Съюзът е мъртъв… да живее Съюзът!

eu2

delio-delev-1Дельо Делев e завършил Академията на МВР в София и Право в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Автор на публицистични текстове. Интересите му са в областта на геополитиката, международните отношения и историята на XX век ( в частност периода на Студената война).

Както знаем, във Франция през средните векове формата на държавно управление е била монархията. Престолът е бил наследствен. Когато старият крал e умирал, е бил ясен неговият наследник, а някой от присъстващите бързал да произнесе думите „Кралят е мъртъв, да живее кралят!” По този начин е била легитимирана властта на новия владетел. Престолът не е трябвало да бъде оставян без престолонаследник, защото държавният вакуум бързо може да бъде запълнен с държавен хаос. Същевременно всички са засвидетелствали лоялността и предаността си към новия крал. Между смъртта на единия и възкачването на следващия минава време, през което държавата е без владетел. За да се избегне това, се стига до формулата „Кралят е мъртъв да живее кралят”, т.е. приема се, че следващият крал поема властта още с овакантяването на трона.

2016-12-07_012151Горните редове може би оставят впечатлението, че темата е далечна и няма как да се направи аналогия с определени съюзи, международни или регионални организации (изобщо субекти на геополитиката), но това е само на пръв поглед. Но ако сравним съвременната геополитика и като цяло международната политическа сцена в наши дни със средновековната монархия, при която кралят е своеобразен самодържец и върховен владетел, ще разберем и смисъла на цитираната по-горе крилата фраза. Както при средновековната монархия, така и в съвременната международна обстановка, съществува субект, било то държава, наднационална организация или военно-политически блок, които да заявят претенциите си за заемането на полагащото им се място на лидер и двигател в международните процеси.

Събитията от времето на Студената война и разразилата се идеологическа конфронтация между участващите в нея два военно-политически блока, за четири десетилетия и половина предизвикаха безпрецедентна ядрена надпревара между СССР и САЩ. В края на този период, изпълнен с важни за десетилетия напред политически действия, се случи като че ли най-закономерното от всички събития – разпадането на СССР, изпадането на Русия в дълбок остракизъм, тежка социално-икономическа криза и своеобразно геополитическо „размагнетизиране” на единия полюс от двуполярния световен ред. Това доведе до загубата на съюзници и сателити от страна на всявалия страх в запада СССР.

В края на Студената война дойде и времето на преориентирането и пълното демонтиране на комунистическата идеология, което пък доведе до либерализацията на някогашните източноевропейски държави, в това число и на България. Всички те се отвориха за идеите на демокрацията и пазарната икономика. На това поведение бяхме свидетели след рухването на Берлинската стена, разпадането на Съветския съюз и свързания с тези събития избор на нов обществено-политически път на развитие в пост-комунистическите държави. Историята е низ от събития, които не могат да бъдат репликирани, единствено могат да бъдат повтаряни допусканите грешки. Оттук и заключението, че който не познава историята, е обречен да я повтаря. Основната нишка на историята не може да бъде скъсана, тя преминава през времето, събитията и епохите, свързвайки миналото с бъдещето.

Аналогията, която искам да направя със споменатата по-горе крилата фраза, е в сферата на геополитика и международните отношения. Действията на източноевропейските държави на ниво политически елит и обществени реакции в края на 80-те години на ХХ-ти век, в залеза и след края на Студената война, е причината за бързия социално-икономически и политически преход в тези страни. Кралят (Съветския съюз, социализмът и оглавяваните от него военно-политически и икономически блокове) е мъртъв… да живее кралят! (либералната демокрация, пазарната икономика и доминираните от Запада НАТО и Европейски съюз).

