Всяка една власт се страхува от българското офицерство

Разговор на Христина Христова с бригаден генерал Димитър Шивиков за Мемория

– Ген. Шивиков, ще започна с един рязък и неудобен въпрос – има ли суверенна българска армия?

– Благодаря Ви за този въпрос. Ни бих го окачествил като рязък, защото той е точен и навременен. В настоящия момент аз не бих окачествил армията като суверенна, защото военното ръководство не е в състояние да взима самостоятелни решения от гледна точка на военната експертиза и на професионализма, както не е в състояние да отстоява тези решения, които изцяло би следвало да бъдат в интерес на българската армия. Това е моята оценка към днешна дата, за което много ме боли и накърнява чувството ми за достойнство, независимо от това, че отскоро не съм част от активното офицерство. Но моят съзнателен живот е преминал в армията и аз съм се борил ежедневно с проблемите, които съществуват в нея.

– Може ли да съществува суверенна държава без суверенна армия?

– Държавата ни не е суверенна, а оттам и армията. Обстоятелството, че България е пълноправен член на ЕС и НАТО, означава априори, че част от националния суверенитет е преотстъпен, особено в рамките на военно-политическия съюз. Но това пък ни най-малко не ни дава основания да не провеждаме своята политика за национален и държавен суверенитет. За жалост, това е горчивата истина.

– Защо беше нужно нарязването за скрап на почти цялото българско въоръжение? И как стана възможно убеждаването на обществото, че това е нещо много добро и едва ли не прекрасно? Всъщност, имахме ли друг ход, за да станем член на НАТО?

– За да отговоря пълноценно на въпроса Ви, ще си позволя един исторически поглед и съответната аналогия. Ако се обърнем назад, към най-новата ни история от последните 140 години, виждаме, че една от първите стъпки на младата българска държава, на Третото царство, е да предприеме незабавни мерки за възстановяването, или по-скоро изграждането на новата българска армия.

Един от първите укази на младия княз Батенберг е именно за сформирането и организационното изграждане на Българската земската войска, чието създаване, обучение, както и принципите на военната наука, са били изцяло копирани от руснаците – тъй като именно Руската империя допринася най-много за Освобождението на България от турско робство. В привременното правителство първият министър на отбраната е руски генерал, нормално е било тогава да се обърнем за помощ и съдействие от страна на Русия за изграждането на  българската армия. Но впоследствие, две години след Освобождението, когато дипломатическите отношения между младото българско княжество и Русия се изострят, изграждането на армията остава изцяло в ръцете на младите български офицери. Повечето от тях са били поручици и капитани, най-старшият офицер тогава е бил със звание „майор“. Благодарение на своя ентусиазъм, на чувството си за отговорност, на убеждението си за мисия и дълг към Родината, те не са се посвенили и не са се уплашили да вземат смели решения, за които по-късно времето доказа, че са били правилни.

Групова фотография на висши военни, участници в правителството и управлението на войската на Княжество България, от ляво надясно, седнали: капитан Соколников, неизвестен, генерал Александър Каулбарс – военен министър, полковник Александър Редигер (участник в Руско-Турската война) – зам. военен м-р, прави: поручик Константин Павлович фон Ренне, д-р Сава Мирков – български военен лекар, опълченец-поборник, (един от основоположниците на военната медицина в България и главен лекар на бълг. армия), майор Николай Решетин – инспектор на артилерията, майор Краузе (вероятно барон Келлес-Краузе), неизвестен, полковник Миронов (вероятно Николай Романович Миронов) – началник на стрелковата част в артилерията, София, вероятно 1883 г.

За жалост, след Сръбско-българската война, на базата на влияние от външните сили, от една страна – западните велики сили, от друга – Руската империя, се получава разединение в офицерския корпус – едни са крайни русофили, други –  патриоти (не мога да ги нарека русофоби). Това са първите примери, в които именно външната намеса води до разединение и разцепление. Следващото такова разединение е в края на трите последователни войни, които води българската държава – Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна война, когато на власт идват земеделците. Съгласно клаузите на Ньойския договор България е била принудена да разпусне българската войска и този огромен офицерски корпус е трябвало да бъде буквално разформирован, а голямата част от офицерите да останат без препитание. Но е имало отговорни политици по онова време и те са взели едно мъдро решение – със закони и наредби част от офицерството е било спасено с назначения в държавния апарат, като се започне от общинско и околийско ниво, за да може да се използва техният капацитет.

