Виж кой държи отвертката

от Любослава Русева за Редута

В градчето N започва митинг на „Солидарност”. Валенса, тогава лидер на профсъюза, се качва на трибуната. Публиката въодушевено скандира името му. Валенса започва да говори, но изведнъж звукът от високоговорителите прекъсва. Гданският електротехник обаче не губи самообладание. Той моли да му намерят отвертка, за секунди отстранява „повредата” и продължава речта си с репликата: „Всичко аз трябва да правя в тази държава!”. Шегичката действа безотказно – хората се засмиват и го аплодират още по-бурно…

Коронният номер на бившия полски президент е описан в книгата „Имало едно време избори” на известния експерт по политически маркетинг Жак Сегела. Кариерата на самия Сегела започва с успешната кампания на Франсоа Митеран в президентските избори във Франция през 1981 и 1988 г., след което консултира политици от цял свят. Включително и в България, където негов екип съветва СДС за първите демократични избори, а сетне и Желю Желев в кампанията му за президенстския пост. По време на парламентарните избори през 2001 г. името му се свързва с консултации по предизборните послания на „Коалиция за България“, което не пречи по-късно Сегела да напътства и премиера Симеон Сакскобургготки.

Дали тогавашният главен секретар на МВР е усвоил някои PR техники от французина, не е известно, но при всяко положение номерът с отвертката му пасна идеално. През последните десет години (с кратки прекъсвания) той се появяваше на сцената в образа на човека, комуто се налага да прави всичко в тази държава, а публиката му се радваше и ръкопляскаше дори когато започна да се повтаря.

В резултат, навигирайки според социологическите проучвания и шума на най-близките протестиращи (по колегата Владимир Шопов), още в началото на неговото премиерстване той сам създаваше проблеми, които отстраняваше, създавайки нови. И от един момент нататък управленските решения започнаха да подлежат на описване единствено като в сводката за нивото на река Дунав. При Видин здравните осигуровки, да речем, се покачваха с 2%, но при Лом предложението падаше. Около Козлодуй тъкмо начеваше да потъне плоският данък, само че на Оряхово той отново изплуваше. ДДС намаляваше с 0.5% край Никопол, но на Турну Мъгуреле тръгваше да се повишава с 2%. А докато при Русе нивото му пак сериозно се разколебаваше, на Силистра темата вече се давеше като власите в края на Дунава.

Въоръжен с въображаемата си отвертка, сутрин Борисов казваше „не“, по пладне казваше „да“, следобед – „може би“, а вечер – „надали“. Точно както Карлсон, който живее на покрива, викаше на Дребосъчето: „Ще дойда към 5, но не по-рано от 6, най-вероятно след 7, така че в никакъв случай не ме чакай преди 8“, и той кръжеше с перката без коефициент полезно действие. Само дето проблемите се трупаха и съвсем не бяха фалшиви като измислената повреда на високоговорителите от митингите на „Солидарност“. Министър-председателят единствено ги задълбочаваше, отказвайки се от нещо, за да се върне към него след три дни или още в същата вечер, след което да му хрумне коренно противоположното.

Е, не може да се отрече поне последователността в продуцирането на скандали и при трите упражнения, извинете!, управления на Бойко Борисов. Последният от тях, т.нар. „Апартаментгейт“, далеч не е най-сериозният, но пък се появи тогава, когато на публиката взе да й писва от имитации. Пълното самозабравяне на гербаджийската номенклатура, която не успя да проведе нито една смислена реформа, бидейки заета с операции по собственото си обогатяване, просто беше окончателно освидетелствано. И още нещо: не остана тайна за никого, че лидерът-премиер е зависим от „дясната си ръка“ до степен тя да го държи в мъртва хватка, понеже отвертката отдавна е у нея. Вездесъщият Цветанов я е стиснал здраво и няма никакво намерение да я пуска, като пътьом си позволява и публично да му се подиграва. Нахалства, че решението за излизане от парламента „е лично волеизявление“, което първо е съобщил на жена си; след самото напускане се плези с изявления като „Не се чувствам наказан, защото няма кой да ме накаже“. Изкарва се и жертва, даже малко герой: „При заблуждение и поднасяне на невярна информация се създава напрежение, което рефлектира върху политически партии и управлението – в случая жертвата бях аз“. И в прав се оприличава на връх: „Болно ми е от всичко, което се изля към мен и партията ни. Но ветровете брулят високите върхове“.

