Джордж Монбиo е британски писател, известен със своята активност в политиката и екологията. Автор е на бестселърите „Ерата на съгласието: манифест за нов световен ред“ и „Пленената държава: корпоративното превземане на Великобритания“. Монбиo има своя седмична колонка в „Гардиън“.
Представете си хората от бившия Съветски съюз никога да не са чували за комунизъм. За повечето от нас идеологията, която контролира живота ни днес, няма име. Назовете я в даден разговор и ще бъдете възнаградени със свиване на раменете. Дори и събеседниците ви да са чували термина преди, ще им бъде трудно да го дефинират. Неолиберализъм: знаете ли какво представлява?
Анонимността му е едновременно и симптом, и причина за неговата власт. Той е изигравал съществена роля в забележителен набор от разнообразни кризи: финансовия срив от 2007-2008 г.; пренасянето на богатството и властта отвъд граница (за което досиетата от Панама ни предоставят едва бегъл поглед); бавния упадък на здравеопазването и образователната система; възраждащата се детска бедност; епидемията от самота; разпадането на екосистемите; възхода на Доналд Тръмп. Подхождаме към тези кризи, сякаш те възникват изолирано, сами по себе си, и очевидно не сме наясно, че всички те са или катализирани, или изострени от същата последователна философия; философия, която има – или поне имаше – име. Нима може да има по-голямо проявление на властта от това да действаш неназовано?
Неолиберализмът е станал всепроникващ до такава степен, че ние рядко дори го разпознаваме като идеология. Изглежда приемаме становището, че тази утопична, хилиастка вяра характеризира една неутрална сила; някакъв вид биологичен закон, като теорията на Дарвин за еволюцията. Надигането на тази философия обаче представлява един съзнателен опит да бъде променен човешкия живот и да бъде преместен центърът на властта.
Неолиберализмът възприема конкуренцията като определяща характеристика на човешките взаимоотношения. Той предопределя хората като потребители, чиито демократични избори и решения се упражняват най-добре посредством купуването и продаването – процес, който възнаграждава заслугите и наказва неефикасността. Идеологията поддържа тезата, че „пазарът“ предоставя облаги, които никога не биха могли да бъдат постигнати чрез планиране.
Опитите за ограничаване на конкуренцията се третират като застрашаване на свободата. Данъците и регулациите трябва да бъдат сведени до минимум, а обществените услуги трябва да бъдат приватизирани. Организацията на труда и колективното договаряне от страна на професионалните съюзи са представени като изкривявания на пазара, които възпрепятстват образуването на естествена йерархия от печеливши и губещи. На неравенството се придава добродетелност: награда за полезност и извор на благосъстояние, което се процежда надолу, за да направи по-богати всички. Усилията за изграждане на едно по-равнопоставено общество са както контрапродуктивни, така и морално разяждащи. Пазарът прави така, че всеки да получи това, което заслужава.
Ние усвояваме и възпроизвеждаме неговото верую. Богатите се убеждават, че тяхното благосъстояние е плод единствено на заслугите им и обикновено пренебрегват преимуществата – като образование, наследство и социална класа – които навярно са им помогнали да си го осигурят. Бедните започват да обвиняват единствено себе си за своите провали, дори в случаите, когато не могат да направят много, за да променят положението си.
Безработицата на структурно ниво не е от значение: ако някой няма работа, това е резултат от неговата или нейната непредприемчивост. Колосалните разходи по едно жилище също не са толкова важни: ако кредитната ви карта е достигнала лимита си, то вие сте безотговорни и разточителни. Няма значение и че децата ви вече нямат игрални площадки и игрища в училищата: ако станат дебели, вината е ваша. В свят, ръководен от съперничеството, тези, които изостават, са определяни – и се самоопределят – като загубеняци.
Част от последиците, документирани от Пол Върхейг в неговата книга „Какво за мен?“, са епидемия от самонараняване, хранителни разстройства, депресия, самота, страх от лошо представяне и обществена фобия. Може би не е изненадващ фактът, че Великобритания – където неолибералната идеология е най-щателно прилагана – е европейската столица на самотата. Днес всички сме неолиберали.
***
Терминът „неолиберализъм“ е създаден на среща в Париж през 1938 г. Определение на идеологията дават двама от присъстващите делегати, Лудвиг фон Мизес и Фридрих Хайек. Двамата австрийски изгнаници възприемат социалната демокрация – илюстрирана от Новия курс на Рузвелт (серия реформи на американския президент за справяне с последиците от Голямата депресия – бел. ред.) и постепенното развитие на британската социална държава – като прояви на колективизъм, заемащи същия спектър като нацизма и комунизма.
В публикуваната през 1944 г. книга „Пътят към робството“ Фридрих Хайек твърди, че смазвайки индивидуализма, правителственото планиране неумолимо би довело до тоталитарен контрол. Подобно на „Бюрокрация“ от Мизес, тази книга също става широко четена. Тя привлича вниманието на някои много заможни хора, които виждат в нейната философия възможност да се освободят от регулации и данъци. Когато Хайек основава първата организация за разпространяване на доктрината на неолиберализма – обществото „Мон Пелерин“ – през 1947 г., тя е финансово подкрепена от милионерите и техните фондации.
С помощта на своите спонсори, Хайек започва да създава това, което Даниъл Стедмън Джоунс описва в книгата си „Господари на вселената“ като „вид неолиберален интернационал“: една трансатлантическа мрежа от академици, бизнесмени, журналисти и активисти. Богатите поддръжници на движението финансират серия от мозъчни тръстове, които изпипват и популяризират идеологията. Част от тях са Американският предприемачески институт, фондация „Херитидж“, институтът „Катон“, Институтът за икономически въпроси, британският Център за политически изследвания и институтът „Адам Смит“. Финансирани са също така академични позиции и департаменти, особено в университетите на Чикаго и Вирджиния.
Напредвайки в своето развитие, неолиберализмът става все по-рязък. Становището на Хайек, че правителствата трябва да регулират конкуренцията, за да не се образуват монополи, постепенно отстъпва пред вярването, че силата на един монопол може да се възприема като награда за работоспособност.
По време на този преход се случва още нещо: движението губи името си. През 1951 г. американският икономист Милтън Фридман с готовност се определя като неолиберал. Скоро след това обаче терминът започва да изчезва. Нещо повече: макар че идеологията става по-ясна, а движението – по-последователно, загубеното име не е заменено от някаква общопризната алтернатива.
Въпреки щедрото си финансиране, първоначално неолиберализмът остава в периферията. Консенсусът след Втората световна война е почти универсален: икономическите предписания на Джон Мейнард Кейнс са широко прилагани, пълната заетост и намаляването на бедността са основни цели в САЩ и голяма част от Западна Европа, данъчните ставки са високи, а правителствата без притеснение разработват нови обществени услуги и мрежи за социална сигурност.
През 70-те години на миналия век обаче, когато кейнсианството започва да се разпада, а икономическата криза обхваща и двете страни на Атлантическия океан, неолибералните идеи започват да навлизат масово в общественото пространство.
Милтън Фридман отбелязва: „Когато настъпи времето за промяна… вече съществуваше готова за прилагане алтернатива.“ С помощта на симпатични журналисти и политически съветници определени елементи на неолиберализма – особено предписанията му за монетарната политика – са приети от администрацията на Джими Картър в САЩ и правителството на Джим Калахан във Великобритания.
След като на власт идват Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, започват да бъдат прилагани и други аспекти на неолибералната идеология: масово орязване на данъците на богатите, премазване на професионалните съюзи, дерегулация, приватизация, наемане на подизпълнители и конкуренция в публичния сектор. Посредством Международния валутен фонд, Световната банка, Договора от Маастрихт и Световната търговска организация неолибералната политика бива наложена – често без демократично съгласие – на голяма част от света. Най-удивително е приемането на тази политика от партии, които дотогава се определят като леви: например Лейбъристката (Работническата) партия във Великобритания и Демократическата партия в САЩ. Както отбелязва Стедмън Джоунс, „трудно е да се сетиш за друга утопия, която е била осъществена до такава голяма степен.“
***
Може да изглежда странно, че една доктрина, обещаваща избор и свобода, се нуждае от слогана „Не съществува алтернатива“. Но, както Хайек отбелязва по време на своето посещение в Чили при управлението на Аугусто Пиночет – една от първите държави, в които програмата е приложена обстойно – „моето лично предпочитание клони по-скоро към либерална диктатура, отколкото към демократично правителство, лишено от либерализъм.“ Оказва се, че свободата, която неолиберализмът предлага и която звучи толкова абстрактно изкусителна, е свобода за щуката, а не за дребната риба.
Освобождаването от професионални съюзи и колективно договаряне означава свобода да намаляваш заплатите. Освобождаването от регулации означава свобода да отравяш реки, да излагаш на опасност работниците, да налагаш несправедливи лихвени проценти и да съставяш екзотични финансови инструменти. Освобождаването от данък означава освобождаване от разпределението на богатството, което откъсва хората от бедността.
Както Наоми Клайн документира в „Шоковата доктрина“, неолибералните теоретици насърчават използването на кризи за налагането на непопулярни политики, докато вниманието на хората е отвлечено: например във времето след преврата на Пиночет, войната в Ирак и урагана Катрина, описван от Фридман като „възможност да бъде радикално реформирана образователната система“ в Ню Орлиънс.
Когато една неолиберална политика не може да бъде наложена на местно ниво, тя бива наложена в международен план чрез търговски споразумения, включващи „уреждане на спорове между инвеститора и държавата“: офшорни трибунали, в които корпорациите могат да окажат натиск за премахването на определени мерки за социална и екологична защита. Когато парламентите на отделни държави са гласували за ограничаване на продажбите на цигари, защитаване на водните запаси от миньорската дейност на частни компании, замразяване на сметките за ток или предотратяване на това фармацевтичните фирми да окрадат държавата, корпорациите са завеждали дела, често с успех. Демокрацията е сведена до театър.
Друг парадокс на неолиберализма е това, че универсалната конкуренция разчита на универсално количествено определяне и сравнение. Резултатът е такъв, че работниците, търсещите работа и всякакви публични услуги, стават обект на бавен и крайно формализиран режим на оценка и наблюдение, предназначен да идентифицира победителите и да накаже губещите. Вместо да ни освободи от бюрократичния кошмар на централното планиране (както фон Мизес увери), доктрината го утвърди.
Неолиберализмът не е замислен като користен рекет, но той бързо се превръща в такъв. Икономическият растеж е несъмнено по-бавен в неолибералната епоха (от 1980 г. във Великобритания и САЩ), отколкото през предишните десетилетия; но не и за най-богатите. След 60 години на постепенно намаляване, неравенството в разпределението на доходите и средствата през тази епоха нараства главоломно, в резултат от премазването на професионалните съюзи, данъчните облекчения за богатите, нарастващата цена на наемите, приватизацията и дерегулацията.
Приватизацията и опазаряването на обществените услуги, като например енергията, водата, транспорта, здравеопазването, образованието, инфраструктурата и затворите, даде на корпорациите възможността да изискват от гражданите и държавата наем за ползване на основните активи. Наемът е още един термин за непроизводствен доход. Когато плащате изкуствено увеличена цена за билет, едва част от сумата компенсира операторите за парите, които са похарчили за гориво, заплати, машини и т.н. Останалата част е отражение на факта, че ви държат в ръцете си.
Тези, които притежават и управляват приватизираните или полуприватизираните услуги на Великобритания, трупат смайващи богатства, като инвестират малко и изискват много. Олигарсите в Русия и Индия се сдобиват с държавни активи чрез разпродажби на много ниски цени. Карлос Слим Елу получава контрол над почти целия сектор за стационарни и мобилни телефонни услуги в Мексико и скоро след това се превръща в най-богатият човек на света.
Финансилизацията, както Андрю Сейър изтъква в „Защо не можем да си позволим богатите“, създава подобен ефект. Според него „подобно на наема, лихвата… е непроизводствен доход, който се натрупва без никакви усилия.“ Докато бедните стават по-бедни, а богатите – по-богати, богатите се сдобиват с все по-голям контрол върху друг ключов актив: парите. Лихвените плащания представляват прехвърляне на пари от бедните към богатите. Докато цените на имотите и оттеглянето на държавното финансиране все повече натоварват хората с дългове (замислете се за прехода от студентски стипендии към студентски заеми), банките и техните управители трупат огромни печалби.
Сейър твърди, че последните четири десетилетия се характеризират не само с прехвърлянето на богатство от бедните към богатите, но и в самите редици на богатите: от тези, които правят пари чрез производството на нови стоки и усуги, към тези, които трупат парите си чрез контролирането на съществуващи активи и събирането на наеми, лихви и капиталови печалби. Производственият доход е заместен от непроизводственият.
Неолибералната политика навсякъде е съпътствана от пазарна несъстоятелност. Не само банките, но вече и корпорациите, натоварени с предоставянето на обществени услуги, са твърде големи, за да фалират. Както Тони Джуд изтъква в „На земята не ѝ върви“, Хайек забравя, че жизненоважните национални услуги не могат да бъдат оставени да се сринат – а това означава, че конкуренцията не може да следва своя курс. Бизнесът обира печалбите, а рискът остава проблем на държавата.
Колкото по-голям е провалът, толкова по-крайна става идеологията. Правителствата използват неолибералните кризи едновременно като оправдание и възможност за орязването на данъци, за приватизирането на останалите обществени услуги, за пробиването на дупки в мрежата за социална сигурност, за дерегулация на корпорациите и нова регулация на гражданите. Презиращата себе си държава забива своите зъби във всеки орган на обществения сектор.
Може би най-опасната последица от неолиберализма е не икономическата, а политическата криза. С намаляването на държавните притежания се свива и способността ни да променим хода на живота си чрез гласуване. Неолибералната теория твърди, че вместо това, хората могат да упражняват правото си на избор чрез харчене. Някои обаче имат повече за харчене от други: във великата демокрация на потребителите и акционерите гласовете не са разпределени поравно. Резултатът е обезсилване на бедната и на средната класа. Десните и бившите леви партии продължават да приемат подобни неолиберални политики, a безсилието се превръща в лишаване от граждански права. Огромен брой хора са се отдръпнали или са били изхвърлени от политиката.
Крис Хеджис отбелязва, че „фашистките движения събират последователи не от политически активните, а от политически неактивните обществени кръгове, „загубилите“, които считат – и често с право – че нямат глас и не играят никаква роля в политическата върхушка.“ Когато политическият дебат вече не говори на нашия език, хората започват да реагират на слогани, символи и усещания. За последователите на Тръмп, например, фактите и аргументите изглеждат незначителни.
Тони Джуд твърди, че когато гъстата мрежа от взаимодействия между хората и държавата се сведе до нищо повече от власт и подчинение, единствената останала сила, която ни обвързва, е държавната власт. Има по-голяма вероятност тоталитаризмът, от който Хайек се страхува, да възникне, когато правителствата – загубили своя морален авторитет, вървящ ръка за ръка с предоставянето на обществени услуги – единствено „ласкаят, заплашват и в крайна сметка принуждават хората да им се подчиняват.“
***
Подобно на комунизма, неолиберализмът е Богът, който се провали. Но доктрината за зомбита продължава да крета и една от причините за това е нейната анонимност. Или, по-скоро, куп анонимности.
Невидимата доктрина на невидимата ръка е популяризирана от невидими поддръжници. Бавно, много бавно, започнахме да откриваме някои от техните имена. Открихме, че Институтът за икономически въпроси, който енергично се обявява срещу допълнителното регулиране на тютюневата индустрия из медиите, е тайно финансиран от „Бритиш Американ Табако“ от 1963 г. насам. Открихме, че Чарлз и Дейвид Кох, двама от най-богатите мъже в света, са основали института, който създаде движението „Чаено парти“. Разбрахме и как при създаването на един от своите мозъчни тръстове Чарлз Кох е изтъкнал, че „за да се избегне нежелана критика, не трябва да бъде широко рекламирано как организацията се контролира и управлява.“
Думите, използвани в неолибералната доктрина, често прикриват повече, отколкото разясняват. „Пазарът“ звучи като една естествена система, която ни сполетява еднакво, като гравитацията или атмосферното налягане. Но той е изпълнен с властови взаимоотношения. Това, от което „пазарът има нужда“, обикновено е това, от което се нуждаят корпорациите и техните шефове. „Инвестициите“, както Сейър изтъква, означават две коренно различни неща. Едното е финансирането на продуктивни и общественополезни дейности, а другото – закупуването на съществуващи активи, които да бъдат източени за наеми, лихви, дивиденти и капиталови печалби. Използването на една и съща дума за две различни дейности „прикрива източниците на богатството“ и ни кара да бъркаме извличането на богатство с неговото създаване.
Преди век новобогаташите са омаловажавани от тези, които получават парите си от наследяво. Предприемачите търсят обществено одобрение, като се представят за рентиери. Днес положението е обратното: рентиерите и наследниците се правят на предприемачи. Те твърдят, че са спечелили своя непроизводствен доход.
Анонимностите и объркванията често се сплитат с анонимността и неизвестността на модерния капитализъм: франчайз моделът, който гарантира, че работниците не знаят за кого се трудят; компаниите, регистрирани чрез мрежа от офшорни тайни режими, които са толкова сложни, че дори полицията не може да открие действителните собственици; данъчното устройство, коeто заблуждава правителствата; финансовите продукти, които никой не разбира.
Анонимността на неолиберализма е яростно пазена. Тези, които са повлияни от Хайек, Мизес и Фридман, имат склонността да отхвърлят термина, настоявайки – с известно право – че днес той се използва само пейоративно. Те обаче не ни предлагат алтернатива. Някои се описват като класически либерали или либертарианци, но тези понятия едновременно подвеждат и отблъскват вниманието от себе си, тъй като предполагат, че няма нищо ново в „Пътят към робството“, „Бюрокрация“ или класическата творба на Фридман „Капитализъм и свобода“.
***
Въпреки всичко това, има нещо възхитително в неолибералния проект – поне в неговия начален етап. Той е бил една отличителна, иновативна философия, популяризирана от сплотена мрежа от мислители и активисти с ясен план за действие. Той е бил търпелив и упорит. „Пътят към робството“ се превърна в пътят към властта.
Триумфът на неолиберализма отразява и провала на лявото. Когато икономиката лесе-фер (икономическа система, в която сделките между частни страни са освободени от държавна намеса под формата на регулации, привилегии, тарифи и субсидии – бел. ред.) довежда до катастрофа през 1929 г., Кейнс разработва цялостна икономическа теория, за да го замени. Когато кейнсианското управление на съвкупното търсене се проваля през 70-те години на миналия век, вече има готова алтернатива. Но когато неолиберализмът се разпадна през 2008 г., нямаше… нищо. Ето защо зомбито продължава да се влачи. Лявото и центърът не са произвели нито един нов общ модел за икономическа теория през последните 80 години.
Всяко позоваване на Кейнс е признание за провал. Да се предложат кейнсиански решения за кризите на 21-ви век означава да се пренебрегнат три очевидни проблема. Трудно е хората да се мобилизират около стари идеи; разкритите през 70-те години недостатъци не са изчезнали в нищото; и най-важно, тези идеи не могат да предложат решение за най-голямото ни затруднение: кризата на околната среда. Кейнсианството действа, като стимулира потребителското търсене, за да насърчи икономически растеж. Потребителското търсене и икономическият растеж са двигателите на разрушаването на околната среда.
Това, което историята и на кейнсианството, и на неолиберализма показва, е че не е достатъчно да се противопоставиш на една разрушена система. Трябва да бъде предложена последователна и ясна алтернатива. За лейбъристите, демократите и по-широкото ляво в основна задача трябва да се превърне разработването на една икономичекса програма „Аполо“; съзнателен опит да се изгради нова система, съобразена с нуждите и изискванията на 21-ви век.
Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro
Източник: The Guardian
Мизес да е „нео“либерал, каквото и да разбирате под либерал? :-)))
Нещо повече, той нарича дори Хайек и Фридман социалисти ;-).
„Учените“ смятат дори Хитлер за десен, макар партията му да се нарича „национал“-СОЦИАЛИСТИЧЕСКА. Мисля ви давах книжката на Дъглас Рид за Отто Щрасер. Там накрая се вижда какво е НСДАП.
