Когато президентът на САЩ Барак Обама получи Нобеловата награда за мир през 2009 г., той заяви: „Може би най-дълбокият и спорен въпрос около факта, че тази награда бе връчена на мен, е това, че аз съм главнокомандващ на армията на една нация, която в момента води две войни.“ Обама имаше предвид войните в Афганистан и Ирак, макар че те не съставляваха пълната картина. САЩ бяха въвлечени в много повече от две войни. През 2001 г. Джордж Уокър Буш ангажира САЩ с една глобална Война срещу тероризма – по всяко време и на всяко място. Американските спец части и безпилотни самолети участваха във военни операции в много повече от две държави.
Всъщност, никоя друга държава не е толкова експанзивна, колкото САЩ. Съществуват 800 американски военни бази в 80 държави – часовои, защитаващи интересите на САЩ по цялата планета. Нито Китай, нито Русия не са дори и близо до САЩ по отношение на военния обхват. След срива на Съветския съюз през 1991 г., САЩ остана на световната сцена без съперник. Щатите преследваха военни действия без да се притесняват и не срещаха никакво значително предизвикателство. Това се видя през 1991 г. в Ирак. Липсата на ефективни задръжки пред амбициите на САЩ принуди ръководството на ООН да придаде святост на водените от Америка войни. След фиаското на инвазията в Ирак през 2003 г. САЩ откриха, че легитимността им започва да се срива. През 2005 г. ООН беше принудено прибързано да приеме нова доктрина – „Отговорност за защита“ – според която страните-членки на ООН могат да се намесят във вътрешен конфликт на дадена държава, в случай че нейното население бива засегнато от войната.
Войните на Хилъри Клинтън
Каквито и да са личните убеждения на Обама относно войните, той не е заобиколен от миролюбци. Президентът заяви, че инвазията в Ирак през 2003 г. е „лоша война“. Нападението на Афганистан, от друга страна, е „добра война“. Могат да бъдат преследвани и други „добри войни“, особено ако това се случва по линията на отговорността за защита. Пример за нападение по силата на „отговорността за защита“ е войната на НАТО срещу Либия. В този случай Обама беше сдържан. Хилъри Клинтън – държавният секретар в неговата администрация – работи здраво, за да го убеди да осъществи бомбардировките. В един имейл от 19-ти март 2011 г. съветникът на Хилъри Ан-Мари Слоутър написа: „Нищо не ме е правило по-горда от факта, че участвах в това да убедим [президента].“ Хилъри Клинтън отговори по следния начин три дни по-късно: „Стискай палци и се моли за безпроблемно кацане – в интерес на всички е.“ Войната в Либия, която беше колкото на Саркози, толкова и на Хилъри, започна като „добра“, но скоро след това се превърна в една „лоша война“.
Хилъри Клинтън е най-вероятният кандидат на демократите за приемник на Обама. Един от основните аргументи на кандидатурата ѝ е, че тя има по-богат опит от останалите кандидати на партията по отношение на външната политика. Но на какво се основава нейният опит? Най-съществената част от нейното резюме е, че в продължение на четири години тя е заемала поста на държавен секретар при първия мандат на Обама. Ключови моменти в кариерата ѝ свидетелстват, че тя подкопава демократичните интереси на другите държави в името на планетарните интереси на САЩ.
През 2009 г. ведомството на Хилъри Клинтън изигра съществена роля в преврата срещу демократично избрания президент на Хондурас Мануел Селая. Нещастието в Латинска Америка не възпря Хилъри, която искаше да ускори провеждането на нови избори под контрола на опозиционната администрация, „за да повдигне въпроса за Селая“, както тя се изразява в своята автобиография. Превратът изпрати послание на Латинска Америка: САЩ все още биха действали срещу всяко предизвикателство към статуквото в името на бизнес интересите.
Мекият преврат
През следващата година Хилъри Клинтън игра съществена роля в оставката на Юкио Хатояма – демократично избрания министър-председател на Япония. Хатояма спечели мандат с намерението да премахне американската военна база в Окинава. Когато той се опита да спази своето обещание, Хилъри пристигна в Япония и започна да лобира против премахването на базата, подклаждайки недоволство сред политическата класа. Един от съюзниците на Хатояма се отцепи. Той подаде оставка няколко седмици след като Хилъри напусна Япония. Това беше мек преврат.
Войната в Либия през 2011 г. е най-силовият опит на Хилъри Клинтън. Когато Муамар Кадафи бе убит в района на град Сирт, тя заяви: „Дойдохме, видяхме, той умря.“ Това беше груба проява на американската мощ. Тази реакция също така ни показва как Хилъри би управлявала като президент: с желязна ръка срещу всяко предизвикателство пред силата на САЩ.
Хилъри Клинтън е мерило за представата, която властта на статуквото в САЩ има за своя авторитет, както и за нуждата си да контролира всички политически процеси на планетата.