Другото голямо разединение в офицерския корпус става след 9 септември 1944 г., след като приключва участието на България в заключителната фаза на Втората световна война. Тогава комунистите, които оглавяват правителството на Отечествения фронт, не посмяват веднага да прибягнат към саморазправа с офицерския корпус, защото са осъзнали, че ако направят тази грешка, няма кой да води българската армия по бойните полета – в Сърбия (тогавашна Югославия), в Македония, в Унгария, и чак до Австрия. Така че те са направили отчасти компромис, въпрeки че веднага след 9.IX.1944 г. елитът, т.е. висшият офицерски състав, е бил арестуван и осъден. Голяма част от тях – 67 генерали и полковници, са осъдени на смърт и разстреляни на 1-ви срещу 2-ри февруари 1945 г. Друга част са изпратени в т.нар. концентрационни лагери, принудени да бъдат изселени от своите гарнизони, а с останалите комунистическата партия се е разправя след приключването на войната, като ги освобождава от заеманите длъжности – много от тях са изпратени по лагери или изселени.

Като основна причина се изтъква, че те са били възпитавани и обучавани в друго време, а това било неприемливо за новата власт и правителство. Страхували са се, че един силен и единен офицерски корпус би прибягнал до смяна властта, защото и в трите преврата до този момент активно са участвали офицерите с подчинените си войскови формирования.  

Казвам това, връщайки се назад към историята, за да направя аналогия с промените, които настъпиха през последните 26 години. Българската армия беше една добре смазана държавна машина, съобразно възможностите на страната – многочислена организационна единица, с близо 130 хиляди души и голям офицерски корпус. Неминуемо това е създавало чувство на страх и безпокойство у политическите лидери. И под претекста, че е по препоръка на новите ни партньори след разпадането на Варшавския договор, а и за да отговорим на времето, бяха взети поредица от решения за намаляване на числения състав на въоръжените сили. А след като бъде намален личният състав, част от въоръжението става излишно.

Националната школа за запасни офицери „Христо Ботев“ – Плевен

Смятам, че се постъпи неправилно, когато техниката беше нарязана и предадена за скрап. По-добре беше, спазвайки международното законодателство, да бъде продадена, за да може с тези средства да се закупи съвременна техника и въоръжение. Това не беше направено, включително и примера с дарените танкове и гаубици на Македония –  македонската армия не ги използва, скоро след това част от тях или унищожи, или ги препродаде на трети страни.

Явно е, че при съвременните условия предизвикателствата, динамиката на обществата, в това число и на българското, предполагат, че трябва да има реорганизационни промени във въоръжените сили на всяка една страна. Трудно би било България да поддържа една такава армия, но според мен не е и необходимо да се отделя огромен ресурс. Смятам, че ако се спазват стриктно сегашните закони, където ясно е записано колко трябва да бъдат въоръжените сили, те биха били в състояние да изпълняват това, за което са призвани.

Вярно е, че огромната част от въоръжението е старо и амортизирано и то трябва да бъде заменено с ново и съвременно. Но отчитайки състоянието на държавата, това не е лъжица за всяка уста. Ако имах тази възможност, не бих залитал по мегаломански проекти – като например за придобиване на многоцелеви самолети за милиарди левове. Това са някакви хибриди – хем бомбардировачи, хем изтребители. Това е изключително скъпо средство. Включително и колегите изказват своето експертно мнение, че към настоящия момент е по-добре да се инвестира за ремонт на двигателите и подмяна на оборудването на съществуващите самолети. Но явно политическата конюнктура е тази, която определя какво ще се случва, тъй като те са руско производство, а пък от нас се очаква да прекъснем всякакви отношения и зависимости с Русия от гледна точка на воено-политическата и геополитическата ситуация.