Известно е, че Политиката е изкуството на кривите огледала, да не цитиртам СунДзъ-овото определение що е то война ;-).
Приятно гледане ;-).
http://www.stream.pm/videos/A73ZSU
Образованието е „безплатно“, нали :-)?
Как бе за безплатното сиренце ;-))). Един монах го е написал преди около 500 години, „Владетеля“ на Макиавели пастички да яде. И там принципа „Разделяй и владей“ не е както са ви учили в Училището или Университета, понеже те не са „безплатни“ както вервате, а платени от Държавата. Да се анализира как държавата се сдобива с тея пари е далеч по-интригуваща тема :-))). Бай дъ уей и при държавата има разделение на властите. И странно защо там то е добро, демократично ;-). Иначе принципа „Разделяй и владей“ е лош, ама не винаги ;-).
А както е известно, който плаща той поръчва и музиката ;-).
https://www.youtube.com/watch?v=NNkGXbqUzPU&index=11&list=PL10063381B8E928CC
А иначе Демокрацията е театър, не случайно таз думичка я няма в Американската Конституция ;-). Казал го е племенника на Фройд, основателя на професионалната пропаганда ;-).
„We are governed, our minds are molded, our tastes formed, our ideas suggested, largely by men we have never heard of. This is a logical result of the way in which our democratic society is organized. Vast numbers of human beings must cooperate in this manner if they are to live together as a smoothly functioning society.
Our invisible governors are, in many cases, unaware of the identity of their fellow members in the inner cabinet.
They govern us by their qualities of natural leadership, their ability to supply needed ideas and by their key position in the social structure. Whatever attitude one chooses to take toward this condition, it remains a fact that in almost every act of our daily lives, whether in the sphere of politics or business, in our social conduct or our ethical thinking, we are dominated by the relatively small number of persons—a trifling fraction of our hundred and twenty million—who understand the mental processes and social patterns of the masses. It is they who pull the wires which control the public mind, who harness old social forces and contrive new ways to bind and guide the world. „
Алтернативи има и вече дори се прилагат!
Потърсете проф.Франц Харман, бивш преподавател по Икономика във Виенския Университет.
Алтернатива имаше и има-това е плановото стопанство на социализма,само че той социализма бе дискредитиран съвсем съзнателно,като бе разграден не икономически,а ПОЛИТИЧЕСКИ отвътре и отвън.Падането на социалистическата система,не беше трагедия само за бившите соц.страни,най-лошото в това падане беше ,че лиши света от една ИСТИНСКА АЛТЕРНАТИВА на либералният капитализъм!
Защото почти всички либерални слабости изредени тук на икономиката,и особено на социалната политика,при социализма почти не съществуваха!Лошото влияние на печалбата на всяка цена ,върху околната среда,при социализма почти липсваше-примери много:социалистическата държава не допускаше например масовото обезлесяване, което днес става от нерегулираната държавно дървена мафия,не допусна фракинг,не допусна безконтролно застрояване по крайбрежието и пр. и пр.-примери много!
Основният проблем на социалистическата държава не беше нито икономическият,нито социалният,нито екологическият,основният проблем се оказа политическият-т.е. проблемът на управлението и то най-вече в края на социалистическият период,когато управляващата партия допусна властта да се утвърди в ръцете на определени фамилии и едва ли не да се наследява от отрочетата им!Теорията която,освен налагането на плановото стопанство и справедливото социално разпределение/впрочем и двете бяха решени от социалистическата икономика/,реши този проблем за недопускане закрепостяването на властта в ръцете само на една постоянна група хора,тази теория ще реши доброто бъдеще на света!
Куку си ти…Всичко идва от лакомията – дай сега да вземем,пък после ще мислим за какво ни трябва и ако се окаже, че не ни трябва ще му намерим приложението.
Mark Toner, the deputy spokesman for the US State Department, literally burst out laughing at the idea of transparency and democracy during an official press briefing.
“Welcome to the State Department,” began Toner. “I think we have some interns in the back. Welcome.
“Good to see you in this exercise in transparency and democracy,” said the spokesperson, before he and the whole room erupted into a fit of laughter.HA-HA-HA