Какъв точно професор сте, професор Дичев?

3bbbbb-karbovski

от Мартин Карбовски

Пиша това със свито сърце към един уважаван и умен човек.

Пиша заради непонятността на наднационалната интелигенция, която иконобори миналото и днешното – и двете лошо обитавани пространства.
Свитото ми сърце е и заради размяната на ролите – иконоборецът и пънкарят трябваше да съм аз, а професорът да е консервативният агент и катализатор на тези процеси.

Сега е обратното, не знам как стана, но аз искам паметник на Самуил по презумпция, искам го различен, искам да свети, искам пробив в монументалното, което не спира да е комунистическо.

Защото кич елементите могат да се ремонтират. Но монументалността на Задължителното в Изкуството остава повсеместно.

Въобще вече не става дума за Паметник. Става дума за родолюбивите и наивни опити на шепа хора, които срещат стената, цинизма и бездушието на уж глобалния интелект, окъпан и роден в естетика.
Но срещат и отпор по чисто българска, неродолюбива линия.

Не става дума за инициатива на Президента, когото не мога да понасям, не става дума за бюрократична грешка, заради която се появява опит за Различност.

Става дума за великолепието едно нещо в моя свят да има логика, а и да се различава от всичко друго.

Първата работа на добиващия интелигентност българин е да се дебългаризира. Това е естетски рефлекс, който се е получил (и му отива) само при великия Кристо, който не иска да има нищо общо с нас. И е прав.

Но в нашия двор напъните на умните хора да освиркват наивната българска естетика си остават само освирквания. Бих казал – и саботаж. Бих казал – саботаж не на кое да е, а на историята и нейното напомняне.

7389_bigПрофесор Дичев в интервюто си „Ако всичко у нас е приватизирано, паметта ли ще остане обща?” е чист провокатор на Неслучването. Такива има много у нас, повечето са умни, колкото кориците на учебника по естетика от 1984-та. Но професорът е изключителен мозък и аз се опитвам да разбера неговата мотивация да се включи в хора на Неслучването. 

(бел.ред, интервюто вижте тук: http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4811521)

Неслучването е феноменален български процес, мога да го обясня само с това, което нямаме, с това, което не се е случило.

Това, което не се е случило е културната инициатива отдолу-нагоре, разбивана с жилави пръчки още от възрожденското школо до побоя с партиен каскет върху цигуларя на улицата.

Ще си позволя една грубост – професорът греши как трябва да се случва естетиката и културата, ако въобще остана нещо от тези думи. Тя трябва да се случва в главата на малките хора, да тръгва от невъзможното, от нерентабилната мечта и да стане на Айфелова кула. Ние нямаме Айфелова кула. Нямаме Саграда Фамилия. Нямаме нищо.
Профанско е да сравнявам какво нямаме, но именно нямаме названия за културния проект, който не се случи у нас, именно заради професорските ритници, които бяха с червена подметка. Системна грешка, администриране на идеи, натиск със задника на Политиката върху опитите за различност. Това продължава. Тук те бият през ръцете и те наказват с жестоко презрение, ако опитваш.
А Паметникът е опит.

На фона на зловещите мегдански паметници, на железобетонния делируим пред входа на всеки град, върху плочките на всяко село този паметник е изключително изкуство. Кой ще каже дали е така? И как ще разберем, ако го бутнете?

Един американски бизнесмен си търсел хотел в Берлин и му дали да подпише, че е съгласен да получи стаята. Бързал, не знаел немски, нямало стаи (заради някакакъв гей-парад!) и човекът подписал. Когато влязъл в стаята си, видял че е на партерен етаж и няма завеси. Отвън на витрината пишело „АМЕРИКАНСКИ БИЗНЕСМЕН42”. Настанили го в стая „инсталация”. Човекът си поискал завеси, но не му дали – бил подписал доброволно участие в инсталация. Човекът попитал – е, това ли ви е изкуството? Отговорили му – „Кой знае?”.

Но това е моят живот, проплакал накрая американецът.

„Кой знае?” – казали му на рецепцията. Животът на всеки е част от общата инсталация. У нас просто ти спират тока, тъкмо преди да си изобретил инсталацията, вибратора или пейсмекъра. И затова нашата инсталация е ракия. Щото за нея ток не требва.

Но това е естетската част на спора, аз съм слаб в нея, заради мечтата си всеки да прави, каквото си иска, докато някъде у нас порасне Айфелова кула. И един Моцарт, на когото, ако престанат да му забраняват да влиза в стаята с пианото, ще вземе наистина да напише гениални ноти.

Аз искам да споря с професор Дичев върху една негова реплика. Той казва – цитирам – „С какво точно е герой Самуил?!”. Край на цитата.
Ама вие сериозно ли, професоре? Какъв точно професор сте вие? Глобален? Наднационален? Естетизиран до крайност гениален мозък, министър председател на естетиката на Земното кълбо, който не иска да проумее идеята? Самуил е наш. Свой. Драматичността, на когото ние обожествяваме. Трагичното свръхнаказание за това, което сме, и заради жилавостта на опита ни да бъдем, това е Самуил. Твърдите, че е умрял от разрив на сърцето, вместо да отиде да се бие?! Простете, ще ви спестя цинизмите, за което сте ми задължен, но вие сте изключително недообоснован.