– Това поведение не е ли крайно според Вас?

– Смятам, че е крайно, след като държавата не може да си позволи да задели средства. Най-хубавото е новото, по този въпрос две мнения няма. Но след като държавата не може да си го позволи, да залитаме и да купуваме втора употреба – това е престъпление.

Както и с корабите – никъде не е записано, че България трябва да участва и да има две ескадрили самолети или еди-колко си бойни кораби. Това е въпрос на национално решение. И всяка една страна, в рамките на този съюз, има правото да декларира своите способности и какво може да си позволи. И с това, което имаме, можем да допринесем за колективната сигурност в рамките на Алианса. Сухопътните войски също имат нужда от подновяване на цялата техника. Защото и там техниката,  която се използва, е на над 30 години. Но е в що-годе нормално техническо състояние поради факта, че няма огромен пробег на километри. Има нужда само от консумативи, които да я поддържат в състояние на бойното й използване. Няма как да се заделя за единия вид въоръжени сили, а за другия да изчакваме.

– Какво спечелихме и какво изгубихме от членството си в НАТО?

– Преди 15 години България като суверенна страна взе своето решение (надявам се, че е било осъзнато, а не под давление и под натиск) да заяви своето желание за членство в алианса, наречен НАТО. След достигане на критериите бяхме приети и вече 11 години сме страна-членка. Виждаме как непрекъснато се създават или развиват съществуващи военно-политически съюзи в световен мащаб. Естествено, че за България като малка страна, с ограничени ресурси, би било по-добре да членува в такава организация. Пак ще повторя, че се надявам това решение да е било осъзнато и без външен натиск. Плюс е, че членувайки в НАТО, офицерският състав, а и на по-ниско ниво – сержантският състав и войниците, имат възможност да участват в различни форми на обучение и на подготовка, да споделят и да обменят знания и опит. От тясно професионална военна гледна точка това е много добре. Защото всички страни-членки на НАТО имат с какво да се гордеят, да покажат и да споделят с останалите партньори.

Вярно е, че по линия на НАТО получаваме някакви помощи, които като намерение и идея са добри, но за да бъдат финализирани, страната ни трябва активно да се включи и да инвестира средства. А ние все още сме на този етап – получаваме частично под формата на помощи дадено оборудване и екипировка. И дотам. Тоест, започваме една добра идея, но за жалост тя не се реализира докрай. Защото пак опираме до пари. И когато правителството направи своя разчет и приоритизира своите задачи, явно армията минава на по-задни линии.

Виждам, че тенденцията от последната година и половина е да се обръща повече внимание на т.нар. силов сектор. Тук жалкото е, че това внимание на управляващите към силовия сектор е продиктувано не от вътрешно убеждение, а от външни обстоятелства, а именно – заплахата от неконтролируемо преминаване на бежанската вълна през територията на България. Вижда се, че ресурсът и на МВР, и на българската армия стига до своя краен предел. Тоест, гарантирането на сигурността на страната е скъпоструващо направление и без сериозни инвестиции няма сигурност.

– Един политически некоректен въпрос – как гледате на новата мисия на НАТО, в която САЩ въвлича Германия, Великобритания и други европейски държави на източната граница на Европейския съюз за сдържане на Русия? Как определяте това струпване на войски? Ще се породи ли ново напрежение?

– Това, че е прекъснат нормалният разговор и нормалният диалог между Комитета на НАТО и Русия, по същество е тревожен факт. И то от години, но най-вече след присъединяването на Крим към Русия. Това струпване под формата на учения, на усъвършенстване на инфраструктурата в т.нар. граничещи с Русия страни (като започнем от Прибалтийските републики и стигнем до Турция, минавайки през България) е форма на подготовка. От гледна точка на НАТО това е превенция, тоест, те се обучават, тренират, подготвят, за да бъдат в състояние при ескалиране на обстановката да реагират адекватно в кратки срокове. Реципрочно действа и Русия. Там, където тя все още има голямо влияние, например в Беларус, частично в Молдова, също и в Армения, Русия предприема контрамерки. Но аз съм убеден, че до крайности няма да се стигне.