17074790_304

Краят на 80-те и началото на 90-те години на ХХ-ти век са един по-особен период в световната история. За около четири десетилетия светът е поделен на сфери на влияние между двата основни геополитически играчи, затвърдили статута си на световна свръхсила след края на Втората световна война. САЩ и СССР правят нещо непознато в историята на международните отношения. Две държави с коренно различна обществено-политическа система си поделят земното кълбо на сфери на влияние, като пренасят в тях своите политически и икономически системи. Понякога с евфемистичното понятие „зона на жизнено важни интереси”, всъщност се обозначава територия, предназначена за експанзия на въпросните системи, за сметка на националния суверенитет и независимата външна политика. Това пък от своя страна превръща въпросната държава в преден пост на политическа и идеологическа конфронтация. Примерите не са един или два. Европа е разделена на Източна и Западна, както впрочем и самата Германия, и дори нейната столица. Азия, Африка и Близкият Изток не правят изключение и се превръщат в арена на ожесточена борба за надмощие, резултатът от която пък се трансформира в своеобразен атестат за върховенството на едната система над другата. Борбата за влияние е стигала и до горещи сблъсъци между държавите, принадлежащи към двете сфери на влияние, като например Корейската и Виетнамската война, но не и до пряк сблъсък между двете ядрени свръхсили. Двата полюса на така очертания световен ред играят ролята на балансиращи тежести както в международните отношения, така и в солидния ядрен арсенал на техните силови центрове.

Къде се намира България в цялата тази ситуация е много добре известно. В географски, и особено в политически план, България е в Източна Европа, която след края на войната е превърната в зона на влияние на СССР. Източна и Западна Европа са разделени от „желязната завеса”, която сама по себе си представлява демаркационна линия между разположените многочислени войски на СССР и САЩ в държавите, членуващи в оглавяваните от тях военно-политически блокове. Мир по време на война или война по време на мир е въпрос на семантика, важното в случая е тоталното противопоставяне и взаимно отхвърляне на двете противоположни обществено-икономическите системи, и то в сърцето на Европа. Още на 5-ти септември 1944 СССР обявява война на България, която чисто технически е съюзник на Третия Райх и страните от оста. След бърза окупация от Червената армия, на 8-ми срещу 9-ти септември 1944 на власт идва Отечественият фронт, в който определяща роля има Българската работническа партия (комунисти). Постепенно, във вече бившия социалистически лагер, България се превръща в най-верния сателит на Москва, своеобразна „16-та република”.

По време на Студената война следват периоди на остра конфронтация, заменяни впоследствие с периоди на разведряване, в които се налага убеждението, че мирното съвместно съществуване е верният път в отношенията между двете свръхсили на световната сцена. Статуквото на двуполюсния ред се поддържа повече от четири десетилетия с помощта на взаимното недоверие и надпреварата в ядреното и конвенционалното въоръжаване, и не на последно място – чрез поддръжката на приятелски и сателитни политически режими в трети страни. Но в един момент, в края на 80-те години, двуполярният модел се пропуква. Било от икономическо изтощение или от политическа деградация, Съветският съюз изчезва безславно от световната политическа сцена на 25-ти декември 1991, като малко преди това е разпуснат и неговият военно-политически блок  – Варшавският договор. Геополитическата остракация на наследника на СССР – Русия, за която в най-добрия случай е предвидено мястото на суровинен придатък на Запада, както и социалната разруха в страната, водят до края на Студената война, от която по-силен от всякога излиза Западът в лицето на САЩ и неговите съюзници. Така новият еднополюсният световен ред реализира неимоверната експанзия на неоимперската политика на САЩ, водена под прикритието на „износа на демокрация” и хуманитарни интервенции, вследствие на което почти цялата планета се превръща в „зона на жизненоважните интереси на САЩ”.

230

В тези сложни времена, на прага на две епохи, източноевропейските държави, освободени от идеологическата си обвързаност със социализма и с предаността си към Съветския Съюз, извършват своеобразна мирна революция на собствените си територии. Малко след заника на Съветския Съюз през декември 1991, на територията на Западна Европа се утвърждава ново междудържавно обединение, обещаващо просперитет и икономическо благоденствие на интегрираните в него държави. Става въпрос за Европейския съюз, появил се на международната сцена на 7 февруари 1992 с подписването на договора от Маастрихт. Дванадесетте държави от Европейската икономическа общност създават безпрецедентно наддържавно обединение на територията на Европа, което води до задълбочаване на икономическата и политическата интеграция на страните от съюза. Останали без противотежест в международните дела, западната либерална демокрация и свободната пазарна икономика привличат неудържимо държавите и техните общества от източната част на континента – територия, дълго доминирана от политическите и икономическите решения на покойния вече Съветски Съюз. „Кралят е мъртъв… да живее кралят!“, а според новата трактовка – „Съюзът е мъртъв… да живее съюзът!“. Горното на прост език означава цялостно заличаване, отричане, поругаване и демонизиране на предишния политически и икономически строй, за сметка на сляпото и наивно преследване на бързи демократични промени и либерализиране на пазара и местната икономика. Обърнали си взаимно гръб, източноевропейските държави и Съветският съюз късат пъпната връв помежду си, като последният безславно изчезва от политическата карта в края на 1991.

rian_archive_848095_signing_the_agreement_to_eliminate_the_ussr_and_establish_the_commonwealth_of_independent_states

Началото на края – Беловежкото споразумение от 8 декември 1991 г. между ръководителите на държавите-учредителки на СССР за неговото разпускане и за създаване на междудържавно обединение между бивши съветски съюзни републики. Договорът е подписано от държавните ръководители на съветските републики, учредители на Съветския съюз – Русия (Борис Елцин ), Украйна (Леонид Кравчук ) и Беларус (Станислав Шушкевич).

 

Но всъщност годината, след която нищо вече не е същото, е 1989. Тогава задухва „вятърът на промяната”, довял и края на комунистическите режими на Стария континент. Като плочки от домино, една след друга се сгромолясват управлявалите повече от четиридесет години комунистически партии в Източна и Централна Европа. Това се случва в рамките само на няколко месеца пред невярващите очи на всички. Двадесет и осем годишната Берлинска стена „рухва” първо метафорично, а след това и буквално, отваряйки пътя към решаването на Германски въпрос и обединението на Западна с Източна Германия на 3 октомври 1990, като последната е приета в западните военно-политически структури. Казионните политически партии и обществени организации в държавите от Източна Европа са подложени на бърза остракация и се превръщат в реликви от миналото. Чисто физически се рушат символи, паметници, премахва се думата „народна” от имената на държавите, в които тя присъства (България е пример за това), променят се конституции, спазват се демократични норми и се провеждат многопартийни демократични избори.

Българското общество премина през низ от преломни обществено-политически събития от 10-ти ноември насам – трансформациите в политическата и държавната власт, появата на първите свободни митинги, зараждането на политическа опозиция, отмяната на чл. 1 от тогавашната Конституция относно ръководната роля на Партията, дискусиите на Кръглата маса, първите многопартийни демократични избори, изборът на президент в лицето на Желю Желев, либерализацията на цените, появата на частната инициатива, социалният катарзис – и в крайна сметка така се стигна до икономическата разруха през 90-те години. Социалната държава е демонтирана, за да бъде изградена върху руините на приватизираните държавни предприятия нова капиталистическа България. Съветският Съюз е мъртъв и забравен, да живее Европейския съюз, НАТО и Евротлантическата солидарност. Трансформацията на обществено-политическите настроения е твърде бърза – хората едва ли не забравят, че 45 години  страната е управлявана от комунистическата партия, в държавата е имало еднопартиен ред и планово социалистическо устройство на икономиката.

buzludja-small-web

Бузлуджа, снимка Георги Вачев

 

Но България не е изключение от останалите „освободени” страни в бившия източен лагер, които предоставят националния си суверенитет (този път съвсем доброволно) на новите си кумири – НАТО и Европейския съюз. Последните ги възприемат като нищо повече от нови пазари и територии за разполагане на военните им бази. Настървеността в демонтажа на социалистическия ред и налагането на евроатлантическа солидарност в държави като България, Полша и Прибалтийските републики, говори за абсолютното им политическо невежество и обществена наивност. След есента на 1989 нищо не е в състояние да предотврати случващото се в Източна Европа, което всички знаем от историята. България е ярък пример за това как чрез демонизирането и откъсването от Русия и чрез доброволното прегръщане на идеята за безгранично угодничество пред повелите на единствената свръхсила и нейните сателити, „новите“ елити жертват благоденствието на собствения си народ, превръщайки страната си в зона, подвластна на либералните своеволия на международните финансови институции.

Последователните и методични действия на българския политически елит, насочени към приемане и налагане на демократичната форма на управление, на либералното регулиране на пазарите и националната икономика, надминават предаността и идеологическата отдаденост към Съветския съюз и социалистическия строй по времето на НРБ. Кралят е мъртъв… да живее кралят, социализмът е мъртъв да живее демокрацията. За малка страна като България тази смяна на политическото и икономическото устройство доведе до неочакван за обществото период на дълбока социално-икономическа криза, по-известен като „преход”. Всички действия на политическия елит получиха широкото одобрение на обществото, чиито възприятия и представи за демокрация и човешки права бяха формирани от слушането на нелегални радиостанции и гледане на видеокасети със западни филми. Заслужава внимание и фактът, че последствията от прехода се оправдаха с лошото наследство от предишния режим, без да се отчита простият факт, че масовата приватизация на държавните предприятия и на цялата икономика разруши елементарната социална справедливост и доведе до нечувана бедност, която причини демографски срив и масова емиграция на образованите българи в активна възраст. Приемането на страната ни в Организацията на северноатлантическия договор (НАТО) и в Европейския съюз затвори окончателно страницата на прехода, чиято главна цел беше приемането на България в западните междудържавни организации и структури за сигурност.

И така стигаме до днешния ден. В момента назряват събития, които в крайна сметка са в състояние да разстроят необратимо идеята за европейска интеграция и универсални евроатлантически ценности, сред които са прословутата политическа коректност и мултикултурализмът. Фундаментът, на който се гради Европейският съюз, е изграден от принципите на спазването на човешките права и добилата печална слава напоследък толерантност. Парадоксалното в случая с Европейския съюз е как всъщност догматичното спазване на нормите и правилата, съставляващи сърцевината на горепосочените ценности, тласка европейския проект към бунището на историята. Замислен добре като политически и икономически съюз, в който свободното движение на хора, стоки и капитали е определящ фактор в задълбочаващата се интеграция на страните членки, ЕС в действителност от известно време насам се намира в либерален ступор, причинен от нестихващата бежанска криза. Последната е сериозно изпитание, което може да доведе до загуба на политическа легитимация на европейския проект. Това се случва именно поради налагането и изповядването на ценности и модели на поведение, несъвместими с националните интереси на държавите-членки и с инстинкта за самосъхранение на техните народи. Колкото и романтично да е сляпото следване на тези нови принципи и правила, техният ефект е тъкмо обратен – а именно – засилване на центробежните сили в дясното политическо пространство. Солидарността, политическата коректност и крайната етническа и религиозна толерантност се трансформират в егоизъм, политическа нетърпимост и ксенофобия, като естествен резултат от задействалия се инстинкт за самосъхранение на обществата от Съюза, чиито политически ръководства следват самоубийствения политически път, предначертан от брюкселските еврократи.

