тази утеха, там, под шарената сянка на дърветата край Боянската църква.

Но още тогава съзнавах, че съм пронизана безвъзвратно от Настоящето. Така се е случило. Скочила съм върху Черния овен, попаднала съм тук, на Долната Земя, в окото на вихъра, в тъмната зеница на Демона, в оста, по която бясно се раждат и мятат мълниите, осветяващи нощните доби в националната бездна. Тук, в центъра на студения лабиринт, ме доведе Нишката, размотаваща се от Искрата на същността ми. Чувам дишането, усещам тревогата в лицата, които не виждам. Грохотът в бездната не дава покой на ума ми. А въпросът се носи из мрака.

Има ли кой?

Отговорът кънти – като камбана…

Няма кой.

България няма Водач.

Всички, които неистово вият да бъдат водачи, бесняха като зверове в разградения дом на родината. Горите, които изядоха, и водите, които изпиха, не им стигнаха. Заслепени от нагона за власт, поискаха да проникнат с отровен огън и жупел в утробата на собствената си майка-земя.

Всички предадоха всичко.

Летописите на историята се пренаписаха от мазни лакеи. Най-светлата ни национална икона превърнаха в нехранимайко, най-славния връх от историята ни – в ненужен спомен. Гласът на истината е продаден. Лъжите текат от екраните като кални реки. Осъдените души са потънали в мрак. Искрата е изгаснала. Волята е пречупена. България отново е в плен на отчаянието, меланхолията и страха.

Няма кой.

Дори столетните застъпници на онеправданите, дори и те ослепяха за истината. Отрекоха се от клетвите си, забравиха скрижалите си, предадоха Завета си.

Няма кой.

Когато се видя, че и единственият Луд, изричащ словата на истината, няма силата да удържи Нишката, тогава и последният буден разбра –

България няма Водач.

Не Месия. Просто Мъж. От плът и от кръв. Мъж, който е стигнал тук, до Долната Земя. Познаващ безкрая на бездната. Обходил посоките на ума си. Усетил острието на болката. Готов да последва Нишката по единствения път, който води обратно нагоре. Знаещ, че има брод – тогава, когато вече никой не вярва, че има.

Затова Ти, ако вече си се родил и събираш в себе си силата, не бързай.

Зрей.

Това, което е здраво, ще оцелее, ще те дочака.

Пусни надеждата на своя народ да мине през тебе. Полей корените й, вдишай цъфналия цвят в клоните й, унасяй се в шума на листата й, вкуси горчивия плод на несбъдването й. И накрая, в самотата на своето Аз, стани част от пътя й. Само така ще преведеш тази надежда през пороя на времето. Само така ще изведеш от бездната своя народ.

Не мога да бъда Слънцето, което ще освети посоката в твоите хоризонти. Аз съм само Луната, която примамва тихо със сребърен лъч твоите крачки Навътре.

Не мога да бъда Ковачът, който ще изкове твоята сабя. Аз съм само Ножницата, която дарява с покой будния Логос в душата ти.

Не мога да бъда Вятърът, който ще развее знамето на твоето Дело. Аз съм само Ръката, която бродира в коприната твоя копнеж – Свободата.

Зная, че чувстваш дъха, който разпалва Искрата в твоята същност.

Затова, когато овладееш мощта си, когато си готов да извадиш меча на Словото, когато вдигнеш крак за първата крачка, разбрал, че тя ще те поведе към Смъртта –

тогава Тя, Небесната България, ще спусне надолу босите си нозе, ще стъпи в жаравата на болката и страха, а после с мистичния устрем на Нестинарка, понесла хоругвите на миналото и бъдещето, ще премине цяла и бяла през огъня на душите ни.

За да Те последва.

Още от автора: Христина Христова

Христина Христова

Христина Христова е завършила НГДЕК „Константин-Кирил Философ“ и Българска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Специализира Културология и Театрознание. Автор на драматургични и публицистични текстове. Работила е като учител по литература, ръководител на младежко театрално студио, държавен експерт и началник отдел в Министерството на образованието и науката, началник отдел „Култура“ в общинска администрация. Интересите й са в областта на антропологията, геополитиката, религията. Понастоящем ръководи агенция за специални събития и е Главен редактор на „Memoria de futuro – Памет за бъдещето“.

  1. Дора Кънева каза:

    Любовта, Вярата и Надеждата се съдържа в тази Ваша изповед. Ще добавя – и Силата, и Истината струи от нея….
    Има, уважаема Христина, има в Рода ни такива хора. Само аз познавам двама, слезли в нашето време и в тази мрачна реалност точно с мисията да обърнат колелото на историята ни и да ни изведат на светлия път на новото ни Възраждане. Единият, за съжаление, премина в зоната на безвремието. Но другият е жив и готов за момента, когато плодът ще узрее. И не спира да работи. Шансът да познавам такива личности е нещото, което крепи вярата ми.
    Щом само аз съм срещнала двама, колко ли повече са такива хора сред нас?! Но готови ли сме като народ за трансформация? Болестта ни е тежка, а лечението – бавно и сложно. И въпреки това съм с предчувствие, че приближава времето за духовно Възраждане на Майка България. Духът на предците ни е с нас

  2. Боян Лалов каза:

    Стилът на Христина Христова блести като Слънце. Това е отглас на древна, Велика България, която днес се бори за оцеляване в един коварен и бързо променящ се свят. Това е глас, който говори за съдбата и на Човечеството. Има много такива благородни гласове. Въпросът е: Как да надвикат лъжата, слугинажа и предателството на медиите? Не с гордо презрение, а като се търсят взаимно в Мрежата.
    Да тръгне Лавината на Истината и да събуди с грохота си този заспал Юнак Балкански, за който тръбеше някога Добри Чинтулов.

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни