Жан-Пол Фитуси е почетен професор по икономика в Sciences-Po и научен директор на OFCE (Sciences-Po – Център за икономически изследвания, Париж).
Халид Малик е директор в службата по изготвяне на Доклада за човешкото развитие към Програмата за развитие на ООН (ПРООН)
В цяла Европа е във възход същият тип масово недоволство, което подхрани Brexit в Обединеното кралство, и което предполага, че политиците са загубили от поглед основната цел на европейския проект: да се гарантира благосъстоянието на всички европейци. Както беше отбелязано през 1990 г. в първия Доклад за човешкото развитие на ООН: „Истинското богатство на една нация са хората.“
Най-добрият начин да се инвестира в хората на една страна или регион, е чрез социалната справедливост. Амартия Сен, в неговия авторитетен труд „Идеята на правосъдието“ заключи, че истинската социална справедливост не изисква равно третиране за всички, а по-скоро неравно третиране в полза на бедните и хората в най-неравностойно положение. Повече справедливост в областта на публичните финанси или пред очите на закона не са достатъчни, ако не се вземат предвид и различните изходни позиции на отделните физически лица и групи в обществото. Признавайки това, последвалите доклади за развитие на ООН от 1990 г. насам се застъпва идеята, че както икономиките, така и обществата са по-силни, когато общественият ред поставя благосъстоянието на хората на първо място.
Въпреки това, тези възгледи все още не са приети в кръговете на политическия елит на ЕС, където може би добронамерени икономисти и политици обикновено смятат, че постъпват правилно, когато се занимават с балансиране на бюджетите и ограничаване на разходите (обикновено поставящи под ножа бюджетите за здравните програми, образованието и инфраструктурата). Без да имат реални доказателства, тези политици са уверени, че фискалната предпазливост днес ще им помогне да се изгради една силна икономика утре.
Това е логиката на сегашния политически микс в Европа, където фискалните ограничения се комбинират със „структурна реформа“, което означава по-малко разходи за мрежата на социалната сигурност и по-малко регулация за защита на работниците. Очевидно е, че разходите за тези политики се поемат основно от бедните и от средната класа.
Но този подход има няколко проблема. На първо място това се отразява неблагоприятно на приходите на по-голямата част от населението. Когато икономистът Тони Аткинсън от Оксфордския университет започна да разглежда икономическия успех във Великобритания през призмата на неравенството, се оказва, че 1980-те години, които като цяло се считат за добро десетилетие по отношение на икономическия растеж, започват да изглеждат много зле; а 1990-те години, които се възприемат като десетилетие на нисък растеж – започават да изглеждат много добре.
Констатациите на Аткинсън ни насочват към централния въпрос: Кой има полза от растежа – многото или малкото? Ако твърдим, че една икономика се разраства, когато малка част от хората получава лъвския пай от печалбите, докато в същото време съдбата на всички останали остава същата или се влошава, то в такъв случай концепцията за икономически растеж губи много от своя смисъл.
Това ни води до втория проблем на доминиращата днес парадигма: тя поставя по-високо абстрактните икономически показатели, отколкото реалните хора. Поради факта, че Брутният вътрешен продукт (БВП) се превърна в популярна мярка за стойността на всяка икономика, много фактори, които допринасят за растежа на благосъстоянието на хората, сега са игнорирани. В същото време разходите за основни нужди като здравеопазване и образование започват да се разглеждат като разход, а не като жизненоважна инвестиция.
Ако властите разглеждаха тези разходи като инвестиции, те щяха мислят за това как да увеличат възвращаемостта. Всяка една инвестиция в човешки капитал или доходност ще бъде намалена, ако се насочва към място, където вече има много капитал. Вместо да предоставя икономически ползи на богатите, като предполага, че те след това „те ще ги върнат надолу“, властите следва да преценят дали разширяването на перспективите за инвестиции в по-бедното население няма да способства повече за икономическия растеж. Американският закон от 1944 г. „За гражданската адаптация на военнослужещите,“ по-известен като GI BILL, е успех, защото предостави професионално образование на тези, които се нуждаят най-много. Това даде възможност на ветераните от Втората световна война отново да станат продуктивни членове на обществото и икономиката. BILL доведе до появата на по-образована работна сила в Съединените щати и беляза началото на периода на нарастващите доходи за повечето американци.
