Трева пониква в стъпките ни спрели
и на гнездо прилича тишината.
Остава цяла вечност до неделя.
Сега е петък – време за разпятие.
Животът ни е кръст. Проблясват гвоздеи.
Пропукана е на телата глината.
Очите се изпълват с глад за космос,
кръвта в сърцата ни не се побира.
Мълчим, за да не изречем проклятие.
Търпим, за да спасим каквото имаме.
Душите си пилеем уж на вятъра,
но някой ги прибира във всемира.
Когато разберем, ще бъде късно.
Сега не знаем, но сме пълни с време
прашинката любов да ни покръсти
и да покълне в нас доброто семе.
Телата ни се пукат помъдрели.
Узрява бавно нещо истинско.
Остава страшно малко до неделя,
за да узнаем – кръстът не е приказка.
Оставяне на коментар