– Участвали сте в мисии в Ирак и Афганистан. Каква беше мотивацията на българските военни и какво спечели България от участието си в тези мисии?

– Да, участвах преди 12 години в Ирак като командир на един от батальоните и преди 6 години като национален командир в Афганистан. Основният мотив на военослужещите през целия период на участие на българската армия в мисиите, като една червена нишка, е финансовият мотив. Това е истината. Всеки един – войник, сержант, офицер, отива на мисията с надеждата, че ще получи подобаващо възнаграждение за своето участие. Друг мотив, особено в първите години на участието ни в Ирак, преди това и в Босна и Херцеговина и в Косово, сред огромната част на българските воини, беше да се докажат в една реална обстановка на война. Да видят дали с това, което са придобили като знания, като умения и способности в мирна обстановка, ще се справят в една екстремна ситуация, каквато е войната. Психологически да се преодолее чувството на страх. Защото е много лесно, когато не сме поставени в условия на някаква опасност, да си говорим всякакви приказки.

Това е минаване през урагана. Оцеляване. Безценен опит. Защото в обстановка, където се стреля, където всяка една секунда ти или твоят другар можете да попаднете под обстрел – това действа изключително мотивиращо сред личния състав. И този опит е безценен – възпитава, издига на пиедестал истинските качества, които трябва да притежава всеки един воин.

Православният параклис в база „Еко“ в Ирак – приспособен и оборудван жилищен контейнер. Първият по рода си параклис в историята на българските задграничните военни мисии, носещ името на Св. Георги Победоносец, изиграва своята роля за постигане на сплотеност, както и запазване на високия боен дух в трудните моменти от мисията в Ирак. Част от предметите в параклиса са ръчна изработка и импровизация на самите военнослужещи, включително и свещникът, който е изработен от диск на съединител от ЗиЛ-131 и 48 гилзи от патрони с калибър 7.62х54

– А срещата със смъртта?

– Аз лично не съм бил тет-а-тет със смъртта, но бях много близо. Но видях смъртта през очите на свои колеги. За зла участ и нашият батальон даде три свидни жертви. Това действа много отрезвяващо. Потресаващо е, когато видиш, че в един миг човекът до теб вече го няма, загинал е, независимо дали от приятелски огън или докато е изпълнявал дълга си.

– Има ли боен дух българската армия?

– Да, категорично! Българската армия, по моето разбиране, е може би последната съхранена институция в това безидейно време, в това безвремие, в което живеем. Тя продължава да бъде огнище на българския дух. Онази малка крепост, обградена отвсякъде от врагове, където духът на патриотизма, на родолюбието, на честта и достойнството продължава да гори като кандило в малка църква и да разпръсква онази бледа светлина в тъмнината.

– Сигурно имате предвид не само действащите военни, а и тези от запаса? Как се чувстват военните, които вече са извън системата?

– За жалост голяма част от тези колеги са обхванати от апатия, загубили са борбеността. Но започнем ли да говорим, веднага се разпалват, започват да горят. Духът е жив и е несломим. И няма сила, която може да унищожи духа на българския воин.

– Какво е мнението ви за задължителната военна служба? Трябва ли да се върне или има друга алтернатива?

– Смятам, че смисълът, който имаше задължителната военна служба преди 7-8 години, е изчерпан. И е безсмислено да се възстановява в този формат, в който беше. Една елементарна сметка показва, че това ще изисква страшно много пари. А ние нямаме и инфраструктура.

– Но вижте какво се случи с българските мъже… Станаха много нежни, ген. Шивиков.

– Трагедия! Много са нежни мъжете, наистина, с души на поети. Но нищо не пречи да бъде заделен отново ресурс, да се промени част от законодателната база и българската младеж (не визирам само нежните момчета, а и девойките) да преминава задължителна първоначална подготовка. Смятам и съм споделял и в други интервюта, че 3 месеца са напълно достатъчни. Но така наречените ренегати живеят още във старото време – че те не можели партенките да си завързват. Ами те продължават да живеят в своята тъмнина и мрак, пък очакваме да вървим напред. Три месеца са напълно достатъчни за елементарна базисна подготовка, от която младежите да излязат като истински мъже. И това не е нужно да бъде из цялата страна. Достатъчно е да се създадат няколко центъра.