Третият проблем на настоящия подход е, че основната му цел не е пълният работен ден. Дойде време да се върнем към макроикономическите политики на 1950-те и 1960-те години, когато бяха признати ползите от пълната заетост за укрепване на социалната стабилност и устойчивия растеж. Както се вижда от примера на скандинавския модел, високото ниво на заетост е добро за икономиката, защото се гарантират достатъчно данъчни приходи, което позволява да се извършват основни социални инвестиции. Следователно, налице е положителен цикъл.
Много европейски страни сега, напротив, са в един порочен кръг: политиката на бюджетни съкращения изостря проблема с младежката безработица. Това е не е просто ненужно, но също така и недалновидно, защото то предизвиква появата на поколение, зле подготвено за ролята на двигател на бъдещия растеж. Както беше посочено от Джон Мейнард Кейнс през 1937 г., „икономическият бум, а не рецесията е най-подходящото време за бюджетни съкращения.“ По време на настоящата рецесия европейските страни трябва да инвестират в човешкия капитал, за да се стимулира потенциала за растеж на икономиката.
Четвъртият проблем е, че бюджетната политика на европейските страни не се фокусира върху творчеството и иновациите, за които е благоприятна не само регулаторната среда, но и качественото образование и инфраструктурата. Правителствата трябва да намалят бюрократичните бариери, така че предприемачите да са склонни да поемат повече рискове. Та нали успешните технологични компании като Apple, Facebook и Twitter също са зависими и от хората, които са имали достъп до добре финансираните образователни системи. И докато в Европа е налице нарастващият сектор „технология за добри дела“, той ще бъде успеешен само ако се поддържа от модерна инфраструктура. Но това обикновено изисква държавни разходи.
Властите в Европа (и на други места по света) трябва да коригират своето мислене, и най-вече бюджетното си мислене, издигайки в свой основен приоритет хората. Правителствата, които си поставят за цел да увеличават благосъстоянието на хората, не само ще стимулират икономическия растеж, но също така ще подобрят и политическия климат в своите държави.
Превод: Memoria de futuro
Източник: Project Syndicate
Идеологемите са много стабино нещо ;-).
Човешки „капитал“, поредната дума, която си сменя смисъла като и сложите „правилно“ прилагателно :-))).
Не може при централно „управлявани“ пари да има справедливост. Не, че съм фен на Фридман, но добре го е обяснил ;-))))))))))))))))))))).
https://www.youtube.com/watch?v=5RDMdc5r5z8
„Безименен :-) ……. Не може при централно „управлявани“ пари да има справедливост. Не, че съм фен на Фридман, но добре го е обяснил …“ __________ Може ако има силна държава , парите са централно управлявани от държавата при пряка демокрация , разбрахме какво блато е представителната демокрация , може би пряка демокрация ще е следващата форма на организация на държавата …. и задължително връщане на обществената собственост и планова икономика.
Напротив, при силно централизирана държава, корупцията ще унищожи ползите, ако има някакви, от тая централизация :-). Визирам това което „икономиксистите“ превъзнасят, като „полза“ от Мащаба ;-).
Или искате да ми кажете, че ако вие сте н а власт с ножа на кой и как да резнете баницата, ще „отрежете“ еднакво на любимия си син и сина на съседа с който сте се скарали напоследък ;-))))))))).
Хайде де, тая „баница“ я ядохме още по времето на Цоциализма. Директорските синчета, генералските синчета, партийните синчета, АБеПеФеКаТа и т.н.
Не казвам, че тук там нямаше изключения, но те са по малко дори от строгата форма на Парето ;-))).
Нищо ново под слънцето, каквато и думичка да измислите това няма да промени „човешката“ природа. Не ми се рови какво Буров дава като пример на комуниста Памукчиев, че ще погуби Комунизма. И се оказа прав :-).
Ами вижте само „комунистическата“ монархическа династия на Северна Корея ;-))). И вярната на негово партийно величество армия. Вече четири поколения „непогрешимата“ династия управлява държавния кораб :-))). По какво е по различна от традиците на императорите от миналото ;-))).
Ами при император Сталин как е ;-))):
https://www.youtube.com/watch?v=Y4kE_o8oUww
Макар Сталин да е относително принципен пример в това отношение, смисъл за отношението му към собствения му син през време на войната, не Василий ;-).
Факта, че Василий не оцелява смърта на баща си е достатъчно доказателство за това което съм написал в по-горния пост и проблема е не толкова в Сталин а в партийниоя елит, партийната аристокрация ;-).