741-163218-1_wide

Срещата на европейските лидери в Братислава, 16 септември 2016

 

Това е според мен и непосредственият риск за съществуването на ЕС във вида, в който всички добре го познаваме. Когато прагът на търпимост бъде прекрачен, ще станем свидетели на процес, обратен на експанзионистичната в същността си европейска интеграция – процес, задействан от референдума за излизането на Великобритания от съюза. Завръщането на изоставената концепция за Европа на нациите ще се възроди и нейните ценности ще бъдат насочени към благоденствието на националните държави, за сметка на наднационалните обединения. Когато това се случи, България за пореден път ще се окаже пред избор – дали да остане страна членка на ЕС, или да се опита да се еманципира и да поеме курс към възвръщане на националния си суверенитет и към подобряване на социално-икономическите условия вътре в страната. Далеч сме от оправдаването на твърдението на Фукуяма за настъпването на „края на историята”. Историята е циклична и определени епизоди отново ще се повторят. В момента България не е нищо повече от подчинена територия, следващата безпрекословно директивите на Брюксел. Когато обаче балонът на европейските ценности се спука, така както навремето се спука балонът на социализма, България отново трескаво ще трябва да пренарежда приоритетите си, проявявайки завидна преданост към новия политически и икономически център, около който ще избере да гравитира. Късата историческа памет и подмяната на ценностите е рецептата за безкръвен преход.

„Вятърът на промяната” вече е задухал и заплашва да „отвее” познатата ни действителност в лицето на ЕС в сегашния му вид. Пост-евроатлантическата реалност има две алтернативи – разпадане на ЕС и формиране на Европа на нациите, където голяма част от досегашните европейски ценности просто ще бъдат суспендирани; разпадане и на НАТО под натиска на увеличаващите се разходи за отбрана, за сметка на социалните политики в страните членки. Втората, но също така възможна алтернатива е отново пълен разпад на ЕС и формиране на нов съюз от типа на „Голяма Европа”, разпростиращ се от Владивосток до Лисабон. Политическата плоскост, върху която ще бъде поставен фундаментът на подобен съюз, ще бъде с друг център и с различни участници, сред които може би и България – тя ще трябва да последва за пореден път хода на събитията в най-новата си история.

Ситуацията, в която се намират всички европейски народи, чиято физическа и социална сигурност са заплашени от политиката към бежанците и икономическите мигранти, е логично да доведе до срив на доверието към сегашния политически елит, държащ лостовете за управление в Европейския съюз. Това ще предизвика закономерния възход на т.нар. популистки националистически партии в сърцето на Европа, което по естествен път ще засилили центробежните сили в съюза и в резултат на това външната политика на държавите ще стане осезателно по-реакционна и национално ориентирана.

Още от автора: Дельо Делев

Дельо Делев

Дельо Делев e завършил Академията на МВР в София и Право в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски“. Автор на публицистични текстове. Интересите му са в областта на геополитиката, международните отношения и историята на XX век ( в частност периода на Студената война).

  1. Ур каза:

    Академията на МВР . . .

  2. Няма значение каза:

    https://www.youtube.com/watch?v=oew08Njvlro

    Проверете какъв пост в разузнаването на Израел е заемал.

  3. Няма значение каза:

    Само да припомня какво казваше един друг много известен евреин, но англоговорящ – Стратфор шефа Фридман за разликата между журналистика и разузнаване ;-))).

    https://www.youtube.com/watch?v=BxT_a2CstPY

    T.e. журналистиката, обективната, е процес описващ миналото, с талант на писател или не тя просто е инструмент на Историята.
    Разузнаването е на първо място процес подпиращ се на исторически факти, доколко те са достоверни е още по-друг въпрос, и отговарящ на въпроса „Защо?“ и „Какво идва след това?“. На „модерен“ език и викат Интелигентност. Надвам се знаете какъв е смисъла на И-то в абревиатурата МИ-5, МИ-6 и т.н.

    И неправилното отговаряне на въпроса „Защо?“ с почти 100% ва вероятност ви праща в невъзможност за достоверна Прогноза. А от там и една или друга степен на неудача.

    Именно от проверката на Прогнозата се отделя просото от плявата. Т.е. реалистичната теория и илюзорната заблуда. За това и повечето журналисти бягат като дявол от тамян от каквито и да е Прогнози :-))).