– Трябва ли армията да участва в опазването на българските граници и в каква степен?

– Естествено, че трябва. Не може българската армия да бъде част от националната сигурност на страната, въпреки че Законът за отбраната и въоръжените сили преди поправките не допускаше от гледна точка на правото армията да бъде използвана. Но още преди година и половина като действащ офицер ми беше зададен въпросът дали българската армия трябва да участва и тогава заявих – да, трябва да участва! Виждате, че обстоятелствата принудиха българския законодателен орган и правителството да предприемат, и то в спешен порядък, промяна на законодателната база и армията вече е там. Но болката е, че изпращаме българските войници на границата с екипировка от времето на Балканската война.

– Сериозно ли?!

– Абсолютно сериозно. И тук бих апелирал да се предприемат мерки, защото, да не издавам тайна, личният състав на армията е достатъчно малък и са нужни достатъчно малко средства, ако ги съпоставим със средствата за закупуването на бойни машини, самолети, фрегати и друга скъпоструваща техника. С пъти по-евтино ще излезе да се закупи съвременно оборудване за българския войник и да бъде изпратен на границата или където и да е, изпълнявайки адекватно своите задачи и реагирайки адекватно на обстоятелствата. Че то беше срамота, да не кажа позорно, когато изпратиха колегите на границата без оръжие. Като какви? Като наблюдатели?

– Защо българските държавници нямат визия и грижа за българската армия?

– Защото всяка една власт се страхува от българското офицерство.

– А има ли основания да се страхува?

– Към днешна дата – не. Което е много жалко и за което ме боли. А за в бъдеще – зависи от българските офицери, доколко ще имат смелостта.

Тук ще дам един пример – в първите години, когато Фердинанд се възкачва на българския престол, разхождайки се в градската градина на младата българска столица, среща подполковник Стефан Кисьов – герой от Руско-турската освободителна война, лично участвал в боевете за спасяването на Самарското знаме при Стара Загора. Доблестен български офицер, и както повелява уставът, той отдава чест и се представя на княз Фирдинанд. А Фердинанд го познава и му казва: „Подполковник Кисьов, свалете си ръкавиците и ми изчистете ботушите.“ Кисьов запазва самообладание и казва: „Ваше Височество, българският офицер не е учен да чисти обувките на когото и да е, той е учен да се бие, да защитава и да умира за своето Отечество. Срам и позор за България, че Вие карате български офицер да чисти ботушите Ви!“ Днес няма такива офицери.

– Днес българският офицер чисти ли ботуши, ген. Шивиков? Чистим ли чужди ботуши?

– Чистим ги. И то много добре ги чистим!

– Това някога ще се промени ли?

– Надеждата ми е в младите офицери.

– Ако зависеше от Вас – имате ли визия, стратегия и решения, за да може да върне армията ни своето достойнство и своя суверенитет?

– Решението е в ръцете пак на офицерския корпус. Той е тази прослойка от българското общество, която със своите действия, със своето чувство на отговорност и достойнство трябва да накара тези, които държат властта, да се отнасят уважително към офицерството. Защото без офицерски корпус няма здрава армия. Това е мозъкът на българската армия! Но когато ръководният състав е смачкан, натирен в най-далечния ъгъл, когато не му се дава думата да изказва своите експертни мнения и решения и да ги отстоява, проблемите няма как да бъдат решени. Иначе всичко се върши на парче.

– А българският генералитет има ли авторитет в структурите на НАТО?

– Не.

– Значи разчитаме на младите офицери да върнат честта в Българската армия?

– Хората казват, че младостта е незряла, но младостта е и надежда. Не може да продължава това – да драпаш за служебна позиция и да не живееш с проблемите на армията.