Какви са Ромео и Жулиета в своята трагедия – пълни тъпаци, умрели, защото се обичали.

Защо професоре според вас тази умираща нация си хареса образа на Самуила? Защото, пич, хората не помнят друг (цар), който е умрял за тях от обич и притеснение. Никой не умира за този народ днес. И народът с право е притеснен. Днес властта и политиката в разгул и дрязги танцуват на прясно подготвения гроб на нацията, докато тя се оптва да докаже документално, че всъщност не е мъртва. И затова всяка храчка, била тя интелигентна или не, върху Самуил, върху Паметника и върху Документа е предателство.
Има и необосновани предателства. Немотивирани.

Знаете ли, професоре, как в Гърция по всички телевизии изписват името на града Истанбул по време на преки включвания, спортни срещи и политически събития? Изписват го КОНСТАНТИНОПОЛИС.
Това е, защото искат ДА ПОМНЯТ трагичността и възвратимостта на историята. Така се прави, сърцето ми го казва. Защото нямат Рачко Пръдлето в поведението си. Гордостта да губиш е част от всяка национална гордост.

Но аз ви питам, господин професоре, как така ви се зловиди един Самиул, втъкан в костната система на тази нация, разреден в сълзите й, а не ви се зловиди и подразва един гей-парад с естетиката на гръчката любов и целуващи се мъже? Защо умните люде като вас скачат на консервативни проекти, свързани с името на тази страна, като този да имаме паметник на цар, а са дали обет за мълчание там където ТРЕБВА да има дебат?! Не са ли професорите днес хвърчащи от идеологически цвят на цвят и не разбират ли същите, че Европа не е СССР?! С Европа може и трябва да се спори. Другото е хунвейнбини да събират врабчета по заказу Государственого комитета. Брюксел ви е новата Москва, а вие искате жадно пак да дадете Македония на Сърбите, втори път ли? Комунистическият интернационал е днес конгломератът от неправителствени организации, чиято жалка идея е нов идеален според тях проект, в който ние се отказваме от НАШЕТО, а те ще ни дават ли поне въглища?!

И последната глупост ваша, с която искам да провокирам: твърдите в интервюто си, че у нас трябва да се направят мемориали на тема, цитирам: „…Възстановяване на историческата справедливост”, „Краят на страха”, „връщане в Европа”, знам ли…”. Край на цитата.
Вие се шегувате. Номенклатурата на вашия мозък просто автоматично е превключила от „есесесер” на „ес”, и си печата едно и също. Вербалният модел на соца, безжизнен и импотентен жужи вътре в черепа ви. Скуката на вашите идеи роди чалгата, преориентира културната ос на нацията към Ориента. Европа е шарена игуана, професоре. Вие я вкарвате в калъпа на отвратителната соц-монументалност, дори с тези три заглавия на мемориали.

Не ни трябва това, професоре. Трябва ни дебат за две целуващи се момчета, изляти от бронз в Докторската градина. Това е културен дебат и аз не съм против такъв бронз в моята среда. А дебат за паметника на Самиул е своего рода пълно полудяване и безродие. Чий професор сте вие, марсиански?

Оставете го да свети. Неведоми са пътищата Божии, понякога от абсолютно неприемлива идея се раждат велики, велики символи. Споменах ли Айфеловата кула?
Аз съм най-неподходящият да кажа това. Но Господ избира най-неподходящите за своите работи. Смутеното ми сърце трябва да простите, ако съм ви нагрубил. Исках само да питам отде таз енергия да работите срещу идеи, в които дебат НЕМА. Защото инак си представях свободния свят. В него имаше място и за своите. СВОИТЕ, господин професоре, требва да са първи. Другото е робство, както и да ми го представяте за смесица от безалкохолна бира, различен секс или добри обноски.
Приватизаторите на паметта сте вие, нелепите противници на историята и помагачите на чуждите блудства, които по своему са разкош, но… първо своите, господин професор. Първо своите.

П.П. ИСКАМ ДА ПОЗДРАВЯ екипа на д-р Врабевски и г-н Хайтов за мъката, която си причиниха с нещо наглед естествено и родено за прегръщане. Ако не се откажете, требва да знаете, не сте сами. Ако се откажете, сами ще сте.

Източник: Lentata.com

  1. diyan tsonkov каза:

    Prekrasno. Nymam dumi. No vsesi misly 4e ot kazanoto edvali stesi vzeme pouka.ato trybva vsi4ki ug znayt. Locho za …

  2. Станислав Станилов каза:

    Поздравления Карбовски. По-точно не може да бъде казано. Бележките, които могат да бъдат направени за паметника, са по автентиката и естетиката. Но не това е спорът със сина на искрения патриот Стефан Дичев. Спорът е за Отечеството, дали да го има и нужно ли е то някому… Нему явно не е нужно, но нам?

Оставяне на коментар към Станислав Станилов

Отказ

Всички обозначени полета (*) са задължителни