  4. Няма значение каза:

    За това какво е днес така наречения „Европейски Съюз“ най доброто, което се сещам в момента, е казано от човек който тогава Европа е оценила, а днес е забравила :-))).

    Иде реч за Александър Зиновиев, цитат от „Висотите“ :

    „Всем известно, что люди могут прогрессировать в отношении ума. Но обычно как-то не обращают внимания на то, что люди также могут прогрессировать в глупости. В жизни часто приходится встречать таких глупцов, о которых можно сказать, что это – выдающиеся глупцы. Здесь также можно различать талантливых и бездарных глупцов. Глупости надо обучаться так же, как уму. Очень высокой степени глупости люди достигают лишь в течение длительной жизни и большого числа тренировок. Современно аналогично обстоит дело с такими качествами, как цинизм, подлость, хитрость, изворотливость, склочность и т.п. Умение делать подлости достигается не сразу. И чтобы стать выдающимся подлецом, надо иметь к тому способности, а также долго и упорно учиться. Не случайно поэтому выдающиеся подлецы среди пожилых и образованных людей встречаются чаще. Причем негативные качества в условиях засилия социальности не воспринимаются как недостатки. Наоборот, они воспринимаются как достоинства и всемерно поощряются. Они здесь нормальны. Выдающийся ум воспринимается здесь как ненормальность, а выдающаяся глупость – как выдающийся ум. Высоко моральные люди здесь воспринимаются как безнравственные проходимцы, а высоко подлые ничтожества – как образцы добродетели. Дело здесь не просто в отсутствии чего-то одного, а в наличии чего-то другого. В результате складывается своеобразный негативный тип личности, относящийся к позитивному так же, как относится электрон к позитрону (или наоборот). Как наличие отрицательного заряда не есть отсутствие положительного и наличие положительного не есть отсутствие отрицательного, так и в данном случае, повторяю, негативный тип личности есть личность, обладающая определенными качествами. Употребляя выражения „позитивный“ и „негативный“, я не связываю тем самым с упомянутыми качествами оценочные категории. Если мы поменяем названия на обратные, суть дела не изменится, как не изменится отношение позитрона и электрона, если их переименовать.“

    Ако ЕС оцелее това ще е просто нещо екстраординарно, навремето Мартин Армстронг ги е предупреждавал, та за благодарност го опандизват две петилетки затвор. Е слава богу, за сега, не могат опандизи Хазин :-):

    https://www.youtube.com/watch?v=TUx4IK55b5k#t=2233 – Заседание на Зиновиевския Клуб ж опит да дебатира съдбата на Русия след победата на Тръмп.

    За сега подобен дебат в България, за съдбата на България, липсва или поради неразбиране или поради друго ;-).

  5. Няма значение каза:

    В един от коментарите ми след победата му, цитирайки един от президентите на МТА, Лари Берман, ви прогнозирах, че парите за инфраструктура могат да се вземат основно от едно място – ВПКК. Ей ви го и доказателството, един туит от днес на Тръмп, :-).

    „The F-35 program and cost is out of control. Billions of dollars can and will be saved on military (and other) purchases after January 20th.“

    Съответно номер 1 го инкасира още днес, а има и още да се случва, Не е само Логхийд. Който занае какво е шорт не мисля че не знае какво следва да направи. Не забравяйте, отговорноста за вашите действия лежи изключително на раменете ви ;-), Зиновиев по-горе го е заковал.

    https://finance.yahoo.com/chart/LMT

  6. НАТО Йенс Столтенберг "Стеклов" каза:

    Резидент на КГБ в Осло се провалил с вербовката на Йенс Столтенберг!

    В бившето шпионско ведомство на Москва дори лепнали псевдоним „Стеклов“ на бъдещия генсек на НАТО, но той дори не подозирал, че общува с кадрови руски разузнавач.