Много съм се чудил защо след 9-ти септември в учебните заведения на българската армия беше неглижиран опитът на полк. Борис Дрангов. Изтъкнат български военен деец, теоретик, пълководец, загинал за Отечеството. Той от първия ден на постъпването си във военното училище до сетния си ден е отстоявал честта и достойнството на българския пагон. Като началник на Школата за запасни офицери в Скопие по време на Първата световна война, неговата канцелария е била на първия етаж. Не е имал завеси. Тоест, всеки един школник, всеки един сержант, офицер, е имал възможност да вижда какво прави командирът. Да вижда, че той като тях споделя несгодите. Той не е подминавал нито един войник в района на школата, с когото да не е разговарял и да не е познавал поименно.

А каква е ситуацията сега – нашите генерали стоят затворени зад две врати в своите кабинети. Те са като божества! Простосмъртният офицер, да не говоря за сержант и войник, нямат достъп до тях. До тях имат неограничен достъп само онези, които припяват псалми и дитирамби за възхвала. И как можем да очакваме армията да бъде единна и да е на тази позиция в обществото, на която трябва да бъде?! Каквото е българското общество, такова е състоянието на и армията – разединена.

– Какъв трябва да бъде главнокомандващият на Българската армия?

– Той трябва да бъде български офицер, преди всичко. Казвайки български офицер, всеки един човек би бил в състояние да разбере какво се крие зад тези две думи. Не офицер, който изпълнява чужда воля и се кланя на новите господари. Не е ли жалко, че в последните две години нямам спомен висшият офицер, без да споменавам имена, в навечерието на празника на Българската армия да е направил едно приветствие към личния състав. Нямам предвид държавния глава, не искам да давам оценка на политиците. Говоря за най-старшия български офицер. Нямам спомен за последните две години да е излязъл по Българската национална телевизия, на 5 май, примерно, и да приветства всички мъже и жени под пагон, които полагат клетва да служат вярно на род и Родина. Надявам се началникът на отбраната, който е на поста от няколко месеца – генерал-лейтенант Константин Попов, да го  видим на 5 май вечерта по БНТ. Този, който беше преди него, две години се криеше като мишок.

– А какъв трябва да бъде Върховният главнокомандващ? Въпросът е актуален – скоро ни предстоят президентски избори.

– Преди всичко – патриот. Това е най-важното. Всичко друго е след това. Президентът като върховен главнокомандващ не е длъжен да познава в детайли структурата и организацията на въоръжените сили. Но трябва да е в състояние чрез своя административен апарат да познава до съвършенство проблемите и болките. Трябва да се отнася с необходимото чувство на отговорност, загриженост и да бъде обърнат с лице към проблемите на българската армия, а да не ги неглижира. Защото всеки дърпа към своята черга. Армията не иска много. Но армията иска уважение, а не конюнктурни промени на наредби и закони. Ако направим една ретроспекция, Законът за отбраната и въоръжените сили може би е един от най-често променяните нормативни документи. Всяка година има промени, а това буди безпокойство сред личния състав.

– Какво е Вашето лично приветствие в навечерието на деня на Свети Георги Победоносец – Денят на храбростта и празника на Българската армия?

– Аз като български офицер, независимо, че вече не съм в редовете на армията, чрез Мемория отправям своите искрени човешки пожелания до всеки един воин – като започнем от редника и стигнем до генерала. Да не забравят, че са българи, че са полагали тържествена клетва, дали са този свещен обет и пред своите най-близки хора – да служат вярно, с чест, достойнство и обич на своя род и на своята Родина. В личен план им пожелавам да бъдат здрави, да бъдат вдъхновени, напористи в постигането на своите мечти. Да бъдат единни. Да не допускат да бъдат разединени. Да се държат като един юмрук и по този начин ще бъде изпълнена мечтата на всички – сплотена, здрава, обучена, въоръжена българска армия. Дай Боже!

   АКО МЕМОРИЯ Е ПОЛЕЗНА ЗА ВАС, ПОДКРЕПЕТЕ НИ ТУК

 Или станете наши приятели във ФЕЙСБУК