Републиканецът, който на-много се доближава до Хилъри, е младият сенатор от Флорида с кубински произход Марко Рубио. И двамата считат, че САЩ е необикновена държава и без нейното лидерство светът ще затъне в тинята. Хилъри с екстаз нарича САЩ „незаменимата нация“ и намеква, че в света съществуват малко проблеми, „които могат да бъдат разрешени без намесата на САЩ“. През 2014 г. пък Рубио заяви: „Има само една нация в света, способна да мобилизира и обедини свободните хора на тази планета против разпространяването на тоталитаризма.“ Само САЩ могат да правят нещата както трябва. Другите са опасни. За Рубио и Хилъри Китай и Русия са жива заплаха. Миналата година Рубио колоритно се изказа, че „един гангстер в Москва не само заплашва Европа, но и се заканва да раздели и унищожи НАТО.“ В качеството си на държавен секретар пък Хилъри сравни Путин с Хитлер. Властта на статуквото в САЩ е заречена да се опълчи срещу Русия. По този въпрос има широк консенсус.
Хилари Клинтън държи реч в Пекин
Ако Русия лесно може да бъде представена като всеобща заплаха, то подходът на САЩ спрямо Китай е много по-предпазлив. И Хилъри, и Рубио се възхищават на бившия държавен секретар Хенри Кисинджър, който в своята книга насърчава сътрудничеството между САЩ и Китай. Конфронтацията в този случай не е изгодна, имайки предвид дълбоката свързаност на двете икономики. Относно Куба и Виетнам Рубио сподели, че намесата на САЩ не е донесла свобода. На въпроса за Китай, той заяви: „От геополитическа гледна точка подходът ни към Китай по необходимост трябва да бъде различен от този към Куба.“ Фразата „по необходимост“ насочва към предпазливостта на Кисинджър. При свое посещение в Пекин през миналата година Хилъри разбуни духовете, като постави под въпрос ангажимента на ръководството относно правата на жените. Това обаче не определя нейното отношение към Китай, което е много по-практично и ориентирано спрямо бизнес интересите на САЩ. Тези интереси предпочитат по-изгодните сделки далеч повече от кръстосването на мечове.
Републикански изолационизъм
Ако Рубио и Хилъри отразяват визията на статуквото за войната и търговията, то републиканският кандидат-президент Доналд Тръмп подхожда към международната политика по един по-различен начин. На пръв поглед Тръмп изглежда като изолационист, който иска САЩ да се оттегли от военно-политическите бъркотии по света. Той иска да построи около страната огромна стена и да дисциплинира своите врагове чрез въздушна сила. В коментарите на Тед Круз – религиозен фанатик – относно използването на въздушна сила, се прокрадваха злокобни идеи. Той заяви, че иска да бомбардира Ислямска държава и да я прати в забвение, за да разбере „дали пясъкът може да блести и по тъмно“. Тръмп пък намекна, че войниците му могат да топят патроните си в свинска кръв, като екзекутират терористи. Това е порочна реторика. Междувременно Тръмп критикува войната на Джордж Буш с Ирак от 2003 г., наричайки я „огромна, ужасна грешка“.
Тръмп и Круз са непоследователни в своя изолационизъм. Те не биха искали да въвличат САЩ във войни и същевременно имат желание да бомбардират противниците си. Изолационизмът им е също така ненавременен. Не само, че войските на САЩ са се разпръснали по всички краища на планетата, но и правителството се възприема като полицай на света. Корените на тази полицейска роля са впити в поддържането на цял набор от международни търговски и финансови отношения. С други думи, военното присъствие определя условията за икономическата мощ на САЩ, която бива налагана посредством Световната търговска организация и Международния валутен фонд (където САЩ с радост подкрепят втори мандат на Кристин Лагард). Един истински изолационизъм ще трябва да преустанови външната политика, която подкрепя международните интереси на милиардерите и транснационалните корпорации със седалища в САЩ. Същината на объркването на републиканските изолационисти е, че те искат да се ползват с предимствата на военната мощ без да я използват.
Демократичният кандидат-президент Бърни Сандърс споделя вижданията на Тръмп за войната в Ирак, но има друга гледна точка за корените на властта. Сандърс обяви, че САЩ „не може и не бива да бъде полицай на света“. Това противоречи на консенсуса. Сандърс е кристално ясен и що се отнася до властта на Уол Стрийт вътре в страната. Той не е толкова ясен обаче в своите публични изказвания относно връзката между търговията и финансовите предимства, спечелени от САЩ в резултат от широкото им военно присъствие из целия свят. Трябва да бъден отчетен фактът, че при едно истинско оттегляне на войските на САЩ, държавата вече няма да се ползва със своите необуздани финансови и търговски предимства в световен мащаб.
Има усещане за нещо пророческо в гласа на Сандърс, когато той се гневи срещу Уол Стрийт и милиардерите. Стане ли дума за световната политика обаче, той губи точки. Тук не става въпрос за липса на опит, както твърди Хилъри Клинтън. Останалите кандидат-президенти споделят мнението, че мощта на САЩ трябва да остане непроменена. Сандърс намеква, че ерата на американската власт трябва да приключи. Но той просто не може да го заяви открито.
Превод: Момчил Вачев / Memoria de futuro
Източник: Strategic Culture
Оставяне на коментар