    Съдбата на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг отново се оказа под въпрос: както пише The Washington Post, тези дни в Брюксел представители на Доналд Тръмп фактически поставили на Столтенберг ултиматум, принуждавайки го да направи редица размествания в Алианса – включително да уволни заместника си Роуз Гьотемюлер, представляваща администрацията на САЩ. Съдбата на самия Столтенберг все още не е известна, но на Тръмп може да му потрябва опита на този бивш несъстоял се агент на КГБ, твърди „Лайф.ру” и разкрива, позовавайки се на източници от спецслужбите, малкоизвестни подробности от кариерата на генсека на Алианса. Те звучат буквално като шпионски роман.
    Роденият през пролетта на 1959 г. Йенс Столтенберг произхожда от изключително богат и влиятелен род в Норвегия, наричали ги „норвежките Кенеди”. Това не попречило на баща му Торвалд да изживее бурна младост с „участие в световните революции”, като през 1956 г. заминал за Будапеща да подкрепя антикомунистическото въстание и за малко не го смачкал съветски танк. Сестрата на Йенс – Камила израснала сред студенти-анархисти и почитатели на „Червените бригади”, дори попаднала в затвора.

    Бащата постепенно отрезнял и станал доста по-консервативен. Той напразно внушавал на младия Йенс да изслушва различни гледни точки и да търси компромиси.

    Йенс активно участвал в демонстрациите против войната във Виетнам. После подготвял революционна експедиция до Хаити по примера на Че Гевара и Фидел Кастро.

    След службата в армията Йенс постъпил в икономическия факултет на Университета в Осло. Оженил се. После решил да стане журналист и започнал работа във вестник Arbeiderbladet, привличайки вниманието на обществото с пиперливи статии, в които призовавал властите да напуснат НАТО.

    Именно тогава на него обърнали внимание и в резидентурата на съветското посолство в Осло.
    По това време баща му Торвалд Столтенберг се издигнал до лидер на управляващата Народна работническа партия на Норвегия, влязъл в парламента, бил министър на отбраната и на МВР. Майка му ръководила външната търговия на Норвегия, след това курирала работата на министерството на социалната политика.

    Първата среща на младия Йенс Столтенберг със заместник-резидента на КГБ в посолството подполковник Борис Кирилов станала „случайно” на някаква изложба на левичар-авангардист. Подполковникът се представил като съветски дипломат (културен аташе) и покорил младежа с познанията за тенденциите в съвременното изкуство. Пили кафе, продължително се разхождали из центъра на Осло и обсъждали съветската „перестройка”.

    Йенс бил недоволен от Горбачов, че прави отстъпки на „световната клика на капиталистите”. „Да, сега ви е трудно да живеете, на вас ви се струва, че комунистическият експеримент е несполучлив, но разберете, че Съветският съюз е пътеводен маяк за целия свят. Скоро към вас ще се присъединят европейските братя по класа и ще ви стане по-леко.”

    През 1985 г. Столтенберт оглавил Младежката работническа лига, срещите продължили, но постоянно място за тях станала уютната таверна „Строторвет”. Седели на крайна маса до прозореца и спорили за всичко възможно.

    Столтенберг изразил готовност да работи за Съветите, но само – въпросът бил принципен – на съвършено доброволна основа: никакви подписи за сътрудничество, никакви задължения и парични възнаграждения. Той искал да разговарят само по идеологическа проблематика.

    Йенс не знаел, че още след първата среща Борис Кирилов написал задължителния доклад за срещата, образувал му досие и му измислил псевдоним „Стеклов”.

    На вербовката на сина на самия Торвалд Столтенберг в Москва придали огромно политическо значение, особено след поредицата от провали на КГБ в Норвегия в началото на 80-те години.

    Кирилов получил заповед да не бърза с вербовката на Йенс – щом младият човек иска да разговарят, значи така ще е. За КГБ било важно да знае какво се говори в дома на Столтенберг-старши, какъв е климатът в правителството.

    И досега не е ясно как норвежките контраразузнавачи узнали за секретния съветски агент с псевдоним „Стеклов”. По това време Борис Кирилов усетил нещо нередно и от цялата документация предвидливо заличил всякакви споменавания за личността на „Стеклов”. Не можал обаче да предотврати предателството от Москва.