Парадоксално, но факт – Цветанов, който не изпитва ни най-малко неудобство от случилото се, се гордее с „моралния акт“ да се махне от парламента, където, разбира се, ще продължи да дирижира дистанционно работата на ПГ на ГЕРБ. Оставайки зам.-председател на партията и шеф на предизборния й щаб, той ще продължи и да обикаля страната с новите си маратонки – подарък от верните депутати, които сам е подбирал, най-вече по критерия „зависимост“. И най-важното: излиза още по-силен от скандала с мирис на лъжи, корупция, конфликт на интереси и търговия с влияние, докато овладените медии пишат панегирици за него, наричайки го „Великият комуникатор, който остава на земята заради семейството си“. Още малко и ще го нарекат Великият кормчия, по аналогия с Мао, и въобще няма да са далеч от истината – Борисов, вижда се, може да си тананика колко си ще старата градска песен „Аз искам да те забравя“, чийто припев гласи:

За мен ти си морска сирена,
морякът удавник съм аз…

„По-тежки санкции от тези не мога да си представя какво да направим. Мисля, че в историята няма такива тежки наказания в една партия“, приказва си иначе лидерът-премиер, когато много добре знае, че тези санкции приличат на майчина милувка. И че ако се приложат „по-тежки“, Цветанов няма да чете Псалм 61, изписан на глаголица по кооперация „Летера“, ами разкривения надпис „Тук лежа Пешо“ по едни други стени. Борисов обаче няма друг вариант, освен да прибегне до трагикомичен кризисен PR, нищо че преди седмица се ежеше как ще събере колегите „и ще преценим, ако има такова нещо, ще си понесат последствията“. Егати последствията, щом наглецът продължава да наглее, а Менда Стоянова направо се гаври с публиката, че „в хода на предизборната кампания от минус този казус може да се превърне в плюс“.

Но може, да, понеже Цветанов е дори още по-настървен отпреди и на всяка цена ще се опита да вземе изборите, за да се докаже като незаменим фактор в ГЕРБ. Съвсем буквално „вземане“, впрочем, тъй като такъв човек не е в състояние да се спре пред нищо. Не знам защо, но все пак с неговия казус може да има някаква връзка, щом във Фейсбук масово се цитира следното определение: „Социопатът никога не изпитва вина, тревога или разкаяние, тези чувства са му непознати, той се държи така, като че ли няма съвест, защото неговите понятия за критическо възприемане на поведението и за добро, и зло са силно изкривени“…

Между другото, вече е време Бойко Борисов да си припомни какво разказваше в началото на 2008 г. По онова време той беше кмет на София и все още неформален лидер на ГЕРБ, а Цветанов – формален, та обикаляха страната в тандем. Посрещането им в Тутракан беше особено тържествено, а по-късно в „Труд“ излезе и нещо като поучителен преразказ:

„Пристигнахме късно вечерта в Тутракан. Паркът беше хем тъмен, хем пълен с народ. Хората тичат, пипнат ме, бегат и се радват и викат – пипнах го!“, разказа Борисов. На връщане в колата той казал на председателя на ГЕРБ Цветан Цветанов: „Цецо, на другите им се размина, но ако ние излъжем тези хора, нас ще ни бият с камъни!“

През следващите десет години никой не хвърли камък срещу разпасалата се команда, което е и една от причините за нейното самозабравяне. Нещо повече, улицата я издигна на власт и с присъщата си безкритичност позволи на Борисов да изкатери върховете на обожанието, замъгли представите му кой е и какво се очаква от него. Позволи и на алчната му котерия да се обогатява за нейна сметка, при това все по-неприкрито. А сега – ако не бурни аплаузи, защото все пак наблюдава как всичко това се спихва като спукан плондир, – оставя номерът отново да мине. Да я лъжат в лицето, докато Цветанов се перчи с изявления, които го изкарват победител от скандала; и да я ограбват, докато Борисов се опитва да удържи властта си, вкарвайки държавата в режим на институционално и морално разложение.

Та: къде е гневът при това положение? А много ми се ще да си го представя:

В градчето N започва предизборен митинг. Цветанов, шеф на щаба, се качва на трибуната. Публиката въодушевено скандира „Уууу“, но Цецо не губи самообладание. Започва да приказва, че е жертва, изкарва се герой. Но понеже тия лакърдии вече не хващат никаква вяра, хората тропат възмутено с крака. Най-сетне полита и първият камък, след малко още един, следват трети, четвърти, пети…

Жестоко ли ви се струва? Ами! Друг начин да им отнемем отвертката, с която разглобиха държавата, просто не остана. И самият Борисов в крайна сметка го каза.

Източник: Редута

Приятели и читатели на Мемория,
дейността ни се осъществява единствено чрез вашата подкрепа. Ако тази статия и нашият проект са полезни за вас и желаете да бъдете дарители, можете да ни подкрепите ТУК по БАНКОВ ПЪТ или чрез PayPal.

Станете наши приятели във ФЕЙСБУК

Още от автора: Memoria de futuro

Memoria de futuro

Оставяне на коментар

Всички обозначени полета (*) са задължителни