    Майорът от КГБ към посолството Михаил Бутков (син на полковник от КГБ) през пролетта на 1991 г. отишъл в резидентурата на британското външно разузнаване МИ-6 в Осло и предложил услугите си срещу убежище в Лондон и прилична издръжка. Британците се съгласили, но поставили условие да разкрие името на агента Стеклов.

    Бутков си взел отпуск и заминал за Москва. Била смутната 1991 г. – време на „безвремие”. Там Бутков убеждавал колегите си, че иска да работи със „Стеклов”. Получил името само срещу бутилка коняк и 1 салам. Впрочем помогнал му бащата (също полковник от КГБ) на неговата млада любовница Мария която междувременно се развела и била готова да го последва в Лондон с малката си дъщеря.

    На 22 май 1991 г. майор Михаил Бутков изчезнал от руското посолство в Осло. Любовницата му го последвала.

    Борис Кирилов продължил всеки ден да ходи в таверната „Строторвет”. На 31 май Столтенберг нахлул разярен и направил скандал на дипломата.

    „Твоите другари ме продадоха! Предали досието ми на англичаните, а те задействаха нашите жандарми. Вчера дойдоха у дома. Представяш ли си какъв скандал!”

    Това, от което дипломатът се вкаменил, било, че Столтенберг си казал псевдонима „Стеклов”. Ужас! На Кирилов му станало ясно, че предателството е от „върха”.

    „Върви по дяволите!” – го благословил на сбогуване младият мъж.

    На вратата на заведението стояли двама здрави мъже, отвън чакали две черни коли. Не го арестували, за да спестят скандала с видния наследник на рода Столтенберг.

    Инцидентът с неговото изобличаване не само окончателно излекувал Йенс от „детските болести на левичарството”, но и го настроил против Русия. В Руската държава той виждал предатели на международното работническо движение, капиталисти и реваншисти, спрели грандиозното строителство на социалистическото бъдеще.

    Самият Йенс след изобличаването се разминал с лека уплаха. Не е известно какво е струвало на Столтенберг-баща да замаже скандала, но накрая норвежките контраразузнавачи повярвали, че Йенс не е знаел, че общува с офицер от КГБ, и не е предал важни сведения.

    След известно време напълно оправданият Столтенберг е назначен като чиновник в правителствената Комисия по отбрана. Това е началото на стремителна кариера: член на парламента, министър на търговията и енергетиката, министър на финансите…

    През 2000-та година става най-младият премиер в историята на Норвегия. А на 28 март 2014 г. Съветът на НАТО назначава Столтенберг за Генерален секретар на Алианса за срок от 4 г, пише в заключение „Лайф.ру“.

  7. Ivamov каза:

    България е на ниско цивилизационно развитие,както всички православни народи,изключая Гърция и Кипър ,но те са в „гнилият“ Запад! Видя се ясно кой е прогнил,комунизма се сгромоляса и отиде в небитието…е останките останаха…т.е. злото в света продължава!
    Вземете една Словения,уж славяни,в соца бяха, а сега къде са преди Сърбия,на 30 място по доход на населението,наред със западняците,едни 2 милиона ,шепа народ с 20,000 кв.км,но там мисленето е друго!

  8. Ivamov каза:

    „В нас социалистите са зараза, щом поискат да сеят социализъм на българската неблагоприятна почва. Ние съветваме нашата младеж да се пази от тия болни хора, за които отечество не съществува. От българската интелигенция се изисква само едно: да пази тя своята земя от всякакви чужди доброжелатели, да се стреми към запазванието свободата и независимостта на България и да поддържа и насърчава онова правителство и ония деятели, които са доказали вече своя патриотизъм.“

    Захари Стоянов

Оставяне на коментар към Ivamov

Отказ

Всички обозначени полета (*) са задължителни